Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Княжество България в историческо, географско и етнографско отношение Част 1

Георги Димитров

Съдбата на „Княжество България“ е драматична, такава е орис­та и на автора. Неотдавна открих кратко съобщение във в-к „Вечерна поща“ от 10 юли 1906 г., от което се разбира как е умрял Г. Димитров. Той постъпва на 5 май с.г. в Александровската болница и на 24 с.м. предава Богу дух. Погребват го на болнични средства, защото се разорил от издаването на двата тома на „Княжество България“ и „Страданията на българите и освобождението на България през 1877–1878 година“. Накрая некрологът завършва така: „Така загинват скромните ратници, които са жертвали живота си, за да издигнат пред света величието на своя народ.“

 

Наличност: Да

24,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Изключително ценни материали из живота на българите са побрани в двата тома на „Княжество България“, а също и в „Страданията на българите и освобождението на България през 1877–1878 година“ от Георги Димитров. Повече от век книгите му са познати предимно на специалистите. Името на този автор няма да откриете в българските енциклопедии.

Съдбата на „Княжество България“ е драматична, такава е орис­та и на автора. Неотдавна открих кратко съобщение във в-к „Вечерна поща“ от 10 юли 1906 г., от което се разбира как е умрял Г. Димитров. Той постъпва на 5 май с.г. в Александровската болница и на 24 с.м. предава Богу дух. Погребват го на болнични средства, защото се разорил от издаването на двата тома на „Княжество България“ и „Страданията на българите и освобождението на България през 1877–1878 година“. Накрая некрологът завършва така: „Така загинват скромните ратници, които са жертвали живота си, за да издигнат пред света величието на своя народ.“

Със смъртта на Георги Димитров остава неизвестна и съдбата на третия том на „Княжество България“. Според бележката във „Вечерна поща“, той го бил допълнил и донесъл със себе си в Александровската болница. Какво става с ръкописа, не е известно. Остават само отпечатаните книги.

Петър Величков

Откъс от книгата

Читателю! Като вземете предвид:

1. Че след като обходих Южна България с една ограничена програма по събиране сведения, през месец октомври 1889 г. посетих столицата София и от отпечатаните програми дадох в Министерството на народното просвещение с уверение, че ще бъда насърчен в предприятието си и с надежда за някои наставления. Но през месец януари 1890 г., когато се намирах в Търново, застигна ме окръжно, с което се искаха същите точки, които бяха изложени в моята програма. Точките бяха разделени на две - едни се искаха от общинските управления, а другите от духовните началства под предлог за съставяне географически речник. Виждах, че между точките има и такива, които не съвпадаха в материала за географически речник, предчувствах, че може по-рано да се появи нещо в роде алманах, обаче като бях опитал вече, че по такъв начин никой път не могат се събра точни и верни сведения, не се отчаях, ако да посрещнах в някои градове и спънки, тъй като общинските управления, които били изпратили в министерството такива сведения, не искаха да си правят труд повторно.

2. Мнозина, особено някои от учителите, като виждаха как старателно събирах разните сведения, доста ме насърчаваха в предприятието, но често пъти срещах и такива личности, които още вярват, че всичко трябва да очакваме от чужденците и доказваха, че събирачът на подобни материали трябвало да бъде някой дипломиран професор, чужденец, а пък окръжният тогава в Лом прокурор, някой си Монев, много по-далеч отиваше. Според него всичко онова, което се изработва в нас и от нас, било калпаво, та трябвало, както русенското общинско управление, даже и камъните за постилане на улиците из странство да докарваме. Обаче и това не можеше да ме отчае, защото по мое убеждение, излъгани ще останем, ако очакваме от чужденеца едно обширно и вярно описание за отечеството ни, понеже чужденецът, ако се яви даже и между най-образования народ с такава една цел, той не ще на-мери онзи прием, онова доверие, които би намерил туземецът; при това чужденецът не може и да вникне във всичките тънкости на един народ с нрави и обичаи, съвършено странни за него. Още, чужденецът често пъти предирва и забелязва изследванията си за нашите страни с по-друга цел от нашите желания и надежда, под погледа на интересите на нашето отечество. Често пъти той излага своето мнение, не от силното си убеждение в истината, нито от нейната ясна очевидност, но от някоя свръзка на интерес или пристрастие, и представлява нещата, не както са те сами по себе си. Тъй например, Гопчевич казва, че кракът на сърбина се простирал дори до Битоля, Дебър, Кичево, Тетово, Мелник, Серес и пр. Лежан пише че в Югоизточната част на Пловдивския окръг се намирали голямо число арнаути, преселени из Албания, и в картата си представлява градовете Панагюрище, Копривщица и Татар Пазарджик на еднакво разстояние от Пловдив. Той нарича помаците османски турци, а пък други пишат, че те били поляци, заробени от турците в някоя война с Полша и преселени тук. Каниц, като описва нашите пости, казва, че най-строгите били Великденските и Петровските, а за Успение Богородици - две седмици, за Кръстовден - две седмици, за Покров Богородици - една седмица, за св. Архангел - една седмица, както и за Рождество Христово, били по-леки и в тях се разрешавало риба, мляко и сирене. От Въскресение до Егоровден и от Петровден до Димитровден не се позволявало венчаване. Асан (Асен) и брат му Петър, които освободили българите от игото на Византия, не били българи, но власи. М. Дянченко пише, че нашите българи по селата скубели перушината на живите гъски и като пониквали, повтаряли това. Още, българите по селата продавали млякото по един франк оката и изобщо били безнравствени, безчестни, обичали просията и в църквата цигари пушили. Даже и в съчиненията на К. Иречек, който по-внимателно е изучавал нашето отечество и безпристрастно е писал, често пъти се срещат неща, съвършено криво представени. Той казва, че във Фере и Факия носели еднакво облекло и говорили едно и също наречие, обаче във Фере носят облекло, което в България никъде не се среща и употребляват особено наречие. К. Иречек казва, когато се намирал в Караагачко, слушал, че гагаузите били наричани зълъвци. Но тези, наричани зълъвци, не са гагаузи, а арнаути, жители на с. Зълъв (Одринско). Също и за сургучите, за река Стряма, за Бяла Черква и много други никак не са верни. При това на Монев ще кажа, че неговият професор ще посети само народните библиотеки у нас и ще се запознае с консулите, може би и с окръжните управители, но никой път няма да посети нашите училища, индустриални заведения, болници, затвори, а пък нито се интересува, нито ще приеме да стъпи във вонящото жилище на някой сляп или хром старец и да извлече нещо за нашата история.

3. Чужденецът, който е обикалял нашето отечество с научна цел било в турско време, било след Освобождението, винаги е бил подпомаган от властта в пътуването си, аз обаче често пъти съм бил подозиран и преследван. Околийският началник в Кара Агач, някой си Хр. П. Нотович от Търново, още по-далеч отиде. Той казваше, че отпечатаната програма, с която събирах сведения, била направена нарочно за по-лесно агитиране против пра¬вителството и като ме арестува в хана, телеграфира на окръжния управител в Пловдив, че съм се събирал с кмета, който бил черна душа. Не зная по коя причина окръжният управител не му отго-варяше и аз трябваше да чакам и да губя времето си напразно. Но, за мое щастие, намери се в списъка на спомоществователите за книгата името на търновския окръжен управител, П. Манолов, на когото Нотович, като познавал почерка, освободи ме. А пък бившият полицейски пристав на IV участък в София, Тодор Тотев, на 11 миналия месец март, придружен от неколцина жандарми, направи обиск в жилището ми. Най-първо той поиска да узнае от колко години се занимавам със списанието и какви суми получавам из Русия. После претърси долапите и сандъците за динамит. Задигна всичките ми книжа на участъка и две малки шишета, които вярваше да съдържат някоя тайнствена сила, но всъщност едното съдържаше лепило (замк), а другото - ситна сол. Лепилото се лесно опита, но не и солта, защото от нея никой не смееше да вкуси, ако аз няколко пъти и да лизвах. Във всичките ми книжа и писма, които така бидоха разбъркани, щото един месец не можах да ги разпределя, намериха се две писма из Русия и един печат написан на турски и български. Едното писмо носеше дата 1881 г., изпратено от един мой приятел офицерин, с което молеше да му доставя една ока тютюн. Другото от Сохум кале от един българин, който, като прочел във в-к „Новини" програмата на книгата „Княжество България", изпратил три рубли, за да му доставя една книга, а пък печата беше на Бунархисарска- та община, останал в мене още през 1871 г., когато се бърках по народните работи в Одринско. Печатът както и двете писма се изпратиха в градоначалството и не ми се върнаха, въпреки че по адреса на едното ще трябва да изпратя една книга, на която съм получил стойността.

4. Като съм чувствал силите си слаби, за да се впусна в такова едно предприятие, в което се изискваха огромни материални и морални жертви, с ограничената си програма предполагах в продължение на шест месеца да обходя цялото Княжество, обаче, насърчен после от някои приятели, за да съставя едно по-обширно списание за нашето отечество, трябваше да издиря и някои неоткрити старини, да изпитам неща, за които никак не е писано досега, да събера сведения за стари и на изгубване вече приключения и на много криво и погрешно изложени действия справки да направя, та вместо шест месеца, пътуването ми се продължи цели три години, което погълна и значителна сума пари, защото често пъти попадах и на такива разбойници - ханджии, за какви- то е спазена и народната българска песен:

Да ходя, мамо, да ходя - да печеля за кираджии, за кираджии, арабаджии - и прокляти ханджии, и действително, между нашите ханджии се срещат и такива хора, които, ако им се удаде, на пътника и кесията измъкват из пазвата. Геологът Г. Златарски, заедно с един професор из Австрия, пренощували на 26 май 1890 г. в град Добрич, в хотел България, на който съдържателят бил някой грък. Те си носели вино и хляб от Варна, а само за пет пилета пържени, три легла и 5-6 кафета гъркът им взел 56 лева и в присъствието на околийския началник. Историкът Шкорпил, когото намерих в Месемврия на един гръцки хан, който при тръгването си заплати на момчето, защото ханджията не се случи, но щом пристигна и момчето му каза, че гостът си заплатил толкоз, колкото било забележено в тефтера, той почна да вика, да се кара и да попържа, защо да му не надпише и да вземе повече нещо, понеже такива хора яли от царска хазна и не били за жалене. През месец август 1890 г., когато посетих гръцкото село Каваклий, само за три дни заплатих 28 лева, защото било уж всичко скъпо. При преминаването си през Орхание, останах една нощ в хана на цинцарина Хр. К. Нишковски и само за една супа, една призола, една чаша вино, едно легло и един чай трябвало да се заплатят 10 лева, като определено. Но не трябва да осъждам само гърците и цинцарите, защото такива се намират и между българите. Ханджията Георги Валчанов в с. Хвойна не се усрами да поиска 16 гроша за 16 оки сено, което конят ми изял само за една нощ, но ако кажех някому това, знаех, че не ще хвана вяра, аз взех и разписка от този безчестен и безобразен българин. Едничкият в с. Габарево (Казанлъшко) ханджия, за когото казват, че бил и протестантин, той се показа същински разбойник. През 1889 г., когато потеглих за Северна България, взех от Ив. Душков из Пловдив една полица, на която стойността да прибера в Казанлък, но като се побавих няколко дни в Хисарските бани, също и в Калофер, на 30 декември се отбих в с. Габарево на едничкия хан, където направих 2 лева разноски и помолих ханджията да ми посочи някое лице в Казанлък, на което да ги броя. Но като не остана съгласен на това, оставих му Иречековата история, която да ми повърне в Казанлък с лицето, от което ще получи двата лева, обаче той и на това не остана съгласен, защото му се поревнал часовникът ми, когото дръпна без никаква церемония, и без да му кажа нито дума, аз си заминах, а той се счита и до днес притежател на един часовник дубле на стойност три наполеона.

5. При нареждане на материала оказа се нужда за някои допълнителни сведения и справки, които поисках писмено от общинските управления, обаче освен от Габрово, Пирдоп, Джумая и Осман Пазар, отдругаде не отговориха, та бях заставен да посетя поне някои по-ближни градове и да трупам нови разноски върху старите. Когато една част от материала беше донякъде приготвена, от средства за отпечатване на книгата съвършено се лиших, а печатарските условия, които ми се предлагаха в такъв случай, бяха доста тежки. А пък в Министерството на просвещението, в което са предвидени суми за помагане в отпечатването на такива литературни трудове, не желаех да се отнеса, нито да дам материала за преглеждане, защото с очите си бях видял внесени книжки още на 20 септември 1892 г., а върнати на 7 март 1894 г., и не от 100 коли материал в ръкопис, но от три печатани коли, и защото не бях забравил злоупотреблението с моята програма. Още, мнозина, които били внасяли материал за преглеждане, прочитали го на откъслеци в Сборника [за народни умотворения], или другаде. При това министър Живков никой път не отпускал помощи на хора, които не били негови приятели, или пък известни правителствени партизани, и които даже не припускал при себе си. В последното това и самият Живков ме увери. При обиколката си бях събрал някои стари книги и мраморни плочи с образи, които предадох в Народната библиотека, но една извънредно голяма глава, със стърчаща от 4 сантиметра на носа кост, която в присъствието на секретаря на околийския началник в Провадия и на други някои любопитни лица бях изкопал из един от римските времена гроб в крепостта, и която учуди всички, които я видяха в Провадия, исках да я предам на Живков, като на единственото по тази част длъжностно лице, а заедно с това да му явя за някои мраморни плочи с надписи, които издирих в много места, особено в с. Врачеш (Орханийско), каквито не бях виждал друг път, и за два гроба в Търново, в които се намирали останките на две тела, облечени в архиерейски одежди и с корона на главата, който да се разпореди за тяхното изваждане, и повече от 20 пъти отивах, даже и в дома му, но все бил занят. Напоследък, когато щях да оставя вече София и да замина пак по събиране сведения, предадох на разсилния една от програмите, с която вярвах да привлека вниманието на Живков и да ме повика при себе си, обаче разсилният ми върна програмата със следната забележка: „Министерството дава помощи за книги, които ще се печатат, и ако бъдат ръкописите предадени на рецензия".

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: