Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Живот без край

Нино Раух

Книгата разказва за тежкото заболяване на едно 14-годишно момче, но както самият автор подчертава „това не е книга за рака. Това е книга за съвсем млади хора, които се съпротивляват срещу съдбата, книга за способността на човека да посреща ударите, да се бори и пак да се бори дори когато битката изглежда предварително загубена“. Към своята лична история Нино Раух е добавил историите и на други деца и юноши, които са победили рака.

  • Корица: Мека
  • Страници:208
  • Тегло: 0.300 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Кибеа
 

Наличност: Да

12,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Книгата разказва за тежкото заболяване на едно 14-годишно момче, но както самият автор подчертава „това не е книга за рака. Това е книга за съвсем млади хора, които се съпротивляват срещу съдбата, книга за способността на човека да посреща ударите, да се бори и пак да се бори дори когато битката изглежда предварително загубена“. Към своята лична история Нино Раух е добавил историите и на други деца и юноши, които са победили рака.

Живот без край“ ще ви трогне и развълнува най-вече със своята автентичност. Ако има ключова дума в посланието на Нино Раух, тя е надежда. Прикован към болничното легло, той черпи надежда от автобиографията на Ланс Армстронг и мемоарите на скиора Херман Майер. И на свой ред ни дарява с надежда и ни прави съпричастни с неговото възкресение. След прочита на тази книга виждаме по-релефно красотата на живота, разбираме колко скъпоценен е всеки миг, всяко Тук и Сега. И най-тежките изпитания не могат да сломят волята и духа на човека, който не иска да се предаде.

Биография и факти за автора

Нино Раух Нино Раух е роден през 1987 г. във Виена. Той е на 14 години, учи в спортна гимназия и най-голямата му мечта е да стане професионален футболист, когато лекарите откриват, че има рак на лимфните жлези. Започва трудна и на моменти непосилна борба за живот, преминаваща през четири изтощителни етапа на химиотерапия. 

Едва по-късно Нино разбира, че шансовете му са били минимални и че е победил благодарение на упоритостта на лекарите, подкрепата на майка му, която неотлъчно бди над него, вярата в себе си и волята да оздравее. 

Според него екстремното преживяване го е направило човека, който е днес. 

Впоследствие Нино Раух се отказва от спортната кариера, въпреки че вече е обещаващ играч от австрийския младежки национален отбор. Завършва психология. От 2010 г. се занимава с предприемачество.

Откъс от книгата

Когато тази книга беше вече почти готова, реших да обмисля още веднъж какво ме мотивира да я напиша. Докато работех над нея, исках просто да изкажа всичко. Тогава не беше моментът да си задавам такива фундаментални въпроси.

Но после, когато пред мен се натрупа голям куп напечатана хартия с описание на болестта ми с най-големи подробности, почти като на забавен каданс, малко ми се зави свят. Изведнъж се почувствах разколебан и се запитах дали всъщност не го правя само за себе си. Дали историята не е твърде лична, твърде истинска и конкретна, за да бъде публикувана.

Седнах в едно кафене с ръкописа и го изчетох още веднъж внимателно от начало до край, все едно не съм авторът, а първият читател на книгата. Докато четях, ми се изясни едно:

Това не е книга за болестта рак. Не и на първо място. Това е книга за способността на човека да посреща ударите на съдбата, да се бори и пак да се бори. Точно тогава, когато битката изглежда предварително загубена. Книгата е и за това, че едва ли някой е способен да се справи веднага и съвсем сам с всичко.

Когато научих, че страдам от рак на лимфните жлези, отначало изобщо не желаех да се боря. Просто ми беше лошо и исках да ме оставят на мира. Имаше и моменти, когато дори исках да умра. Но до мен бяха най-близките ми хора и най-вече майка ми, както и лекарите от детската болница „Света Ана“, които в никакъв случай нямаше да допуснат това. Бореха се за мен и вместо мен дотогава, докато аз не бях в състояние да се боря.

Отначало това изобщо не ми харесваше. Проклинах много от хората, които срещнах по време на моето боледуване, защото ми се струваше, че ме притискат, излагат и оскърбяват. Тази книга е и за това. Колко е трудно да помогнеш на някого, който наистина се чувства зле. И колко трудно може да бъде да позволиш да ти помогнат, когато си смазан и съсипан.

Тогава, в кафенето, когато прочетох и последната страница от ръкописа, изведнъж усетих, че нещо липсва. Това е моята и само моята история, но и историята на много други болни деца и младежи, които са се борили или в момента се борят с рака.

Затова събрах сили и осъществих една идея, която всъщност ме занимаваше от самото начало. Събрах историите на други хора, които като мен бяха имали рак в детството си, и ги помолих да ми разкажат какво са преживели.

Посетих и проф. д-р Хелмут Гаднер, бившия директор на детската болница „Света Ана“, за да ми разкаже за десетилетната си битка с рака при децата.

Всички тези истински истории допълниха моята и сега са в тази книга. След това никога повече не си зададох въпроса защо съм я написал. Стана ми ясно веднъж завинаги.

Това не е книга за рака. Това е книга за съвсем млади хора, които се съпротивляват срещу съдба, която никой от тях не е заслужил. Това е книга за онези, които тепърва ще изминат този път, и за онези, които вече са го изминали.

Един от тях съм аз.

 

Нино Раух,

Виена, февруари 2014

 

 

 

Стряскам се в съня си. Усещам под ръката си нещо влажно. Тъмно е. Надигам се както лежа по корем, за да опипам чаршафа под себе си. Под пръстите ми има нещо мокро, топло и лепкаво.

Ужасен, отдръпвам рязко ръката си. Пресягам се към нощната лампа и я запалвам. Очите ми се нуждаят от една-две секунди, за да се нагодят към светлината, после виждам съвсем ясно – чаршафът, завивката и възглавницата са яркочервени.

Обзет от паника, скачам от леглото и наблюдавам локвичката, която бавно се разпростира, попива в плата и се просмуква в матрака. Петното е с размерите на тениска.

Кръвта капе от ръба на леглото. На тънки струйки. Подът около локвата е осеян с червени пръски и петната по килима започват да се сливат в едно. Устоявам на импулса да изкрещя, защото не искам да събудя родителите си. За щастие, не спя в една стая с двете ми по-малки братчета Рико и Рафаел, така че засега никой не разбира какво се е случило.

Оглеждам се в ужас. По ръцете ми лепне кръв – и по пръстите, и по тялото. Не разбирам нищо. Никъде не виждам рана, нито чувствам болка. „По дяволите, какво става?“, мисля си.

Трескаво опипвам корема, ръцете и врата си в опит да намеря все пак нещо, но не откривам нараняване. Разтреперан докосвам и носа си и въпреки че не ме боли, съм сигурен, че кръвта може да е само от него. Понеже вече седмици наред страдам от хронично запушена ноздра, а имам и други оплаквания, това е единственото логично заключение. Издишвам дълбоко и чувствам как пулсът ми се нормализира, когато си припомням един съученик, който често има кръвотечение от носа и неведнъж се е събуждал нощем сред подобно бойно поле. Поне той твърди така. „Сега и аз ще има какво да разказвам“, минава ми през ума.

Отправям се към тоалетната, защото ми се пишка, и съм доволен, че имам причина да изляза от стаята, която изглежда така, сякаш в нея е било извършено жестоко убийство. Докато се облекчавам, за момент дори ми става забавно при абсурдната идея, че някой може да намери стаята ми в този вид и да си помисли, че съм бил заклан. И тогава забелязвам, се струята на урината ми е кървавочервена.

Завива ми се свят. В ухото си усещам силен натиск, който се разпространява в цялата ми глава. Когато поглеждам отново кървавата тоалетна чиния, дъхът ми секва. Изведнъж вече не ме интересува дали ще събудя някого. Тичам в спалнята им и разтърсвам грубо майка си. Тя се стряска и ме пита какво има. Запалвам лампата на нощното й шкафче и й показвам окървавените си ръце. Едва сега виждам в огледалото до леглото й, че и лицето ми изглежда така, сякаш е било оплескано с червена боя.

Майка ми се взира в мен, все едно съм призрак.

– Какво си направил? – възкликва тя.

Заеквам, сякаш съм се провинил в нещо, и се чувствам като малко безпомощно момченце. В очите ми напират сълзи. Като виждам колко ужасена е майка ми, не се решавам да й разкажа за кървавата урина, въпреки че я бях събудил точно заради това. Вместо това се извинявам безсмислено и промърморвам нещо за кръвотечение от носа. Едва съм произнесъл думата и майка ми като че ли се отпуска малко.

Това успокоява и мен.

Тя си поема дълбоко дъх и поглежда към втория ми баща, който продължава да спи, после отново към мен.

– Утре отиваме в болницата – казва с тон, който недвусмислено говори, че всякакви протести от моя страна са излишни.

Аз съм на четиринадесет години и имам една-едничка цел: да стана професионален футболист. Затова съм много ядосан, че повече от четири седмици имам проблеми с дишането заради запушената ми ноздра. Забелязах го в училище, спортната гимназия. По време на занятия едва успявам да се съсредоточа. Най-вече когато заради упоритата хрема дясното ми ухо заглъхна. Чувам по-зле и се налага да питам по два пъти, когато някой ме заговори, и да моля събеседника си да повтаря думите си. Това неизбежно изнервя както мен, така и околните. На свой ред съучениците и учителите ми също трудно схващат какво им говоря, защото гласът ми звучи носово. С мъка следя обясненията на преподавателите.

Непрекъснато опитвам да се отърва от натиска, който се разпростира от ухото в главата ми. С палец и показалец притискам носа си и издишвам с всичка сила. Но натискът не изчезва и не изчезва.

В един от часовете по френски трябва да отговоря на въпрос за местожителството си.

– Vou venez d’où? – пита учителката.

Аз придавам нужната форма на устните си, за да произнеса по-ясно гласните и съгласните, но сричките излизат неконтролируемо от устата ми, звучат глухо и завалено. Съучениците ми се смеят и аз чувствам, как по цялото ми тяло се разлива топлина.

Учителката бърчи чело и ме наблюдава с присвити очи. Вероятно си мисли: „Този да не би да ми се подиграва?“.

Чувствам се адски неудобно. У дома в Щокерау, близо до Виена, винаги съм бил добър ученик и съм се стремил учителите да са доволни от мен, пък било и само за да ме оставят на мира. Но и заради майка ми, голяма перфекционистка, за която оценките ми са много важни. Поглеждам крадешком съучениците си. Някои ме гледат със съчувствие, други се хилят и аз усещам, че нещо не ми е наред. Бързо прогонвам мисълта.

На следващия ден има тренировъчен футболен мач. В съблекалнята, по време на паузата между двете полувремена, съм застанал с гръб към треньора. Той се приближава и изненадващо ме сграбчва за рамото. Хватката му е здрава. Уплашено се извръщам, а той се нахвърля върху мен:

– Какво става с теб? Нарочно ли го правиш, за да ме ядосаш? – Гласът му звучи раздразнено и аз си давам сметка, че трябва да съм пропуснал някоя от инструкциите му.

– Съжалявам, не съм ви разбрал – извинявам се. Треньорът смръщва чело. Между веждите му се образува отвесна бръчка и по вида му личи, че не ми вярва.

– Какво искаш да кажеш с това, че не си ме разбрал? – изфучава той. – Бях на не повече от пет метра от теб и повторих изречението три пъти високо и ясно!

Отново чувствам, че нещо не е наред, но пак предпочитам да не обръщам внимание, като се концентрирам върху тактиката през второто полувреме. По време на мача спринтирам като подгонен през игрището. По този начин доказвам на себе си, че съм добре и за четиридесет и пет минути успявам да пропъдя неприятните мисли. Само в спорта все още се чувствам свободен. Когато тичам, ритам топката и напрягам тялото си до предела на възможностите му, когато усещам силата на мускулите си и удоволствието от движението, когато потта се стича по кожата ми и охлажда горещината вътре в мен, не чувствам натиска. Тогава всичко се променя. Дишането ми е нормално. Мога да напълня дробовете си с въздух докрай и да разширя гръдния си кош. Главата ми е лека.

След няколко дни Щефан, съквартирантът ми по стая, отваря дума за запушения ми нос. Оплаква се, че не може да спи от хъркането ми. Настоява да се прегледам. В края на краищата имаме спортен лекар. Аз махвам пренебрежително с ръка.

– Това е само хрема. Ще ми мине – казвам и звуча по-уверено, отколкото всъщност се чувствам. Той свива рамене.

През нощта се събуждам внезапно, когато някакъв тъп предмет ме улучва по главата. Объркан, разтривам удареното място, примигвам в тъмното и виждам Щефан, който също е буден. Той вдига ръка, прицелва се в мен с една маратонка и я хвърля. Бързо се снишавам и обувката се удря в стената зад мен. Щефан безразборно граби от мунициите до леглото. Бутонки, гуменки, маратонки, кецове и джапанки летят като снаряди срещу мен. Изкрещявам му да престане. Но вместо глас от гърлото ми излиза грачене.

– Направи най-после нещо за проклетото хъркане! – вика той и аз обещавам.

Но, разбира се, не удържам обещанието си. Вторият ми баща ни е възпитал с Рико и Рафаел като „индианци“. Индианците, както всеки знае, не знаят що е болка. Една обикновена настинка не е причина да се ходи на лекар, освен ако не си изнежена госпожица. Така са ме учили.

В интерната гледат на тези неща по същия начин. Всички ние сме истински мъже. Нямаме право да се оплакваме, стига да не пречи на футбола. Само когато спортните постижения намалеят, треньорите стават неспокойни и се опитват да ни избият болките от главата. Не можело да бъде толкова лошо, трябвало да стискаме зъби, в края на краищата сме млади и пъргави играчи, а не кекави старчета, които при всяко навехнато пръстче на крака тичат при физиотерапевта, за да си изпросят болкоуспокояващи.

Никой от съучениците ми не иска да минава за слабак. На слабаците бързо им лепват етикета аутсайдери и завръщането в общото стадо е трудно. Ние сме млади, силни и непобедими. Всеки тук е най-добрият или един ден ще стане…

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: