Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Кризата в Европа. Поглед отвътре

Симеон Дянков

В Кризата в Европа. Поглед отвътре Симеон Дянков анализира причините за кризата, проследява събитията зад вратите на европейските институции и предлага решения за намаляване на бъдещи рискове.

Книгата търси отговори къде е пределът на идеята за обединена Европа и дали решенията са в повече централизирана политика.

Бившият вицепремиер отделя специално място на събитията у нас от 2009 до 2013 г. и прави равносметка за цената, която е трябвало да се плати, за да се предпази България от най-лошите последици на кризата.

  • Корица: Мека
  • Страници: 284
  • Тегло: 0.320 кг
  • Издадена: 01.2015 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Симеон Дянков
 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

Вместо въведение

През юли 2009 г. станах министър на финансите и заместник министър-председател на България. Бях напуснал страната преди близо 20 години и бях прекарал целия си зрял живот в Съединените щати. Следвах международна икономика, а после започнах работа в Световната банка като специалист по корпоративно и банково преструктуриране, регулаторни реформи и финансови кризи.

По това време пътувах много и съветвах различни правителства, но не бях работил в родината си. В резултат на това не познавах нито един български политик. Единственият човек в семейството ми, който се е занимавал с политика, е бил пра-пра-прадядо ми Михо Гълъбов – депутат в четири последователни народни събрания в края на XIX век.

Примерите за успешна реформаторска политика в държавите от Източна Европа са няколко и се опитвах да ги следвам. Лешек Балцерович, два пъти вицепремиер и финансов министър, беше успял в промените, довели до значителния напредък на Полша. Иван Миклош, два пъти вицепремиер, а също и министър на приватизацията, на икономиката и на финансите в различни правителства, реформира държавния сектор и привлече значителни инвестиции в Словакия.

Лайош Бокрос прокара реформата в банковия сектор като финансов министър на Унгария. Март Лаар, два пъти министър-председател на Естония, укрепи националната валута и подготви страната си за еврозоната, въведе плоския данък, изгради електронно правителство и успя да поддържа балансирани бюджети.

Работата на тези реформатори ме вдъхнови да се върна в родината си в един труден за нея период.

Тази книга е поглед отвътре към кризата в Европа от юли 2009 г. до пролетта на 2013 г. Тя открехва врати към дискусиите в ЕКОФИН, анализира различните опити за преодоляване на трудностите и проследява как бяха взети някои решения или как не бяха взети други.

Много от предписанията за превъзмогване на финансовите и икономически беди в Европейския съюз така и не влязоха в употреба – или защото бяха отхвърлени като неприложими, или защото бяха твърде дръзки и не можаха да получат достатъчно политическа подкрепа. Книгата разкрива колко енергия беше хвърлена в предлагането и отхвърлянето на различни идеи и каква част от тях се превърна в конкретни действия.

Отделям място и на участието ми в правителството на България и на мерките, които предприехме, за да опазим страната от опустошителната буря наоколо – докато междувременно воювах за оцеляване в българската политическа центрофуга.

Проследявам в хронологичен ред важните събития и политическите инициативи, които оформяха дневния ред в Европа през тези четири години, като отделям седем повратни точки в развитието на кризата и в търсенето на решения. Ето ги и тях:

Повратна точка 1: на 23 октомври 2009 г., когато гръцкият министър-председател Георгиос Папандреу призна, че страната му е лъгала за бюджетния си дефицит и държавния дълг повече от десетилетие. Пазарите реагираха остро на признанието и изискаха много по-високи лихви по гръцките облигации. Скоро вълната заля три други държави с висок дълг и нестабилни банкови системи – Италия, Португалия и Испания.

Повратна точка 2: през октомври 2010 г., когато германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози се срещнаха в Довил, за да обявят създаването на постоянен механизъм за преодоляване на кризата, който да замени временния Европейски фонд за финансова стабилност през 2013 г. и зависеше от промени в Договора за Европейския съюз, заради предвиденото участие на частни кредитори. Публичното представяне на тази идея в контекста на нестабилен пазар и без да се уточни как точно ще проработи, се оказа грешка. След Довил кризата в Ирландия се разпространи извън банковия сектор.

