Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Къща от карти

Майкъл Добс

Бестселърът, който вдъхнови хитовия сериал на Netflix "Къща от карти".

"Къща от карти" е политическа драма за власт, задкулисие, амбиция, слабостите на човешката природа и тръпката от играта на надмощие.

Базиран на личния опит на автора Майкъл Добс, политическият трилър "Къща от карти" разказва една тъмна история за алчност, корупция и неутолима политическа амбиция. Тук държавата няма абсолютно никакво значение - за сметка на това в коридорите на властта управляват интригите и страстите.

Когато Франсис Ъркарт решава да се бори за поста на премиер, той не се спира пред нищо. Въоръжен с огромното количество вътрешна информация и политическите тайни, до които е имал достъп като отговорник по партийната дисциплина - Ъркарт Камшика започва тиха и смъртоносна кампания - да елиминира всички свои съперници, използвайки всички възможни средства, включително убийството.

  • Корица: Мека
  • Страници: 384
  • Тегло: 0.340 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Майкъл Добс
 

Наличност: Да

16,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Мати Сторин е амбициозна и готова на всичко млада репортерка, която има таланта да разкрива реалните истории, скрити зад видимото. Когато се натъква на скандална мрежа от интриги и финансова корупция в най-високите нива на властта, тя се заклева да разкрие истината. За да го направи обаче, тя трябва да се изправи срещу най-властния мъж в държавата, да се пребори със собствените си демони и да рискува всичко, дори живота си.

Майкъл Добс, познат също като лорд Добс от Уайли, член на британската Камара на лордовете, е някогашен съветник на Маргарет Тачър, Джон Мейджър и Дейвид Камерън. 

Бестселърът "Къща от карти" е разказан с авторитета на политическата фигура, която познава системата отвътре. Романът е послужил за основа, върху която е заснет изключително успешният сериал, продуциран от Кевин Спейси и Дейвид Финчър.

Биография и факти за автора

Майкъл Добс е роден през 1948 г. в Чешънт, Хартфордшър, Югоизточна Англия.

Познат също като лорд Добс от Уайли, авторът на „Къща от карти” и „Да изиграеш краля” е член на британската Камара на лордовете, някогашен съветник на Маргарет Тачър, Джон Мейджър и Дейвид Камерън.

Романът е послужил за основа на сензационния сериал House of Cards на Netflix, който стартира през 2013 г. и е продуциран от Кевин Спейси (който е и в главната роля) и Дейвид Финчър.

През пролетта на миналата година феновете на House of cards бяха зарадвани от продуцентите с новината за предстоящия четвърти сезон, който се очаква през март 2016 г.

Откъс от книгата

Истината е като бутилка добро вино. Често я намираш забутана в най-тъмния ъгъл на избата. От време на време трябва да я обръщаш. После малко да я избършеш от прахта, преди да я извадиш на светло и да я използваш.

Очуканото БМВ стоеше пред къщата на Кеймбридж Стрийт, Пимлико, почти петнадесет минути. Свободните се­далки бяха засипани с такъв хаос от стари вестници и обвив­ки от шоколадови десерти, какъвто само една истински заета с работа необвързана жена може да създаде, а в средата му Мати Сторин хапеше устни. Късно следобед съобщението, че няма да има партийни размествания, беше предизвикало тре­скава дискусия дали министър-председателят е възхитителен и дързък, или просто си е изпуснал нервите. На нея є трябваше гледната точка на хората, помогнали в оформянето на решение­то. Уилямс беше убедителен и уверен, както винаги, но Ъркарт упорито не вдигаше телефона.

Без съвсем да е наясно защо, след като приключи работ­ния ден във вестник „Кроникъл“, Мати беше решила да мине покрай дома на Ъркарт, който беше само на десет минути от Камарата на общините в една от елегантните странични улици, които кичат по-хубавите части на Пимлико. Очакваше да на­мери къщата празна и тъмна, но вместо това лампите светеха и се виждаше, че вътре има движение. Набра номера още веднъж, но пак нямаше отговор.

Светът на Уестминстър е клуб с много неписани правила и се пази ревниво както от политиците, така и от журналисти­те – особено, така нареченото „лоби“ от кореспонденти, които тихо и дискретно направляваха медийната дейност в двореца Уестминстър. Допуска се например брифинги и интервюта да бъдат провеждани при ясното условие, че източникът на ин­формация ще остане неразкрит, без намек дори, изцяло в сянка. Това дава смелост на политиците да си развържат езиците и да споделят конфиденциална информация; от друга страна, по­зволява на кулоарните кореспонденти да спазят сроковете на публикациите си и да се прочуят със забележителни заглавия. „Омертата“* е пропускът на журналиста; без него той или тя ще види как всички врати и усти се затварят пред него. Разкрива­нето на анонимен източник се наказва с обесване, тропането по вратата на дома на министър е само малко по-долу в списъка с осъдително поведение, който има за цел да отреже всички фор­ми на полезен контакт. Политическите кореспонденти не пре­следват с въпросите си по домовете, това е проява на лош вкус, който докарва черни точки и псувни.

Мати още веднъж прехапа бузата си. Беше нервна. Не би нарушила правилата с лека ръка, но защо проклетникът не вди­гаше телефона? Какво ли, за Бога, правеше?

Дебел глас със северен акцент шепнеше в ухото є, глас, който толкова често є липсваше, откакто напусна вестник „Йоркшир поуст“ и мъдрия стар редактор, който беше дал на Мати първата є сериозна работа. Какво казваше той? „Пра­вилата, моето момиче, не са нищо повече от меко одеяло за старците, да се пазят от студа. Те са инструментът на мъдрите за обезсилване на глупавите. Да не си посмяла да идваш в офи­са ми и да ми казваш, че си изпуснала добрата история заради нечии чужди скапани правила.“

[1]„Добре де, добре, стар досадник такъв, остави ме на мира“, каза си Мати на глас. Погледна косата си в огледалото, про­кара ръка през нея, за да є върне малко живот, отвори вратата на колата, стъпи на паважа и веднага є се прииска да е някъде другаде. След двайсет секунди къщата проехтя от ударите на орнаментираното медно чукало по входната врата.

Ъркарт отвори вратата. Беше сам, облечен неофициално, неочакващ посетители. Съпругата му беше отишла в провин­цията, а прислужничката не работеше през уикендите. Когато погледът му се спря върху Мати, очите му бяха пълни с не­доволство; в тъмнината на улицата не беше разпознал веднага кой го безпокои.

– Г-н Ъркарт, опитвам се да се свържа с вас цял следобед. Надявам се, че не ви притеснявам.

– В десет и трийсет през нощта? Дали ме притеснявате? – недоволството му се беше превърнало в раздразнение.

– Простете ми, но имам нужда от малко помощ. Никакви промени в Кабинета, нито една. Това е невероятно. Опитвам се да разбера каква логика стои зад това.

– Логиката зад това? – гласът на Ъркарт потъна в още по-дълбок сарказъм. – Съжалявам, но нямам какво да кажа.

Той се опита да затвори вратата, но нежеланата посетител­ка направи упорита крачка напред. Нали това глупаво момиче няма да вземе да сложи крак на вратата, би било твърде комич­но. Но Мати заговори спокойно и тихо.

– Г-н Ъркарт, това е страхотна реплика. Но не мисля, че ис­кате да публикувам точно нея.

Ъркарт се замисли, заинтригуван. Какво, за Бога, има пред­вид тя? Мати усети колебанието му и хвърли още малко стръв.

– В статията ще пише: „Има сигнали за сериозно разеди­нение в Кабинета относно липсата на промени. Камшикът, за когото отдавна се смята, че храни амбиции за нов пост, отка­за да защити решението на министър-председателя“. Как ви се струва това?

Чак сега, когато очите му свикнаха със сенките отвъд прага му, Ъркарт разпозна новата репортерка на „Кроникъл“. Позна­ваше я бегло, но беше виждал и чел достатъчно, за да подозира, че тя не е глупава. Затова още повече се учуди, че е готова да лагерува на прага му, опитвайки се да го притисне.

– Не говорите сериозно – каза Ъркарт бавно.

Мати се усмихна широко.

– Разбира се, че не. Обаче какво да направя, като не си вди­гате телефона и не искате да говорим лице в лице.

Честността є го обезоръжи. А и както стоеше под свет­лината на лампата над вратата, с блещукащи кичури в къса­та є руса коса, той трябваше да признае, че е срещал и по-непривлекателни гледки в кулоарите.

– Наистина ми трябва вашата помощ, г-н Ъркарт. Имам нужда от нещо смислено, нещо, което да става за дъвчене, ина­че всичко е захарен памук. А само това ми оставяте в момента. Моля, помогнете ми.

Ъркарт си пое въздух през носа, загледа я.

– Би трябвало да съм бесен. И да се обадя на вашия редак­тор и да искам извинение за този откровен тормоз.

– Но няма да го направите, нали?

Съвсем съзнателно кокетничеше. Въпреки че предишните им срещи бяха мимолетни, тя си спомни погледът, който є беше хвърлил веднъж, като се разминаваха в централното лоби, дис­кретния мъжки пламък в очите, които я бяха огледали цялата, без и за момент да изглежда, че се разсейват от целта.

– Може би все пак е по-добре да влезете... г-ца Сторин, нали?

– Моля, наричайте ме Мати.

– Дневната е на горния етаж – каза той. Прозвуча като мал­ко признание.

Той я заведе в стая, обзаведена консервативно, но с мно­го вкус; тъмножълти стени, покрити с маслени платна – коне и пасторални сцени, мебелите резбовани и елегантни. Висока библиотека с книги, семейни снимки в рамки, камина от бял мрамор. Отсенките бяха кадифени, осветлението – разсеяно и приглушено, атмосферата наситена. Той си наля голяма чаша малцово уиски, отлежал „Гленфидих“, и без да пита, направи същото за нея, преди да се отпусне в кресло от тъмна кожа. Книга с изтъркана подвързия се крепеше на облегалката за ръка – пиеси на Молиер. Мати седна срещу него в края на ка­напето, леко нервна. Извади малък тефтер от чантата си, но Ъркарт махна с ръка.

– Уморен съм, г-це Сторин... Мати. Беше дълга кампания и не съм сигурен, че мога да се изразявам съвсем точно. Така че без записки, ако нямаш нищо против.

– Разбира се. Кулоарни правила. Мога да използвам, как­вото ми кажете, но няма да ви цитирам по никакъв начин. Без отпечатъци.

– Именно.

Той остави настрана Молиер, а тя своя тефтер и се облегна на канапето. Беше облечена в бяла памучна блуза; беше тясна. Той обърна внимание на това, но погледът му не беше хищни­чески. Сякаш имаше око, което попиваше всичко, стигаше по-дълбоко от другите. И двамата знаеха, че играят игра.

Той извади цигара от сребърна кутия, запали я и вдиша дълбоко.

– Какво би казала, Мати, ако министър-председателят виж­да това като най-добрия начин да продължи работата си? Да не обърква министрите си с нови задължения? С пълна пара напред.

– Бих казала, г-н Ъркарт, че тази информация няма защо да ми я казвате неофициално!

Ъркарт се засмя на прямотата на младата журналистка. Дръпна си силно от никотина. Комбинацията му хареса.

– Също така бих казала – продължи Мати, – че в очите на много хора изборите показаха нуждата от нова кръв и нов на­чин на мислене. Загубихте много места. Подкрепата на избира­телите ви не беше съвсем щедра, нали така?

– Имаме очевидно мнозинство и спечелихме много повече места от опозицията. Не е никак зле след толкова много години на власт... Не мислиш ли?

– Тук съм, за да слушам вашите мисли, а не моите.

– Направи ми това удоволствие все пак.

– Само дето не е много обещаващо за следващите избори, нали така? Пак едно и също. Корабът потъва, пълен напред.

– Мисля, че това е малко крайно – каза Ъркарт, знаейки, че трябва да изрази по-ясно несъгласието си.

– Бях на една от предиборните ви изяви.

– Така ли, Мати? Поласкан съм.

– Говорихте за нова енергия, нови идеи, нови цели. Цялата сила на думите ви беше в това, че ще има промяна и някои нови играчи.

Тя спря за момент, но Ъркарт сякаш не искаше да отговори.

– Вашето собствено обръщение за изборите – имам го тук някъде...

Тя извади лъскава брошура от тестето листове, които бяха натъпкани в чантата є.

– Тук се говори за „вълнуващите предизвикателства пред нас“. Всичко това, което се случва сега, е вълнуващо колкото вчерашен вестник. Но аз май говоря твърде много.

Той се усмихна, отпи, не каза нищо.

– Нека ви попитам направо, г-н Ъркарт. Наистина ли мис­лите, че това е най-доброто, което министър-председателят може да направи?

Ъркарт не отговори веднага, надигна питието и отпи бавно още веднъж, взирайки се в нея през ръба на кристалната чаша.

– Смятате ли, че Хенри Колингридж е най-добрият пред­ставител на страната ни? – настоя тя, но с по-мек тон.

– Мати, как, за Бога, очакваш да отговоря на такъв въпрос? Аз съм Камшикът, абсолютно лоялен съм на министър-предсе­дателя и промените в Кабинета. Или по-скоро липсата на про­мени – остротата на сарказма се върна в гласа му.

– Да, но какво ще каже Франсис Ъркарт, мъжът, който има големи амбиции за партията си и отчаяно гони успехи. Той под­крепя ли?

Не последва отговор.

– Г-н Ъркарт, материалът ми за утре ще отрази достоверно вашата официална лоялност към правителството и вашата за­щита за решенията. Но...

– Но?

– Говорим неофициално. Всичките ми инстинкти подсказ­ват, че не ви харесва случващото се. Искам да знам. Искате да сте спокоен, че мислите ви няма да стигнат до колегите ми, или вашите колеги, или да станат храна за слухове в Уестминстър. Давам ви думата си за това. Това е само за мен, защото може да се окаже важно в предстоящите месеци. И, между другото, никой не знае, че съм тук сега.

– Сделка ли ми предлагаш? – меко промърмори той.

– Да. Мисля, че и вие го искате. Някой като мен, през кого­то да можете да говорите.

– А защо мислиш, че ми трябва нещо такова?

– Защото ме поканихте да вляза.

Той я погледна със сините си очи, който проникваха дълбо­ко в нея и будеха вълнения.

– Искате да сте играч, а не просто пешка – каза тя.

– По-добре да ядосаш хората, отколкото да бъдеш забра­вен, а?

– Аз така мисля – каза тя и задържа погледа му, усмих­вайки се.

– Нека опитаме нещо, Мати. Една простичка история. За един министър-председател, заобиколен от амбиции, не него­ви, а на тези около него. След избори тези амбиции се изострят. Той трябва да ги държи под контрол, да ги сложи под похлупак, иначе може да го залеят и тотално да го заличат.

– Казвате ми, че има разединение и вътрешни борби вътре в Кабинета, така ли?

Той спря и обмисли думите си, преди да продължи бавно и с решителен глас.

– Едно голямо дърво започва да гние. И е само въпрос на време гниенето да се разпространи. Така че, както можеш да си представиш, има много хора, които се чудят как ще изглеждат нещата след осемнайсет месеца, къде искат да са застанали, ако или когато дървото падне с трясък на земята. Както става с вся­ко дърво рано или късно.

– А защо той не се отърве от проблемните?

– Защото не може да си позволи недоволни бивши мини­стри от Кабинета да буйстват от задните скамейки, когато мно­зинството му е само от двайсет и четири и може да изчезне при първата издънка в парламента. Трябва да пази всичко колкото може по-тихо и по-незабележимо. Не може да премести „неу­добните“ на нови постове в Кабинета, защото всеки път когато изпратиш нов министър в дадено министерство, той се юрва с ентусиазъм да направи впечатление. Така влизат в полезрени­ето на важните хора в медиите като теб. Скоро става ясно, че такива министри не си вършат работата, а промотират себе си за следващото състезание, което неминуемо ще дойде. Това е рак. Хаос в правителството, всеки си пази гърба, объркване, дисхармония, обвинения, че нещата излизат извън контрол – тогава рязко влизаме в криза на лидерството.

– И затова всеки трябва да остане на мястото си. Мислите ли, че това е смислена стратегия?

Той отпи голяма глътка уиски.

– Ако аз бях капитан на „Титаник“ и виждах скапания огро­мен айсберг пред мен, мисля, че бих сменил курса.

– Казахте ли това на министър-председателя днес следо­бед?

– Мати – каза той с упрек, – искаш твърде много от мен. Наистина ми е приятен разговорът ни, но се страхувам, че бих отишъл твърде далеч, ако започна да разкривам детайли от сре­щи в тесен кръг. Това би било груб фал.70

– Тогава нека ви питам за лорд Уилямс. Той беше при пре­миера твърде дълго този следобед, ако единственото, което са решавали, е да не правят нищо.

– Един човек, побелял в служба на партията. Чувала ли си израза „Ако видиш старец да бърза, пази се“?

– Не може да се надява да стане лидер на партията. Не и от Камарата на лордовете!

– Не, разбира се, че не. Дори старият Теди не е такъв его­ист. Но той е от старите държавници, иска да се увери, че ли­дерството ще попадне в подходящи ръце.

– Чии ръце?

– Ако не неговите, то на някой от неговите „дякони“.

– Като например?

– Ти нямаш ли предположения?

– Самюъл. Майкъл Самюъл – каза тя развълнувано, стис-кайки устни.

– Може би си права, Мати.

– Откъде знаете?

– Не бих могъл да коментирам – Ъркарт се усмихна и допи уискито. – Мисля, че те оставих достатъчно да правиш предпо­ложения. Добре е да поспрем дотук.

Мати кимна колебливо.

– Благодаря ви, г-н Ъркарт.

– За какво? Аз нищо не съм казал – той стана.

Главата є бучеше от теории, докато се опитваше да подреди парчетата от пъзела. Ръкуваха се на входната врата, когато тя проговори отново.

– Г-жа Ъркарт?

– Не е тук. В провинцията е.

Ръцете им още бяха стиснати.

– Моля, предайте є най-добрите ми пожелания.

– Ще, Мати. Ще.

Тя пусна ръката му и се обърна да си тръгне, но се поколе­ба отново.71

– Един последен въпрос. Избори за нов лидер. Ако има та­кива, вие ще участвате ли?

– Лека нощ, Мати – каза Ъркарт и затвори входната врата.

Дейли Кроникъл, понеделник, 14 юни, първа страница:

Министър-председателят шокира много наблюдатели вчера, когато обяви, че няма да има никакви промени в Кабинета. След като се съветва няколко часа с председателя на партията лорд Уилямс, както и с Камшика, Франсис Ъркарт, заповедта, която Хенри Колингридж даде на партията, беше „държим курса“.

Въпреки това късно вечерта източници от висшите ешелони на Уестминстър изразиха удивлението си от неговото решение. В някои кръгове то се възприема като разкриващо слабите по­зиции на премиера след кампанията, която за мнозина изглеж­даше вяла.

Увеличават се предположенията, че за Колингридж е малко вероятно да се пребори на следващи избори, а изглежда, някои министри вече правят маневри за по-добра позиция в случай на предсрочни вътрешнопартийни избори. Един министър от Каби­нета сравни премиера с „капитана на „Титаник“ в момента, кога­то навлиза в ледовити води“.

Решението да не се правят промени в Кабинета е първият по­добен случай в историята след войната и се тълкува като най-ефективния начин Колингридж да държи къкрещите междуосо­бици в Кабинета под контрол. Вчера вечерта Камшикът защити решението като „най-добрият начин да се продължи работата“, но вече има спекулации за вероятни претенденти в евентуални партийни избори за нов лидер.

Лорд Уилямс, с когото се свързахме снощи, описа всякакви такива предположения като „пълни глупости“. Той каза: „Ми­нистър-председателят осигури на партията четвърта историческа изборна победа. В момента сме в отлична форма“. Позицията на Уилямс като председател на партията би била от решаващо зна­72

чение при избори за нов лидер, а и за него се знае, че е близък с Майкъл Самюъл, министър на околната среда, който би могъл да е един от претендентите.

Опозицията побърза да се нахвърли върху това, което те опре­делят като нерешителност от страна на министър-председателя. Лидерът на опозицията каза: „Пожарът на недоволството е раз­пален в правителството. Не мисля, че г-н Колингридж има силата и подкрепата да го потуши. Вече чакам с нетърпение следващите избори“.

Източник от високите ешелони на правителството описа ситуацията като „едно голямо дърво, което започва да гние“.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: