Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Специална цена!

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Цената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото. /Работим с фирма Спиди/ 


 

„Да четеш хубава книга е като непрекъснат диалог, в който книгата говори, а душата отговаря…“ Андре Мороа

Промоцията е валидна само при поръчка онлайн!

Купувачката на спомени

Олег Рой

От автора на „Фантомна болка“!

 

Една история, която ще ви разтърси с отговора на въпроса какво са за нас щастливите спомени. 

Готови ли сте да се разделите с един свой свиден спомен? Той ще изчезне завинаги от ума и сърцето ви, а в замяна ще получите пари... много пари!

Да, предложението е примамливо и много лесно изпълнимо. Какво толкова? Просто една сантиментална история от миналото…

Така си мисли и Андрей, едър бизнесмен, когото финансовата криза от 2009 година и един тежък развод превръщат от един от най-богатите хора в Москва в разорен несретник. Алчната му бивша съпруга го оставя почти на улицата, процъфтяващата му империя се сгромолясва, а стотиците му познати задълго забравят телефонния му номер. Андрей е в ситуация, в която не може да покрие дори най-елементарните си битови нужди. Мрачен и обезверен, той прекарва празните си и безсмислени дни в един бар, където все още му сервират питие на вересия…

Докато един ден в бара се появява тя. Мистериозна непозната на неопределена възраст, изискана, стилна и пленителна. Жена със странно поведение и още по-странна професия – тя купува спомени. Но само хубави, щастливи спомени...

Жената предлага на Андрей повече от чудата сделка, която бившият бизнесмен намира не само за нелепа, но и за невъзможна. Затова на шега се съгласява да се включи в нейната игра. И без да усети, продава един свой сладък детски спомен.  А после и още един, и още един… спомените стават все по-съкровени, но и все по-скъпо платени от мистичната непозната.

И така, постепенно Андрей се измъква от незавидното си положение и изненадващо за всички стари познати, отново забогатява, дори стократно повече от преди…

Какво ще се случи с Андрей оттук нататък? Ще се промени ли тъканта на живота му, когато от нея една след друга бъдат изтръгнати нишките на топлите образи от миналото? Не продава ли душата си? А може би ще успее да натрупа нови спомени, които да заемат мястото на вече продадените? Все пак животът е пред него…

„…никога ли не ви е идвало наум, че щастливите спомени са значително по-ценни за човека от всякакви вещи, купени с пари? Независимо за какви пари говорим. Капитал, собственост, бизнес – от всичко това човек може да се лиши, а може и никога да не го притежава. Докато спомените за миналите, макар и отдавнашни светли минути, часове и дни могат да направят щастлив даже онзи, у когото не е останало нищо. Или онзи, който никога нищо не е имал.“

Олег Рой отново ни разказва една интригуваща и много човешка история, в която са преплетени съдбите на различни пъстри персонажи – приятелят от детинство, първата голяма любов, алчната съпруга, любимата учителка, вярната жена… и разбира се, Купувачката на спомени.

Една история, в която се сблъскват приятелство и завист, любов и безразличие, предателство и вярност, алчност и безнадеждност...

 

  • Корица: Мека
  • Страници: 304
  • Тегло: 0.400 кг
  • Издадена: 3 октомври 2019 г
  • Издателство: Гнездото
  • Виж още от Олег Рой

 

ВИЖТЕ ОТ СЪЩИЯ АВТОР: "ФАНТОМНА БОЛКА"

 

Наличност: Да

Редовен Цена: 15,95 лв.

Специална цена: 11,17 лв.

 


 

ДВЕ КНИГИ! 300 ПРИТЧИ! МЪДРОСТ, ПРЕНЕСЕНА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ!

"Най-важната истина може да откриеш с помощта на един прост разказ, както изгубената златна монета - на светлината на най-евтината свещ."

Промоцията е валидна само при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Олег Рой

Олег Рой е съвременен руски писател, публицист и сценарист. Роден е през 1965 г. в гр. Магнитогорск. За 27-годишната си успешна писателска кариера Олег Рой има над шейсет романа, част от които са филмирани. Книгите му са бестселъри във Великобритания, Германия, Франция, Италия и други страни. Той започва творческата си кариера в Швейцария, където живее около 10 години, а през 2008 г. се завръща в Русия. През 2003 г. започва да публикува и детска литература, като до момента има издадени 36 книги за деца.

Олег Рой е в топ пет на най-продаваните автори на художествена проза в Русия и един от стоте най-популярни романисти в съвременната европейска литература. Пише в различни жанрове –психологически трилър, сантиментална проза и фантастика.

Има редица литературни награди. Известен е и с благотворителната си дейност в подкрепа на семейства с тежко болни деца. Заради нея, както и за литературната си дейност получава „Златен рицарски кръст за доблест и чест“.

Една от любимите му теми е за човека, който губи всичко и трябва да започне живота си отначало.

В Русия са продадени над един милион книжни копия от романа Фантомна болка, който заема първо място в топ 10 романа на Олег Рой.

 

Откъс от книгата

Спомен първи

Андрей

Кафето

 

2009 година 

Има ли нещо по-тъжно от това да седиш сам в пуст бар в Сокол, при това посред зима, и на всичкото отгоре в тъмната противна нощ на неделя срещу понеделник? Нормалните хора си отспиват преди първия работен ден на седмицата, а тук киснат само най-големите мизерници, които няма закъде да бързат и единствената им грижа е как да се сдобият с пари за поредната порция алкохол. Барманът Дима беше в лошо настроение – и днес нямаше никаква печалба. Какво да се прави… криза… За цяла вечер посетителите се брояха на пръсти, изкарал беше някакви дребни пари. Ето, и сега е почти празно. Е, не съвсем, виси там в ъгъла до прозореца един тип, ама той не се брои. Втора седмица не си е плащал пиенето. Мъкне се едва ли не всеки ден, стои до късно, поръчва скъпо уиски, с водни чаши го пие, а не плаща. Разбира се, ако зависеше от Дима, той никога нямаше да допусне клиент да се държи така. Но сега се налагаше да търпи. Дима прекрасно помнеше, че в съвсем недалечното минало мъжът в ъгъла беше вип клиент на бара. Водеше компании, черпеше наред, оставяше бакшиши, от щедри по-щедри… Тогава, разбира се, целият персонал по корем лазеше пред него. Но всичко това беше минало. Отминаха времената, в които този клиент – името му беше Андрей, между другото – се радваше на всеобщо уважение и пръскаше пари наляво и надясно. Днес е разорен. Пък и не само той, кризата удари много хора – и в Русия, и в чужбина. Ето, вчера казаха по телевизията, че фалирала най-голямата банка в Америка. А у нас всичко е вързано с долара… Какво да се чудим, че всички имат грижи? Повече от половината познати на Дима имаха сериозни проблеми с работата: на един му намалили заплатата, друг го пуснали в неплатен отпуск с неясна продължителност, а на трети цялата фирма не издържала, предала богу дух. Едно негово приятелче сума ти време бачкаше в рекламата, по петдесет хиляди долара на година изкарваше, а сега вече трети месец си търси работа. При Дима положението също беше много несигурно, от Нова година насам нищо не беше изкарал. Пък и шефът подхвърляше, че ще затваря кръчмата… Ако стане така, тогава какво? Нали трябва да се яде?

Впрочем дълбоко в себе си барманът Дима вярваше, или поне се надяваше, че ще се справи – беше умен, от работа не се боеше. Във всеки случай, щеше да се постарае да не стига чак до положението на тоя Андрей, дето сега седеше в ъгъла. Явно него кризата го беше ударила много здраво. Така е, много отвисоко се беше сринал. А преди няколко години не се говореше с него! От миналото му благополучие беше останал само един брой на списание „Форбс“ отпреди три години с малка снимка на Андрей Шелаев и информация, че той, собственикът на верига заведения за бързо хранене „Бам-бам!“, е един от стоте най-богати хора в Москва. Пийнеше ли, Андрей току вадеше списанието и го размахваше както пред Дима, така и пред всеки, който се изпречеше пред очите му. Макар че написаното в статията отдавна не интересуваше никого…

Седналият до прозореца Андрей също не се интересуваше от нищо и от никого. Вече няколко месеца не мислеше за нищо друго освен за сполетелия го крах. От деня на банкрута нито за минута не го напускаше особеното тягостно чувство, родено сякаш от някой кошмарен сън: чувството, че пропада, че пада в пропаст, а пропастта и мъчителният полет надолу нямат край. Облекчение му носеше единствено алкохолът. Затова, както преди ходеше всеки ден на работа, така сега Андрей всяка вечер идваше тук – в единствения бар, в който не възразяваха да му наливат на вересия.

Колко ли уискита беше изпил днес? Пет? Шест? Вероятно много повече… Съзнанието му беше замъглено, но колкото и да е странно, умът му не губеше способността да мисли и да съобразява. Беше му ясно, че е крайно време да става и да си върви вкъщи. Барът работеше, докато има посетители, а ето, той беше останал последен… Да се прибере обаче, просто нямаше сили. У дома беше същата мъка. А и много му се пиеше кафе, мътните да го вземат! Чашка хубаво, силно и горещо кафе без захар. Андрей се накани да се обърне към бармана с тази молба и с наслада си представи момента, в който Дима ще сипе в машината смлените зърна и из салона на заведението ще се разнесе влудяващо възхитителният аромат на кафе…

За Андрей уханието на кафе беше нещо повече от обикновен мирис. То беше незабравим спомен. Спомен за миналото, за детството, за щастието – онова особено, истинско щастие, което изпитваме само като деца. В детството човек е, както се казва, щастлив по презумпция. Детето е същество, по природа предразположено към щастие. Колкото и труден или дори трагичен да е животът му, то не спира да се радва и да намира нови и нови поводи за това. Сигурно защото няма с какво да сравни този свой кратък живот и той му се струва единствено правилен. Детето дори не подозира, че нещата могат да стоят и другояче. По-вероятната причина обаче е, че детската душа все още не се е покрила със защитна броня и е по-отворена към доброто и надеждата от душата на възрастния. С напредването на възрастта всичко сякаш се обръща наопаки: колкото и спокойно и благополучно да се подрежда животът ни, ние не мирясваме, докато не открием в него някоя боцкаща тресчица, някой абсурд или неуредица, а после се вкопчваме в нея, вманиачаваме се и започваме да се чувстваме дълбоко нещастни. Искрено вярваме в измислената от нас драма, искрено се оплакваме от нея на приятелите, губим в тревоги времето, здравето и душевните си сили… и проумяваме колко нелепи са били страданията ни и колко безсмислен е бил поводът им едва когато ни сполети истинска трагедия. Тогава се хващаме за главата и си казваме: „Господи, какъв идиот съм бил да се хабя за такива глупости! Че те пет пари не струват. Трябваше да се радвам на живота и да се наслаждавам на всеки миг! Но вече не е възможно – нито сега, нито занапред…“

Андрей се смръщи и машинално взе празната чаша. Надигна я, но в нея, естествено, нямаше нито капка. Защо му беше да се самоизмъчва? Бездруго нищо не можеше да промени. Не е ли по-добре да си спомни нещо приятно? Нещо от ранното детство? Ароматът на мляно кафе винаги го изпълваше с такива спомени…

В интерес на истината, в дома на Андрей кафе не се купуваше. Доколкото помнеше, нито майка му, нито баща му пиеха кафе. Може би не са го обичали. Или са икономисвали, струвало им се е скъпо (чаят например беше значително по-евтин и по-предпочитан). Или пък просто не е имало откъде да го купят. По онова време липсваха не само най-обикновени продукти, но дори и тези от първа необходимост. Вечно нещо „се търсеше“. Мляко, хляб и зеленчуци по магазините се намираха, но виж, с месото имаше проблем. Днес Андрей въобще не можеше да си представи как са живели тогава, но… ето на;, живели са… Днешните деца няма и да го разберат, ако им каже, че в неговото детство не само че нямаше нито кола, нито фанта, но никой дори не беше чувал за тях. Лимонада и сок купуваха на малкия Андрей рядко, в дома им се пиеше основно чай – грузински, в четвъртито пакетче със зелена безлична картинка отгоре, а ако извадеха късмет (по празници например, когато го раздаваха като „подарък“ в службите на родителите му) и индийски чай, от онзи със слона на капачето.

Виж, бабата на Андрей, майката на майка му, не можеше без кафе. Тя имаше ниско кръвно и все се оплакваше: „Не изпия ли сутрин едно кафе, а още по-добре две, не мога и от леглото да стана!“. Андрюша тогава беше съвсем малък, не разбираше какво е това „ниско кръвно“, но думите го омагьосваха, струваха му се част от свещения бабин кафеен ритуал, от който у дома се вселяваше духът на кафето.

С дефицитното кафе баба му се снабдяваше от съседката Нина, продавачка на щанда „плод-зеленчук“ в гастронома на ъгъла. За последен път Андрей беше виждал Нина преди двайсет и пет години, но отлично я помнеше. Дебела нахакана лелка на неопределена възраст със златен преден зъб, начервени бузи и вечно прораснали тъмносиви корени на перхидролената коса. Нина не се обличаше особено спретнато, но не излизаше от вкъщи, без да си начерви устните с яркоалено червило. А ноктите ѝ, макар и с черно под тях, вечно бяха покрити с олющен отровночервен лак. Точно като днешните госпожици – лак в тон с червилото, усмихна се на себе си Андрей. Колко ясно си спомняше всичко!

Същата тази Нина носеше на баба му плътни, кафяви книжни пакети с кафе на зърна. Интересно, какви ли пари е вземала за тях? Никога нямаше да разбере – и баба му, и Нина отдавна бяха напуснали тоя свят. А спомените бяха останали, и то толкова ярки, почти осезаеми… Баба му, въплъщението на домашния уют, облечена в собственоръчно ушита зелена, карирана престилка, разпечатва в кухнята шумолящия пакет и сипва твърдите зърна в ръчната кафемелачка. А малкият Андрей вече е до полата ѝ. Иска му се и на него да повърти с усилие пластмасовата ръчка, твърде тънка и затова – неудобна. Повече му се иска обаче баба да му позволи да си вземе едно зрънце от кафето. Андрей открай време много обичаше вкуса на сдъвкано кафено зърно – приличаше му на вкуса на шоколада, но в същото време и на нещо друго, по-хубаво от шоколад. Едва когато порасна, той разбра, че предпочита тъкмо горчив шоколад. В детството майка му от време на време му купуваше млечен, а малкото момче все не можеше да ѝ обясни какво точно иска.

Като малък на Андрей въобще не му се пиеше кафе. Виж, да схруска чудното тъмнокафяво зрънце, това вече беше друга работа! Всеки път се стараеше да отложи този момент възможно най-дълго. Още сутринта получаваше от баба си едно „кафеинче“, както сам наричаше кафените зърна, лапваше го, скриваше го в бузата си и го държеше там едва ли не цял ден, минимум до обяд, а понякога и чак до вечерта, като въртеше зрънцето в уста, без да бърза да го дъвче.

И ароматът, разбира се! Останеше ли да нощува у баба си, малкият Андрей най-често се будеше сутрин тъкмо от уханието на кафе. И до ден днешен помнеше онова радостно усещане на границата на събуждането, когато ти е толкова трудно да отлепиш клепачи… все още не разбираш защо ти е така хубаво на душата… и едва след малко, най-сетне отворил очи, осъзнаваш, че баба в кухнята вари кафе, а пред теб е целият дълъг и безметежен ден, щастлив и безгрижен…

Чудно, защо ли тези простички, но толкова скъпи на сърцето му картини се бяха запазили така отчетливо в паметта му и до днес? Може би, защото у баба си винаги се чувстваше добре… Детското му съзнание неизменно свързваше родния дом със сивото ежедневие, с омразното ранно ставане – отначало за детската градина, а после и за училище, с отегчителните всекидневни задължения и вечните домашни, с постоянните скандали между родителите му, с майчините викове и сълзи. Докато при баба му, където обикновено прекарваше почивните дни, всичко беше съвсем иначе. Там беше тихо и спокойно, никой не се караше и не викаше на Андрюша. Баба му го хранеше само с любими гозби, избираше му най-вкусното, пускаше го да се разхожда до късно вечер, а когато го слагаше да спи, винаги му разказваше нещо. Толкова обичаше да слуша нейните истории…

Андрей се опита да привлече вниманието на бармана, но Дима упорито отказваше да погледне към него. Едва ли не предизвикателно му обърна гръб и се зае да подрежда нещо зад барплота. Наложи се Андрей да стане и с несигурна походка да се доближи до него, за да си поръча.

– Капни още едно уиски, Дима! – докато стигне от масата до бара, Андрей благополучно беше забравил, че му се пие кафе.

– Не ви ли стига? – направи кисела физиономия младежът. – Дали да не приключвате за днес? Изпили сте вече за стотина евро… А и късно стана, утре е работен ден – назидателно заключи той.

– Едно последно! – настоятелно се замоли неплатежоспособният клиент. Вслушвайки се в собствения си глас, Андрей долови в него една доскоро напълно несвойствена нотка – не умолителна, а направо просеща, и това никак не му хареса. Толкова ли ниско беше паднал?

– Вече два пъти ви наливах „едно последно“ – възрази противният Дима. – Да не бяха и три. Не е ли най-добре да се прибирате вече?

– Слушай бе… – кипна Андрей, но веднага млъкна. Внезапно си даде сметка, че вече не е сам в заведението. Точно до него на бара седеше жена. Откъде се беше взела? Явно не беше забелязал появата ѝ, бездруго странна в такъв късен час. Хем любимото му място се намираше точно срещу вратата, откъдето отлично виждаше всички, които влизат и излизат, а не щеш ли, тази гостенка я беше пропуснал.

На високия стол, небрежно облакътена на бара, седеше жена. Млада… сякаш е млада… При много жени понятията „младост“ и „старост“ са дотолкова разтегливи, че едното може да отстои от другото на половин век. Не са малко жените, ненавършили даже трийсет – едва ли не още момичета по днешните представи, – които на вид са много по-възрастни. Случва се и обратното: попрезрели дами с всички сили подражават на Кармен Електра и на четиресет, че и на петдесет години изглеждат, обличат се и се държат като девойки. Отдалече човек може дори да ги вземе за млади, но отблизо илюзията бързо се разсейва. А ако си махнат и грима…

Понякога обаче – рядко наистина – срещаш жена, гледаш я и гадаеш: на колко ли години е? Не е на двайсет и пет, това е ясно. На повече е. Сигурно на много повече. Възрастта на подобни жени е някъде между двайсет и пет и… вечната младост. Точно такава беше и късната посетителка на бара. Стилни маркови обувки, черен чорапогащник, прилепнала по тялото черна рокля с дълбоко деколте (също скъпа) и проблясващо изящно колие от бяло злато. Пепеляворусите ѝ коси бяха оформени в елегантна къса прическа. Само ръцете и шията издаваха възрастта на непознатата – безупречно поддържани, но позагубили младежкия си вид.

С две думи, посетителката беше от онези жени, които не остават незабелязани и неизменно привличат вниманието. Тя много се понрави на Андрей, но не тази беше причината да я заговори. Съвсем не тази. Изведнъж го завладя остро чувство на пълна самота – напоследък това му се случваше често. Прииска му се да поприказва с някого, без значение с кого. Достатъчно беше събеседникът да го слуша и поне да се преструва, че му е интересно.

– Как не съм забелязал кога сте дошли! – възкликна Андрей с искрена почуда. – Имам чувството, че не влязохте през вратата, не прекосихте салона, а сякаш – хоп! – направо се появихте на бара. Материализирахте се, така да се каже… Да не сте видение?

Още щом изрече думите, Андрей се смръщи вътрешно. Що за баналности? Примитивно до пошлост. По-странна обаче се оказа реакцията на непознатата. Обикновено в подобни ситуации жените избират един от двата шаблонни типа поведение: най-често се усмихват в отговор и се стараят да покажат, че нямат нищо против запознанството (а защо иначе сама жена ще влезе късно вечер в заведение и ще седне направо на бара?), или – значително по-рядко – направо дават на мъжа да разбере, че не се интересуват от него. Непознатата обаче не направи нито едното, нито другото, а направо отговори, при това с неутрален тон, без каквито и да било емоции:

– Сигурно сте бил зает с друго – гласът ѝ беше нисък, леко дрезгав. – С мислите си например. Или със спомени…

– Отгатнахте – усмихна се Андрей. – Тъкмо в спомени бях потънал…

После се обърна към бармана и нареди делово:

– Уиски за мен и за дамата!

– Благодаря, няма нужда – все така спокойно се възпротиви жената, обръщайки се едновременно към Андрей и към Дима. – Напълно съм в състояние сама да си платя питието.

– Най-добре е точно така да направите! – подсмихна се барманът. – Защото този – и кимна към Андрей – няма пукната пара.

– Сега нямам, но преди имах! И то какви пари! – обиди се Андрей, измъкна припряно от джоба на шитото по поръчка в Милано сако овехтелия „Форбс“, предвидливо отворен на нужната страница, и го показа на дамата.

Тя хвърли бърз поглед на статията и кимна.

– Да, чела съм този брой. Помня, че се зарадвах на това, че и в Москва има състоятелни хора! Но сега обстоятелствата се промениха…

– Какво да се прави, не успяхме да се преборим с кризата – въздъхна превзето Андрей. – Ето, в Щатите например…

Жената не го остави да довърши. Кимна с вид на човек, който също гледа новини и няма нужда някой да му ги преразказва, обърна се към бармана и поръча две уискита. После двамата с Андрей се отдалечиха от бара и се настаниха на познатата маса до прозореца. Без дори да благодари на благодетелката си, Андрей набързо обърна питието. Съзнанието му се размъти още повече и той се опита да завърже разговор за изгубения си бизнес, но отново не го доизслушаха.

– Знам историята ви – прекъсна го жената.

– Така ли? Откъде?

Непознатата не отговори, но Андрей леко се поизпъчи. Че какво… Съвсем неотдавна той беше известна личност, мнозина го познаваха.

– А вие с какво се занимавате? – вежливо попита той. Нещо в общуването с тази жена го притесняваше, дразнеше го, но той не можеше да разбере какво точно. В същото време, не му се щеше да прекрати разговора. Непознатата го заинтригува не на шега, в нея имаше нещо наистина пленително.

– Имам рядка професия – заяви жената след дълга пауза. – Да не кажа единствена по рода си. Аз съм вехтошарка.

– Ясно – кимна дълбокомислено Андрей. – В антикварния бизнес сте, значи.

– Зависи какво разбирате под това – усмихна се изведнъж жената.

– Как какво? – отвърна недоумяващо Андрей. – Щом се определяте като вехтошарка, значи изкупувате, а вероятно и лично издирвате старинни вещи, мебели например, порцеланови изделия и прочие… А после сигурно ги реставрирате и препродавате. Между другото, като млад и аз се занимавах с нещо подобно…

–  Не сте съвсем прав – отрицателно поклати глава жената. – Действително търся и купувам стари ценности. Но не вещи.

– А какво?

– Спомени. Хубави, щастливи спомени.

– Как така? В какъв смисъл ги купувате? – зяпна я изумено Андрей. Тя ли говореше глупости, или той беше вече много пиян?

– В буквалния – безстрастно отвърна непознатата. – Кажете, Андрей, никога ли не ви е идвало наум, че щастливите спомени са значително по-ценни за човека от всякакви вещи, купени с пари? Независимо за какви пари говорим. Капитал, собственост, бизнес – от всичко това човек може да се лиши, а може и никога да не го притежава. Докато спомените за миналите, макар и отдавнашни светли минути, часове и дни могат да направят щастлив даже онзи, у когото не е останало нищо. Или онзи, който никога нищо не е имал.

– Ами… да, вярно е. – Подобно твърдение едва ли можеше да се оспори. – Е, и?

– Е, аз купувам от хората такива щастливи спомени.

– Купувате ги?

Дали я беше чул добре?

– Купувам ги, да. Впрочем не само ги купувам, но и ги продавам.

– А купувачи има ли? – иронично се поинтересува Андрей. Разговорът започваше да го забавлява. Жената не даваше вид на луда, но с тия приказки…

– И още как – невъзмутимо отвърна непознатата. – Не можете дори да си представите колко хора желаят да се сдобият с щастливи спомени и плащат от щедро по-щедро за тях. Ако ги преброим, тези хора могат да напълнят легион, дори цяла армия…

Андрей не знаеше как да реагира и само се засмя объркано. Не, тук нещо не беше както трябва… Тази си е побъркана. Нормален човек няма да седне да дрънка такива налудничави работи. Странно, жената иначе си изглеждаше наред.

– Ние с вас май пийнахме повечко – кротко каза Андрей. – А и е време да си ходим, барът скоро затваря. Най-напред обаче имам още една молба към вас… Тъй като, струва ми се, днес сте настроена за благотворителност… не бихте ли ми поръчали едно кафе?

– Разбира се – кимна жената и се обърна към бармана. – Две кафета, ако обичате!

Дима изобщо не се зарадва на поръчката.

– Да бяхте казали по-рано! – недоволно промърмори той. – Тъкмо измих кафемашината…

Но нямаше как, думата на клиента е закон. Особено по време на финансова криза. Дима въздъхна и сипа в чистата машина смляно кафе. Чу се познатото съскане на парата и след малко пред Андрей най-сетне се появи голяма чаша с димящата ароматна напитка. Той с наслада вдъхна чудесното, така добре познато ухание, вдигна чашката и отпи малка глътка. Чудноватата жена го гледаше с нескрито любопитство.

– А какво ще кажете да купя вашия спомен за аромата на кафето? – изневиделица предложи тя. – Заедно с всичко, което свързвате с този аромат.

– Интересно, как си представяте да стане това? – едва не се задави Андрей.

– Много просто. За вас уханието на кафе е неделимо свързано с детството, с щастието, с гостуването у баба ви, където ви е било толкова хубаво… с бабината ви карирана престилка, с кафеното зърно, скрито в бузата, с вкуса на горчив шоколад и прочие детски радости… Даже със съседката Нина, онази със златния зъб.

– Откъде знаете? – зяпна я уплашено Андрей. – Няма откъде да ви е известно всичко това. Не е възможно… никой не може да знае това, аз на никого не съм го…

– Няма значение откъде знам! – непознатата имаше неприятния навик да прекъсва събеседника си. – Важното е, че съм готова да купя от вас този спомен. Ще ви дам за него сто евро. Нелоша цена, смятам. Какво ще кажете?

– Шегувате се… – засмя се неуверено Андрей. – Сигурно ви е смешно. В сегашното ми положение обаче дори такава нищожна сума никак няма да ми е излишна…

– Съгласен сте, значи? – уточни жената. Беше наклонила леко глава и не сваляше от него проницателния си поглед.

– Ами, ако не се шегувате и наистина искате да купите от мен този спомен, заповядайте! – Разбира се, Андрей и за секунда не допускаше, че подобна сделка е възможна, но защо пък да не се включи в играта. – Чудно, как ли ще стане…

Той погледна с насмешка непознатата, очаквайки, че тя ще започне да маха с ръце, да ломоти заклинания или да прави нещо друго в стила на нароилите се напоследък шарлатани, наричащи себе си ясновидци, екстрасенси, магьосници, врачки, предсказатели и прочие. Но жената невъзмутимо продължаваше да отпива от кафето си. Мълчеше, отвърнала поглед от Андрей.

Мнения за книгата

Потребителски мнения (1)

Роман, който ще си спомнятеМнение от Поля
Оценка:
Прекрасен роман, които ще поразтърси света ви и ще ви накара да се замислите и да преживеете заедно с героите най-светлите си моменти.
Имате ли спомени, които са ваш извор на щастието? Дали чрез мекия им фокус успяваме да съхраним себе си? Спомените изтъкават живота ни от най-ранните детски случки с близките ни, с приятелите, първите дни в училище, първата любов... Способен ли е човек да ги изтръгне от себе си и да унищожи самоличността си? Отговорът е да, да за съжаление.
Понякога само един съкровен спомен за някого ни държи в реалността. За главният герой Андрей е точно така, целият му свят се срива след финансовата криза. Той се превръща в мрачен и отчаян несретник. Но намира убежище в нишките на миналото си и то не в доскорошния богат живот, а в детските спомени за гостуванията при баба му, пътешествието с корабче от речната гара в Москва, милата му класна ръководителка... А най-скъпото му преживяване е любовта му с Катя, която не успява да задържи. Пред Андрей се изправя Вехтошарката, тя успява да откупи спомените му в замяна на несметни богатства, но и да изтръгне цвета на целия му свят и коренно да промени личността му. На него му е останал само един спомен, дали ще успее да му го отнеме?
На пръв поглед Андрей може да се възприеме като алчен и дори безсърдечен, но зад всички негови несгоди стои и някой в сянка. Ретроспекциите в действията дават смисъл на поведението на всички персонажи.
Романът е изключително богат на действия и с пъстри герои. Историите са съвсем обикновени и близки за човек, но имат магическата сила на спомените, които са тъканта на душата ни. Дава ни отговорът, че нищо не е по-ценно от щастливите мигове, от всички първи трепети, които сме преживели. Щастието не може да се купи, но може да се съхранява: в сърцето, в душата, в спомените... (Публикувано на 19.10.2019)

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също:

Изповедта на една майка

Изповедта на една майка

1 Мнение(я)

Редовен Цена: 16,90 лв.

Специална цена: 11,83 лв.

Искам у дома

Искам у дома

Редовен Цена: 13,90 лв.

Специална цена: 9,73 лв.

Ако ти знаеше...

Ако ти знаеше...

1 Мнение(я)

Редовен Цена: 13,90 лв.

Специална цена: 9,73 лв.

Любов с малки букви

Любов с малки букви

2 Мнение(я)

Редовен Цена: 13,90 лв.

Специална цена: 9,73 лв.

Лъч надежда

Лъч надежда

Редовен Цена: 11,95 лв.

Специална цена: 8,37 лв.