Повратна точка 3: на 13 октомври 2011 г., когато Словакия стана седемнадесетата и последна държава, която одобри разширяването на спасителния фонд за еврозоната, два дни след като парламентът є отхвърли плана. Ратификацията излезе скъпо на правителството на Ивета Радичова, което падна от власт. Но еврозоната се сдоби с мощен инструмент, за да действа бързо, в случай че бедата сполети още някоя от нейните членки.

Повратна точка 4: на 31 октомври 2011 г., когато Георгиус Папандреу обяви плановете за референдум в Гърция относно новия спасителен пакет. Това решение изненада. Дори неговият министър на финансите, Евангелос Венизелос, не беше информиран за този план.

Цялата работа през последните месеци, за да се покаже решителност в справянето с гръцката криза, беше поставена под заплаха. Един референдум вероятно щеше да доведе до отхвърляне на условията в спасителния пакет. А сега накъде? Замразяване на помощта за Гърция и в крайна сметка излизането є от еврозоната изглеждаха като най-вероятната посока.

Повратна точка 5: на 26 юли 2012 г., когато Марио Драги обяви, че Европейската централна банка ще направи „каквото е необходимо“, за да предотврати разпадането на еврозоната. Дотогава кризата вече излизаше извън контрол.

След изявлението на Драги пазарите въздъхнаха с облекчение, а лихвите по облигациите на проблемните европейски държави паднаха рязко. Инвеститорите станаха по-уверени в купуването на книжа на южните страни от еврозоната. Решителността на Драги накара всички да се успокоят, че останалите проблеми ще бъдат решени с времето.

Повратна точка 6: на 14 декември 2012 г., когато ЕКОФИН реши създаването на единен банков надзор. Това решение бе потвърдено на срещата на върха в ЕС на следващия ден. Създаването на единен банков надзор изискваше държавите да отстъпят на ЕЦБ контрола и надзора над банковите им системи.

Повратна точка 7: на 25 март 2013 г., когато Еврогрупата, Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ се съгласиха за спасителен пакет от 10 милиарда евро за Кипър. Това спаси малките спестовни влогове, но нанесе тежки загуби на големите депозити, включително на богати руснаци.

ЕС правеше стъпки за прехвърляне на тежестта от данъкоплатците към собствениците на облигации. Този подход беше насочен колкото към Кипър, толкова и към Словения, Испания и други страни, които можеха да изпаднат в още по-големи трудности. Лекарството за Ирландия четири години по-рано беше доста различно: там данъкоплатците покриха цялата сметка.

Книгата следва пътя на седемте повратни точки. В края на този увод е даден кратък ориентир към съдържанието на отделните глави.

В самия замисъл на еврото има заложено бъдещо действие: общата валута обвързва страните от периферията на Европа с обменен курс, който те трудно могат да си позволят да поддър-жат, освен ако не предприемат структурни реформи. Простичко казано, още от самото начало, когато Германия и Португалия приеха единната валута, беше очевидно, че Португалия няма да може да бъде конкурентоспособна, освен ако не реформира своя пазар на труда и регулациите в бизнес сектора. Понеже валутата й  щеше да бъде изкуствено оскъпена, Португалия нямаше да може да изнася стоките и услугите си на цени, които да бъдат конкурентни на глобалния пазар.

На практика Германия беше тази, която приспособи някои от трудовите си регулации и пенсионните правила по време на канцлера Герхард Шрьодер. Португалия изчакваше и кризата я завари, много преди най-после да се заеме с това. Но дори и Германия не успя да създаде лесни условия за стартиращия бизнес или да изгради защитни механизми за инвеститорите.

Някои привърженици на еврото казват, че първоначалната концепция се нуждае от подсилване с обща фискална политика, единен банков надзор и структурни реформи за повишаване на конкурентоспособността. Ако страните от южния пояс бяха предприели реформите в сферата на труда, направени в Германия по времето на Шрьодер, те щяха да бъдат в много по-добра форма. Безработицата сред младите хора щеше да падне. Така че основният виновник се оказа регулаторната тежест върху бизнеса.

Според данни на Световната банка са нужни 11 процедури и 9000 евро начален капитал, за да отвори човек малък бизнес в Атина. Отнема 735 дни и 43 процедури, за да бъде разрешен един най-обикновен търговски спор в Ларнака, Кипър. А в Париж са нужни 59 дни и посещения в осем различни институции, за да бъде регистриран един малък имот. Всичко това е по-евтино и по-бързо в Берлин. Но работата в режим на фиксиран валутен курс най-вероятно се оказва по-голямо ограничение и от тези проблеми.

Най-ревностните привърженици на еврото смятат, че то прос-то минава през болките на растежа и че е политически проект, който не може да бъде оценяван на базата на оптимизиране на валутни зони и други подобни. Както отбеляза бившият председател на Европейската комисия Жак Делор: „Постоянното говорене за бюджетни ограничения означава, че хората твърде често забравят политическите цели, които стоят зад строежа на Европа.

Аргументът в полза на единната валута трябва да се основава на желанието ни да живеем заедно в мир“ (Айхенгрийн, 2010 г.). Еврото дава на гражданите на Европа символ на идентичност. Затова не можеше да се допусне нито една държава да излезе от еврозоната. Това е гледната точка, която често бе заявявана и от Жан-Клод Юнкер и Волфганг Шойбле в нашите разговори.

Тази група на така наречените „интеграционисти“ беше дос-та голяма – както в ЕКОФИН, така и сред дългогодишните държавни глави. Тя включваше Марио Монти, премиера технократ на Италия, и Херман Ван Ромпой, председателя на Европейския съвет. Те твърдо вярваха, че всяка стъпка, която може да сближи още повече европейските страни, е добра стъпка.

Аз също споделях това мнение. България имаше огромни ползи от присъединяването си към ЕС, както по отношение на националното самочувствие, така и от притока на финансиране от европейските фондове. Но след като в края на 2011 г. се повдигна темата за фискален съюз и придружаващата го данъчна хармонизация, аз коригирах собствените си възгледи.

Повечето идеи за интеграция бяха за добро. Но някои не работеха. Европейските държави се различаваха в етапите на своето икономическо развитие и би било грешка да се налага един и същ модел на всяка от тях. Страни като България щяха да загубят от хармонизирането на данъците и твърдо бях против.

Една нова идея, която се появи през 2011 г., беше да обвържем структурните реформи с разпределението на структурните фондове: който не е направил нужните реформи, ще спре да получава пари от структурните фондове на ЕС след 2013 г. Това звучеше добрена теория и дори беше изпробвано веднъж – върху Унгария през 2011 г.

Но този опит се провали, а вероятността и бъдещи подобни опити да се провалят, е голяма. Представете си как Брюксел казва на Париж, че ще замрази финансирането за нейните фермери, докато френското правителство не вкара в сила реформите в сферата на труда. Жозе Мануел  Барозо, тогава  председател  на Европейската  комисия,  би бил  подложен  на гръмогласни критики от страна на френското правителство и медиите.

Г-н Барозо не приемаше добре критиките и може би това бе причината да отсъства до голяма степен при разрешаването на кризата. Затова и отсъства от тази книга. Той просто не беше наоколо, когато се обсъждаха важните въпроси. И нито веднъж не посети ЕКОФИН. Често се чудех защо.

Това би било все едно премиерът на България Бойко Борисов да не участва в обсъждането на ситуацията с бюджета или в разрешаването на трудностите, които изпитвахме при справянето си с недостига на приходи в ранните дни на нашето правителство. Министър-председателят Борисов участваше във всички тези дискусии, като често оставаше до късно през нощта или през уикенда. Очаквах председателят на ЕК да направи същото, когато залогът беше бъдещето на еврозоната.

Европа все още не е готова за фискален съюз, в който разходите на правителствата се определят в Брюксел. Ще отнеме време, докато тази идея се развие. Първо, никой национален парламент не е готов да прехвърли вземането на решения по бюджетните въпроси на Европейската комисия.

Второ, подобен ход би застрашил демократичния процес по отношение на бюджетните въпроси: крайните решения може да се окажат твърде далеч от волята на избирателите, които са гласували за дадени управляващи заради определени икономически и социални политики. И трето, работата ми с Европейската комисия ми позволява да направя сравнение на качеството на администрацията в Брюксел и в София.

Българската администрация – поне тази, която се занимава с фискални и данъчни въпроси – беше значително по-добре подготвена както на експертно, така и на общо ниво. Докато Брюксел не се снабди с финансови експерти, които да са поне толкова добре подготвени като тези в администрацията на България, не бих подкрепил даването на повече правомощия на институциите на ЕС.

 

Из В правителството на България

 

...Имах и два офиса: като министър на финансите и като заместник министър-председател. Кабинетът ми на вицепремиер беше в сградата на Министерския съвет – масивно здание, чиято архитектура бе вдъхновена от византийски традиции и от тези на сталинизма. Рядко стоях там и предпочитах да работя от Министерството на финансите.

Когато чуждестранни делегации посещаваха София, за да се срещнат с премиера и с президента, офисът ми в Министерския съвет нерядко се ползваше за техен временен лагер. Канцлерът Ангела Меркел се настани там през 2011 г. с персонал от четири човека. Така направиха и Владимир Путин с персонал от 20 човека, и Хилъри Клинтън с персонал от 30.

...Като вицепремиер трябваше да бъда буфер във всевъзможни конфликти. Това беше рядък късмет. Оглавих тристранната комисия, в която правителството обсъждаше проблеми заедно със синдикатите и с работодателските организации.

Предишните председатели на тристранката са били с портфейл в социалния сектор и пестеливостта не е била сред най-често обсъжданите теми. Председателствах и многобройните срещи по сектори, в които зърнопроизводители и баскетболни отбори щяха да искат повече пари. Тези срещи отнемаха доста време. Изслушвах и казвах „не“.

... Не бях живял в България през последните 20 години. Нямах контакти със старите политици и с икономически кръгове. Не бях част от статуквото. Затова не знаеха какво да очакват от мен. Това не беше добре прието от тези, които искаха нещата да си вървят както преди. Нямаше как да ми въздействат и затова търсеха слаби места, където да ударят.

В Световната банка бях минал през медиен курс, но се оказах напълно неподготвен за публичната среда в България. Няколко мои по-резки изказвания от началото на мандата дадоха повод по-късно думите ми да се вадят от контекста или направо да се изопачават.

Стоях  зад  непопулярните решения  за  реформи и  не  беше трудно  да  ме вкарват  в конфликти.  Никога не  се  изкуших да  се  сближа с  медиите  по начин,  който  беше донякъде традиционен в България. С течение на времето просто свикнах....

В Съединените щати е неписан закон, че когато участваш в токшоу, нещата са извън протокола. Домакинът се шегува и ти се шегуваш. Гостувах в едно предаване и там водещият беше голям шегаджия. Започна да търси физически сходства между лидера на социалистическата  партия Сергей  Станишев  и мен. 

Това  изглежда беше  ново  ниво, защото дотогава ме оприличаваха с един герой на Ричърд Гибсън – Хер Флик, офицерот Гестапо в стар английски сериал. Бях си спечелил това заради строгите бюджетни ограничения. В България границите между публицистика и токшоу бяха размити, като идвата жанра произвеждаха новини с еднаква степен на важност. Така дадох своя принос към разговорния език: „съсел“ и „Брад Пит с очила“ и днес са в обращение. Иронията и самоиронията са сложен жанр.

По-късно този водещ излезе от шоубизнеса, влезе в политиката и заяви намерението сида стане  министър  на вътрешните  работи.  С вътрешните  министри  не винаги  ми вървеше.Тръгнаха слухове, че съм „спуснат отгоре“ – какво ли не: предполагаеми връзки с ЦРУ, Мосад, Джордж Сорос, мистериозна международна група, наречена „Повратна точка“.

Когато предприех мерките за бюджетни ограничения, се появи еволюирала версия: че съм част  от  заговор на  Световната  банка, Международния  валутен  фонд и  ЦРУ за дестабилизиране  на Европа.  Защо  някой би  започнал  такова упражнение  по дестабилизация точно от София, така и не се изясни.

В България съществува израз „да имаш вуйчо владика“, което означава, че не можеш да направиш добра кариера без  роднина с позиции,  който  да те  лансира.  Нямах вуйчо владика,  но се  появи  леля.

Кристалина  Георгиева,  уважаван вицепрезидент  в Световната банка и по-късно български еврокомисар, се оказа моя леля. Тази версия се появи дори в медии,  които се представяха за сериозни.  Кристалина Георгиева също имаше добра кариера, но не се уточняваше коя е нейната леля.

Не всичко обаче бе така забавно.

Когато  се  разрази кризата,  едно  от опасенията  ми  беше свързано  с  филиалите на гръцките банки в България. Декапитализацията на юг можеше да доведе до изтеглянето на ресурс към банките-майки. Оказа се, че е имало тема с ликвидността, но на друго място.

През 2008 г. моят предшественик във финансите и Иван Искров, управителят на БНБ, са сключили споразумение за отделяне на 1,2 милиарда лева от фискалния резерв като ликвиден ресурс.

Споразумението е било ползвано за подкрепа на най-голямата местна банка.  Практиката  на държавна  помощ  при затруднения  с  ликвидността се прилагаше в редица страни, но не и тихомълком. В случая имаше гриф „поверително“за транзакцията от фискалния резерв към банката.

Наредих споразумението да се разсекрети и през ноември 2009 г. говорих по темата в парламента. Редно беше данъкоплатците да знаят за какво се ползват парите им. Имах идея част  от  фискалния резерв  да  се депозира  в  търговски банки  и  това породи дискусията.

Разликата беше, че го предлагах публично и заради по-висока доходност от лихви,  а  не като  мистериозна  държавна помощ.  Упрекнаха  ме в  разкриване  на поверителна информация. После тази тема като че ли отшумя.

Не знам дали съм разполагал с начален кредит на доверие като ново име в българската политика. Така  или  иначе, след  тези  събития вече  не  разполагах. Постараха  се  да наложат усещането, че съм отговорен за повечето български беди.

Намериха се мнозина публични фигури, които да помагат в това начинание. Все по-често ми се налагаше и да влизам в спорове с управителя на БНБ и с председателя на Комисията за финансов надзор. Те се противопоставяха на всяка моя инициатива.

Бяха  изминали  повече от  девет  месеца след  изказването  ми в  парламента,  когато прокуратурата реши да ме разследва за издаване на класифицирана информация. Започнаха предварително  производство  срещу „неизвестен извършител“.  Неизвестният извършител  бях аз.  Това  стана водеща  новина  и тя  беше  припомняна периодично.

Разследването се проточи две години и накрая тихомълком угасна.

Признавам, че в отношенията с прокуратурата бях надминат от началника на митницитеВаньо Танов. Той се сдоби с обвинение в разгласяване на държавна тайна след интервю за особеностите, свързани със запасите от гориво в държавния резерв. Преди времеТанов беше отнел лиценза на най-голямата петролна рафинерия в страната.

 Заедно с него изготвихме и наредба за контрол на всички акцизни складове. Приходите от акцизи нараснаха. Генерал Танов не цепеше басма никому и затова беше спечелил уважението ми.  Българският  език  е  богат на  идиоми.  В него  има  изрази като  „не  цепя басма никому“. За насрещните мерки се ползва „ще намерим как да те държим на каишка“.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: