Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Стъкленият трон - книга 4: Кралица на сенките

Сара Дж. Маас

Кралицата се завърна.

Всички, които Селена Сардотиен обича, са й отнети. Но тя най-накрая се завръща в империята – за да получи своето отмъщение, за да спаси някога славното си кралство и за да се изправи лице в лице със сенките на миналото си… Тя е приела да бъде Елин Галантиус, кралица на Терасен. Но, за да си върне трона, трябва да се бори.

За братовчед си – воин, готов да умре за нея. За приятеля си – млад мъж, заточен в чудовищен затвор. И за своя народ – поробен от жесток крал и въпреки това очакващ триумфалното завръщане на изгубената си кралица.

  • Корица: Мека
  • Страници: 712
  • Тегло: 0.450 кг
  • Издадена: 24.03.2016 г.
  • Издателство: Егмонт
  • Виж още от: Сара Дж. Маас
 

Наличност: Да

19,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Сара Дж. Маас живее в Южна Каролина. Обожава приказките и балета, пие прекалено много кафе и е фен на популярните телевизионни програми.

Когато не е заета с това да пише фентъзи романи за тийнейджъри, обикаля калифорнийското крайбрежие.

Откъс от книгата

- 1 -

В тъмнината дебнеше нещо.

Нещо древно и жестоко, което бродеше из сенките, впримчвайки съзнанието му. Не принадлежеше на този свят. Довели го бяха, за да смрази сърцето му с първичния си студ. Все още ги делеше невидима преграда, но и тя се рушеше по малко всеки път, когато съществото обхождаше периметъра й в търсене на уязвими места.

Той не помнеше собственото си име.

Него забрави първо под плащаницата на мрака, спуснала се отгоре му преди седмици или месеци, или ери. След това забрави и имената на всички важни хора в живота си. Помнеше единствено ужаса и отчаянието - и то само заради онзи мимолетен проблясък, който нарушаваше чернотата като отмерен барабанен тътен. Писъци и кръв, и вледеняващ вятър, събрани в няколко минути от паметта му. В стаята от червен мрамор и стъкло бе имало негови близки. Жената беше загубила главата си...

Загубила - сякаш тя отговаряше за собственото си обезглавяване.

Прелестна жена с фини ръце като златни гълъбици. Знаеше, че е нямала вина, макар и да не си спомняше името й. Вината падаше изцяло върху мъжа на стъкления трон, той нареди на стража да разсече плът и кост с меча си.

В тъмнината нямаше нищо друго, освен глухия звук от сблъсъка на отсечената глава с пода. Не съществуваше нищо друго, освен този момент - а той се повтаряше отново и отново, и отново - и отекващите стъпки на съществото, което го чакаше да рухне, да се предаде, да свали гарда си. Принц.

Не си спомняше дали съществото беше принц, или той самият някога бе носил корона. Но едва ли. Един принц не би позволил да обезглавят онази жена. Един принц би възпрял меча. Един принц би я спасил.

Той обаче не я спаси, а и знаеше, че никой няма да спаси него.

Отвъд сенките все още съществуваше истински свят. Мъжът, поръчал гибелта на прелестната дама, го беше насадил у него. А след смъртта му никой не проумя, че е бил просто марионетка, неспособна да говори, да действа трезво заради оковите в съзнанието си. Не проумяха проклетниците и това го караше да ги мрази. Поне това чувство, омразата, още му беше познато.

Не трябваше да те обиквам. С тези думи бе загинала же-ната. Не трябваше да го обиква и той не трябваше да обиква нея. Мястото му беше тук, в мрака, и когато невидимата преграда рухнеше и дебнещото зло му се нахвърлеше и го обладаеше... щеше да е напълно заслужено.

Затова остана в оковите на нощта, дълговечен свидетел на болката и кръвта, на сблъсъка на плът с камък. Макар да се беше съпротивлявал в онези сетни секунди, преди черни¬ят каменен нашийник да се затвори около врата му.

Но в тъмнината дебнеше нещо и той нямаше сили да го отблъсква още дълго.

 - 2 -

Елин Ашривер Галантиус, огнена наследница, любимка на Мала - носителката на светлина, и законна кралица на Терасен, беше опряла лакти върху протрития дъбов тезгях, заслушана в звуците на пивницата - наздравиците и стоновете, и пиянските песни. Макар и сдъвкал с парцалите няколко собственици през изминалите години, противният вертеп, познат като „Подземието“, си оставаше същият - потискащо задушен, вонящ на разлята бира и немити тела, претъпкан до тавана с отрепки и професионални разбойници.

Множество млади лордове и синове на търговци, слезли с наперена походка по стълбите на „Подземието“, повече не виждаха бял ден. В някои случаи защото развяваха златото и среброто си пред грешните хора, в други - защото бяха дос-татъчно самонадеяни или пияни да си въобразят, че могат да скочат в бойните ями и да си тръгнат живи. Случваше се и да си позволят твърде много с някоя от проститутките по страничните ниши на просторното помещение и да научат по трудния начин кои са хората, ценени най-високо от собствениците на пивницата.

Елин отпи от халбата с бира, която кръчмарят й връчи преди няколко секунди. Беше водниста и евтина, но и добре изстудена. През нагнетената смрад на мръсни тела я лъхна ароматът на печено месо и чесън. Стомахът й изкъркори от глад, но нямаше никакво намерение да поръчва храна. Първо, месото обикновено идваше от уличните плъхове над кръчмата, второ, за по-заможните посетители обикновено я подправяха със субстанции, от които се будеха на улицата без кесия. Ако изобщо се събудеха.

Дрехите й бяха мърляви, но достатъчно хубави, че да я обозначат като мишена за крадците. Поради тази причина подуши внимателно бирата си и отпи пробна глътка от нея, преди да я определи като безвредна. Скоро щеше да потърси и храна, но първо трябваше да си изкопчи нужната информа¬ция от „Подземието“ - какво, по дяволите, се беше случило с Рифтхолд през месеците, докато я нямаше.

И какво го беше прихванало клиента й Аробин Хамел, че искаше да се срещнат на толкова опасно място - особено когато свирепите стражи в черни униформи сновяха из града като вълчи глутници.

Елин успя да се промъкне покрай една от хайките благодарение на хаоса около акостиращия кораб, но не и преди да забележи катраненочерната емблема с уивърн по униформите им. Черно върху черно - явно на краля на Адарлан му беше омръзнало да се преструва, че е нещо различно от същинска напаст, и бе премахнал с кралски указ традиционния аленозлатен герб на империята си. Черно като смъртта, като неговите два Ключа на Уирда, като валгските демони, с чиято помощ сега градеше неудържимата си армия.

По гръбнака й пробяга студена тръпка и тя пресуши халбата. Докато я оставяше на тезгяха, кестенявата й коса се раздвижи, отразявайки светлината от железните полилеи.

Щом слезе на пристанището, хукна направо към крайречния Пазар на сенките, откъдето всеки можеше да си купи какво ли не - от редки и контрабандни стоки до най-обикновени - и се сдоби с калъп боя. Плати на търговеца още една сребърна монета, за да използва малката стаичка в дъното на магазина, където боядиса косата си, все още достатъчно къса, че да гъделичка ключиците й. Ако стражите на пристанището я бяха видели, щяха да се оглеждат за златокоса млада жена. Всъщност до няколко седмици, когато се разнесеше мълвата, че народната закрилница не е успяла да унищожи кралското семейство на Вендлин и да открадне плановете им за военноморска защита, всичко живо щеше да се оглежда за златокоса млада жена.

Още преди месеци Елин изпрати предупреждение до кра-ля и кралицата на Ейлве и знаеше, че са предприели необходимите предпазни мерки. Но преди да пусне в действие стра-тегията си, трябваше да се погрижи за безопасността на още един човек - същия, който можеше да я просветли относно новите стражеви караули на пристанището. И да й обясни защо градът бе осезаемо смълчан и напрегнат. Притихнал в очакване.

Именно тук можеше да подочуе нещо за капитана на стражата и дали е невредим. Просто трябваше да подслуша правилния разговор или да седне на маса с правилните картоиграчи. За щастие, бе зърнала Терн - един от доверените наемници на Аробин - да се запасява с отрова на Пазара на сенките.

Проследи го до тук тъкмо навреме, за да види как още няколко от наемниците на Аробин се стичат към входа на пивницата. А такова нещо не се случваше често - само когато господарят им присъстваше. И обикновено само когато Аробин имаше среща с много, много важна личност. Или опасна.

След като Терн и другарчетата му влязоха в „Подземието“, Елин се шмугна за няколко минути в едно тъмно ъгълче на улицата с надеждата да дочака и Аробин, но напразно. Явно вече беше вътре.

Затова се промъкна в кръчмата заедно с група пияни синове на търговци. Веднага видя масата на Аробин, но се от-прави към тезгяха, където зае по-закътано място, за да огледа добре ситуацията.

С тъмни дрехи и качулка на главата се сливаше достатъчно добре с обкръжението. А ако някой имаше неблагоразумието да опита да я обере, най-вероятно той щеше да се окаже обраният. В крайна сметка парите й бяха на привършване.

Тя изпусна въздишка през носа си. Да можеха да я видят хората й - Елин, огнената наследница, убийца и джебчийка. Родителите и чичо й навярно се обръщаха в гробовете си.

Е, някои неща си струваха покварата. Готова за втора бира, Елин вдигна покрития си с ръкавица пръст към плешивия кръчмар.

-   Не пийваш ли множко, девойче? - обади се подигравателен глас до нея.

Тя хвърли кос поглед към мъжа със среден ръст, промъкнал се до нея на тезгяха. Позна древната къса сабя едва миг след ненатрапчивото му лице. Червендалестата кожа, малките лъскави очи и рунтавите вежди представляваха скромна маска, зад която се криеше свиреп убиец.

Елин опря лакти на тезгяха и кръстоса глезените си.

-   Привет, Терн.

Говореше с дясната ръка на Аробин - или поне беше такъв преди две години. Кръвожадна, пресметлива гадина, вечно готова да върши мръсната работа на Аробин.

-    Предположих, че е само въпрос на време някое от кучетата на Аробин да ме надуши - отбеляза тя.

Терн също се облегна на тезгяха и й хвърли пресилено ведра усмивка.

-   Ако паметта не ме лъже, винаги си била любимата му кучка.

Тя се подсмихна и обърна лице към него. Терн беше висок колкото нея, а слабото телосложение му позволяваше да се промъква със смущаваща лекота дори в строго охранявани места. Щом го видя, кръчмарят се поотдръпна настрани.

Терн кимна през рамо към тъмното дъно на грамадната пивница.

-    Последната маса до стената. Тъкмо приключва с един клиент.

Тя надникна в обозначената посока. Две от страните на „Подземието“ бяха обточени с ниши, зад чиито нищожни завеси се подвизаваха проститутките. Елин обходи с бегъл поглед гърчещите се тела, изпитите лица на жените, чакащи да изкарат хляба си в тоя пъклен коптор, и мъжете, които следяха събитията от близките маси - стражи, воайори и сводници. В най-далечния ъгъл бяха скътани и няколко дър-вени сепарета.

Точно тях наблюдаваше скришом още с пристигането си.

Под масата на най-затъмненото проблясваха лъснатите ботуши на нечии опънати крака. Втори чифт ботуши, износени и кални, се бяха залепили на пода срещу първия, сякаш клиентът се гласеше да хукне нанякъде. Или, в случай че беше отчаяно глупав, да скочи на бой.

Определено беше достатъчно глупав да изтъпанчи личния си страж на видимо място, като същински маяк, оповестяващ важното събитие, което протичаше в последното сепаре.

Въпросният страж бе закачулено слабо момиче, въоръжено до зъби, което стоеше облегнато на близката дървена колона, и копринената му, дълга до раменете тъмна коса проблясваше на смътната светлина, докато оглеждаше бдително пивницата. Беше твърде сковано за случаен посетител. Не носеше униформа нито герб или магически символи. Съвсем нормално, предвид тайното естество на срещата.

Клиентът очевидно смяташе, че е по-безопасно да обсъждат делата си тук, макар че подобни събития обикновено се състояха или в Асасинската крепост, или в някоя от затънтените странноприемници, собственост на самия Аробин. Явно не подозираше, че бившият й господар е голям вложител и в „Подземието“ и само с едно кимване металните врати щяха да се затворят, а клиентът и стражът му нямаше да си тръгнат оттук.

Все пак оставаше въпросът защо Аробин се бе съгласил на среща точно на това място.

Елин впери поглед в мъжа, съсипал живота й най-безпо- щадно.

Стомахът й се сви на топка, но тя се усмихна на Терн.

- Знаех си, че каишката не е прекалено дълга.

Елин се оттласна от тезгяха и си запроправя път през тъл-пата, преди асасинът да е успял да каже друго. Усещаше острия му поглед, закован точно между лопатките на раменете й, и знаеше, че умира от желание да забие късата си сабя там.

Затова му показа среден пръст през рамо, без дори да погледне назад.

Свирепата му тирада от ругатни беше много по-приятна музика за ушите й от пиянските ритми, които се носеха из помещението.

Запечатваше в съзнанието си всяко лице по пътя към сепарето, всяка маса с гуляйджии, престъпници и работници. Телохранителката на клиента вече я наблюдаваше, прокрад-вайки ръка към сабята в ножницата си.

Не съм твой душманин, но все пак добър опит.

Елин почти се изкуши да се подсмихне в лицето й. И на-вярно щеше да го стори, ако не беше изцяло съсредоточена върху краля на асасините. Върху онова, което я очакваше в уединеното дървено сепаре.

При всички случаи се усещаше готова - или толкова готова, доколкото можеше да е. Дълго време бе планирала тази среща.

По време на океанското пътешествие си даде един ден за почивка и мисли по Роуан. С принца на елфите вече ги свързваше кръвна клетва и чувстваше липсата му като болка в отрязан крайник. Усещаше се по този начин дори когато не можеше да си поеме дъх от работа и беше напълно безполезно да страда по своя каранам, който несъмнено би сритал задника й за това.

Още на втория ден от раздялата им даде на корабния капитан една сребърна монета в замяна на молив и няколко листа. После се заключи в тясната си каюта и започна да пише.

В този град се подвизаваха двама от мъжете, опропастили нейния живот и този на близките й хора. Нямаше да напусне Рифтхолд, докато не погребеше и двамата.

Затова изписа множество страници с бележки и идеи, съставяйки списък с имена, места и мишени. Запамети всяка стъпка от плана си и незабавно изгори листовете с бушуваща из вените ярост. Когато от тях остана само пепел, отвори илюминатора и я разпиля над необятния нощен океан.

Макар и да се беше подготвила за този момент, сърцето й подскочи от ужас, когато седмици по-късно корабът премина някаква невидима линия в близост до крайбрежието и магията й се изпари. Всичката огнена мощ, овладявана месеци наред... изчезна безследно, не остана дори въгленче от нея. И в душата й се загнезди нов вид празнота, различна от онази, която й носеше липсата на Роуан.

Като осъзна, че е затворена в човешката си кожа, се сви на леглото и опита да си припомни как да диша, как да разсъждава, как да движи проклетото си тяло без неземното изящество, с което така бе свикнала. Колко глупаво от нейна страна да позволи на онези божествени дарове да се превърнат в ежедневна опора, да усети толкова остро загубата им. За това Роуан вече на всяка цена щеше да срита задника й, след като и той самият се съвземеше, естествено. Радваше се, че не му позволи да тръгне с нея.

В онзи тежък момент вдиша соления въздух и миризмата на старо дърво и си припомни, че е обучена да убива с голи ръце, доста преди да усвои умението да стопява човешки кости с огнената си дарба. Нямаше нужда от силата, бързината и ловкостта на елфическата си форма, за да сразява враговете си.

Мъжът, отговорен за първото й безмилостно обучение - същият, който й беше закрилник и мъчител, но нито веднъж не се бе нарекъл неин баща или брат, или любовник, - сега седеше на няколко стъпки от нея и продължаваше да говори с важния си клиент.

Елин надви напрежението, заплашващо да вцепени крайниците й, и преодоля последните пет метра до него с плавна котешка походка.

Клиентът на Аробин скочи внезапно на крака, изруга краля на асасините и закрачи гневно към стража си.

Въпреки че беше с качулка на главата, движенията му го издадоха. Елин веднага позна и формата на брадичката, щръкнала изпод сенките на голямата качулка, и навика му да докосва постоянно ножницата си.

Само че мечът с орлова глава на върха на дръжката не висеше до тялото му.

И вместо черна униформа носеше кафяви, ненатрапчиви дрехи, оцапани с кал и кръв.

Още не беше направил и две крачки, когато Елин придърпа един свободен стол до масата на картоиграчите и седна най-безцеремонно. Тримата мъже се намръщиха, но дори окото й не мигна. От нея се очакваше само да диша и да се ослушва.

С периферното си зрение видя как телохранителката на клиента кимва към нея.

-   Раздай ми карти - нареди Елин на мъжа до себе си. - Веднага.

-   Вече играем.

-   Ще изчакам следващата игра тогава - отвърна тя, отпусна се в стола и провеси рамене. В този момент Каол Уестфол обърна поглед към нея.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: