Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Животът е другаде

Милан Кундера

Животът е другаде, са написали студентите върху стената на Сорбоната. Да, той добре знае това – нали затова е напуснал Лондон и пътува за Ирландия, където народът се е вдигнал на бунт. Казва се Пърси Биш Шели, на двайсет години е и носи със себе си стотици пропагандни брошури и прокламации като пропуск, с който ще го допуснат в истинския живот.

Защото истинският живот е другаде...

 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Животът е другаде, са написали студентите върху стената на Сорбоната. Да, той добре знае това – нали затова е напуснал Лондон и пътува за Ирландия, където народът се е вдигнал на бунт. Казва се Пърси Биш Шели, на двайсет години е и носи със себе си стотици пропагандни брошури и прокламации като пропуск, с който ще го допуснат в истинския живот.

Защото истинският живот е другаде. Студентите изтръгват павета от пътната настилка, преобръщат коли, издигат барикади; тяхното встъпване в света е красиво и шумно, озарено от пламъци и отпразнувано със залпове на сълзотворни бомби. Колко по-тежка е била ориста на Рембо, който е сънувал барикадите на Парижката комуна, а никога не ги е видял от родния Шарлевил. Затова пък през 1968 година хиляди Рембовци издигат своите барикади и изправени зад тях, отказват всякакъв компромис с дотогавашните господари на света. Еманципацията на човека ще бъде пълна, или няма да бъде.

Да, само че на километър оттам, на другия бряг на Сена, дотогавашните господари на света продължават да си живеят живота и възприемат врявата, дочуваща се откъм Латинския квартал, като нещо много далечно. Мечтата е реалност, са написали студентите на стената, но, изглежда, вярно е по-скоро обратното – в тази реалност (барикадите, отсечените дървета, червените знамена) има нещо нереално, тя сякаш съществува в нечии мечти.

„Животът е другаде“ излиза на чешки в Канада през 1979 г. и на френски във Франция през 1973 г., когато получава наградата „Медиси“ за чуждестранен роман.

Биография и факти за автора

Милан КундераМилан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. 

Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.

Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).

 

Откъс от книгата

Милан Кундера  „Животът е другаде“

Когато майката на поета се запиташе къде е заченат поетът, тя се сещаше само за три възможности: вечерта на пейката в парка или следобеда в апартамента на колегата на бащата на поета, или сутринта на онова романтично място сред природата недалеч от Прага.

Когато същия въпрос си зададеше бащата на поета, той стигаше неизменно до извода, че поетът е заченат в апартамента на неговия колега, тъй като през въпросния ден всичко му беше тръгнало наопаки още от сутринта. Майката на поета не искаше да ходят в апартамента на колегата, на два пъти се скараха, на два пъти се сдобриха, а докато се любеха, някой завъртя ключ в ключалката на съседния апартамент, майката на поета се стресна, спряха да се любят, а после довършиха любенето, но и двамата вече бяха изнервени до крайност – според бащата именно тази изнервеност беше виновна за зачеването на поета.

Майката на поета обаче за нищо на света не искаше да допусне, че поетът е бил заченат в онзи апартамент, с чийто ключ им бяха услужили (в него цареше староергенски безпорядък и майката се беше погнусила от неоправеното легло, върху чийто чаршаф се валяше смачкана на кълбо чужда пижама); пак така отхвърляше и вероятността поетът да е бил заченат на пейката в парка, където тя се бе оставила да я придумат да прави любов с голямо нежелание и съпротива, тъй като й се повдигаше при мисълта, че точно на такива пейки правят любов в парка леките жени. Ето защо за нея бе вън от всякакво съмнение, че поетът е могъл да бъде заченат единствено в слънчевата лятна утрин зад укритието на високия скален къс, стърчащ патетично редом с други камънаци в долината, където жителите на Прага излизаха неделно време на разходка.

Този декор е подходящо място за зачеване на поета по няколко причини: озарен от обедното слънце, той е декор на светлина и блясък, а не на мрак; на ден, а не на нощ; той е място сред откритата природа, ще рече – място на полет, на крила; и накрая, макар и не много отдалечена от последните жилищни сгради на града, това е романтична местност, осеяна с груби скали, стърчащи от диво намачканата земя. Всичко това се струваше на майката красноречив образ на собствените й преживявания от онова време. Та не беше ли голямата й любов към бащата на поета романтичен бунт срещу нейните прозаични и порядъчни родители? И нима куражът, с който тя, дъщерята на богат търговец, си бе избрала току-що дипломиран беден инженер, не бе вътрешно подобен на онзи див, необуздан пейзаж?

По онова време майката на поета изживяваше голяма любов и този факт с нищо не се променя от разочарованието, сполетяло я само няколко седмици след чудната сутрин зад скалата. Работата е там, че когато, обзета от радостно вълнение, съобщи на любовника си, че вече няколко дни й закъснява интимното неразположение, което всеки месец й тровеше живота, инженерът с обидно равнодушие (макар и, както ни се струва на нас, това равнодушие да бе престорено и не особено убедително) заяви, че става въпрос за незначително смущение в телесния кръговрат, който без съмнение пак ще се върне към благотворния си ритъм. Майката долови, че любовникът й не желае да сподели надеждите и радостта й, засегна се и спря да му говори, докато лекарят не й съобщи, че е бременна. Тогава бащата на поета й каза, че имал приятел гинеколог, който щял дискретно да я избави от възникналото усложнение, а тя избухна в плач.

Ах, как трогателно свършват бунтовете! Първо майката се бе разбунтувала срещу родителите си в името на младия инженер, а после бе хукнала при родителите си, за да търси от тях помощ срещу него. И родителите й не я разочароваха – срещнаха се с младия мъж, поговориха си задушевно с него и инженерът, проумял, че бездруго няма къде да бяга, кандиса да вдигнат тежка сватба и прие, без да се опъва, значителната зестра, с която можа да си основе строителна фирма; а собственото си скромно имущество, побиращо се в два куфара, пренесе във вилата, където младоженката живееше с родителите си, откакто се бе родила.

Светкавичната капитулация на инженера обаче вече нямаше как да скрие от майката на поета нелицеприятната истина – онова, в което се бе впуснала с безразсъдство, което й изглеждаше прекрасно, не беше споделена голяма любов, на каквато по убеждението й тя имаше пълно право. Баща й бе собственик на две проспериращи пражки дрогерии и дъщерята признаваше морала на точните сметки – щом тя самата бе вложила в любовта всичко (та нали бе готова заради нея да предаде собствените си родители и тихия им дом!), държеше и партньорът й да внесе в общата каса същия капитал от чувства. Така че в стремежа си да поправи възникналата несправедливост тя реши да си прибере от касата с чувства това, което бе сложила там, и след сватбата неизменно излагаше пред съпруга си едно гордо и строго лице.

Скоро преди това от фамилната им къща се беше изнесла сестрата на майката на поета (беше се омъжила и заживяла със съпруга си под наем в жилище в центъра на града), така че старият търговец и жена му останаха в партерните стаи, а инженерът и дъщеря им можаха да се настанят над тях в три стаи, две по-големи и една по-малка, обзаведени без никаква разлика по начина, избран от бащата на младоженката двайсет години по-рано, при построяването на вилата. Това, че инженерът бе получил като свой дом един вече завършен интериор, в някаква степен го устройваше, защото освен съдържанието на двата споменати куфара той нямаше никакво имущество; и все пак предложи да внесе някои дребни промени в облика на стаите. Но майката на поета не можеше да допусне онзи, който я бе пращал под ножа на гинеколога, да наруши старото разположение на мебелите, попило духа на родителите й, многото години сладки навици, позната атмосфера и сигурност. Младият инженер и този път се предаде без бой и си позволи само един дребен протест, който отбелязваме специално: в спалнята на съпрузите имаше малка масичка; върху единствения й широк крак се крепеше тежка кръгла плоча от сив мрамор, а върху плочата бе монтирана статуетка, изобразяваща млад мъж; мъжът държеше в лявата си ръка лира, която бе опрял на издадения си хълбок. Дясната му ръка пък беше патетично размахана, сякаш пръстите й само преди миг бяха изтръгнали звуци от струните; десният крак бе протегнат напред в крачка, а главата – леко наклонена назад, така че очите гледаха нагоре. Да добавим още, че лицето на младежа бе необикновено красиво, косите му – къдрави, а белотата на алабастъра, от който бе изваяна статуетката, придаваше на фигурата нещо нежно девическо или божествено девствено. Всъщност не напразно употребихме думата божествено – според надписа, издълбан на малкия постамент, младежът с лирата бе древногръцкият бог Аполон.

Почти нямаше случай майката на поета да спре поглед върху него и да не се ядоса. Най-често той стоеше обърнат със задник към вътрешността на стаята, друг път се превръщаше в окачалка за шапката на инженера, понякога изящната му глава биваше покрита с обувка, а се случваше и да е облечен с някой чорап на инженера; това последното, понеже чорапът смърдеше, бе особено неприемливо оскверняване на повелителя на музите.

И ако майката на поета се нервираше от всичко това, вината не бе само в недостатъчното й чувство за хумор. Тя беше доловила, че с нахлузения върху тялото на Аполон чорап съпругът й споделя под маската на грубовата шега онова, което инак учтиво й спестява, премълчавайки го – че отказва да приеме нейния свят и че е капитулирал пред него само временно.

Така алабастровият предмет се бе преобразил в истински античен бог, тоест в същество от света на безсмъртните, което се намесва в света на смъртните, заплита неговите истории, интригантства и издава тайни. Младоженката виждаше в него свой съюзник, а мечтателната й женска природа го превръщаше в живо същество, чиито очи на моменти сякаш се оцветяваха, а устата му сякаш дишаше. Майката на поета обикна голия момък, унижаван вместо нея и заради нея. Загледана в прелестното му лице, тя започна да копнее детето, растящо в корема й, да заприлича на този красив враг на съпруга й. Искаше да му заприлича толкова много, че тя да може да си мисли, че не съпругът й, а тъкмо този момък е нейният оплодител; молеше го да извърши чудо и с него да поправи злополучното зачеване, да го препечата, да го прерисува, както някога великият Тициан е нарисувал своя картина върху платно, похабено от някакъв цапач.

Несъзнателно приемайки за свой образец Дева Мария, станала майка без смъртен оплодител и така сътворила идеала на майчината любов, в която не се намесва и не пречи никакъв баща, майката на поета се изпълни с провокативното желание детето да се казва Аполон – за нея това бе същото, както ако то би се казвало Този, който няма смъртен баща. Но тя си даваше сметка, че синът й би имал тежък живот с такова възвишено име и че всички биха се присмивали и на нея, и на него. Затова се зае да търси чешко име, достойно за млад гръцки бог, и й хрумна името Яромил (което на чешки означава Този, който обича Пролетта или Този, който е обичан от Пролетта); всички одобриха това име.

Пък и пролетта тъкмо бе в разгара си и люляците цъфтяха щедро в деня, когато я откараха в клиниката. Там, след няколко часа болки, младият поет се изхлузи от нея върху омърсения чаршаф на света.

После сложиха поета в малко легълце, долепено до нейния креват, и тя се заслуша в сладкото му врещене; измъченото й от болките тяло бе преизпълнено с гордост. Нека не завиждаме на тялото й за тази гордост – то тялото, до този момент не бе имало особени поводи да се гордее, въпреки че беше доста хубаво. Вярно, имаше малко неизразителен задник и леко късички крака, но затова пък необикновено свежи гърди, а под меките, тънки коси (толкова леки, че трудно можеха да бъдат подредени в прическа) – лице, което наистина не бе ослепително красиво, но притежаваше ненатрапчиво обаяние.

Майката винаги съзнаваше много повече своята незабележимост, отколкото обаянието си, особено след като от дете живееше редом с по-голямата си сестра, която танцуваше превъзходно, беше шивачка в най-доброто пражко модно ателие и, декорирана с тенис ракета, лесно намираше достъп до света на елегантните мъже, загърбвайки родния си дом. Тази ефектна стръвност още повече затвърждаваше желанието на майката на поета напук на сестра си да бъде скромна. Именно така, водена от този протест, тя се научи да обича сантименталната сериозност на музиката и книгите.

Вярно, още преди инженера тя ходеше с едно момче, медик, син на приятели на техните, но тази връзка не можеше да изпълни тялото й с по-значимо самочувствие. Когато на вилата им той я люби за първи път, тя го напусна още на следващата сутрин с меланхоличната увереност, че нито на чувствата й, нито на сетивата й е отредено да изпитат голямата любов. И тъй като точно по онова време завършваше гимназия, пред нея се разкри възможността да заяви, че иска да вижда целта на живота си в работата, поради което е решила да се запише (въпреки неодобрението на прагматично настроения й баща) във философския факултет.

Разочарованото й тяло киснеше вече пети месец на широката банка в университетската аудитория, когато срещна един ден на улицата дързък млад инженер, който го заговори и след три срещи го облада. И тъй като този път тялото остана предоволно (и изненадано от това), душата бързо-бързо забрави амбициите за професионална кариера и (както би следвало винаги да постъпва една истинска душа) се притече на помощ на тялото – съгласяваше се охотно с възгледите на инженера, с веселото му нехайство и с чаровната му безотговорност. Макар да съзнаваше, че всичко това са качества, несъвместими с родния й дом, тя желаеше да се отъждестви с тях, защото, когато се проявяваха, тъжното й скромно тяло преставаше да не си вярва и с удивление започваше да се радва на самото себе си.

Означава ли това, че майката на поета бе най-после намерила щастието? Не съвсем. Тя се мяташе между съмненията и вярата. Когато се разголваше пред огледалото, се гледаше с очите на инженера, като понякога се виждаше вълнуваща и възбуждаща, а понякога – скучна и банална. Беше предала тялото си във властта на чужди очи, а в това имаше твърде голяма несигурност.

Но колкото и да се люшкаше между надеждата и безверието, тя бе напълно изтръгната от преждевременно споходилото я пораженство. Тенис ракетата на сестра й вече не я хвърляше в депресия, а тялото й най-сетне живееше като тяло и майката разбираше, че е прекрасно да се живее по този начин. Жадуваше този неин нов живот да не се окаже само измамно обещание, а непоколебима истина; жадуваше инженерът да я отведе от факултетските банки и от фамилната й къща и да превърне любовната им история в житейска история. Ето защо бременността й я бе въодушевила толкова – виждаше себе си, инженера и детето си и й се струваше, че тази троица достига звездите и изпълва вселената.

За това, което последва, разказахме в предишната глава – майката бързо проумя, че онзи, който бе държал на любовната история, се бои от житейската история и не жадува да се превърне заедно с нея в скулптурна група, достигаща звездите. Но вече знаем и че самочувствието й не рухна под напора на студенината на любовника й. Работата е там, че бе настъпила една много важна промяна. Тялото на майката, съвсем до неотдавна предадено на произвола на очите на обичания мъж, бе влязло в нова фаза от своята история – то бе престанало да бъде тяло за чуждите очи, а бе станало тяло за някой, който все още си нямаше очи. Външната обвивка бе престанала да бъде важна за това тяло; сега то докосваше друго тяло с вътрешната си, невидяна никога и от никого страна. Това означаваше, че очите на външния свят можеха да постигнат само несъществената му външност, и в този смисъл дори мнението на инженера вече не означаваше нищо за тялото на майката, защото не бе способно по никакъв начин да повлияе на великата му съдба. Едва сега то, тялото, ставаше изцяло самостоятелно и самодостатъчно, а все по-грамадният и грозен корем се превръщаше в растящ резервоар на гордост.

След раждането тялото на майката встъпи в друга фаза. Когато търсещата уста на сина за първи път засмука гръдта й, тя усети да я обзема сладостен трепет, който тръгваше от центъра на същата тази гръд и се разпространяваше лъчеобразно из цялото й тяло. Чувството беше като ласките на любовник, но в него имаше нещо повече – голямо спокойно щастие, голямо щастливо спокойствие. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Когато любовникът целуваше гърдата й, това бе само миг, призван да изкупи часове на съмнения и недоверие; устата на сина се впиваше в гърдата й с непреходна отдаденост, в която тя можеше да е напълно сигурна.

И още нещо беше различно. Когато любовникът докосваше голото й тяло, тя се срамуваше – близостта бе винаги преодоляване на някаква чуждост и миговете на сливане бяха опияняващи точно заради това, че бяха само мигове. Свянът бе винаги нащрек, той правеше любовта вълнуваща, като същевременно внимаваше тялото да не се отдава без остатък. Но сега, сега свянът бе изчезнал, нямаше го. Двете тела се отваряха едно за друго без остатък и тя нямаше какво да крие.

Никога преди не се бе отдавала така на друго тяло и никога друго тяло не й се бе отдавало така.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: