Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Какво забрави Алис

Лиан Мориарти

Няколко седмици делят Алис от четиридесетия й рожден ден. По време на тренировка във фитнеса тя пада, удря си главата и губи съзнание. Когато се съвзема, Алис е убедена, че е на двадесет и девет. Щастливо омъжена за Ник и бременна с първото им дете.

Постепенно разбира, че инцидентът е заличил последните десет години от живота й. И че жизнерадостното момиче се е превърнало във властна и раздразнителна жена на средна възраст. Жена в страхотна форма, която носи скъпи дрехи и бижута и чийто график е запълнен до последната минута. Жена, която се намира в процес на развод и води оспорвана битка за попечителските права на трите си деца, за чието съществуване не си спомня. Зa десет години животът на Алис се е променил до неузнаваемост. Превърнала се е в човек, когото едва разпознава и никак не харесва. Възможно ли е да започне отначало?

 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Какво ще правиш, ако забравиш последните 10 години от живота си? На Алис й предстои да си отговори на този въпрос. 

Няколко седмици делят Алис от четиридесетия й рожден ден. По време на тренировка във фитнеса тя пада, удря си главата и губи съзнание. Когато се съвзема, Алис е убедена, че е на двадесет и девет. Щастливо омъжена за Ник и бременна с първото им дете.

Постепенно разбира, че инцидентът е заличил последните десет години от живота й. И че жизнерадостното момиче се е превърнало във властна и раздразнителна жена на средна възраст. Жена в страхотна форма, която носи скъпи дрехи и бижута и чийто график е запълнен до последната минута. Жена, която се намира в процес на развод и води оспорвана битка за попечителските права на трите си деца, за чието съществуване не си спомня.

Зa десет години животът на Алис се е променил до неузнаваемост. Превърнала се е в човек, когото едва разпознава и никак не харесва. Възможно ли е да започне отначало?

Ще се окаже ли загубата на паметта най-хубавото нещо, което й се е случвало? 

 

Отзиви за „Какво забрави Алис“ 

"Изключителен роман за нещата, които избираме да запомним, и тези, които се борим да забравим." - Опра Уинфри

 

"Завладяващ роман, притежаващ всички качества, които превръщат добрия роман в превъзходен." - сп. „Клоузър“

 

"Едновременно забавен и трогателен роман за жена, която се опитва да разбули мистерията на собствения си живот." - Буклист

 

"Лиан Мориарти създава интригуващ многопластов роман, който ще остане в съзнанието на читателите дълго след като са го прочели." - Лайбръри Джърнъл

 

„Какво забрави Алис“ е история за това какво се случва в реалния живот след предполагаемото …и заживели щастливо... и колко е важно да се поддържа това, което имаме. Защото, знаем, нищо не е дадено даром и изисква усилия, за да продължи да съществува. Историята на Алис ме накара да се замисля за собствения си щастлив край и да си обещая да не забравям какво имам и да не позволявам на времето, проблемите и ежедневието да го разрушат." - Преслава Колева, „Аз чета“ 

 

ОТКЪС ОТ КНИГАТА

-           Сигурно сме се скарали сериозно – каза Алис на Елизабет. – Не е възможно да се развеждаме. Никога не бихме се развели.

Тази дума – развод – беше много грозна; устните й се свиха като на риба при втората сричка. Раз-вод. Не. Не и те. Изключено!

Родителите на Ник се бяха развели, докато бил дете. Спомняше си всичко. Когато и да чуеха за двойка, която се развежда – дори ако това бе изкуствен, смехотворен брак на двойка знаменитости, – Ник винаги отбелязваше тъжно, като някоя ирландска бабка: „Ах, това е грехота!“. Той вярваше в брака. Смяташе, че хората предават отношенията си твърде лесно. Веднъж беше казал на Алис, че ако някога имат проблеми в брака си, той ще стори и невъзможното, за да оправи нещата. Алис не го приемаше на сериозно, защото нямаше нужда от това; проблемите в брака им винаги можеха да бъдат разрешени с няколко часа в отделни стаи, прегръдка в коридора, безшумното плъзгане на шоколад под лакътя или дори нежно, многозначително смушкване в ребрата, което означаваше: „Хайде да се сдобрим“.

Разводът беше нещо като фобия за Ник, единствената му фобия! Ако това, че двамата се развеждат, бе истина, той вероятно се чувстваше съкрушен, смазан. Онова, от което се бе боял най-много, се беше случило. Сърцето я заболя за него.

-           Толкова ли лошо сме се скарали? – попита Алис сестра си. Щеше да стигне до дъното на нещата и да сложи край на това.

-           Не мисля, че е само едно скарване, вероятно е сбор от дребни проблеми. Честно казано, ти не си споделяла много за това с мен. Само ми позвъни в деня, след като Ник се изнесе, и каза...

-           Той се е изнесъл? Наистина се е изнесъл от къщата ни?

Умът й не го побираше; опита се да си представи как би могло да се случи: Ник да мята неща в куфара, да затръшва вратата подире си, отвън да го чака жълто такси, трябва да е жълто, като американските, защото няма да е истинско, ще е сцена от филм със сърцераздирателна музика. Това не беше нейният живот.

-           Алис, разделени сте от шест месеца, но щом си възвърнеш паметта, ще осъзнаеш, че всичко е наред, защото ти вече си го приела. Това е, което искаш. Миналата седмица те попитах: „Сигурна ли си, че го искаш?“, а ти каза: „Абсолютно сигурна. Този брак отдавна е мъртъв и погребан“.

Пълни глупости! Това не би могло да е истина. Алис се опита да прикрие гнева в гласа си.

-           Измисляш си го, за да ме накараш да се почувствам по-добре, нали? Никога не бих използвала израза „мъртъв и погребан“. Аз не говоря така. Моля те, не си съчинявай. И без това ми е трудно.

-           О, Алис – възкликна тъжно Елизабет, – всичко е заради травмата на главата, ти просто... О, здравейте!

Една сестра, която Алис не беше виждала досега, дръпна енергично завесата на тяхната кабинка и Елизабет я поздрави с нескрито облекчение.

-           Как се чувствате? – Сестрата отново уви маншета на апарата за кръвно налягане около ръката й.

-           Добре съм – отвърна примирено Алис. Вече си знаеше урока. Кръвно налягане. Зеници. Въпроси.

-           Кръвното ви налягане се е повишило – отбеляза сестрата и записа данните в картона.

„Съпругът ми току-що ми се разкрещя, сякаш съм най-големият му враг. Моят любим Ник. Моят Ник. Искам да му разкажа за това, защото много ще се ядоса, ако чуе някой друг да ми говори така. Той е първият, на когото искам да разкажа, ако някой ме разстрои; кракът ми натиска газта отчаяно, за да се прибера у дома от работа и да му разкажа, в мига щом му разкажа, в мига щом лицето му пламне от гняв заради мен, вече се чувствам по-добре, всичко вече е наред.“

Ник, няма да повярваш как разговаря с мен този мъж! Ще ти се доще да му размажеш физиономията, когато чуеш за това. Само дето е странно, защото това беше ти, Ник, ти беше този мъж.

-           Преживя няколко шока – обясни Елизабет.

-           Наистина трябва да се успокоите. – Сестрата се наведе по-близо и направи съвсем леко движение с пръстите, за да отвори клепачите на Алис, докато светеше с миниатюрното си фенерче във всяка зеница. Парфюмът на сестрата напомни на Алис за нещо – за някого, – но чувството изчезна още щом жената се отмести. Това ли щеше да е животът й отсега нататък – постоянно, дразнещо усещане за дежавю, като сърбеж от уртикария? – Сега отново ще ви задам няколко досадни въпроса, ако позволите. Как се казвате?

-           Алис Мери Лав.

-           Къде сте и какво правите тук?

-           Аз съм в болницата „Ройъл Норт Шор“, защото си ударих главата във фитнес залата.

-           Кой ден е днес?

-           Петък, 2 май... 2008 година.

-           Добре, отлично! – Сестрата се обърна към Елизабет, сякаш очакваше да е впечатлена. – Просто проверяваме дали когнитивните й способности не са пострадали от травмата.

Елизабет примигна раздразнено.

-           Да. Добре, страхотно, но тя продължава да мисли, че е 1998 година.

Издайничка, ядоса се Алис.

-           Не е вярно! – възрази. – Знам, че е 2008 година! Току-що го казах.

-           Но все още не си спомня нищо след 1998 година. Или почти нищо. Не може да си спомни децата си. Не си спомня, че бракът й се е разпаднал.

Бракът й се е разпаднал. Бракът й беше нещо, което можеше да се разпадне, както се разпада преварено пиле.

Алис затвори очи и си представи лицето на Ник, с фините бръчици от съня, отпуснато до нея на възглавницата в неделното утро. Понякога сутрин косата му беше щръкнала на върха. „Приличаш на индианец“ – засмя се Алис първия път, когато стана свидетел на това явление. „Разбира се – отвърна той. – Неделя е. Денят на индианеца.“ Дори със затворени очи знаеше кога е будна, кога лежи и го гледа, надявайки се на чаша чай в леглото. „Не – отвръщаше той още преди да попита. – Дори не си го и помисляй, жено!“ Но винаги й приготвяше.

 

Алис би дала всичко на света, за да може сега да лежи в леглото до Ник и да се надява на чаша чай. Може би му беше омръзнало да й приготвя чая? Това ли беше? Тя го е взела за даденост? Какво си въобразяваше? Че е някаква принцеса, която си лежи в леглото и очаква да й поднесат чая, без дори да си е измила зъбите? Не беше чак такава красавица, че подобно поведение да й се размине. Би трябвало да скочи, преди той да се е събудил, да се среши и гримира, да му приготви палачинки с ягодово сладко, да носи дълга дантелена нощница. Така се крепи един брак, за бога! Като че ли нямаше предостатъчно съвети във всяко женско списание, което бе чела. Това бе основно правило! Тя се почувства така, сякаш е била непростимо нехайна – мърла! – с най-скъпоценния, най-прекрасния дар, който бе получавала някога.

Алис чуваше как Елизабет разговаря тихо и настойчиво със сестрата, пита я дали може да види доктора, интересува се какви тестове са направени.

-           Откъде знаете дали в мозъка й няма някой съсирек? – Гласът на Елизабет се извиси истерично и Алис се усмихна вътрешно. Царица на драмите!

(Всъщност дали пък наистина няма съсирек? Тъмно зловещо нещо, което се блъска в главата й като прилеп? Да, наистина трябва да проверят това!)

Може би Ник се бе отегчил от нея. Това ли беше? Веднъж, в гимназията, тя случайно чу как едно момиче каза: „О, Алис? Готина е, но е невзрачна“.

Невзрачна. Момичето го бе казало без всякаква злоба, просто съобщаваше факт, но четиринайсетгодишната Алис изстина от официалното потвърждение на онова, което винаги бе подозирала. Разбира се, че беше скучна, дори на себе си доскучаваше! Другите хора имаха къде-къде по-интересни характери. Същата година едно момче в боулинга се наведе към нея, дъхът му бе сладък от колата, и изтърси: „Имаш прасешко лице“. Това пък затвърди още нещо, което тя винаги бе подозирала: майка й грешеше, като казваше, че носът й прилича на сладко копче; не беше нос, а зурла.

(Момчето имаше мършаво лице и малки очи, като на плъх. Тя стана на двайсет и пет, когато й хрумна, че може би го бе обидила с някое животинско сравнение, само дето правилото в живота бе, че момчетата решаваха дали момичетата са хубави; нямаше значение колко грозни са те самите.)

Може би една сутрин Ник й е носел чая и изведнъж от очите му се е вдигнала пелена и той си е помислил: „Хей, я чакай малко, как така се оказах женен за тая невзрачна мързелана с прасешко лице?“.

О, господи, нима всички тези ужасни неща наистина са толкова пресни и са част от живота й? Тя беше зрял човек; на двайсет и девет! Съвсем наскоро се бе прибирала у дома от фризьорката във великолепно настроение и край нея бе минала група тийнейджърки. Звукът от резкия им кикот я бе накарал да изпрати назад във времето съобщение до четиринайсетгодишното си „аз“: „Не се безпокой, всичко ще се нареди. Ти имаш характер, имаш работа, знаеш какво да правиш с косата си и имаш момче, което мисли, че си красива“. Тя се бе почувствала толкова завършена, сякаш цялата юношеска меланхолия и провалени връзки преди Ник бяха част от напълно приемлив план, който водеше до момента, в който тя ще е на двайсет и девет и най-сетне всичко ще е съвсем както трябва да бъде.

Трийсет и девет. Не двайсет и девет. Тя беше на трийсет и девет. И този ден с тийнейджърките сигурно е бил преди десет години.

Елизабет се върна и седна до Алис.

-           Ще се опита да доведе отново лекаря. Явно е доста сериозно, защото си под наблюдение. Лекарят бил „изключително зает“, но тя щяла „да види какво може да направи“. Всъщност мисля, че шансовете ми са нулеви.

Алис настоя:

-           Моля те, кажи ми, че не е истина. Това за Ник.

-           О, Алис...

-           Защото аз го обичам. Наистина го обичам. Обичам го много!

-           Обичаше го преди.

-           Не, обичам го сега. Знам, че е така.

Елизабет цъкна с език, звук, който бе изпълнен със съчувствие, и вдигна ръце в безнадежден жест.

-           Когато си възвърнеш паметта...

-           Но ние сме толкова щастливи! – прекъсна я Алис трескаво, опитвайки се да накара сестра си да го проумее. – Дори не е възможно да сме по-щастливи. – По бузите й се затъркаляха безпомощни сълзи и струйката погъделичка ушите й. – Какво се е случило? Да не се е влюбил в друга жена? Това ли е?

Едва ли. Беше невъзможно. Любовта на Ник към Алис беше факт. Факт. Човек трябва да приема фактите за даденост. Веднъж един приятел се пошегува с Ник, че се е съгласил да отиде с Алис на мюзикъл (макар той всъщност да си падаше по мюзикъли), а той бе свил рамене в отговор: „Какво да направя, приятелю? Обичам я повече от кислорода“.

 

Разбира се, Ник бе пил доста бира, но го каза в кръчма, когато се опитваше да се държи като мъжкар. Обичаше я повече от кислорода.

Сега какво, да не би момчето да не се нуждае повече от кислород?

Елизабет постави опакото на дланта си върху челото на Алис и я погали по главата.

-           Доколкото ми е известно, друга жена няма и си права, двамата бяхте щастливи и имахте прекрасни, специални отношения. Помня го. Но нещата се променят. Хората се променят. Просто се случва. Живот, какво да правиш. Фактът, че ти се развеждаш, не променя факта, че имахте толкова прекрасни моменти заедно. Уверявам те, щом си възвърнеш паметта, ще го приемеш.

-           Не. – Алис притвори очи. – Няма. Не искам да го приема.

Докато Елизабет продължаваше да я гали по челото, Алис си спомни деня от детството, когато я бяха докарали у дома след рожден ден, все още възбудена от партито. Носеше балон и кошница, направена от лъскав картон и пълна с близалки. Елизабет я бе посрещнала на вратата и й бе наредила: „Ела с мен“.

Алис я бе последвала, готова за новата игра, която Елизабет бе организирала, и готова да сподели близалките. Докато подминаваха дневната и балонът й подскачаше зад нея, тя забеляза, че е пълно със странни възрастни, наобиколили майка им, която седеше на дивана с глава, отпусната под необичаен ъгъл (странно, може би имаше главоболие). Алис не й се обади, защото не искаше да разговаря с всички тези непознати възрастни, и последва Елизабет по коридора в стаята си, където сестра й каза: „Ще ти съобщя нещо, което ще те разстрои много, но мисля, че трябва да си облечеш пижамата и да легнеш, и да си готова за него, за да не те нарани толкова много“.

Алис не попита: „Какво? За какво говориш? Веднага ми кажи!“, защото беше на шест годинки и досега не й се беше случвало нищо лошо, а и винаги правеше каквото й каже Елизабет. Затова без възражения си облече пижамата, а сестра й отиде да напълни грейката с гореща вода и да я облече в калъфка, за да не изгори Алис. Донесе и лъжица мед, половин таблетка аспирин, загряващ мехлем и чаша вода. Всичко, каквото правеше майка им, когато бяха болни, и Алис умираше да е болна. След като Елизабет я зави в леглото и втри мехлема в гърдите й, я загали по косата, отмятайки я от челото й, точно както правеше майка им, когато някоя от тях я присвиеше коремът, и Алис затвори очи, наслаждавайки се на вниманието, макар да не я болеше нищо. Тогава сестра й промърмори: „Сега трябва да ти кажа нещо лошо. То ще те изненада неприятно, затова се приготви. Можеш да си смучеш палеца, ако искаш“. Алис бе отворила очи и се бе намръщила, защото вече не си смучеше палеца, е, само когато имаше изключително лош ден, при това само крайчеца му, а не целия палец. Тогава Елизабет каза: „Татко почина“.

Алис не помнеше какво се случи после и дори как се бе почувствала, когато чу тези думи. Помнеше само как сестра й се беше опитала с всички сили да я предпази от „лошото, изненадващо чувство“. Вече беше възрастна, когато изведнъж си даде сметка, че Елизабет също е била малко момиче в онзи ден. Обади й се по телефона да си поговорят за това, да й благодари и странното бе, че сестра й имаше съвършено различни спомени за смъртта на баща им и дори не помнеше, че е сложила Алис да си легне.

Разбира се, имаше и време, когато Елизабет бе хвърлила чифт ножици, които се забиха отзад във врата на Алис. И все пак...

Алис отвори очи и каза:

-           Ти си страхотна сестра.

Елизабет свали ръка от челото й и произнесе равно:

-           Не, не съм.

Няколко секунди никоя от тях не каза нищо, после Алис се обади:

-           Щастлива ли си, Либи? Защото изглеждаш...

Искаше й се да каже: „Отчайващо нещастна“.

-           Добре съм.

Сякаш Елизабет подбираше какво да сподели, а после се отказваше. „Просто бъди предишната!“, искаше да изкрещи Алис.

Най-сетне Елизабет каза:

-           Май животът и на двете ни не е онова, което си представяхме, когато бяхме на трийсет.

Прекъсна ги един глас:

-           Най-после! Намерих те! Вече си мислех, че никога няма да те открия!

В края на леглото застана някаква жена, лицето й за миг остана скрито от големия букет жълти лалета, който стискаше тържествено в ръка.

Наведе букета и откри лицето си. Алис примигна.

Биография и факти за автора

Лиан МориартиЛиан Мориарти е родена в Сидни през 1966 г., най-голямото от шест деца. От малка тайно си мечтае да стане писателка, но смята, че ще работи като учителка. Получава магистърска степен по творческо писане от един от водещите австралийски университети, след което започва работа в областта на маркетинга и рекламата.

 

След няколко години на престижната позиция маркетинг мениджър решава да започне собствен бизнес и основава малка рекламна агенция. Въпреки ентусиазма й, начинанието не се увенчава с успех и Лиан е принудена да си изкарва прехраната по друг начин. Започва работа като копирайтър на свободна практика – пише текстове за телевизионни реклами, уебсайтове и различни хранителни продукти.

 

Произхождаща от голямо семейство, Лиан мечтае за съпруг и деца, но първият й брак се оказва несполучлив и завършва с развод. Тя решава да преследва другата си детска мечта и се захваща сериозно с писане. Допълнителен стимул й дават вече издадените книги на по-малките й сестри Никола и Жаклин Мориарти.

 

Първите й четири романа се радват на успех в родната й Австралия, но големият пробив идва с „Тайната на моя съпруг“ през 2013 г. Романът оглавява австралийските, английските и американските класации за бестселъри и продължава да е в Топ 10 на най-продаваните книги цяла година след издаването си. „Тайната на моя съпруг“ достига първо място в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Амазон“. Романът е преведен на 35 езика и до този момент от него са продадени над 1 милион екземпляра. Невероятният му успех привлича вниманието на голямото филмово студио CBS, което купува правата за заснемането му.

 

Днес  четиридесет и осем годишната Лиан живее в Сидни с втория си съпруг и двете им малки деца – Ана и Джордж. В свободното си от писане време тя обича да чете, да похапва локум, да кара ски и да се гмурка.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: