Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Специална цена!

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 


 

КНИГИТЕ, КОИТО НИ ПРАВЯТ ПО-ДОБРИ!

Изповедта на една майка

Кели Римър

Един разтърсващ роман с неочакван обрат. Историята на една млада жена, чийто живот е белязан от две думи: домашно насилие.

„Изповедта на една майка“ е много повече от история за домашното насилие. В нея ще видите борбата за оцеляване на жертвата, но и за първи път ще чуете един много важен разказ – на майката на насилника.

В този увлекателен и изключително емоционално наситен роман авторката Кели Римър подлага на дисекция един от най-наболелите проблеми на съвремието – домашното насилие. Тя ни разказва една наглед обикновена история, в която обаче са вплетени не само емоциите и преживяванията на жертвата, но и на нейните близки и на майката на насилника, които дават важни подробности от живота на всички засегнати в една подобна драма. След задълбочено проучване авторката поднася в повествованието и много психологически факти, които дават една достоверна клинична картина на проблема. И най-важното, поставя изключително важни въпроси:

Колко тежки могат да бъдат пораженията в живота на една жена, подложена на емоционален и физически тормоз? Може ли някой да предвиди докъде може да стигне ескалацията на този проблем? Възможно ли е да се справи сама? Извръщаме ли глава от тази толкова „неприятна тема“? Как един мъж се превръща в деспот и насилник? Как любовта се превръща в мъчение и емоционален затвор? И защо проблемът много често тлее в перфектните семейства?

Дейвид и Оливия са точно такова семейство. За външния свят те са идеалната двойка. Дейвид е успешен бизнесмен, представител на градската управа, и с блестяща репутация в обществото. Привлекателен, обаятелен събеседник и галантен джентълмен. Оливия е отдаден на професията си и уважаван ветеринарен хирург. Умна, образована и добронамерена млада жена. Целият живот е пред тях. А когато се ражда прекрасната им дъщеричка Зоуи, техният живот изглежда съвършен.

Но наистина само изглежда. И то само за външния свят.

Оливия знае, че в безупречния ѝ брак има нещо дълбоко нередно. Тя живее в страх, изолация и постоянна манипулация. Тя е поставена в почти невъзможна ситуация, в която няма никакъв приемлив и разумен ход. Тя се лута между любовта, вината и унижение, на което е подложена.

Но когато един ден провинциалното градче е разтърсено от неочаквана трагедия и Дейвид е намерен мъртъв, сякаш кълбото от неизказани проблеми и премълчани истини започва малко по малко да се разплита.

Само че първата задача на Оливия е да си върне живота обратно. Тя иска да крещи. Иска да каже истината на висок глас. А дали е възможно това? Дава ли си самата тя сметка за степента на пораженията от „перфектния“ си брак? Емоционално опустошена и измъчвана от тежко чувство на вина, Оливия се изолира от външния свят, намирайки упование само в малката Зоуи. И бавно и мъчително започва да подрежда отново една нова картина на своя живот. Въпреки че разполага единствено с болезнени и разпилени отломки. И с нещо, което смътно измъчва съзнанието ѝ, но тя не може да разбере.

Животът на Айви, майката на съпруга ѝ, също се преобръща на 180 градуса. Дейвид е нейното „златно“ момче, перфектният син, когото обожава... основният и единствен смисъл в целия ѝ живот. Тя е толкова обсебена от своя единствен син, че едва ли може да види нещо различно от собствената си представа за него. Която е: Моят Дейви е съвършен! Дали Айви е знаела какво се случва в семейството на сина ѝ? Дали през погледа на обожанието и майчината си обич може да прозре истината за своя син...

Нейният разказ също е изключително завладяващ и емоционално зареден. Той започва с раждането на Дейвид и преминава през целия му живот, през формирането му като личност. И може би някъде дълбоко от този разказ изплува въпросът: Възможно ли е едно безгрижно дете, отгледано с безмерна любов, следвано на всяка стъпка в своето израстване от обожанието и подкрепата на своята майка, да се превърне в деспотичен и психически неуравновесен мъж и съпруг.

Книгата „Изповедта на една майка“ е едно вълнуващо емоционално пътешествие, което дълбоко ще ви разтърси. Двете жени, чиито разкази се редуват, са истински, те говорят със сърцето си – макар че едната говори с гласа на болката и страха, а другата – с гласа на обожанието.

Независимо че темата за домашното насилие е тежка и заредена с горчивина (а може би и неудобна за някои от нас), когато затворите последната страница, няма да усещате горчивия вкус на трагедията... Защото животът винаги предлага възможности. Просто трябва да ги видим и да ги потърсим.

И може би най-важното послание на тази толкова автентична история е, че за проблема с домашното насилие трябва да се говори. Защото той съществува, той е ежедневие на милиони жени по света. И най-страшното – той почти винаги е маскиран, а жертвата изпитва вина. Тя не може да си тръгне. Тя има нужда от помощ.

Може би и от вашата помощ...

И, за съжаление, това може да бъде историята на всяка една жена.

           

Мнения и отзиви за романа може да намерите тук: www.goodreads.com              

„Изповедта на една майка” е първата среща на българския читател с австралийската писателка Кели Римър. В класацията си за женска проза USA Today я нарежда сред водещите имена в този жанр. Петте романа, които тя вече има зад гърба си, са преведени на повече от 20 езика.

  • Корица: Мека
  • Страници: 368
  • Тегло: 0.470 кг
  • Издадена: 10 ноември 2017 г
  • Издателство: Гнездото
  • Виж още от Кели Римър
 

Наличност: Да

Редовен Цена: 16,90 лв.

Специална цена: 11,83 лв.

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

„Изповедта на една майка” е първата среща на българския читател с австралийската писателка Кели Римър. В класацията си за женска проза USA Today я нарежда сред водещите имена в този жанр. Петте романа, които тя вече има зад гърба си, са преведени на повече от 20 езика.

Кели Римър живее в провинциална Австралия с голямото си семейство: съпруг, две малки деца и две кучета. Когато не е заета с четене и писане или с мечти за четене и писане, развива успешна кариера в IT сектора, на една от онези длъжности със сложни имена, които само хората от бранша знаят какво означава.

Героините в книгите й са обикновени жени. Образите са толкова автентични и реални, сякаш са взети от истинския живот. Както впрочем и самите истории. И като всяка жена от реалния живот, героините на Римър преживяват емоционални сътресения и кризи, изправят се пред трудно разрешими житейски ситуации, влюбват се, крият ужасни тайни и търсят начин да се справят с болката  и скръбта.

Откъс от книгата

глава 1

Оливия

През повечето време хората се стараят да избягват разговорите за случилото се. Дори когато използваните от тях словесни еквилибристики се провалят и темата така или иначе изплува, предпочитат да се придържат към въпроса за предупредителните знаци... по-точно знаците, които някак си аз бях пропуснала.

Да, знам. Ако е имало предупредителни знаци и аз не съм ги забелязала, значи грешката е моя. Много по-лесно е да обвиняват мен, отколкото един покойник. Ако е имало предупредителни сигнали, значи цялата ситуация е била напълно предотвратима, а това означава, че е имало начин бедата да се избегне. Просто трябва да си малко по-бдителен, отколкото бях аз, горката глупава Оливия... толкова сляпа за случващото се в ума на собствения ѝ съпруг.

Само че аз искам да говоря за друго, вместо да обсъждам проклетите „предупредителни знаци“. Искам просто да произнеса името му. Да го изкрещя с гняв и да го изплача с мъка. Но най-вече да се чуя как изричам думите на глас – без да се притеснявам, че карам някой от присъстващите да изпитва непоносимо неудобство.

Съпругът ми се казваше Дейвид Уайът Гилеспи. Когато почина, беше на трийсет и седем години. Членуваше в общинския съвет и смяташе един ден да се кандидатира за кмет. От десет години беше капитан на отбора по крикет в малкия ни град, а докато беше в университета, играеше в представителния отбор по футбол. Все повтаряше, че е можел да стане професионален състезател, ако не е бил толкова съсредоточен в своето бизнес образование. Тук, в Милтън Фолс, Дейвид ръководеше фирма за продажба на автомобили с пълно комплексно обслужване – единствената в малкия ни град. Човек не би допуснал, че едно нищо и никакво австралийско градче може да се окаже подходящото място за такъв престижен търговки бизнес, но Дейвид някак си успя да го постигне. Толкова го биваше в работата му, че хората идваха от километри, за да си купят нова кола от неговия екип, и обикновено се връщаха тук и за поддръжката.

Дейвид беше висок малко над метър и осемдесет и през последните години леко натежа на килограми. Имаше гъста черна коса, която упорито запази цвета си, но в годината преди да умре беше започнала да оредява. Дейвид беше чаровен и непринудено убедителен. Търговец до мозъка на костите! Заемеше ли се с разгневен клиент, за миг го заслепяваше със своята обезоръжаваща усмивка, и с няколко добре подбрани утешителни думи пак го превръщаше в свой ревностен почитател. Беше от този тип момчета, за които мечтаеха всичките ни съученички в гимназията, а съучениците ни искаха да бъдат на неговото място. Със сигурност твърде висока летва за мен, или поне така си мислех, докато пътищата ни не се пресякоха отново в университета. Вечерта, когато погледите ни се срещнаха в едно пълно с хора помещение, сякаш се видяхме един друг за първи път. Тогава ми се струваше, че съм героиня от любовен роман или оживяла принцеса от филм на Дисни.

Странно, че дори споменът за онази първа вечер не е останал чист, а е пропит с вина и несигурност. Дали онова неустоимо привличане, което изпитвах към него, беше истинска химия, или плод на желанието ми да се влюбя безпаметно? Аз не бях пасивен участник в това. И не просто „хлътнах“, а направо „скочих“ с двата крака в любовта, много преди да проверя безопасно ли е там. Исках да живея във вълшебна приказка и вярвах, че тя се случва. Дори дълго време след като стана ясно, че тя няма да завърши с щастлив край, продължавах да си го повтарям.

Дори и сега, когато мисля за него, се страхувам. Той е мъртъв, аз съм в безопасност, но все още изпитвам страх. Не мога да отрека, че аз също го обичах в един определен момент. Всъщност понякога все още усещам липсата му, но едновременно с това откривам колко е голяма омразата ми. Надявам се да има ад. Искам и той да страда така, както аз страдам сега.

Родителите на Дейвид живеят през седем къщи от мен. Всяка сутрин, малко след шест часà, покрай дома ми обикновено минава баща му Уайът, разхождайки тяхното скромно потомство померани. Малко след шест часà вечерта, отново с кучетата, минава и майката на Дейвид, Айви. Ако съм на предната морава, ми подхвърлят по едно сковано „здравей“ и продължават забързано. Ако не съм там, просто поглеждат към къщата и не се спират. Следя внимателно часовника и дори да съм на двора, щом наближи времето да се поя­вят, бързо се втурвам вътре. Наблюдавам ги от дневната, притихнала зад пердето, за да се уверя, че със сигурност не спират.

Всъщност точно това правя сега. Стоя в дневната с дъщеря ми Зоуи на ръце и надничам към улицата, докато Айви приближава. Тя се облича добре и се грижи за себе си, затова изглежда много по-млада, отколкото е в действителност. Преди често ми намекваше, че трябва да обръщам повече внимание на външния си вид. Свеждам поглед към клина за йога и покритата със стари петна тениска, с които съм облечена. Когато се прибрах у дома след раждането на Зоуи, навлякох тази блуза и веднага я свалих, защото ми беше тясна и неудобна. Сега ми е прекалено широка. Не мога да си спомня кога за последно си мих косата – стана ми навик да я държа събрана на рошав кок. Айви направо ще припадне, ако тази вечер случайно ме зърне отнякъде.

Виждам я как посяга към пощенската кутия и след редовния бегъл поглед към къщата, спира. Това е толкова необичайно, че сърцето ми започва лудо да бие. Пулсът ми препуска през цялото тяло, чувам всеки удар на сърцето си. Нежно залюлявам Зоуи в ръце и когато виждам, че Айви поглежда към прозореца, където се крия, почти подскачам и отстъпвам назад, за да съм сигурна, че няма да ме забележи.

Затова не виждам как е влязла и е прекосила градината. Когато няколко секунди по-късно звънецът на входната врата отеква като взрив в притихналата къща, се стряскам и получавам прилив на адреналин. Чудя се дали да отворя, или да се престоря, че не съм вкъщи, но лампите светят и освен това... абсолютно сигурна съм, че тя все още има ключове. Момент. Дали е получила ключовете за новата брава, онази, която Дейвид монтира точно преди да умре? Вероятно не. Може би съм в безопасност. Бих могла да не отварям.

Но въпреки всичко ще отворя. Отношението ми към Айви е също толкова нееднозначно, както и към покойния ѝ син. Тя ми липсва, обичам я, но... не съм напълно сигурна, че ѝ вярвам. Айви никога не видя недостатъците на Дейвид – дори когато се проявяваха под носа ѝ. И имам всички основания да смятам, че тя тълкува случилото се изцяло като моя грешка.

Може и да е права. Достатъчно виновна се чувствам – той наистина ми каза какво точно ще се случи, ако някога го напусна.

По навик нежно давам знак на Зоуи да мълчи, докато вървя към преддверието, после я притискам към себе си и широко отварям вратата със свободната си ръка.

– Айви – казвам колкото се може по-топло. – Как си?

– Добре съм – отвръща сковано тя. Вдига ръка към мен и ми подава плик. – Рос го донесе тази сутрин. Свързано е със завещанието. Помислих, че може да ти потрябва.

Вземам плика и го поглеждам. Адресиран е до Дома на Дейвид Гилеспи на Уинтър Стрийт 15-16, Милтън Фолс. Айви и Уайът са на същата улица, на номер 21, чак зад ъгъла, но през последните няколко месеца Рос, пощальонът, най-редовно решава на своя глава какво да прави с кореспонденцията ни. Някои писма, адресирани до тук, се озовават в дома на мама и татко, други, адресирани до мен на техния адрес, идват направо тук.

Вероятно е добронамерен жест от страна на Рос, но е ужасно дразнещ. Затова отново си напомням да отида до пощата и да го помоля да престане и просто да пуска писмата в кутията, до която са адресирани. Може би в някой от близките дни ще се погрижа за това. Но от друга страна, пощенската станция е в самия център на града, където е развъдник на „доброжелатели“ и безсрамни зяпачи. Точно затова още не съм събрала смелост да отида там сама.

Повдигам Зоуи малко по-високо в прегръдката си и бегло поглеждам Айви. Виждам, че се взира в бебето и устните ѝ помръдват, сякаш иска да каже нещо. Посягам към вратата с другата ръка.

– Ами... благодаря, че се отби... – опитвам деликатно да приключа срещата аз.

– Слушай, Оливия... – започва Айви и се намръщва толкова силно, че стомахът ми се свива. Зървам Дейвид в очертанията на леденостудените ѝ сини очи, но виждам в тях и съжаление, и осъждане, и същата болезнена покруса, която напоследък ме съпровожда навсякъде, където отида. Тогава Айви се вторачва в Зоуи. Хрумва ми, че ще помоли да я подържи, а аз просто не мога да ѝ позволя. Ръцете ми автоматично се сключват около бебето. – Ти не... не мислиш ли, че е време...

– Минаха само няколко седмици – прекъсвам я. – Все още не е време за нищо.

– Докога ще я караш така, сякаш току-що се е случило? Не излизаш от вкъщи, чух, че дори до магазина не ходиш.

Тя подхвърля това обвинение небрежно, с възмущение, сякаш го правя просто от мързел, сякаш става дума за мой недостатък. А дори не е вярно – всъщност излизам да пазарувам... понякога... когато мама, татко или Луиза имат време да дойдат с мен пеша до магазина. Но собственик на този магазин е Уайът и Айви със сигурност е наясно колко ми е трудно да влизам там, дори и охранявана от загрижените членове на семейството ми. А и не ми се налага да пазарувам особено често, защото хората продължават да ми носят замразена храна. Фризерът е пълен догоре с провизии, почти толкова претъпкана е и малката камера на хладилника.

Ноздрите на Айви леко се издуват, но тя свива устни и сурово добавя:

– Не може вечно да продължаваш така. Не това би искал Дейвид.

Лицето ми пламва и за малко затварям очи, за да не я виждам, но веднага пред погледа ми изплува образът на Дейвид. Сякаш онзи момент, когато го намерих, е прогорил съзнанието ми толкова дълбоко, че затворя ли очи, все още виждам мъртвешки бледото му лице и тялото му, свлечено зад волана. Надявам се в края на краищата този образ да избледнее, но засега времето не е направило абсолютно нищо, за да замъгли подробностите в ума ми.

А най-лошото в случая е, че всъщност Айви тотално греши, защото Дейвид искаше точно това. Тя наистина ли не го знае или просто изстрелва дежурни фрази?

Отварям очи и я поглеждам настойчиво. Искам да се махне, затова казвам каквото смятам, че иска да чуе:

– Ще си помисля.

– Поне обмисляла ли си възможността да посетиш психолог? – пита тя и аз за кратко се изкушавам да ѝ кажа: да, имам терапевт, който ми помага да се справя със загубата. Благодаря, но не ти влиза в работата. После добавя: – Тоест... ами... може би ако беше помолила Дейвид да се обърнете към брачен консултант, вместо да...

– Не – произнасям сухо и бавно, но отговорът ми прозвучава нерешително дори в моите уши.

Казвам си, че Айви е добронамерена, но всъщност ми се вие свят от възмущение заради менторския ѝ тон. Искам да излея гнева си върху нея, но не мога. Айви изгуби сина си – единствения си син, скъпата си рожба, – но не ми се слушат обвиненията ѝ. Много добре знам, че онова, което се случи, беше изцяло моя грешка. При тази мисъл негодуванието ми стихва и вече изпитвам само чувствата, които напоследък съпътстват дните ми, и сякаш са се превърнали в основа на живота ми – умора и срам.

Айви е забила поглед в земята и също изглежда съкрушена, затова не мога да ѝ се ядосам. Но няма и да я утешавам. Говори ми сякаш съм дете. Но ако наистина бях дете, не би ли трябвало да прояви съчувствие и да ме остави да скърбя, колкото ми е необходимо, и дори да прояви мъничко подкрепа?

– Ще си помисля по въпроса, Айви – обещавам и отстъпвам навътре в преддверието.

– Оливия, просто ние с Уайът... ние наистина се...

– Трябва да затварям. Време е Зоуи да спи.

Хлопвам вратата и я заключвам. Първо щраквам долната ключалка, оригиналната, после средната, която Дейвид монтира, за да ме държи тук след раждането на Зоуи, и накрая резето, което сама поставих точно след Трагедията. Тогава се чувствах в опасност навсякъде и опитах всичко, за да ми олекне поне малко. Изчаквам стъпките на Айви по пътеката да заглъхнат, а после се облягам на вратата, затварям очи и вдишвам дълбоко, докато пак усетя известно спокойствие.

Свеждам очи към Зоуи – тя е съществото, което ме кара да се държа. Иначе досега да съм се предала. А може би все още има такава вероятност. Мисълта да пропълзя в някоя дупка и някак си да изчезна, продължава да ми се струва най-привлекателната идея за бъдещето.

Но не мога да го направя, защото имам момиченце, за което да мисля и което се нуждае от мен.

– Хайде, миличка – казвам на дъщеря си с пресилено ведра интонация. – Да те сложим да спиш.

 

глава 2

Айви

Животът ми изобщо не биваше да се стече по този начин.

Предполагаше се, че веднага след като завърша гимназия, ще постъпя в университет. Имах намерение да развивам ума си – може би да уча право или бизнес управление, все още не бях решила. Бях най-интелигентната във випуска, вечната любимка на учителите, с високи резултати по всеки предмет. А също и съвършената зубрачка. И като такава стигнах чак до последната година в училище, без нито едно момче да ме удостои с вниманието си.

Но тогава, един уикенд, Уайът Гилеспи ме покани на кино.

Той беше училищен лидер, а също и капитан на абсолютно всеки спортен отбор, който си струваше да се спомене през онази година. Уайът имаше буйна и гъста, чуплива черна коса и тъмносини очи, които сякаш заискряваха, щом дръзнех да погледна в тях. Всички искаха Уайът и тогава най-неочаквано – по някаква напълно непонятна причина – Уайът поиска мен. Най-стряскащото и удивително нещо, което ми се беше случвало през всичките ми седемнайсет години.

– Ела с мен на кино – каза той. Минавахме през портала на училището и предположих, че говори на друг, затова не му обърнах внимание. – Айви, да отидем на кино.

Погледнах го намръщено.

– Защо?

– Защото искам да дойдеш с мен – каза той и така ме прикова с поглед, че стомахът ми затанцува.

Мислех си: Какво, за бога, би те заинтригувало в мен? Защо вместо мен не поканиш някое от хубавите момичета?, но всъщност слисана отвърнах:

– Добре.

Дори в шеметната омая на страстта и вълнението, които Уайът донесе в живота ми, достатъчно ясно разбирах, че трябва да сме предпазливи. Но все пак подцених нашата естествена младежка плодовитост. Когато дойде време за последните изпити, вече знаех, че съм бременна. Но упорито отлагах неприятния „откровен“ разговор с Уайът. Едва след като излезе окончателната ми оценка, се реших на него. Изрекох думите като неприятна изповед, сякаш пропита с вина: „Много съжалявам, Уайът, мисля, че съм бременна.“ Както очаквах, той реагира с ужас – известно време ме гледа слисан и вцепенен, а после успя да простене безпомощно: „Татко ще ме убие.“

Не позна – родителите му не го убиха, но се разгневиха подобаващо. Те бяха собственици на местната бакалия, която по онова време се казваше просто „Хранителен магазин Гилеспи“. Майка ми ръководеше местния клон на Асоциацията на жените от провинцията, а татко беше фермер – общо взето, непретенциозни занимания, но в малък град като Милтън Фолс родителите и на двама ни бяха истински знаменитости. В края на краищата се оказа, че няма две мнения по въпроса – аз и Уайът очаквах­ме дете, затова трябваше да се оженим и сватбата да се състои незабавно. В деня, когато обявиха местата в университетите, аз бях в гражданското на нашата принудителна сватбена церемония.

Не че не исках да се омъжа за Уайът или пък че не бях привлечена от него – напротив. Въпросът беше в това, че бях достатъчно умна, за да съм наясно, че нашата любов е инфантилна и повърхностна и в основата ѝ стои само физическото привличане помежду ни. Страхувах се, че скоро ще повехне, още повече, поставена под стреса от бременността и прибързаната женитба. Всъщност с Уайът никога не бяхме разговаряли истински. Още в самото началото, когато изграждахме отношенията си, прескочихме етапа с разговорите и се хвърлихме направо към фазата на флирта и натискането.

Затова, когато се оказа, че чакаме дете и сме вече женени, беше шокиращо да установим, че нямаме почти нищо общо. Не че Уайът беше глупав, просто бе твърде обикновен, със скромни интереси и разбирания. Безумно копнеех да пътувам и той с удоволствие приемаше тази идея, стига крайната цел на нашата екскурзия да включваше игра на крикет или футболен мач. Исках да ходя на театър, той – на кино. Прекарвах часове наред в съчетаване на подправки, за да създам съвършеното къри, а той се прибираше от работа, с подозрение подушваше въздуха и ме молеше да му приготвя сандвич. Казах му, че след като бебето се роди, искам да намеря начин да уча, но той веднага ми заяви, че не ми трябва диплома и че това ще е загуба на време. Издръжката на семейството ни беше негова грижа. Освен това той изпитваше пълно удовлетворение от мисълта, че цялата му професионална кариера ще протече в бащиния супермаркет.

Направо не ми се вярваше, че само за няколко месеца животът ми се беше променил до неузнаваемост и перспективата за безкрайни възможности беше заменена от бъдеще, в което нашето малко градче завинаги ще представлява целият ми свят. Вероятно единственото, което ме спаси от отчаяние по време на първите месеци от брака ни, беше осъзнаването, че от целия хаос и шок от случилото се ще се появи чудо. Не всичко беше изгубено. Все още имаше начин да осмисля живота си.

Семейството ни и бебето щяха да бъдат моята цел.

Чак до самото раждане Уайът упорито настояваше да кръстим детето Уайът Младши или Бренда, на майка му. И двете имена ми бяха противни. Исках то да се казва Дейвид или Селина – надявах се, че тези имена няма да приковат детето към семейната история на Гилеспи още от самото му раждане. След като прекара двайсет и три часа в болницата, наблюдавайки безпомощно как се превивам от родилни болки, Уайът прояви благоразумие, капитулира и ми позволи аз да избера името. Така се роди нашият син Дейвид Уайът Гилеспи.

Веднага щом зърнах бебето, разочарованието и чувството на неудовлетвореност от ситуацията, в която се намирах, напълно се изпариха. Преди Дейвид да се появи в прегръдките ми, бях като хваната в капан, но в момента, в който го видях, отново се почувствах свободна. Той беше великолепен. Със сигурност единствената причина, която ми позволяваше да приема положението, в което се намирах. Беше ми необходима само една минута с него, сгушен на гърдите ми, за да придобие животът ми отново смисъл. Родилните мъки, разбитите надежди заради случайната бременност, несигурността в отношенията ми с Уай­ът – всичко това изгуби значение в един-единствен ярък миг.

Дейвид беше моят идеал, а отглеждането му веднага се превърна в моя цел. Хвърлих се в майчинството с огромен ентусиазъм и дори в мъглата на първите безсънни седмици и месеци изпитвах удивителна радост от присъствието му в моя живот. Наслаждавах се на неговото гукане, радвах се на всяка негова усмивка. И от депресията, в която се намирах по време на бременността, аз се озовах в златното време на моя живот – първите години на Дейвид.

Всеки ден Уайът отиваше на работа в „Хранителен магазин Гилеспи“. Работеше като помощник-управител при баща си. Уикендите посвещаваше на спорта. А аз стоях вкъщи, грижех се за дома ни и се наслаждавах на времето, прекарано с моя син. Ето такъв беше семейният ни живот в самото начало.

Не за това бях мечтала, но какво значение имаше – чувствах се блажено щастлива.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също:

Икигай

Икигай

1 Мнение(я)
12,90 лв.
Промопакет: Пътят на сърцето

Промопакет: Пътят на сърцето

Редовен Цена: 45,70 лв.

Специална цена: 31,99 лв.

Как работи животът

Как работи животът

1 Мнение(я)
14,90 лв.