Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Кръвна връзка

Сидни Шелдън

Рофи и Синове е фамилна компания, мощна финансова империя с клонове в целия свят. Президентът й, един от най-богатите мъже в света, умира при загадъчни обстоятелства. Контролният пакет акции остава в ръцете на дъщеря му Елизабет.

В опитите си да запази компанията младата жена трябва да се бори с готови на всичко хора, които се стремят към пари и власт, както и с убиеца, който иска живота й.

  • Корица: Мека
  • Страници: 285
  • Тегло: 0.310 кг
  • Издадена: 2007 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Сидни Шелдън
 

Наличност: Да

14,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Сидни Шелдън

Сидни Шелдън е роден в Чикаго, щат Илинойс в еврейско семейство. Родителите на неговата майка, Натали Маркус, емигрират в САЩ от Одеса, спасявайки се от погромите. Негови стихове били публикувани, когато нъвършва едва 10 годишна възраст. Кариерата му на писател започва през 1937 година в Холивуд, където пише сценарии за филми.

През 1941 година, след служба във Военно-въздушните сили, Шелдън отново се заема с творческа работа, пишейки мюзикъли за бродуейски постановки и в същото време продължава да пише сценарии за филми за филмовите студия MGM и Парамаунт Пикчърс. В началото на 1948 година получава Академична награда „Оскар“ за „оригинален сценарий“ за филма „The Bachelor and the Bobby-Soxer“, а през 1959 е удостоен с награда „Тони“ за сценария на мюзикъла „Червенокосата“.

През 1969 година написва своя първи роман - „Голо лице“, за който получава награда „Едгар Алън По“. Следващите му романи без изключение попадат в списъците на бестселърите. Общият тираж романите му надхвърлят 275 млн. екземпляри. За заслуги към кинематографията Сидни Шелдън получава своя звезда на Алеята на славата в Холивуд. Умира на 89 години в Калифорния, САЩ.

Включен е в „Книгата за рекорди на Гинес“ за „най-превеждан“ автор в света.

 

Откъс от книгата

ГЛАВА 1

 

Истанбул

Събота, 5 септември

22:00 часа

Той седеше сам в тъмнината зад бюрото на Хаджиб Кафир и гледаше с невиждащ поглед през прашния прозорец на кабинета към вечните минарета на Истанбул. Чувстваше се като у дома си в десетина от световните столици, но Истанбул бе един от любимите му градове. Но не Истанбул на туристите като улица „Бейоглу“ или безвкусния бар „Лалезаб“ на хотел „Хилтън“, а затънтените местенца, известни само на мюсюлманите: калдъръмените улички, пазарчетата отвъд големите магазини и Тели Баба — гробището, в което е погребан само един човек и където хората идваха да се молят.

Умееше да чака търпеливо като ловец, със спокойствието на човек, владеещ тялото и чувствата си. Роден бе в Уелс и бе наследил мрачната и буреносна външност на дедите си. Имаше черна коса и открито лице с подвижни и умни тъмносини очи. Висок бе повече от шест стъпки, а стройното му, мускулесто тяло показваше, че поддържа добре формата си. Кабинетът бе изпълнен с миризмите на Хаджиб Кафир — на сладникавия му тютюн, на силното турско кафе, както и на пълното му, мазно тяло. Но Рийс Уйлямс не им обръщаше внимание. Мислеше за телефонното обаждане от Шамони преди час.

„… Голямо нещастие! Повярвайте ми, мистър Уйлямс, всички сме съсипани. Стана толкова бързо, че нямаше никаква възможност да го спасим. Мистър Рофи загина моментално…“

Сам Рофи бе президентът на „Рофи и синове“ — втората по големина фармацевтична компания в света, династия с капитал от милиарди долари и с клонове по цялото земно кълбо. Струваше му се невероятно Сам Рофи да е мъртъв. Той винаги е бил толкова жизнен, пълен с бодрост и енергия, човек, прекарващ живота си в самолетите, отнасящи го до фабриките и представителствата по целия свят, където разрешаваше проблеми, с които другите не можеха да се справят, и създаваше нови концепции, подтикващи останалите да работят повече и по-добре. Въпреки че се бе оженил и създал едно дете, за него работата му представляваше единственият истински интерес. Сам Рофи бе надарен и изключителен човек. Кой можеше да го замести? Кой би могъл да управлява огромната империя, която той оставяше след себе си? Сам Рофи не бе определил бъдещия си наследник. Но пък и не бе предвиждал, че ще умре на петдесет и две години. Мислил си е, че има още много време.

А сега времето му бе свършило.

Лампите в кабинета блеснаха изведнъж и Рийс Уйлямс погледна към вратата, заслепен за миг.

— Мистър Уйлямс! Не знаех, че тук има някой.

Беше Софи, една от секретарките в компанията, която даваха на разположение на Рийс Уйлямс при посещенията му в Истанбул. Тя бе туркиня на двайсет и няколко години, с привлекателно лице и гъвкаво, чувствено тяло, пълно с обещания. С неуловими древни способи вече бе подсказала на Рийс, че е готова да му създаде всякакви удоволствия, които би пожелал, по всяко време, но това не го интересуваше.

— Върнах се да довърша няколко писма на мистър Кафир — обясни момичето и тихо добави: — Може би ще искате нещо?

Докато тя пристъпваше към бюрото, Рийс усети миризмата на мускус като у диво животно през любовния период.

— Къде е мистър Кафир?

Софи поклати глава със съжаление.

— Той си тръгна вече. — Приглади роклята си отпред с меките си и ловки длани. — Мога ли да ви помогна с нещо? — Очите й бяха тъмни и влажни.

— Да — отговори Рийс. — Намерете го…

Тя сви вежди:

— Нямам представа къде би могъл…

— Опитайте в „Кервансарай“ или в „Мармара“.

По-вероятно бе да е в „Сарая“, където една от любовниците на Хаджиб Кафир беше танцьорка. „Макар че човек никога не може да бъде сигурен в Кафир — помисли си Рийс. — Той би могъл да е дори и при жена си.“

Софи се опитваше да обясни:

— Ще се опитам, но се страхувам, че…

— Обяснете му, че ако не се появи до един час, може да се чувства уволнен.

Изразът на лицето й се промени.

— Ще видя какво мога да направя, мистър Уйлямс. — Тя тръгна към вратата.

— Загасете лампите.

Чувстваше се някак по-удобно да седи на тъмно, зает с мислите си. Образът на Сам Рофи не излизаше от ума му. Монблан бе лесен за изкачване по това време на годината — началото на септември. Сам се бе опитвал да го изкачи и преди това, но бурите му бяха попречили да стигне върха.

— Този път ще забия знамето на компанията там горе — бе обещал той шеговито на Рийс.

А после бе дошло телефонното обаждане преди малко, докато Рийс уреждаше сметката си в хотел „Пера Палас“. Още чуваше развълнувания глас по телефона:

„Правели са траверс през глетчера… Мистър Рофи се подхлъзнал и въжето му се скъсало… Паднал в една бездънна пукнатина…“

Рийс си представи как тялото на Сам полита надолу в пукнатината на глетчера и се удря с все сила в непрощаващия лед. Опитваше се да не мисли за разигралата се трагедия. Тя оставаше в миналото. Сега трябваше да се погрижи за настоящето. Роднините на Сам Рофи трябваше да бъдат уведомени за смъртта му. А те бяха пръснати по целия свят. Налагаше се да подготви съобщение за пресата. Новината щеше да се разпространи като шокова вълна сред международните финансови кръгове. А тъй като компанията бе изпаднала във финансова криза, от първостепенна важност бе да се намали до минимум отражението от смъртта на Сам Рофи. Това щеше да бъде негова работа.

Рийс Уйлямс бе срещнал за първи път Сам Рофи преди девет години. По онова време двайсет и пет годишният Рийс работеше като търговски пътник в една малка фармацевтична фирма. Бе умен и с новаторски идеи, а когато компанията се разрасна, името му бързо се разчу. Предложиха му работа в „Рофи и синове“, а след като отказа, Сам Рофи откупи компанията, в която работеше Рийс, и изпрати да го повикат. И досега си спомняше изключителната сила от присъствието на Сам Рофи по време на първата им среща.

— Мястото ти е тук, в „Рофи и синове“ — бе го уведомил той. — Затова купих тая старомодна фирмичка, в която работиш.

Рийс се бе почувствал едновременно поласкан и раздразнен.

— А ако не искам да остана?

Сам Рофи се бе усмихнал и бе отвърнал самоуверено:

— Ще поискаш да останеш. Ние с тебе имаме нещо общо, Рийс. И двамата сме амбициозни. Ние искаме да притежаваме света. Аз ще ти покажа как.

Думите му бяха като магия, обещавано пиршество за пламенните желания, бушуващи в младия мъж, защото той знаеше нещо, което Сам Рофи не знаеше — че Рийс Уйлямс не съществува. Името бе само мит, създаден от отчаяние, бедност и яростна упоритост. Роден бе близо до въглищните находища в Гуент и Кармартен — белязаните в червено долини на Уелс, където пясъчниците и приличащите на чинии пластове от варовик и въглища се гушеха сред зеленината на околността. Израсна в земя на митовете, където самите названия звучаха поетично: Брекън, Пени Феи, Пендърин, Глинкоръг и Маестег. Земя на легендите, където скритите дълбоко в земята въглища са се образували преди 280 милиона години и където околността някога е била покрита с толкова много дървета, че катериците са можели да преминават от Брекън Бийкънс до морето без изобщо да стъпват на земята. Но настъпила индустриалната революция и красивите зелени дървета били отсечени от въглищарите, за да бъдат поддържани ненаситните пещи на стоманодобивната промишленост.

Момченцето растяло с имената на герои от други времена и светове. Робърт Фарър, изгорен на кладата от католическата църква заради отказа му да даде обет за безбрачие и да напусне жена си; крал Хайуел Добрия, въвел законността в Уелс през X век; славния воин Бричън, създал дванайсет сина и двайсет и четири дъщери и храбро устоявал на всички нападения срещу кралството му. Момчето израснало в земя на славни подвизи. Но не всичко било така славно. Предците на Рийс били миньори и момченцето свикнало да слуша ужасните разкази на баща си и чичовците си. Разказвали му за тежките времена, когато нямало никаква работа, когато богатите въглищни находища в Гуент и Кармартен били затворени по време на лютата битка между компаниите и миньорите и унизителната бедност на миньорските семейства прекършила амбицията и гордостта на мъжете, смазала мъжествения им дух и сила, принуждавайки ги в крайна сметка да отстъпят.

Когато мините заработили пак, настъпил друг ад. Повечето от роднините на Рийс намерили смъртта си в тях. Някои загинали в недрата на земята, а други изкашляли до смърт почернелите си дробове. Малцина надживели трийсетте.

Рийс слушал разказите на баща си и преждевременно остарелите чичовци за миналото, за срутвания, осакатявания и стачки, за добри и лоши времена, но на момчето му се струвало, че всичко било едно и също. Лошо. Мисълта да прекара живота си в подземен мрак го отвращавала. Разбирал, че трябва да избяга.

Избяга от къщи, когато бе на дванайсет години. Напусна долините на въглищата и стигна до морския бряг — до залива Съни Рени и до Левърнок, където идваха богати туристи. Момчето пренасяше багаж, помагаше на дамите да слизат по стръмните скали до плажа, мъкнеше тежките кошници за пикник, караше теглена от понита каручка в Пенарт и работеше в увеселителния парк в залива Уитмор.

Намираше се само на няколко часа път от родния си дом, но разликата беше неизмерима. Хората тук бяха от друг свят. Рийс Уйлямс никога не си беше представял, че съществуват толкова красиви хора или толкова разкошни дрехи. Всяка жена му приличаше на кралица, а всички мъже бяха елегантни и изискани. Такъв бе мечтаният от него свят и той бе готов на всичко, за да стане част от него.

Когато Рийс Уйлямс стана на четиринайсет години, вече бе спестил достатъчно пари, за да си плати пътя до Лондон. Първите три дни прекара, като просто скиташе из огромния град, заглеждаше се във всичко, попивайки жадно невероятните гледки, звуци и аромати.

Първата му работа бе като прислужник в един магазин за текстил. Там имаше двама продавачи и една продавачка, която караше сърцето на младото момче от Уелс да замира всеки път когато я видеше. Мъжете се отнасяха към него така, както се и очакваше — като с боклук. Той беше странен екземпляр. Обличаше се чудато, имаше отвратителни маниери и говореше с непонятен акцент. Не можеха дори да произнесат името му. Наричаха го Райе, Рай или Риз. „Правилното е Рийс“ — непрекъснато им повтаряше той.

Момичето го съжаляваше. Името й бе Гледис Симпкинс и делеше едно апартаментче с още три момичета. Един ден тя позволи на момчето да я изпрати до тях след работа и го покани на чаша чай. Младият Рийс бе страшно притеснен. Мислеше си, че това ще бъде първото му сексуално преживяване, но когато се опита да прегърне Гледис, тя го погледна за миг, а после се засмя. „Няма да получиш нищо от мен — каза му тя. — Но ще ти дам един съвет. Ако искаш да направиш нещо от себе си, купи си нормални дрехи, образовай се малко и се научи да се държиш сред хора.“ Огледа мършавото, страстно, младо лице и се взря в дълбоките сини очи на Рийс, добавяйки: „От теб ще стане нещо, когато пораснеш.“

„Ако искаш да направиш нещо от себе си…“ В този момент се роди измисленият Рийс Уйлямс. Истинският Рийс Уйлямс бе едно необразовано и просто момче, без произход, без възпитание, без минало и без бъдеще. Но той притежаваше въображение, интелигентност и страстно честолюбие. Това му стигаше. Зае се със създаването на образа на това, което искаше да бъде, на човека, който възнамеряваше да бъде. Когато се поглеждаше в огледалото, не виждаше недодяланото и мърляво момче със смешния акцент — образът в огледалото бе приветлив, изискан и преуспяващ. Стъпка по стъпка Рийс започна да се пригодява Към създадения в съзнанието му образ. Тръгна на вечерно училище и започна да прекарва свободните си дни в художествените галерии. Посещаваше често библиотеките или отиваше на театър, сядаше в галерията и разглеждаше внимателно елегантните дрехи на седналите на първите редове мъже. Пестеше от храната си, за да може веднъж в месеца да отиде на изискан ресторант, където старателно копираше държанието на другите посетители. Наблюдаваше, учеше се и запомняше. Приличаше на гъба — изтриваше миналото и попиваше бъдещето.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: