Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Кръвна линия

Джеймс Ролинс

Можете ли да живеете вечно? А искате ли да живеете вечно?

"Кръвна линия" ще ви накара да преразгледате представите си за живота и смъртта. Джеймс Ролинс ви запознава с последните постижения в областта на медицината, генетиката и високите технологии, водещи към следващия еволюционен скок пред човечеството – безсмъртието.

  • Корица: Мека
  • Страници: 576
  • Тегло: 0.430 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Джеймс Ролинс
 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Можете ли да живеете вечно? А искате ли да живеете вечно?

"Кръвна линия" ще ви накара да преразгледате представите си за живота и смъртта. Джеймс Ролинс ви запознава с последните постижения в областта на медицината, генетиката и високите технологии, водещи към следващия еволюционен скок пред човечеството – безсмъртието.

Галилея, 1025 г. При превземането на древна цитадела рицар тамплиер открива свещено съкровище, пазено от векове в лабиринта под крепостта – Бахал Ису, жезъла на Исус Христос, безценна реликва, надарена със загадъчна и ужасяваща сила, която обещава завинаги да промени човечеството.

Хилядолетие по-късно сомалийски пирати атакуват яхта недалеч от Африканския рог и отвличат млада бременна американка. Командир Грей Пиърс е пратен на спасителна мисия в африканската джунгла. Жената не е просто някаква богата туристка – а Аманда Гант-Бенет, дъщеря на американския президент.

За уникалната мисия Сигма е подпомогната от двама специални агенти с уникални дарби – бившия армейски рейнджър капитан Тъкър Уейн и неговото бойно куче Каин. Но онова, което би трябвало да е проста спасителна операция, се превръща в огнен ад и смъртоносно предателство, когато Грей и екипът му откриват, че заложницата е пешка в зашеметяващ терористичен акт с мрачни последици. При това опасността тепърва започва.

Биография и факти за автора

Джеймс РолинсДжеймс Ролинс, Джеймс Клемънс или както всъщност е истинското му име – Джим Чайковски е американски автор на трилъри и приключенски бестселъри, който е по-известен с псевдонимите си.

Роден е през 1961 година в Чикаго, но живее в Сакраменто, Калифорния, където като по-млад притежава собствена ветеринарна клиника. По професия е ветеринарен лекар, но след 2000 година спира да се занимава с това, за да се отдаде напълно на писателството. Джим Чайковски е професионален леководолаз и любител спелеолог, което често се споменава в творчеството му.

Под псевдонима Джеймс Клемънс издава сериите „Забранен и заточен“ и „Божествен свят“. По-известен обаче е с името Джеймс Ролинс, с което е публикувал не една поредица като „Тъкър Уейн“, „Орденът на Сангвинистите”, „Джейк Ренсъм”, "Сигма". Известни са и самостоятелните му романи „Последната тайна на Земята“, „Кръвта на Сатаната“, „Триъгълникът на дракона“, „Амазония“, „Айсбергът на смъртта“ и „Олтарът на Рая“. През 2007 година е нает да напише роман по сценария към четвъртия филм за Индиана Джоунс „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“.

Откъс от книгата

1.

30 юни, 11,44 ч.

Такома Парк, Мериленд

Грей Пиърс вкара кашлящия и ръмжащ „Форд Тъндърбърд“, модел 1960, в алеята пред къщата.

И на самия него му идеше да заръмжи.

– Планът не беше ли да продадем това място? – попита Кени.

По-младият брат на Грей седеше на мястото до шофьора. Беше подал глава през прозореца и гледаше бунгалото с опасващата го веранда и висящ фронтон. Това беше семейната им къща.

– Вече не – отвърна Грей. – И да не си го споменал пред татко. Деменцията го е направила достатъчно параноичен.

– Дали днес или утре, каква разлика...? – кисело промърмори Кени под нос.

Грей изгледа кръвнишки брат си. Беше го взел от летище „Дълес“, където бе кацнал от Северна Калифорния. Очите на Кени бяха зачервени от дългото пътуване – или може би от твърде многото бутилчици джин в първа класа. Точно сега той страшно напомняше на Грей за баща му, особено с алкохолния си дъх.

Видя собственото си отражение в огледалото, докато вкарваше стария форд в гаража. Макар двамата братя да бяха наследили червендалестото лице и тъмната коса на баща си, Грей ходеше късо подстриган, а Кени бе вързал косата си на къса опашка, неподходящо младежка дори за човек, който още няма трийсет. На всичкото отгоре носеше къси дочени панталони и широка тениска с емблемата на някаква фирма за сърфове. Кени беше софтуерен инженер в компания в Пало Алто и явно това беше неговата версия на делово облекло.

Грей слезе от колата, като се мъчеше с все сили да потисне раздразнението си от брат си. През целия път насам Кени не беше отлепил мобилния си телефон от ухото си и говореше по работа с другия бряг. Двамата си бяха разменили само няколко думи и Грей се бе озовал в ролята на шофьор.

„Все едно аз нямам работа за вършене“.

През последния месец беше загърбил личния си живот, за да се справи с последствията от смъртта на майка си и бавното угасващия ум на баща си. Кени бе дошъл за погребението и обеща да остане една седмица, за да му помогне да сложи нещата в някакво подобие на ред, но след два дни неотложна работа го накара да отлети в другия край на страната и целият товар легна на раменете на Грей. В известен смисъл щеше да е по-лесно, ако Кени изобщо не си беше направил труда да идва. Беше оставил след себе си куп разпилени застрахователни полици и заверени документи, с които трябваше да се оправя брат му.

Днес това се промени.

След дълъг и разгорещен разговор Кени се беше съгласил да се включи в критичния момент. Баща им страдаше от прогресиращ Алцхаймер и внезапната смърт на жена му го запрати надолу по спиралата. Беше прекарал последните три седмици в клиника за душевноболни, но снощи се бе прибрал у дома. И покрай преместването му Грей се нуждаеше от допълнителен чифт ръце. Кени беше натрупал достатъчно отпуски, за да може да дойде за цели две седмици. И Грей смяташе да го задържи през цялото време тук.

Той самият си беше взел един месец отпуск и трябваше да се яви в квартирата на Сигма след седмица. Преди това му трябваха няколко свободни дни, за да приведе собствената си къща в ред. Точно тук беше ролята на Кени.

Брат му измъкна багажа си от багажника на кабриолета, затръшна капака, но задържа ръката си върху хромирания калник.

– Ами колата на татко? Можем да продадем и нея. Не ми се вярва да е в състояние да шофира.

Грей прибра ключовете в джоба си. Класическият „Тъндърбърд“ – гарвановочерен, с червен кожен салон – беше гордостта и радостта на баща му. Беше положил страшни усилия да я реставрира – бе успял да й намери нов карбуратор „Холи“, помпа за впръскване на гориво и електроинсталация.

– Колата остава – каза Грей. – Според невролога на татко най-важното е привичната му обстановка да се поддържа колкото се може по-стабилна, да се запази познатата рутина. И дори да не може да кара колата, най-малкото ще има с какво да се занимава.

Грей тръгна към вратата преди Кени да е измислил какво друго от нещата на баща им да предложи за продан. Не си направи труда да му помогне за багажа. Самият той имаше достатъчно багаж за мъкнене напоследък.

Кени обаче не беше приключил.

– Щом трябва да поддържаме всичко по стария начин и да се преструваме, че нищо не се е променило, тогава какво правя тук аз?

Грей рязко се завъртя към него. Сви юмрук и за малко да го вкара в действие.

– Защото си оставаш негов син. И е крайно време да се държиш като такъв.

Кени го зяпна. Гневът гореше в очите на брат му, с което Грей заприличваше още повече на баща им. Беше виждал тази ярост твърде често у стария, особено напоследък – войнственост, родена от деменцията и страха. Не че гневът беше нещо ново. Баща му открай време си беше труден човек, бивш петролен работник в Тексас, докато една производствена авария не бе отнела по-голямата част от левия му крак и цялата му гордост, превръщайки работника в домакиня. Отглеждането на две момчета, докато половинката му ходеше на работа, беше тежка задача за него. За да компенсира, управляваше домакинството като казарма за новобранци. А Грей, който беше инат като баща си и роден бунтар, винаги се опитваше да постигне повече от възможното. Докато накрая, на осемнайсетгодишна възраст, просто си беше събрал нещата и бе постъпил в армията.

Накрая майка му изигра ролята на пословичното семейно лепило и успя да ги събере отново заедно.

А ето че вече я нямаше.

Какво щяха да правят без нея?

Кени най-сетне помъкна багажа си и докато минаваше покрай Грей, промърмори думите, за които знаеше, че ще го жегнат като ръждива бодлива тел:

– Поне не станах причина за смъртта на мама.

Преди месец този удар в корема беше свалил Грей на колене. Но след задължителните срещи с психотерапевта – не че не беше пропуснал няколко – обвинението на брат му само го накара да се вцепени и за момент да остане като закован на мястото си. Заложена бомба, предназначена за Грей, бе убила майка му. Психотерапевтът беше използвал термина „косвени жертви“, опитвайки се да притъпи чувството му за вина.

Но на погребението имаше ковчег. Затворен.

Дори сега не можеше да се изправи открито срещу болката. Единственото, което го караше да продължава напред, бе твърдото решение да разкрие и унищожи тайната организация, която стоеше зад това хладнокръвно убийство.

И той направи точно това – обърна се и направи крачка напред, после още една.

Това беше всичко, на което бе способен засега.

 

22,58 ч.

Сейшелските острови

Нещо я събуди посред нощ на борда на закотвената яхта.

Аманда инстинктивно погали издутия си корем и направи проверка на състоянието си. Схващане ли беше получила? Намираше се в третия триместър и това беше първата й тревога, майчински инстинкт да защити нероденото си дете. Не изпитваше никаква болка в корема, само обичайното притискане върху пикочния си мехур.

Въпреки това след двете помятания панически разтуптялото се сърце отказваше да се успокои. Опита се да си каже, че другите две бебета – момче и момиче – бяха изгубени през първия триместър.

„Вече съм в края на трийсет и шестата седмица. Всичко е наред“.

Повдигна се на лакът. Мъжът й тихо хъркаше до нея на голямото легло в главната каюта на кърмата на яхтата. Тъмната му кожа рязко се открояваше върху бялата сатенена възглавница. Аманда потърси утеха в мускулестото присъствие на Мак, в наболата четина по бузата и брадичката му. Той беше нейният Давид на Микеланджело, изваян от черен гранит. Но въпреки това не можеше да избяга от чувството за безпокойство, докато пръстът й се спря над голото му рамо. Не й се искаше да го буди, но се нуждаеше от прегръдката на силните му ръце.

Родителите й, чиито аристократични южняшки фамилии можеха да се проследят поколения назад, бяха одобрили връзката й със скованата любезност на модерната толерантност. Но в крайна сметка бракът й послужи добре на фамилията й. Тя беше руса и синеока, отгледана в свят на изтънчени забави и привилегии; той бе чернокож, чернокос и черноок, кален от суровото детство по улиците на Атланта. Необичайната двойка се превърна в плакат на толерантността, който винаги се излагаше на показ при нужда. Но на този плакат на щастливо семейство му липсваше ключов елемент – дете.

След една година неуспешни опити да зачене – поради проблеми с плодовитостта на съпруга й – бяха прибегнали до оплождане ин витро със сперма на донор. И на третия опит, след две помятания, най-сетне имаха успех.

Дланта й отново се отпусна върху корема й.

Момче.

И тогава започнаха неприятностите. Преди седмица беше получила загадъчно писмо, което я предупреждаваше да бяга и да не казва на никого от семейството си. Писмото намекваше защо, но макар да даваше съвсем малко подробности, беше достатъчно, за да я убеди да избяга.

Откъм палубата отпред се чу силно думкане. Аманда рязко седна, напрягайки очи и уши.

Мъжът й се обърна по гръб и разтърка сънените си очи.

– Какво има, скъпа?

Тя поклати глава и вдигна ръка, за да го накара да млъкне. Бяха взели сериозни предпазни мерки, за да прикрият всяка своя стъпка. Бяха използвали частни чартърни полети с фалшиви документи и дестинации, за да се озоват преди седмица на другия край на света – на пистата на миниатюрния остров Асумпсион, част от Сейшелския архипелаг. Часове след кацането бяха отплавали с частна яхта сред веригата острови, простиращи се в изумрудена дъга насред лазурното море. Тя беше поискала да останат изолирани, далеч от любопитни очи и същевременно достатъчно близо до столицата на Сейшелите Виктория, ако случайно възникнат проблеми с бременността й.

След пристигането им единствено капитанът и двамата му подчинени бяха виждали лицата им. Никой не знаеше истинските им имена.

Планът изглеждаше съвършен.

До каютата достигнаха приглушени гласове. Аманда не успя да различи думите, но чу рязка заплаха – и изстрел, внезапен и оглушителен като удара на цимбал.

Сърцето й бясно се разтуптя.

„Не сега. Не и на самия край“.

Мак изхвърча от леглото, както си беше по боксерки.

– Аманда, стой тук! – Отвори горното чекмедже на нощното шкафче и извади голям черен автоматичен пистолет, служебното му оръжие от годините като полицай в Чарлстън. Посочи към дъното на каютата. – Скрий се в банята.

Аманда се изправи, пребледняла и премаляла от ужас, и се олюля под тежестта на корема си.

Мак се хвърли към вратата и погледна през шпионката. Открехна я само колкото да се измъкне навън и затвори безшумно зад себе си – но не и преди да нареди на Аманда да заключи.

Тя се подчини, след което затърси някакво оръжие в стаята. Спря се на малкото ножче, с което белеше пресните плодове, които им поднасяха всяка сутрин. Дръжката беше хлъзгава от сок на папая. Вече въоръжена, Аманда отстъпи към банята, но спря на прага. Не можеше да влезе. Не можеше да се завре в такова тясно място. Дори малката каюта не беше в състояние да побере ужаса й.

Изтрещяха още изстрели – насред викове и проклятия.

Тя се отпусна на колене, стиснала ножа в едната ръка и поддържайки корема си с другата. Тревогата й се предаде на детето. Усети леко ритане.

– Няма да им позволя да те наранят – прошепна тя на момчето си.

Отгоре затрополиха стъпки.

Загледа се към тавана, мъчейки се да пробие с поглед осветената от звездната светлина палуба. Какво ставаше? Колко бяха неканените гости?

После при вратата се чу предпазливо драскане – последвано от тихо почукване.

Забърза към изхода и надникна през шпионката. Мак й кимна, после погледна бързо назад към коридора. Дали беше намерил начин да се измъкнат от яхтата? Или в отчаянието си просто се бе върнал, за да я защити?

С непослушни пръсти Аманда отключи и понечи да отвори вратата, но от другата страна я изритаха и тя зейна широко. Аманда шокирано отстъпи назад. В помещението влезе висок, гол до кръста чернокож мъж – но това не беше Мак.

Непознатият държеше главата на мъжа й за гърлото. Алена кръв се стичаше по ръката му от отрязания врат. В другата си ръка стискаше също толкова окървавено мачете. Ухили се до уши, показвайки бели зъби като на акула. Явно беше доволен от номера.

Аманда отстъпи в ужас назад, напълно забравила за мъничкото ножче.

Зад чудовището се появи друга фигура. Бял мъж в безупречно ушит бял костюм. Единственият цвят по него сякаш бе този на черната коса и тънкия мустак над още по-тънките му устни. Беше достатъчно висок, че да му се наложи да се наведе, за да влезе в каютата. Новодошлият също се усмихна, но извинително, сякаш беше смутен от ликуването на спътника си.

Произнесе няколко резки думи на някакъв африкански диалект. Явно кастреше другия.

Чернокожият сви рамене и метна главата на съпруга й на леглото.

– Време е да вървим – каза й мъжът с костюма с изискан британски акцент, сякаш я канеше на парти.

Тя отказа да помръдне. Не можеше да помръдне.

Британецът въздъхна и направи знак на спътника си.

Той пристъпи напред, хвана я грубо за лакътя и я помъкна навън. Британецът ги последва по късия коридор и нагоре по стълбата към задната палуба.

Там царяха още ужас и хаос.

Капитанът, двамата членове на екипажа и двама от нападателите лежаха проснати в локви кръв. Нападателите бяха застреляни; екипажът бе заклан и брутално насечен на парчета.

Останалите нападатели се бяха скупчили на палубата или чакаха в очуканата лодка, привързана към релинга на десния борд. Неколцина претърсваха яхтата, изнасяха кашони с вино, торби с припаси, прибираха всичко ценно. Бяха чернокожи, някои с племенни белези, много бяха още момчета. Всички бяха въоръжени – ръждиви мачете, антични на вид автомати и безброй пистолети.

Пирати.

На лунната светлина, освежена от вечерните югоизточни пасати, главата й се проясни достатъчно, за да даде път на отчаянието и горчивото чувство за вина. Беше си въобразявала, че Сейшелите са достатъчно далеч от Африканския рог и че ще бъде в безопасност от съвременните пирати, които върлуваха в тези води.

Ужасна грешка.

Бутнаха я грубо към моторницата. Британецът вървеше до нея. Беше чела някъде в документите на баща си, че някои европейски емигранти помагат и финансират новата доходоносна индустрия – пиратството.

Загледа се към англичанина, чудейки се как насред цялото клане е успял да не изцапа с нито капка кръв безупречния си костюм.

Той явно забеляза вниманието й и се обърна към нея, когато се озоваха при релинга.

– Какво искате от мен? – попита тя и го изгледа твърдо. Неочаквано изпита задоволство, че на борда няма документи, които да разкриват истинската й самоличност. – Аз съм никоя.

Британецът извърна очи пред стоманената й решимост – но не от срам или съжаление.

– Не искаме вас. – Загледа се в корема й. – А вашето бебе.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: