Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Лабиринтът от кости

Джеймс Ролинс

Наближава война - битка, която ще обхване петдесет хилядолетия от човешката история!

В затънтените планини на Хърватия един археолог прави странно откритие – подземен католически параклис, останал скрит в продължение на столетия, пази костите на неандерталска жена. В същата пещерна система сложни праисторически изображения разказват за епична битка между неандерталците и неясни чудовищни фигури. Кой е загадъчният враг, представен на древните картини, и какво означават изображенията?

Преди да намери каквито и да било отговори, изследователският екип е нападнат; в същото време на атака е подложен и център за изследване на примати край Атланта. Свързани ли са помежду си тези събития? Кой стои зад атаките? Търсенето на истината ще върне командир Грей Пиърс от Сигма Форс 50 000 години назад в миналото. Докато той и Сигма проследяват еволюцията на човешкия разум до неговия първоизточник, те ще бъдат въвлечени в катастрофална битка за бъдещето на човечеството, която обхваща цялото земно кълбо... и отвъд него.

  • Корица: Мека
  • Страници: 512
  • Тегло: 0.550 кг
  • Издадена: 09.05.2016 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Джеймс Ролинс
 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Джеймс РолинсДжеймс Ролинс, Джеймс Клемънс или както всъщност е истинското му име – Джим Чайковски е американски автор на трилъри и приключенски бестселъри, който е по-известен с псевдонимите си.

Роден е през 1961 година в Чикаго, но живее в Сакраменто, Калифорния, където като по-млад притежава собствена ветеринарна клиника. По професия е ветеринарен лекар, но след 2000 година спира да се занимава с това, за да се отдаде напълно на писателството. Джим Чайковски е професионален леководолаз и любител спелеолог, което често се споменава в творчеството му.

Под псевдонима Джеймс Клемънс издава сериите „Забранен и заточен“ и „Божествен свят“. По-известен обаче е с името Джеймс Ролинс, с което е публикувал не една поредица като „Тъкър Уейн“, „Орденът на Сангвинистите”, „Джейк Ренсъм”, "Сигма". Известни са и самостоятелните му романи „Последната тайна на Земята“, „Кръвта на Сатаната“, „Триъгълникът на дракона“, „Амазония“, „Айсбергът на смъртта“ и „Олтарът на Рая“. През 2007 година е нает да напише роман по сценария към четвъртия филм за Индиана Джоунс „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“.

Откъс от книгата

І. КРЪВ И СЕНКИ

1.

29 април, 10:32

Окръг Карловац, Хърватия

„Не трябваше да сме тук“.

Пристъп на суеверен ужас накара Роланд Новак да спре на един завой на пътеката. Той заслони очи от утринното слънце и се загледа към назъбения връх. В далечината се струпваха черни облаци.

Според хърватските легенди, които бе чувал като дете, през бурните нощи на върха на планина Клек се събирали вещици и феи, чиито писъци можели да се чуят чак в съседния град Огулин. Носеха се истории за непредпазливи или извадили лош късмет нещастници, срещнали ужасната си участ на това място.

Векове наред тези легенди държали хората далеч от върха. Но през последните няколко десетилетия това се бе променило, още повече че отвесните скали бяха започнали да привличат все повече и повече местни любители на катеренето. Не това обаче беше причината тази сутрин Роланд и останалите да рискуват живота си и да изкачват северната страна на планината.

– Остава още малко – каза Алекс Райтсън. – Най-добре да стигнем и да се махаме преди да е дошла бурята.

Британският геолог, който водеше четворката, изглеждаше як като върховете, макар че наближаваше седемдесетте. Въпреки мразовития въздух носеше къси панталони в цвят каки, разкриващи силни жилави крака. Белоснежната му грива, по-гъста от оредяващата руса коса на Роланд, беше скрита под алпинистка каска.

– За трети път катери този връх – промърмори Лена Крандъл на Роланд. От потта след едночасовото изкачване бузите й лъщяха, но не изглеждаше задъхана. Но пък тя бе на двайсет и пет и по оръфаните й обувки Роланд реши, че самата тя има доста опит в планините.

Лена се загледа нагоре към издигащата се стена от тъмни облаци и каза:

– Добре, че успях да дойда един ден по-рано. Разрази ли се бурята, планината ще остане недостъпна кой знае колко време.

В отговор на заплахата групата пое с ускорено темпо по пътеката без маркировка. Лена свали ципа на термалното си яке и нагласи старата раница по-високо на раменете си. На раницата имаше емблема на университета Емъри, нейната алма матер в Атланта, Джорджия. Роланд не знаеше почти нищо за американката, освен че е генетик и е била извикана от института за еволюционна антропология „Макс Планк“ в Лайпциг. И подобно на Роланд, тя също нямаше представа за причината за това внезапно повикване от британския геолог и партньора му, палеон­толога от Франция.

Докато се катереха, д-р Дейн Арно говореше шепнешком с Райтсън и макар че Роланд не различаваше думите на палеонтолога, особено със силния му френски акцент, от тона му ясно си личеше, че е раздразнен. Досега никой от двамата не беше разкрил подробности около дестинацията на групата и какво са открили там.

Роланд си каза да запази търпение. Беше израснал в столицата на Хърватия – или Хърватско, както се казваше сега – Загреб, но знаеше всички истории около този връх в Динарските Алпи. Върхът много приличаше на легнал по гръб великан. Твърдеше се, че това било тялото на великана Клек, който се опъл­чил на бог Волос и бил превърнат в камък заради дързостта си. Преди да бъде вкаменен, гигантът се заклел, че един ден ще се освободи от дрямката си и ще си отмъсти на света.

Роланд отново изпита суеверно безпокойство.

Защото напоследък гигантът се будеше.

Районът бе доста земетръсен – факт, който вероятно беше в основата за легендата за спящия великан. Миналия месец трус със сила 5,2 по Рихтер бе напукал камбанарията на една средновековна църква в недалечния Огулин.

Роланд подозираше, че земетресението е свързано с откритието, направено от геолога и палеонтолога. Подозренията му се потвърдиха, когато групата зави по каменистото рамо на планината и навлезе сред гъсти борове. Отпред огромна канара се бе откъртила от скалата и се бе разбила в гората, поваляйки дървета и оставяйки диря след себе си, сякаш самият могъщ Клек бе минал оттук.

Докато вървяха между камъните и повалените стволове, Райтсън заговори:

– Един местен наблюдател на птици се натъкнал на пораженията след земетресението миналия месец. Изкачил се достатъчно високо, за да види пара, издигаща се между няколко канари и намекваща за евентуална система от пещери някъде долу.

– И смятате, че земетресението е разкрило системата ли? – попита Лена.

– Точно така. – Райтсън махна с ръка. – Не е особено изненадващо. Целият планински масив е съставен предимно от карст, който е вид варовик. Валежите и многобройните извори са направили района истинска геологическо игрище, пълно с чудеса. Подземни реки, сифони, пещери – каквото се сетите.

Роланд впери поглед в Арно.

– Но става въпрос за нещо повече от някаква стара пещера, нали?

Райтсън го погледна и очите му блеснаха развеселено и развълнувано.

– По-добре да не разваляме изненадата. Нали така, доктор Арно?

Палеонтологът измърмори кисело нещо. Реакцията му идеално отговаряше на вечно намръщената му физиономия. Райтсън беше общителен и дружелюбен, а французинът бе като негова тъмна сянка, вечно мрачен и зъл. Ученият беше само няколко години по-възрастен от трийсет и две годишния Роланд, но поведението му го караше да изглежда много по-стар. Роланд подозираше, че причината за раздразнението му са той и американката. Знаеше, че някои учени много ревниво пазят територията и работата си.

– А, най-сетне стигнахме! – заяви Райтсън и при­стъпи към стълбата, стърчаща от почти незабележима дупка в земята.

Съсредоточен върху целта, Роланд не забеляза стоящия в сянката на една канара едър мъж, докато той не излезе на слънце. На рамото си носеше пушка. Макар да беше облечен цивилно, скованата стойка, ръбовете на дрехите му и стоманеният блясък в очите му намекваха, че е бивш военен. Дори черната му коса бе подстригана нула номер и приличаше повече на кепе.

Мъжът заговори бързо на френски с Арно.

Роланд не знаеше френски, но от поведението на мъжа беше ясно, че той не е подчинен на палеонтолога, а е по-скоро равен на него колега. Посочи към притъмняващото небе – явно твърдеше, че лошото време не им позволява да слязат. Накрая изруга, отиде до един генератор, дръпна шнура и запали двигателя.

– Това е комендант Анри Жерар – представи го Райтсън. – От небезизвестните Шасор Алпон, елитната френска планинска пехота. Той и хората му пазят това място от неканени гости.

Роланд се огледа за други войници, но не видя никого.

– Уви, предпазната мярка е необходима – продължи Райтсън. – След като открил възможния вход, птичарят се свързал с местен клуб на пещерняци да проучат мястото. За наше щастие пещерняците се придържали към строгото правило да не разгласяват на какво са попаднали. Когато открили значението на онова, което е скрито долу, се свързали с френските си колеги, които се занимават с консервирането на прочути пещери като Шове и Ласко.

С познанията си по история на изкуството Роланд разбираше какво значение има споменаването на двете пещери. Те бяха прочути с палеолитното си изкуство – рисунки, оставени от най-старите предци на съвременния човек.

Впери поглед в отвора. Досещаше се какво се крие долу.

Лена също беше разбрала.

– Открихте ли пещерно изкуство долу?

Райтсън повдигна вежда.

– О, открихме много повече. – Погледът му се спря върху Роланд. – Именно затова се свързахме с Ватикана, отец Новак... затова бяхте призовани от Хърватския католически университет в Загреб да се присъедините към нас.

Роланд надникна в тунела. В далечината избоботи гръм. Той трепна и докосна бялата си якичка.

Арно заговори със силния си акцент, без да крие презрението си:

– Отец Новак, тук сте, за да видите с очите си и да потвърдите чудото, което открихме.

 

11:15

 

Лена слезе по стълбата след Райтсън и Арно. Покрай стълбата се спускаше кабел от генератора горе. Долу светеха лампи. Също като останалите, тя носеше каска с фенер. Сърцето й туптеше в ушите й от вълнение, но и от мъничко клаустрофобия.

Прекарваше повечето си време затворена в някоя генетична лаборатория – гледаше през микроскоп или четеше кодове на монитора. Когато имаше свободно време, бягаше на всяко диво място, до което можеше да се добере. Напоследък това бяха предимно паркове покрай реките, пресичащи Лайпциг. Липсваха й горите около предишната й изследователска станция край Атланта. Липсваше й и сестра й близначка, генетик като нея, която продължаваше да работи по съвместния им проект в Щатите, докато тя вършеше помощна работа в Европа, което означаваше шестнайсет до осемнайсет часа на ден в изграждане на древен генетичен код от парченца разлагащи се кости или зъби.

Ако тази пещера наистина бе някакъв забравен палеолитен обект, богат на фосилни останки и артефакти, Лена можеше да се досети за ролята си тук – внимателно да събере проби за анализ в лабораторията. Институтът „Макс Планк“ беше много уважаван заради способността си да пресее стари кости в търсене на фрагменти от ДНК и да реконструира древните секвенции.

Чудеше се какво ли ще види долу. Искаше й се сестра й Мария да беше тук и да сподели момента с нея.

Отгоре се чу тихо ахване – отец Новак се подхлъзна леко на стълбата, но успя да се задържи. Лена се намръщи и за пореден път се запита защо е трябвало да викат и свещеник. По пътя от Загреб беше завързала разговор с него и бе научила, че преподава история на средновековното изкуство в университета – странна специалност за човек, изследващ праисторическа пещера.

Най-сетне стигна края на стълбата и Райтсън й помогна да слезе и й даде знак да последва Арно, който продължаваше приклекнал по тунела. Тя също се наведе, но въпреки това каската й закачаше нис­кия таван и лъчът на фенера играеше пред нея. Въздухът бе по-топъл, отколкото в мразовитото утро горе, но беше и много влажен – варовиковите стени бяха влажни на пипане, а земята под краката й бе хлъзгава.

След известно време Арно най-сетне спря. Тя стигна до него, изправи се – и замръзна.

Пред тях се разкриваше пещера със сталактити и сталагмити като зъбите на хищен звяр. Стените бяха покрити с каменни завеси, а таванът бе окичен с изящни гирлянди от снежнобели кристали, вариращи по размери от преплетени сламки до подобни на еленови рога.

– Забележителна колекция на хелектити – каза застаналият до нея Райтсън, който бе забелязал какво е приковало вниманието й. – Този тип спелеотеми се образува от капилярните процеси, при които водата минава през микроскопични пукнатини. За образуването на един-два сантиметра е нужен около век.

– Изумително – прошепна тя; боеше се, че дори дъхът й може да разруши крехките образувания.

– Оттук нататък внимавайте – каза строго Арно. – Движете се само по стълбите и пътеките, които сме положили като мостове по пода на пещерата. Запазеното под краката ни е толкова важно, колкото и онова над нас.

Палеонтологът продължи да ги води, като стъпваше по тънките стоманени пречки, водещи в пещерата. Няколко светлинни панела, захранвани от генератора на повърхността, осветяваха пътя им. Лена забеляза пръснати по пода предмети, покрити като със скреж от калцитни отложения. През кристалите успя да различи животински черепи и дълги бедрени кости.

– Пещерата е истинска съкровищница, запазила представители на праисторически живот – каза Арно с глас, в който освен раздразнение се долавяше и възхита. – Това там е непокътнат заден крак на Coelodonta antiquitatis.

– Космат носорог – преведе Лена.

Арно я погледна и в погледа му се долови респект, примесен с обидна доза изненада.

– Точно така.

Тя посочи нещо, лежащо върху основата на счупен сталагмит – череп, слял се със скалата от отложилия се по него калцит.

– А ако не греша, това там е от Ursus spelaeus.

– Прословутата пещерна мечка – с неохота потвърди Арно и си спечели кикот от страна на Райтсън.

Лена прикри усмивката си. „Тия игрички се играя­т от двама“.

– Ако се съди по положението му – продължи Арно, – най-вероятно черепът е бил използван като тотем. Пред него можете да видите черните следи от древно огнище. Пламъците сигурно са хвърляли сянката от черепа на звяра върху отсрещната стена.

Лена си представи гледката и се запита как ли е въздействало това върху древните хора, използвали пещерата като свой дом.

Палеонтологът продължи напред, като сочеше различните находки – рога на антилопа сайга, череп на бизон, бивни на мамути, дори напълно запазени останки на златен орел. Между тях се виждаха по-малки черни петна, вероятно бележещи отделните домашни огнища.

Прекосиха пещерата и се озоваха в огромна зала, многократно по-голяма. Таванът се извисяваше на няколко етажа.

– Основното шоу – заяви Райтсън и ги поведе по импровизираните стоманени пътеки.

Лена нямаше нужда някой да й посочва чудесата на залата. Множество петроглифи украсяваха дол­ната половина на стените и изобразяваха всякакви форми на живот, като снимка на дивата природа. Някои като че ли бяха нарисувани с въглен; други бяха издраскани в черната повърхност, разкривайки по-светлата скала отдолу. Някои имаха по-ярки тонове – създателите на изображенията бяха използвали някакъв древен пигмент.

Но онова, което я порази най-силно, беше красотата им. Това не бяха прости схематични фигурки или груби подобия, а творби на истински художници. Конските гриви се развяваха. Бизоните бяха представени така, сякаш тичаха. Стада елени вдигаха рогати глави, сякаш се опитваха да видят летящите над тях орли. Навсякъде сред всичките тези фигури се носеха лъвове и леопарди. В края една пещерна мечка се беше изправила на задните си лапи и се извисяваше над всички.

Докато се опитваше да гледа във всички посоки едновременно, Лена едва се удържаше на пътеката.

– Невероятно. Иска ми се и сестра ми да можеше да ги види.

– В сравнение с тези драскулките в Ласко бледнея­т, нали? – каза ухиленият до уши Райтсън. – Но това не е всичко.

– Как така? – попита отец Новак.

– Да им покажем ли какво е скрито пред очите им? – обърна се Райтсън към Арно.

Французинът сви рамене.

Райтсън насочи вниманието им към средата на залата. Широко черно петно с диаметър около два метра бележеше мястото на голям лагерен огън. До него имаше тринога с лампи.

Геологът клекна до панела, в който влизаше захранващият кабел, и каза:

– Ако обичате, изгасете фенерите на каските си.

След като всички се подчиниха, той завъртя ключа и цялото осветление изгасна. Мракът ги обгърна като тежка завивка.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: