Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Живот във висшето общество

Джон Брейн

Романът "Живот във висшето общество" е продължение на "Път към висшето общество", като действието се развива десет години по-късно. Джо Лемптън е вече на 35 години, има две деца от богатата наследница Сюзън Браун – тя е неговият ключ към така мечтаните успех, власт и богатство. Вече е успял да усвои добре порядките на висшата класа и да се впише в тази нова среда, но не е забравил ненавистта си към нея. 

  • Корица: Мека
  • Страници: 260
  • Тегло: 0.335 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Джон Брейн
 

Наличност: Да

13,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Романът "Живот във висшето общество" е продължение на "Път към висшето общество", като действието се развива десет години по-късно. Джо Лемптън е вече на 35 години, има две деца от богатата наследница Сюзън Браун – тя е неговият ключ към така мечтаните успех, власт и богатство. Вече е успял да усвои добре порядките на висшата класа и да се впише в тази нова среда, но не е забравил ненавистта си към нея.

Макар да го преследва споменът за самоубилата се заради него Алис Айсджил, в която е бил истински влюбен като по-млад, сърцето му е завладяно от умната и привклекателна Нора Хоксли. Ще разбере ли Сюзън за връзката им? Този път Джо Лемптъм ще избере ли любовта пред кариерата и съпругата си? Какво ще е съдбата на семейство Лемптън? 

"Предстояха ми още хиляда вечери, през хиляда такива ве­чери щях да слушам подобни хора. Благоденстващи недоволни­ци на средна възраст, солидни, разумни граждани; неусетно в усилието си да не ги обиждам, аз щях да стана точно като тях. Ще чакам своя ред, за да се оплаквам, ще чакам своя ред, за да получа удар, ще чакам своя ред, за да умра. Всичко беше уреде­но; бях взел това, което желаех, и сега плащах първата вноска."

Биография и факти за автора

Джон Брейн

Джон Брейн (1922–1986) е британски писател и представител на популярния в английската литература кръг „сърдити млади хора“. Като млад пише стихове и разкази, но не ги публикува. Автор е на повече от десет романа, става популярен най-вече с Път към висшето общество и Живот във висшето общество. Път към висшето общество е екранизиран през 1959 и 2012 г.

Откъс от книгата

Тя ме събуди, като вдигна клепачите ми; после се вмъкна до мен под завивките, легна усмихната и ме прегърна през вра­та. Не биваше да идва и трябваше да си отиде, преди да се събу­ди Сюзън; но аз никога не съжалявах за присъствието є, как­вото и да казваше Спок. Беше толкова мъничка и беззащитна, толкова хубава в този миг с розовото си личице и разрошената коса, че сигурно шеше да є се случи нещо ужасно; този свят не е за деца.

Целунах я, за да не си представям как нейното телце се прекършва от нещастен случай или болест, и я притиснах до себе си; поне тука беше в безопасност – в безопасност и у дома си, доколкото това е безопасно в наши дни.

Погледна ме с големите си кафяви очи – очите на Сюзън – и ме погали по брадичката.

– Не си се обръснал, татко.

– Мълчи, Барбара – казах аз, – нямаш работа тук. – По­втарях є тези думи всяка неделна сутрин.

– Ти си страшно топъл, татко. Ти си великан и топъл.

Понякога подреждаше неправилно думите – беше є про­стено за нейните четири години, – но винаги успяваше да пре­даде мисълта си. Каквото и да представлявах аз за себе си, за нея бях самата сигурност. Слън цето блесна върху тоалетната по сребърните гърбове на моите четки за коса. Изведнъж се почувствах много щастлив.

Излегнах се и затворих очи. Нямаше нужда да ходя никъ­де, а бях по-уморен, отколкото мислех. Сюзън продължаваше да спи; чувах край себе си нейното равномерно дишане. Усмих­нах се; след девет години брачен живот предишната вечер не можах да я позная. Бях отварял широко очи, за да открия коя е тази гола чужденка, но и това не беше помогнало. А може би не беше нито необходимо, нито разумно да се мъча да откривам; топлите великани приемат нещата такива, каквито са.

Барбара отново повдигна клепките ми.

– Събуди се, татко – каза тя.

– Остави татко да си поспи, Барбара.

– Защо искаш да спиш?

Прозях се.

– Защото татко цяла седмица неуморно работи, за да пече­ли няколко стотинки, и в неделя има нужда да си почине.

– А защо печелиш стотинки?

– Защото на мама, на татко, на Хари и на Барбара им тряб­ва къща. Трябват им неща за ядене и пиене ...

– Хари живее в училището. Там си има къща. Има и неща за ядене и пиене.

– Да, но татко трябва да печели стотинки, за да плаща за училището на Хари. И стотинки за пижамки и роклички, и кук­ли, и велосипеди, и за всякакви други неща ...

И за светлосивия килим, и за сиво-жълтите тапети, и за вградените гардероби, и за тоалетната, и за чаршафите на иви­ци, и за леглото-диван с табли в европейски стил; винаги ку­пувахме по нещо ново, самата къща имахме само от три годи­ни. Когато построиха до нас един общински комплекс, това ни послужи за извинение, за да напуснем Линет роуд; при тако­ва съседство – трябваше да го признаем – средата ни ставаше долнокачествена. А раждането на Хари ни накара да напуснем Пъдни лейн по пътя за Гилден; къщата беше твърде голяма, твърде стара и на Сюзън є беше тежко да се грижи за нея; ос­вен това бе много отдалечена. Аз я харесвах и още ми беше мъчно за нея; лично я бях избрал, принадлежеше ми. Поне сам бях платил първата вноска и успявах да изплащам ипотеката. Спомних си посещението при нашия адвокат, когато преглеж­дахме договора за сегашната ни къща, и мигновения израз по лицето му, когато разбра откъде идват парите – или поне по-голямата част от тях. Не можех да кажа нищо положително; но бях убеден и в презрението му към мене, и в завистливата похот, с която поглеждаше Сюзън. Изразът му не беше открит, разбира се, и може би никой освен мен не би го забелязал. Но когато човек се ожени за богаташка дъщеря, той става специ­алист в тия неща.

Барбара дръпна косата ми.

– Още не си се събудил, татко – каза тя.

– Добре – отвърнах аз, – знаеш ли какво? Ще направим малко чай за мама.

– И сок за мене. Искам хубав, студен, много студен сок. С лед вътре.

Халатът ми беше на пода; посегнах да го взема, но Барбара изскочи от стаята с него. Хвърли го през парапета на стълбите и заплака. Погледнах я изумен.

– Какво ти става, щурчо-мурчо?

– Не го харесвам – рече тя. – Не го харесвам и не го харес­вам. Искам да си сложиш пухкавия.

– Тогава иди да си облечеш първо твоето пеньоарче. И чехлите.

Влязох обратно в спалнята да си взема моите чехли и пухе­стия халат. Той имаше цвят на камилска вълна и го бях купил, когато живеехме на Пъдни лейн; сега бе по-окоро одърпан, отколкото пухест и ми беше твърде широк още от самото на­чало. В къщата на Пъдни лейн, където духаше по коридорите и банята бе ледено студена, неговата дебела, плътна тъкан ми служеше добре, но сега вече нямах нужда от него. Нафтеното централно отопление поддържаше в къщата такава топлина, че почти не се нуждаехме от дрехи. Не възразявах срещу това, но понякога, сигурно от чувство на извратеност, ми липсваше удобството на стария халат в зимните утрини, както ми липсва­ше и откритият огън в голямата кухня. Но не възразявах срещу това; напоследък все по-често не възразявах. Барбара пак се появи, облечена в розовото си пеньоарче с качулка, намъкната върху главата.

– Искам да станеш моя кон – каза тя. – Искам да станеш моя рунтав кон.

Клекнах и тя ми възседна раменете. Не признаваше друг начин да слиза или да се качва по стълбите; смъкнах се бавно, като се придържах за стената. Тя през цялото време приказ­ваше, без да отделя думите си – винаги така правеше, когато биваше възбудена. Доколкото можех да разбера, това беше на­чалото на приказка; в нея участвах аз и като човешко съще­ство, и като рунтав кон – участваше също и замъкът в Скуиръл гордж. Появи се някаква заплаха под формата на великан – но струва ми се не топъл великан – и Барбара беше едновременно спасителка и спасявана.

Щом стигнахме хола, клекнах до прозореца и сложих Бар­бара на пода. Вдигнах щорите; на юг, от другата страна на Ску­иръл гордж, се виждаше Синдрам грендж. Том Синдрам беше умрял преди дванадесет години; спомних си как една вечер в театъра Боб Стор ми го показа. Той беше дребен, посивял старец, който явно носеше нагръдник; Боб с известно страхо­почитание в гласа каза, че бил най-стиснатият дъртак в Уест Райдинг, което означаваше целия свят, и че можел да осребри чек за сто хиляди и да му останат още толкова. Но когато умря – наскоро след моето идване в Уорли, – се откри, че дължи на данъчните власти почти сто хиляди; и не можаха да му вземат пукната пара. Не успяха да разберат и за какво си беше похар­чил парите; поради тази причина в Уорли си спомняха за него с добри чувства.

А сега той беше мъртъв и Синдрам грендж беше взеп от окръга за Културен център. Сега там се провеждаше неделен курс по театрално изкуство – или май по „разновидностите в съвременния театър“. Почти целия си вчерашен следобед пре­карах, развеждайки една група из „Драматиците“. Не приех поканата да посещавам курса; сега, когато гледах куличките и назъбените стени на Синдрам грендж, полузакрити от утрин­ната мъгла, съжалих, че не бях приел поканата дори и само за да кажа на Барбара, че съм бил там. Защото Синдрам грендж беше нейният замък; цели петдесет дни го гледахме всяка су­трин през прозореца на хола и това се беша превърнало в ри­туал. Нито ритуалът, нито приказката се променяха; тя винаги мълчаливо се заглеждаше е Синдрам грендж, после ми казваше на пресекулки – защото, изглежда, смяташе за нужно да задъ­ржа дъх, когато се съсредоточаваше, – че Барбара се прибира в къщи.

Но според сезона имаше и някои разлики; през февруари Барбара го прибираше в къщи, газейки снега, и в къщи я чака­ше баница със сирене. Тази сутрин, когато влязохме в кухнята, там имаше цветя. „Цветя – повтаряше тя непрестанно, – вся­какви цветя.“ после забрави приказката и ме загледа как пълня чайника с вода.

– Моя сок – каза тя и заподскача надолу-нагоре. – Моя сок. Дай си ми моя сок.

Щракнах ключа на печката. Тя смръщи лице.

– Татко, не спирай, дай си ми сока! Защо спираш, дай си ми сока?

– Не бъди толкова нетърпелива, червенобузке – отвърнах аз.

– Не съм червенобузка. Ти си червенобузка.

– Недей мисли, че светът е направен само за тебе, милич­ка. – Не повярвах сам на думите си, според мен целият свят є принадлежеше.

Никога не бях изпитвал подобни чувства към Хари; дори когато беше на нейните години, той винаги оставаше странно затворен и саможив, и то дотолкова, че понякога ме караше да се чувствам виновен. А сега, след една година в подготвител­ното училище, той сякаш се нуждаеше от мене още по-малко; внезапно разбрах, че дори не знам къде се намира в този миг. Утрото помръкна, покритата с линолеум маса и четирите стола до нея сякаш принадлежаха на някое кафене, а не на частна къща и розовите тапети – изрисувани с празнични сцени, веро­ятно мексиканска фиеста – бяха прекалено ослепителни, за да бъдат уютни. Долапите бяха вградени и Лари Силвингтън, кой­то изготаяше повечето от декорите на „Драматиците“, ги беше декорирал със специални стенописи като коледен подарък за Сюзън. Стенописите изобразяваха Сюзън в нейните четири големи роли – „представления, които, миличка, ние винаги ще помним с очарование и благодарност“ и бяха живи, весели, на­ходчиви. Лари знаеше да борави с линиите, да предава движе­ния и подробности с няколко щрихи. Това беше най-хубавият коледен подарък, който Сюзън е получавала – тя не можа да се сдържи и го целуна: Лари беше истински приятел, твърде мило бе от негова страна да отдели толкова много от времето и таланта си; той имаше въображение и това струваше повече от качествата на мнозина други... И все пак на мен ми липсваше старият кухненски шкаф, който сега беше прехвърлен в гаража; липсваше ми, защото беше мой сватбен подарък от леля Емили, липсваше ми, защото никой освен мен не чувстваше липсата му. Леля Емил и надали щеше да забележи неговото отсъствие, защото леля Емили надали щеше да ни дойде на гости. Най-напред трябваше да я поканят, нали?

Извадих кутия портокалов сок от хладилника, разклатих я и налях сока в една кана. Извадих табличката за лед от ка­мерата на хладилника и я облях с вряла вода; когато кубчетата лед се отделиха, сложих четири от тях в розовата пластмасова чаша на Барбара и є дадох три сламки. Имаше време, когато изпитвах удоволствие само от мисълта, че винаги, когато съм жаден, имам на разположение студен портокалов сок; сега оба­че хладилникът съществуваше само за Барбара.

Запалих цигара; тя се закашля леко и ме погледна с укор. Този израз подхождаше на лицето є; бих го нарекъл викториан­ско лице, овално, с къса горна устна, високо чело и нос, който един ден би могъл да се определи като „гръцки“.

– Не бива да се пуши преди закуска – заяви тя.

– Зная. Но мога да върша и по-лоши работи.

– Какви по-лоши работи, татко?

– Мога да пия преди закуска.

– Ами че и аз пия преди закуска – каза тя. – Ти си глупав.

– Вярно е. – И наистина бях глупав – помислих си, – защо да говоря подобни неща на едно четиригодишно дете? Истина­та беше, че в този миг наистина ми се пиеше, исках нещо, което да замъгли леко нещата, да издигне преграда между мене и ро­зовите тапети, розовите шкафове, хладилника, електрическата печка, машината за бъркане, розовата маса и тапицираните в розово столове; всичко това беше прекалено ярко, лъскаво и хигиенично за осем часа сутринта през тази мартенска утрин, когато Харлинг кресънт мълчеше, потиснат от тежестта на не­делята, и ми припомни твърде студено, че съм на тридесет и пет години, баща на две деца и поне с пет килограма по-тежък от нормата.

Седнах и сложих Барбара на коленете си. Вече не я пазех – тя ме пазеше. Не знаех от какво ме пази; знаех само, че до­като можехме да бъдем толкова близо един до друг, нищо лошо нямаше да ми се случи. Тя изсмука шумно последните капки от портокаловия сок, остави чашата на масата и каза:

– Обичам те, татко.

– И аз те обичам – отвърнах аз.

Тя ме целуна и добави, без да променя гласа си:

– Хари е закусил, вече е закусил. Отишъл е да гледа пти­ците.

– Нека му пожелаем щастие – рекох аз. Огледах кухнята; нямаше немити съдове, нито трохи – не личеше, че някой е ял тука. Хари беше неестествено чист за десетгодишно момче; ко­гато бях на неговите години, минавах като ураган през стаите. Мислих си как е закусвал сам в кухнята и изпитах неясното чувство, че съм го изоставил; трябваше да бъда с него. Всяка неделя сутринта моят баща ме извеждаше на разходка; но аз живеех в къщи със своите родители, не с чужденци. А Хари трябваше да мине през мелницата на средната класа1, която в случая беше мелницата на Сентклеровци; неговото подготви­телно училище беше избрано от баба му – тя щеше да избере и неговото основно училище.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: