Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Кървави книги, том 1

Клайв Баркър

Когато дебютната му книга – сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си – е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: „Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър“. Днес шестте тома на „Кървави книги“ са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като „Хелрейзър“, „Кендимен“ и „Среднощният влак за месо“ превръщат автора в световна хорър икона.

Cборникът „Кървави книги“ е носител на наградите „Уърлд Фентъзи“ и „Бритиш Фентъзи“.

 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Клайв Баркър До момента Клайв Баркър е написал над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки, част от които - в това число "Кървави книги" и издадената у нас фантастична приказка "Абарат" - са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър". 

Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество. 

Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас. 

Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот. 

Така че внимавайте къде стъпвате.

Откъс от книгата

Клайв Баркър  „Кървави книги“, том 1

Мъртвите имат магистрали.

Те пресичат пустошта след нашия живот като прецизни железопътни линии на призрачни влакове, въображаеми вагони, които пренасят безспирен поток от безтелесни души. Дрънченето и бумтенето им могат да бъдат доловени в разкъсаната тъкан на света, през пролуките, образувани от жестокостите, насилието и покварата. Товарът им от бродещи мъртъвци може да бъде съзрян, когато сърцето е пред пръсване, и гледки, които е трябвало да останат скрити, внезапно станат видими.

Тези магистрали имат пътепоказатели, мостове и отбивки. Имат бариери и кръстовища.

Тъкмо на кръстовищата, където тълпите от мъртъвци се смесват и разминават, е най-вероятно тази забранена магистрала да проникне в нашия свят. На тези места движението е натоварено и гласовете на мъртвите отекват най-силно. Тук бариерите, които отделят едната реалност от другата, са изтънели от преминаването на безброй крака.

Такова кръстовище на магистралата на мъртвите имаше на „Толингтън Плейс“ № 65. Обикновена, самостоятелна, с нищо незабележима тухлена къща в псевдоджорджиански стил. Стара невзрачна постройка, лишена от някогашното си евтино великолепие, необитаема от десетилетие, а може би и от повече.

Не избилата влага бе прогонила обитателите на № 65, нито плесента в избите или пропадането, отворило пукнатина във фасадата от входните стъпала до стрехите, а шумът от движението. На горния етаж глъчката от онази магистрала никога не спираше. Тя напука мазилката по стените и изкриви носещите греди. Тя разтърсваше прозорците и ги караше да дрънчат. Тя разтърсваше и съзнанието. Къщата на „Толингтън Плейс“ № 65 бе обитавана от духове и никой не можеше да я притежава за дълго, без да полудее.

Някога в тази постройка се бе разиграла ужасна трагедия. Никой не знаеше кога, нито какво точно се е случило. Но дори и необученият наблюдател усещаше потискащата атмосфера в къщата, особено на горния етаж. Във въздуха на № 65 витаеха спомени и обещание за кръв – миризма, която нахлуваше в носа и караше и най-здравия стомах да се преобърне. В сградата и околностите й не се въдеха гризачи, отбягваха я птиците и дори мухите. В кухнята й не пъплеха мокрици, на тавана й не гнездяха скорци. Каквато и жестокост да бе извършена в къщата, тя я беше разпорила така, както нож разпаря рибешки корем и през този разрез, през тази рана в тъканта на света мъртвите надничаха и говореха.

Или поне такава бе мълвата...

 * *

Проучването на „Толингтън Плейс“ № 65 продължаваше вече трета седмица. Три седмици на безпрецедентен успех в областта на паранормалното. С помощта на един новак в тази сфера, двадесетгодишния Саймън Макнийл в ролята на медиум, факултетът по парапсихология на Есекския университет бе събрал неопровержими доказателства за живота след смъртта.

В най-горната стая на къщата, едно клаустрофобично помещение с размерите на коридор, младият Макнийл, изглежда, бе успял да призове мъртвите и по негова молба те бяха оставили изобилни доказателства за посещението си, като се бяха разписали със сто различни почерка по бледожълтите стени. Очевидно бяха написали всичко, за което са се сетили в момента. Имената си, разбира се, както и датите на раждането и смъртта. Откъслечни спомени и благопожелания за живите потомци, странни, загадъчни фрази, които намекваха за настоящите им страдания и за тъга по изгубените радости. Някои от почерците бяха ъгловати и грозни, други изящни и женствени. Имаше неприлични рисунки и недовършени вицове, а до тях – романтични стихове. Неумело нарисувана роза. Игра на морски шах. Списък с покупки.

Известни личности се бяха разписали на тази стена на плача – Мусолини, Джон Ленън и Джанис Джоплин, – а редом с великите имаше и обикновени, забравени хора. Това беше проверка на мъртвите и броят им растеше от ден на ден, сякаш мълвата за нея се разпространяваше сред племената от изгубени и ги примамваше да напуснат тишината, за да засвидетелстват свещеното си присъствие в тази гола стая.

* * *

След като цял живот бе проучвала парапсихични явления, доктор Флореску бе свикнала с неуспехите. Беше се чувствала почти комфортно в увереността си, че никога няма да получи желаните доказателства. Сега, когато бе постигнала такъв внезапен и забележителен успех, тя бе едновременно развълнувана и объркана.

Седеше, както всеки ден през тези три невероятни седмици, в оперативната стая на междинния етаж, точно под стаята с надписите, и слушаше силните шумове над главата си с нещо подобно на страхопочитание, сякаш не можеше да повярва, че й е било позволено

да стане свидетел на това чудо. И преди бе имало откъслечни звуци, неясни намеци за гласове от един друг свят, но сега той за пръв път настояваше да бъде чут.

Шумовете на горния етаж секнаха.

Мери си погледна часовника – шест и седемнадесет вечерта.

Поради някаква причина, известна само на посетителите, контактите с тях винаги прекъсваха малко след шест.

Щеше да изчака до и половина и да се качи горе. Какво ли я очакваше днес? Кой беше посетил този път невзрачната стаичка, за да остави своя знак?

– Да приготвя ли камерите? – попита нейният асистент Рег Фулър.

– Ако обичаш – промърмори тя, разсеяна от мисли за предстоящото.

– Какво ли ни очаква днес?

– Ще му дадем още десет минути.

– Разбира се.

На горния етаж Макнийл се бе отпуснал в ъгъла на стаята и гледаше октомврийското слънце през малкия прозорец. Чувстваше се изолиран и самотен на това проклето място, но въпреки това се усмихваше вътрешно с онази топла, жизнерадостна усмивка, която разтапяше и най-строгите академични сърца. Особено сърцето на доктор Флореску – о, да, жената беше влюбена в усмивката, в очите му, в унесения вид, който си придаваше пред нея.

Беше хубава игра.

Наистина, започна като игра. Сега Саймън знаеше, че залозите са се вдигнали; това, което в началото стартира като подобие на тест с детектора на лъжата, се бе превърнало в много сериозно състезание – Макнийл срещу Истината. Истината беше проста – той бе измамник. Драскаше всичките „призрачни надписи“ по стената с парченца графит, които криеше под езика си; тропаше, блъскаше и викаше само за забавление, а непознатите имена – ха-ха, самата мисъл за тях го разсмиваше – вземаше от телефонния указател.

Да, страхотна игра.

Тя му обещаваше толкова много, изкушаваше го със слава, окуражаваше всяка измислена от него лъжа. Обещания за богатство, за телевизионни изяви под звуците на аплодисменти, за възхищение, каквото не познаваше. От него се искаше само да покаже, че призраците съществуват.

Усмихна се отново с познатата усмивка. Тя го наричаше свой Посредник – невинен преносител на послания. Скоро щеше да се качи при него, да впие поглед в тялото му и да заговори почти разплакана, развълнувана от новите имена и безсмислици, надраскани по

стената.

Харесваше му как тя гледа голата му плът, като се преструва, че не забелязва голотата му. По време на сеансите той оставаше само по слипове, за да не събуди подозрения, че използва помощни средства. Каква нелепа предпазна мярка. Всичко, от което имаше нужда, бяха графитите под езика и достатъчно енергия, за да буйства и крещи из стаята в продължение на половин час.

Потеше се. Вдлъбнатината между гърдите му беше влажна от пот, косата лепнеше по бледото му чело. Днес се беше потрудил здраво – искаше час по-скоро да се измъкне от стаята, да се измие, да се порадва на възхищението. Посредникът мушна ръка в гащетата

си и започна лениво да си играе със себе си. Някъде в помещението имаше муха или мухи. По това време на годината мухи няма, но той ги чуваше да жужат наблизо. Блъскаха се в прозореца или летяха около електрическата крушка. Чуваше тихите им бръмчащи гласове,

но не им обръщаше внимание, погълнат от мисли за играта и от удоволствието да мастурбира.

А как жужаха тези тънички гласчета, как жужаха, пееха и се оплакваха. Как само се оплакваха.

Мери Флореску барабанеше с пръсти по масата. Днес брачната й халка беше хлабава – усещаше как се движи в ритъм с барабаненето. Понякога беше стегната, а понякога хлабава – една от мистериите, върху които никога не се замисляше, а приемаше за даденост. Всъщност днес беше много хлабава – почти готова да падне. В съзнанието й изплува лицето на Алан. Скъпото лице на Алан. Замисли се за него през отвора на брачната халка, сякаш през тунел. Такава ли е била смъртта му – понесъл се е към тъмнината по някакъв тунел? Тя придвижи халката нагоре по пръста си. Стори й се, че долавя възкиселия вкус на метала през върховете на палеца и показалеца си. Усещането беше любопитно, някаква илюзия.

Замисли се за момчето, за да прогони горчивината. Лицето му се появи лесно, веднага нахлу в съзнанието й, а с него усмивката и невзрачната му, още момчешка фигура. Наистина, приличаше на момиче – закръглеността му, очарователната прозрачност на кожата, невинността.

Пръстите й все още бяха върху халката и възкиселия вкус се засилваше. Вдигна поглед. Фулър подготвяше апаратурата. Около оплешивяващата му глава проблясваше трептящ ореол от бледозелена светлина...

Внезапно й се зави свят.

Фулър не видя и не чу нищо. Беше навел глава, погълнат от работата си. Мери продължаваше да го гледа, наблюдаваше ореола и усещаше как в нея се пробуждат нови усещания, как преминават през тялото й. Изведнъж въздухът сякаш оживя; самите молекули на кислорода, водорода и азота я притиснаха в прегръдка. Ореолът около главата на Фулър се разшири, сля се със сиянието, което се бе появило около всеки предмет в стаята. Неестественото усещане в пръстите й също се разшири. Видя цвета на дъха си, когато издишваше – розово-оранжев проблясък в оживелия въздух. И чу съвсем ясно гласа на бюрото, зад което седеше – тихото ръмжене на неговото солидно присъствие.

Светът се разтваряше – караше сетивата й да изпадат в екстаз и объркваше функциите им. Изведнъж започна да възприема света като система – не политическа или религиозна, а система от усещания, която се разпростираше от живата плът към инертната дървесина на бюрото и към старото злато на брачната й халка.

И по-нататък. Отвъд дървесината, отвъд златото. Пролуката, водеща към магистралата, се отвори. В главата й зазвучаха гласове, които не излизаха от живи устни.

Тя вдигна поглед или по-скоро някаква сила изви рязко главата й назад и откри, че се взира в тавана. Беше покрит с червеи. Не, това е абсурд! И все пак й се стори жив – пулсиращ, танцуващ, гъмжащ от живот.

А през тавана съзря момчето. Седеше на пода с издут член в ръка. И неговата глава беше отметната назад. Беше погълнато от екстаза си също като нея. С новото си зрение тя видя светлината, която изпълваше тялото му и пулсираше около него – и проследи страстта, завладяла вътрешностите и омекналата му от удоволствие глава.

Видя и още нещо – лъжата в него, отсъствието на сила там, където бе смятала, че има нещо удивително. Момчето не притежаваше дарбата да контактува с духове и никога не я бе притежавало, видя го съвсем ясно. Това беше един малък лъжец, момче-лъжец, сладък лъжец с бяла кожа, лишен от състраданието или мъдростта да проумее какво се е осмелил да стори.

Вече бе сторено. Лъжите бяха изречени, триковете бяха изиграни и хората от магистралата, вкиснати, че са били измамени и направени за смях, бучаха пред пролуката в стената, като настояваха за удовлетворение.

Тя бе отворила тази пролука; беше я напипала неволно, беше я разчовъркала и разширила малко по малко. Получи се благодарение на желанието й към момчето – непрекъснатите й мисли за него, объркването, страстта и отвращението към тази страст бяха разширили процепа. От всички сили, които правеха системата видима, любовта, нейната посестрима страстта и тяхната посестрима загубата бяха най-могъщи. А тя въплъщаваше и трите. Обичаща, изпълнена с копнеж и напълно наясно с невъзможността и на двете.

Завладяна от агонията на чувства, които игнорираше, защото вярваше, че обича момчето единствено като свой Посредник.

Не беше вярно! Не! Тя го искаше, желаеше го в момента, копнееше да го усети вътре в себе си. Само че беше твърде късно. Хората от магистралата не можеха да бъдат игнорирани повече – те настояваха, да, настояваха да се доберат до малкия измамник.

Беше безсилна да им попречи. Само ахна от ужас, щом видя магистралата да се разгръща пред нея, защото разбра, че това не е обикновено кръстовище.

Фулър чу звука.

– Доктор Флореску? – Той вдигна очи от апаратурата и лицето му – обляно със синя светлина, която тя виждаше с ъгълчето на окото си – придоби въпросително изражение. – Казахте ли нещо?

Тя мислеше със свит стомах как ще свърши всичко.

Безплътните лица на мъртвите се виждаха съвсем ясно. Долавяше дълбочината на тяхното страдание и съчувстваше на желанието им да бъдат чути.

Нямаше никакво съмнение, че магистралите, които се пресичаха на „Толингтън Плейс“, не бяха обикновени пътни артерии. Пред очите й не преминаваше щастлива, безгрижна процесия от обикновени мъртъвци. Не, през тази къща минаваше път, по който се движеха само жертви и извършители на насилствени актове. Мъже, жени и деца, загинали в невъобразими страдания, които помнеха последните си мигове. Погледите им говореха красноречиво за страданията, които са преживели, по призрачните им тела още имаше белези от смъртоносни рани. А сред жертвите най-спокойно се разхождаха техните убийци и мъчители. Тези чудовища, тези безумни кръвопийци с размътени съзнания надничаха в света – невъзможни същества, неописуеми, забранени издънки на човешкия род, виещи и кряскащи безсмислици.

Момчето на горния етаж най-сетне усети присъствието им. Тя видя как то се извръща в тихата стая, как осъзнава, че гласовете, които чува, не са жужене на мухи, а оплакванията не са жалване на насекоми. Момчето внезапно разбра, че обитава съвсем малко късче от света и че останалата част от него – Третият, Четвъртият и Петият свят – се притиска към легналото му по гръб тяло, гладна и неизбежна. Тя подуши и вкуси паниката, която се изписа на лицето му. Да, вкуси момчето, както винаги бе копняла, но не чрез целувка, а чрез нарастващия му страх. Той я изпълни – и съчувствието й бе пълно. Уплашеният поглед беше неин колкото и негов – от пресъхналите им гърла се изтръгна една и съща хриплива дума:

– Моля...

Която всяко дете научава.

– Моля...

Която печели подаръци и внимание.

– Моля...

Която дори мъртвите, разбира се, дори мъртвите би трябвало да знаят и зачитат.

– Моля...

Днес нямаше да има милост, тя знаеше това. Тези отчаяни призраци бяха бродили по магистралата цяла вечност, носейки със себе си раните и безумието, които ги бяха убили. Бяха станали жертва на лекомислието и нахалството на момчето, на неговите глупост и

измама, които бяха превърнали страданията им в игра. Сега искаха да кажат истината.

Фулър я наблюдаваше съсредоточено, а лицето му плуваше в море от пулсираща оранжева светлина. Тя усети ръцете му върху кожата си. Имаха вкус на оцет.

– Добре ли сте? – попита я той. Дъхът му беше като желязо.

Тя поклати глава.

Не, не беше добре, нищо не беше добре.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: