Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Когато бях морски капитан

Михаил Вешим

„Имаше такъв виц: някакъв човек много хойкал по кръчмите. Жена му решила да го отучи – сготвила вечеря, направила салата, сипала му ракия и го попитала защо ходи по кръчмите?, като може да си пие и вкъщи. Мъжът отпил от ракията и казал: „И когато бях морски капитан...“ Жената веднага го прекъснала: „Че кога си бил морски капитан?” И отговорът: „Ето, жена, защо не пия вкъщи!“

И аз не съм бил морски капитан, но обичам да разказвам за пътешествията си. Сравнени с тези на Колумб и Магелан, моите са нищо. От тях няма да узнаете колко е висока Айфеловата кула – това го пише в Гугъл. Но ще научите какво е „пржена мешавина“ на сръбски, „Мама Хуху“ на китайски и „рахунек“ на полски – това и Гугъл не го знае. Писателят хуморист винаги е пред интернет търсачките – поне с една усмивка. Заради тази усмивка някои ни предпочитат (и препрочитат) горещо...“ - Михаил Вешим

  • Корица: Мека
  • Страници: 160
  • Тегло: 0.200 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Михаил Вешим
 

Наличност: Да

12,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Имаше такъв виц: някакъв човек много хойкал по кръчмите. Жена му решила да го отучи – сготвила вечеря, направила салата, сипала му ракия и го попитала защо ходи по кръчмите?, като може да си пие и вкъщи. Мъжът отпил от ракията и казал: „И когато бях морски капитан...“ Жената веднага го прекъснала: „Че кога си бил морски капитан?” И отговорът: „Ето, жена, защо не пия вкъщи!“

И аз не съм бил морски капитан, но обичам да разказвам за пътешествията си. Сравнени с тези на Колумб и Магелан, моите са нищо. От тях няма да узнаете колко е висока Айфеловата кула – това го пише в Гугъл. Но ще научите какво е „пржена мешавина“ на сръбски, „Мама Хуху“ на китайски и „рахунек“ на полски – това и Гугъл не го знае. Писателят хуморист винаги е пред интернет търсачките – поне с една усмивка. Заради тази усмивка някои ни предпочитат (и препрочитат) горещо...“ - Михаил Вешим

Биография и факти за автора

Михаил Вешим

Михаил Георгиев Мишев, известен с псевдонима си Михаил Вешим, е български писател и сценарист. Син е на писателя Георги Мишев. 

Михаил Вешим е роден на 17.09.1960 г. в София. Завършил е журналистика в СУ “Кл. Охридски”. 

Сменил много професии, но само на едно работно място. От двайсет и пет години работи в редакцията на вестник “Стършел”, където е бил момче за всичко, доставчик на качествен алкохол, организатор на гуляи и шофьор на главния редактор.  От 2003 г. заема поста главен редактор. 

В момента е главен редактор и шофьор на самия себе си. В свободното си от такива дейности време е успял да напише хиляди фейлетони, стотици разкази, десетина книги и няколко CV-та от тоя род.  

Сред тях са  „Смях в залата“, „Текила на разсъмване“,  „Край на цитата“, „Заведи ме вкъщи“, „Когато бях морски капитан“ , „Английският съсед“ и редица други.

 

Откъс от книгата

МАМА ХУХУ – МЕЛЕЗ МЕЖДУ КОН И ТИГЪР

Колко е богат китайският език – бедна ви е фантазията! Например изразът „Мама Хуху“ на китайски би могло да означава нещо средно между кон и тигър, може да значи

два коня и два тигъра, но най-вече се употребява в смисъла „горе-долу“ или „карай да върви!“...

И досега, двайсет и пет години след като с колегата Румен Белчев бяхме в Китай, го пробвам тоя израз върху произволни китайци в ресторант, в магазин или в дюкян на Илиянци.

Щом чуе това мило, родно „Мама Хуху“ – китаецът, бил той сервитьор, готвач или продавач, се ухилва до ушите и ме среща радушно като сънародник... Слага ми допълнително ориз към порцията, винаги прибавя няколко късчета „свинско в кисело-сладък сос“ над грамажа – ей така, от него, или ми прави намаление на памучната фанелка, която ми продава – все едно я продава на свой човек.

Така че, ако ще ходите нататък, запомнете „Мама Хуху“ – този израз топи ледовете и отваря вратите.

Чувал съм, че две думи са достатъчни, за да ти се отворят всички врати в Щатите. Думите са „пуш“ (Push) и „пул“ (Pull)... За Китай думите са „Мама Хуху“.

А ако искате да ви се отворят и бирените бутилки, са ви нужни още две думи – „Ер питьо“.

* * *

Колкото и да е богат китайският език, двете думи „Ер питьо“ са си две бири – „Пекинско светло“ – и нищо повече. Но преди да стигна до „Пекинското светло“, да ви кажа как с Румен Белчев стигнахме до Китай.

По онова време – времето преди промените, „Стършел“, хумористичният вестник, в който работехме, беше издание на управляващата партия БКП.

И досега, когато някой иска да ми натрие носа, току ще рече: ама ти си работил в издание на БКП!

Ами къде да работя? По онова време всички вестници и списания бяха издание на някаква тоталитарна организация – БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюзите, МНО или МВР.

Нямаше независими издания. (Както впрочем и сега почти няма – но сегашните пъшкат не под тоталитарния диктат, а под диктата на собствениците си.)

От малък искам да правя едно нещо – да пиша смешки. А къде можеше човек да пише смешки по онова време, ако не в „Стършел“ – eдинственият хумористичен вестник? Ако

тогава имаше хумористичен вестник, издание на Консервативната партия или на Християндемократическия съюз, щях да пиша там. Но нямаше нито други партии, нито други вестници – при такъв избор какво да избера?

Във вестника ме взеха на работа още като студент – преди да завърша университета, и оттогава не съм сменял работната площадка. Започнах като стажант, бях момче за всичко, организатор на банкети, доставчик на алкохол, шофьор на главния редактор Кръстьо Кръстев... Сега, трийсет години по-късно, съм главен редактор и шофьор на самия себе си.

Доста от годините си дадох на „Стършел“, но и „Стършел“ доста ми даде – на него дължа и това пътуване до Китай.

В годините преди промените главният ни редактор имаше един куп привилегии – голяма заплата, черна волга с шофьор, кабинет и секретарка. Но най му завиждахме за друга възможност – за правото веднъж годишно да пътува където си поиска по света, един месец на държавни разноски.

Представете си така – взимаш глобуса в ръце, завърташ го, затваряш очи и го спираш с пръст. После поемаш на път – не накъдето ти видят очите, а където ти е попаднал пръстът.

Тогава обикновеният българин не можеше да пътува и до Букурещ – можеше, но не сам, а организирано с „Балкантурист“. А за капиталистическа страна – почти невъзможно, даже да си в туристическа група, ще те проверяват до десето коляно и ще те следят да не прескочиш оттатък Желязната завеса.

Млад бях тогава, пътуваше ми се много по света. Главният редактор, обратното, беше към шейсетте и никъде не му се ходеше. Може и да се е страхувал, че ако остави поста си и тръгне в едномесечна командировка, като се върне, ще намери друг на стола си. А за да не изгаря командировката, вместо него пътуваха заместниците му.

И на нас, по-младите в редакцията, ни беше ясен редът – трябва да минат някакви си двайсетина години, да станем и ние един ден заместници на главния, пък тогава може да ни огрее някоя командировка в по-отдалечената част на глобуса.

Но по някакво чудо мен ме огря по-рано – главният редактор Христо Пелитев, ядосан за нещо на заместниците, се заканил пред редколегията: този път ще пратя двама по-млади!

И казал първите две имена, дето му дошли наум – Румен Белчев и моя милост! Направление – Китай! 

* * *

Така през ноември 1988 г. се озовахме в китайската столица.

Преди това, за по-напряко минахме през Пхенян, но за Северна Корея беше предишният ми разказ.

А сега – Пекин.

Тогава тоя град ми заприлича на Ямбол или пък, ако искате – на Сливен, само че беше сто пъти по-голям. Ако в Ямбол/Сливен имаше три широки улици, в Пекин имаше триста. Ако в Сливен/Ямбол имаше три високи сгради, в китайската столица бяха триста. Останалото – хиляди приземни къщурки без канализация, дето у нас им викат „маалата“, а тук – „хутони“. Сметката и със населението излизаше точно – на един сливналия/ямболия се падаха точно по сто пекински китайци. Само сливенският вятър можеше да се сравни с пекинския едно към едно – на площад „Тянанмън“ през ноември духаше толкова силно, колкото и на площад „Хаджи Димитър“ в Сливен.

Още щом стъпихме на площад „Тянанмън“, вятърът ни издуха в един китайски ресторант. Не знам сега как е, но тогава в Китай повечето ресторанти бяха китайски. Тоест – пълни със загадки. А двамата с Белчев идвахме от страна, където в ресторантите сервитьорът не носи меню, а го декламира като скоропоговорка: „Шишчета, кебапчета, кюфтета...

Може и да ви ги смешаме!“... По-късно китайските ресторанти щяха да дойдат и в София и щяхме да свикнем с „телешкото с вкус на риба“ или с пилето „в сладко-кисел сос“...

Но тогава всичките тия наситнени, пържени, печено-варени и задушени по особено мъчителен начин късчета месо ни се виждаха адски съмнителни. Още повече че ни предупредиха да не поръчваме от най-скъпото – можеш, без да разбереш, да ти пробутат деликатес – гущер или змия, плъх или червей, кучешко или котешко...

Та седяхме и побутвахме с клечките на съмнението сервираните ни ястия с поетични имена „Сияйна зора от Съчуан“ или „Пурпурен залез от Тяншан“ и се чудехме какво ядем – катеричка или миньор, мушама или транзистор... Изведнъж истинска сияйна зора огря сивия ноемврийски ден.

Появи се Тя! Бутилката „Пекинско светло“!

Беше по-висока и стройна от тогавашните софийски бутилки и съдържаше седемстотин грама. Кой знае защо сервитьорката носеше една за двама ни.

По-късно разбрахме, че китайците така постъпват – сядат двама приятели, поръчват си бутилка бира, изпиват я и си тръгват, като леко залитат. Ако един китаец сам удари седемстотин грама пиво – връзва кънките. Това е медицински факт, тъй като у монголоидната раса липсва някакъв ензим за разграждане на алкохола. Тази теория се потвърди и от жената на един колега, която донесе от Япония бирички в консервни кутии по 125 грама. Колкото е нашенският пастет.

Според нея една такава консерва била дозата на японеца.

Иначе имало и бири в кутии от пет литра, но те стигали за японска сватба или за изпращане на войник. Наляхме си ние по една чаша от тази сияйна бира и благодарихме на съдбата, че сме се родили с европейски ензими. Пожелахме си наздраве и отпихме – със свити сърца и разширен стомах, очакващ изненади.

О, боже! Думите са безсилни да опишат този еликсир!

– Долу горублянското пиво! – викнахме в един глас, стряскайки китайската публика – Да живее „Пекинското светло“!

И замахахме с пръсти към сервитьорката да носи още и още бири.

Разбрана излезе жената, донесе бутилки, доста бутилки, които събраха погледите на китайската публика. Пред очите ми очите на присъстващите от дръпнати станаха кръгли.

Наобиколиха ни и вероятно взеха да се чудят: тия европейци защо пият толкова бира и няма ли да паднат от стола?

Как да им обясним, че идваме от другия край на света, където ни мъчат с мътилка от Горубляне или вкисната „Каменица 100“... Че при нас бирата лятото изчезва от магазините, а по ресторантите я дават топла. Че в бутилките плува утайка или направо удавена мишка...

Нищо не им обяснявахме, а си пийнахме биричка колкото за две дузини китайци, и станахме, без да паднем от стола... От това очите на присъстващите още повече се окръглиха. Може така да са им останали за цял живот.

Още на другия ден взехме един урок по китайски, в който наблегнахме на вълшебната думичка „Ер питьо“. Това щерече две бири. Затворихме се в хотела и си ги повтаряхме –

веднъж аз, веднъж Румен Белчев, докато ги затвърдим и почнем да ги произнасяме като местните хора.

После влизахме със самочувствие в китайските ресторанти, казвахме на български на девойчето, което ни посрещаше с чай, да го сипе във врата на главния готвач и когатото любезно ни се усмихваше, заръчвахме:

– Ер питьо!

Редувахме се в поръчките – ту аз, ту Румен Белчев. Толкова добре усвоихме израза, чеможехме да го кажем и напекински, и на шанхайски, и на гуанджоуски диалект... И навсякъде ни разбираха.

* * *

Наш учител по китайски беше писателят Цветан Пешев – от него добихме тия важни знания – и „Мама Хуху“,и „Ер питьо“...

По онова време той живееше в Пекин като „втори член“ –жена му беше преводачка в нашето посолство, а самият тойскучаеше – „вторият член“ нямаше право да работи. ЗатоваЦецо Пешев с радост посрещаше командировани от България и им ставаше доброволен гид из пекинските потайности – разнообразие за него, майтап за командированите.

Той беше голям българин – и на ръст, и на килограми.

Китайците му стигаха до кръста, а най-високите – до рамото.Минувачи го гледаха като истински бял Буда – с уважение истрахопочитание. По-храбрите протягаха ръка и го докосваха по корема – да пипнеш дебел човек носело щастие – токувиж си станал като него... Дебел човек по онова време в Китай бе рядкост – това значи, че е богат, щом се е охранил средовно ядене. Тая милиардна нация много векове бе гладувала и тогава, в края на 80-те, заедно с икономическия сивъзход, вече можеше да си позволи да се храни три пъти наден. И дебелото тяло бе идеал за китаеца, обратно на европейската мода на диети и гладуване.

Както в песента „Големият кораб минава...“ така и ЦецоПешев минаваше по пекинските улици – шумен и гръмогласен. Сочеше ни една или друга сграда и ни засипваше с истории – повечето абсолютно измислени... Знаехме си го, че емистификатор и цар да измисля небивалици, затова малко мухващахме вяра на приказките... Обясненията му бяха приблизително такива: погледнете наляво – това е бившият Централен затвор, тук е лежал генерал У Че, съратник на Мао,разстрелян по времето на културната революция. По-късносградата е превърната в детска градина на име „Щастливодетство с Дън Сяо Пин“...

Това Цецо ни го съобщаваше като супердостоверна информация. И лицето му оставаше сериозно. Очите му, скритизад строги очила с дебели рамки, не издаваха, че ни будалка

като канарчета. Аха да си запишем неговите „факти“ в бележничетата и после да ги включим в дописките си за „Стършел“.

– Беше един тук – Цецо назова името на известен журналист – и аз го водих насам-натам из Пекин. Такива мунадрънках, той прилежно си ги записа, а после ги напечатив „Работническо дело“...

И той се закиска, силно и от сърце, така че забързанитекитайци спряха и го загледаха – един весел Буда, който катодете се радва на шегите си.

Бяхме чували за някои от класическите шеги на Цецо Пешев, с които бе известен в България. Например тази: обаждасе посред нощ на писателя Ст. Ц. Даскалов и му казва:

– Другарю Даскалов, извинявайте, че ви звъним толковакъсно. Ние харесваме вашите книги. Но сега сме се събрали няколко приятели в клуба на пенсионера и решавамекръстословица...

– Е, и какво? – пита сърдито съненият писател.

– Ами дванайсет водоравно е роман от Ст. Ц. Даскаловс три букви...

– Път! – вика Ст. Ц. в слушалката заглавието на най-известния си роман.

– ПЪТ не става, третата е „Н“... Става ПЪН...

– Не е ПЪН! – крещи писателят. – Някъде бъркате. Дайте някое отвесно, за да засечем...

И почват заедно по телефона да решават кръстословица...

Ей такива шеги измисляше Цецо Пешев – по-късно гиописа дори в книга, една от най-смешните книги, които съмчел – нарича се „Коза ли е, риба ли е?“ (Нещо като МамаХуху). Ако ви падне, четете и се смейте!

И тук, на заточение в Пекин като „втори член“, пакпродължаваше с провокациите.

– Служителите от посолството – ни разправяше Цецо –постоянно се следят един друг. Кой какво си купил, кой какживее, кой как харчи... И пишат доноси. Като „втори член“

аз нямам право да работя. Я, викам си, да видя как действасистемата „натопи другарчето“... Слагам си банкнота от петдесет долара в джобчето на ризата и като срещам втория секретар, му викам уж между другото: „Ох, скапах се днеска отбачкане... Ей какви ми станаха ръцете...“. „Ама ти работишли?“, изумява се той. „На черно, казвам му, но между нас даси остане. Помагам в един автосервиз, върша мръсната работа, ама и добре ми плащат... Ей днеска идва японският посланик да му оправим тойотата и накрая ни даде по петдесетдолара... Ето ги...“

И Цецо показал банкнотата от джобчето на ризата си.

До вечерта всички в посолството знаели, че Цецо работи вавтосервиз. А посланикът викнал жена му и я предупредил,че ако „вторият член“ не спре да се труди на черно, ще сепринуди да ги отзове в София.

– Ама той не работи – опитала се да обясни жената. –Шегува се...

– Тук шеги не минават! – заявил посланикът.

Позната картинка от българска мисия в чужбина – Мисия Пекин...

С очите си видяхме Цецо Пешев в действие на известната пекинска улица „Люличан“. Там се продават сувенири (скъпи и евтини), произведения на древното китайскоизкуство (оригинали и имитации), порцелан от династиятаМин или Цин, често произведен в някой гараж, коприна –истинска и менте, както и десетки джунджурии, дело на китайската ширпотреба.

В едно дюкянче, голямо колкото кабина на камион, тойпроведе класически пазарлък за някаква ваза.

За половин час с петнайсетте китайски думи, които знаеше, с много ръкомахания, мимики и жестове, с междуметия, мръхтене и пръхтене смъкна десет пъти цената на порцелановия съд от времето на Дзин (Цин или Мин, чиста имитация) – от 400 юана (стотина долара), на 40 юана...

Разтреперан, продавачът пишеше цифри на листчета, послеги късаше, късаше си и ризата и се хващаше за сърцето. Цецо също се хващаше – ту за сърцето, ту за портфейла.Аха да плати – и се отказваше... Тръгваше да излиза. Продавачът скачаше след него, хващаше го за ръкава, завръщаше го и отново почваха пазарлъка...

Хем се смеехме на сценката, хем по едно време ме обхвана тревога. Аха да изрека класическата реплика: „ДругарюБендер, ще ни бият!“ – представих си, че продавачът вика подкрепление, изведнъж ни ограждат двайсетина китайци и судари от кунг фу ни принуждават да купим не само тая ваза,ами цялата стока на дюкяна.

Нищо подобно не се случи – на финала Цецо позволи на продавача да го пипне по корема и с едно сърдечно „Мама Хуху“ се измъкнахме.

– Що не я купи? – попитах го.

– У нас имам вече пет такива вази... – каза Цецо. 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: