Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Изгубените години

Мери Хигинс Кларк

Специалистът по библейска история Джонатан Лайънс смята, че е попаднал на рядък пергамент – писмо, вероятно написано от Исус Христос. Откраднат от Ватиканската библиотека около 1500 г., дълго време документът е смятан за изчезнал.

Джонатан споделя своето откритие с неколцина специалисти, като ги увещава да запазят тайната. Същевременно пред семеен приятел изразява разочарованието си, че човек, на когото е вярвал, желае да продаде пергамента и да прибере парите.

Само дни след това Джонатан е намерен мъртъв в кабинета си. Съпругата му Катлийн, болна от алцхаймер, е открита да се крие в килера до кабинета с оръжието на престъплението в ръка. Дори с увредена памет Катлийн съзнава, че съпругът й от години има любовна връзка.

Дали в пристъп на ревност Катлийн е убила мъжа си, както смята полицията? Или смъртта му е свързана с по-големия въпрос: у кого е безценният пергамент, който отново е изчезнал?

 

Наличност: Да

12,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Изгубените години” на Мери Хигинс Кларк е едновременно секващо дъха разследване на едно убийство, но и издирване на може би най-ценното религиозно и археологическо съкровище на всички времена.

Специалистът по библейска история Джонатан Лайънс смята, че е попаднал на рядък пергамент – писмо, вероятно написано от Исус Христос. Откраднат от Ватиканската библиотека около 1500 г., дълго време документът е смятан за изчезнал.

Джонатан споделя своето откритие с неколцина специалисти, като ги увещава да запазят тайната. Същевременно пред семеен приятел изразява разочарованието си, че човек, на когото е вярвал, желае да продаде пергамента и да прибере парите.

Само дни след това Джонатан е намерен мъртъв в кабинета си. Съпругата му Катлийн, болна от алцхаймер, е открита да се крие в килера до кабинета с оръжието на престъплението в ръка. Дори с увредена памет Катлийн съзнава, че съпругът й от години има любовна връзка.

Дали в пристъп на ревност Катлийн е убила мъжа си, както смята полицията? Или смъртта му е свързана с по-големия въпрос: у кого е безценният пергамент, който отново е изчезнал?

 

Биография и факти за автора

Мери Хигинс КларкМери Хигинс Кларк е американска писателка, която и до ден днешен не спира да създава бестселъри в жанра на трилъра. Не е случайност фактът, че я наричат „Кралицата на съспенса“. Още след първия си публикуван разказ през 1956 година тя набира популярност и съвсем скоро след това името ѝ се превръща в емблема на цялото ѝ дотогавашно и предстоящо творчество. В началото пише сценарии за радиопредавания, а по-късно продължава с издаването на книги. Историите ѝ са обгърнати с мистерии и неизестност, а героите ѝ - дишащи.

До момента читателите могат да се радват на 50 публикувани нейни книги, сред които най-известни са „Смъртта носи маска за красота“, „Убийството на Пепеляшка“, „Под кожата ми“, „Безбожен час“, „Сама срещу всички“, „Не плачи, любима“, „Престъпен експеримент“, „Сърце назаем“, „Къщата на спомените“, „Черни рози“ и още много, много други. По пет от творбите ѝ са направени филмови адаптации. През 2001 в Америка излизат и нейни мемоари.

Откъс от книгата

1.

„Днес е погребението на баща ми. Той беше убит.“

Това бе първата мисъл, мярнала се в главата на двайсет и осем годишната Марая Лайънс, когато се събуди след неспокойния сън в дома, където израсна – в градчето Махуах, близо до планината Рамапо, в северната част на Ню Джързи. Избърса напиращите в очите си сълзи, надигна се бавно, спусна крака на пода и огледа стаята.

Като подарък за шеснайсетия й рожден ден й разрешиха да преобзаведе стаята си и тя избра да боядиса стените в червено. За кувертюрата, възглавниците и дамаската се спря на десен с щамповани бели и червени цветя. Винаги приготвяше домашните си потънала в големия удобен фотьойл в ъгъла, а не на бюрото. Погледът й се плъзна по полицата, която баща й монтира над шкафа, за да има къде да слага трофеите от победите в шампионатите на гимназиалните отбори по футбол и баскетбол. „Толкова се гордееше с мен – помисли си тя тъжно. – Искаше да преобзаведа стаята отново, когато завърших колежа, но аз не пожелах да я променям. Продължава да прилича на тийнейджърска стая, но на мен не ми пречи.“

Насили се да си припомни, че досега бе от онези щастливки, чийто единствен досег със смърт в семейството беше на петнайсет години, когато осемдесет и шест годишната й баба почина в съня си. Много обичаше баба си, но остана доволна, защото така й бяха спестени доста унижения. Силите я напускаха, а тя ненавиждаше да е зависима от някого.

Марая се изправи, пресегна се за халата, метнат на таблата на леглото, и като го облече, завърза колана около тънката си талия. Сега обаче беше различно, помисли си тя. Баща й не бе умрял от естествена смърт. Бил е застрелян, докато е четял в кабинета си на долния етаж. Устата й пресъхна, когато за пореден път си зададе все същия въпрос: „Мама била ли е в стаята, когато се е случило? Или се е появила, след като е чула изстрела? И каква е вероятността мама да е извършителят? Моля те, Господи, нека не се окаже така.“

Пристъпи към тоалетката и се погледна в огледалото. „Толкова съм бледа“, помисли си тя, докато решеше назад черната си, дълга до раменете коса. Очите й бяха подпухнали от изплаканите сълзи през последните няколко дни. През ума й премина нелепа мисъл: „Чудесно е, че съм наследила тъмносините очи на татко; радвам се, че съм висока като него; това определено ми помагаше, докато играех баскетбол.“

– Не мога да повярвам, че го няма – прошепна тя, споходена от спомена за събирането по случай седемдесетгодишнината му преди три седмици. Припомни си събитията от изминалите четири дни. В понеделник вечерта остана до късно в офиса, за да разработи план за вложения за нов клиент. Когато се върна в апартамента си в Гринуич Вилидж в осем, звънна – както обикновено – на баща си. Гласът му звучеше страшно унило. Сподели, че мама е изкарала ужасен ден и обострянето на алцхаймера става все по-очевидно. Нещо я накара да се обади отново в десет и половина; тревожеше се и за двамата. Никой не вдигна и веднага я клъвна подозрението, че нещо не е наред. Марая си припомни пътуването, което й се стори безкрайно, докато шофираше от Гринуич Вилидж към Ню Джързи същата нощ. По пътя звънеше отново и отново. Сви по алеята в единайсет и двайсет и ровичкаше за ключа, докато тичаше към вратата. Всички лампи долу все още светеха; когато влезе, отиде право в кабинета.

За пореден път си припомни какъв ужас завари. Баща й лежеше с опряна на бюрото глава, а раменете му бяха покрити с кръв. Майка й, също окървавена, седеше сгушена в килера близо до бюрото и стискаше пистолета на баща й.

Майка й я видя и започна да стене:

– Толкова много шум... Толкова много кръв...

Не беше на себе си, продължаваше да си припомня Марая. Набра 911 и успя единствено да изкрещи:

– Баща ми е мъртъв! Баща ми е застрелян!

Полицията пристигна след минути. Никога нямаше да забрави как изгледаха майка й и нея. Беше прегърнала баща си и затова и тя беше цялата в кръв. Чу един полицай да казва, че е съсипала уликите от местопрестъплението.

Марая си даде сметка, че се взира в огледалото, без да вижда нищо. Погледна към часовника на тоалетката и установи, че вече е седем и половина. Трябваше да се приготви, помисли си тя. Уговорката беше в девет да са в погребалното бюро. Дано Рори вече е приготвила мама.

Рори Стейджър – набита шейсет и две годишна жена – се грижеше за майка й от две години.

Двайсет минути по-късно, взела душ и изсушила косата си със сешоар, Марая се върна в спалнята и отвори вратата на дрешника. Извади черно-бялото сако и черната пола, които беше решила да сложи за опелото. Хората се обличат от главата до петите в черно при смърт в семейството, помисли си тя. Спомни си снимки на Джаки Кенеди с дълъг черен воал. О, боже, защо се случи това?

Приключи с обличането и застана до прозореца. Беше го оставила отворен, преди да си легне, и сега пердето леко се вееше от бриза. Остана за миг загледана в задния двор, засенчен от японските кленове, които баща й посади преди две години. Бегониите, засадени през пролетта, обрамчваха терасата. В далечината планината Рамапо сияеше в зелено и златно на слънцето. Беше прекрасен ден в края на август.

„Не искам денят да е красив – помисли си Марая. – Изглежда все едно нищо ужасно не се е случило, а то се случи. Татко беше убит. Искам да е дъждовно, студено и мокро. Искам върху ковчега му да се лее дъжд като сълзи. Искам небесата да плачат за него.“

Беше си отишъл завинаги.

Връхлетяха я чувство за вина и тъга. Изисканият колежански професор, който с такава радост се пенсионира преди три години и прекарваше по-голяма част от времето си в разчитане на древни ръкописи, беше убит по най-безмилостен начин. Марая го обичаше много, но през последната година и половина взаимоотношенията им се изопнаха заради връзката му с Лилиан Стюарт, професор от Колумбийския университет. Съществуването на тази жена промени живота на всички им.

Спомни си колко се смая, когато преди година и половина се върна вкъщи и завари майка си да държи намерените снимки, на които Лилиан и баща й бяха в любовна прегръдка. Толкова се ядоса, когато си даде сметка, че това вероятно е станало, докато Лили е била с него на археологическите му разкопки в Египет, Гърция, Израел или бог знае къде през последните пет години. Направо се вбеси, че я е канил вкъщи заедно с приятелите му Ричард, Чарлс, Албърт и Грег на вечеря.

„Презирам тази жена“, повтори си Марая.

Фактът, че баща й бе с двайсет години по-възрастен от нея, очевидно не е притеснявал Лили, разсъждаваше Марая мрачно. Бе се опитала да подходи честно и да прояви разбиране.

От години майка й се отдалечаваше и несъмнено е било мъчително за баща й да наблюдава как запада. Но тя все още имаше и добри дни. Продължаваше обаче често да споменава снимките. Страшно се беше засегнала, че съпругът й е имал друга жена в живота си.

Не биваше да мисли по този начин, напомни си Марая и се извърна от прозореца. Искаше татко й да е жив; искаше да му каже колко съжалява, че миналата седмица го попита дали Лили от долината на Нил е била добър спътник и при последния му обект в Гърция.

Тя се извърна от прозореца и отиде до бюрото, за да разгледа внимателно снимка на майка си и баща си отпреди десет години. Колко се обичаха, спомни си Марая. Оженили са се веднага след завършване на университета.

А тяхната дъщеричка се появила едва след петнайсет години.

Усмихна се бегло: в съзнанието й изплуваха думите на майка й, че независимо колко дълго се е наложило да чакат, Бог ги е дарил със съвършеното дете. Майка й всъщност проявяваше огромно великодушие, даде си сметка тя. И двамата й родители бяха невероятно привлекателни – и елегантни, и чаровни. Докато като малка Марая не беше поразителна: гъста и дълга права черна коса, толкова слаба, че приличаше на недохранена, висока като върлина и с хубави зъби, но през тийнейджърските години прекалено големи за лицето й. Накрая обаче бе извадила късмета да вземе най-добрите черти от двамата.

„Тате, татко, моля те да не си мъртъв. Бъди на масата за закуска, когато сляза. Дръж чашата с кафе в ръка и чети „Таймс“ или „Уолстрийт Джърнал“. Аз ще грабна „Поуст“ и ще отворя на развлекателната страница, а ти ще ме погледнеш над очилата с поглед, който казва: „Умът не бива да се пропилява“.“

„Нищо не ми се яде; ще пия само кафе“, реши Марая, докато отваряше вратата на спалнята си и се насочваше по коридора към стълбището. Спря за момент, но не чу нищо от двете съседни спални, обитавани от майка й и Рори. Дано това означава, че вече са долу, помисли си тя.

В трапезарията нямаше и следа от тях двете. Завари само Бети Пиърс, икономката.

– Марая, майка ти не пожела да хапне нищо. Настоя да отиде в кабинета. Едва ли ще ти хареса как е облечена, но такова беше желанието й. Искаше да е със синьо-зеления ленен костюм, който ти й купи за Деня на майката.

Марая се запита дали да не се намеси, но си помисли: какво значение има?

Взе кафето, което Бети й наля, и го отнесе в кабинета. Там завари Рори с твърде притеснен вид. В отговор на незададения от Марая въпрос жената посочи с глава вратата към килера.

– Не ми разрешава да оставя вратата отворена – обясни тя. – Не желае да стоя вътре с нея.

Марая похлопа внимателно на вратата и бавно я отвори, като през цялото време тихо повтаряше името на майка си. Колкото и странно да беше, майка й по-често реагираше на него, отколкото когато я наричаше: „мамо“ или „майко“.

– Катлийн – промълви тя нежно. – Катлийн, време е да пиеш чай и да изядеш поне една канелена кифличка.

Килерът беше голям, с полици от двете страни. Катлийн Лайънс седеше на пода в далечния му край, бе обгърнала с ръце раменете си все едно се предпазва и бе отпуснала глава сякаш очакваше да я ударят. Беше си затворила здраво очите, а сребристата й коса падаше напред и закриваше по-голямата част от лицето й. Марая приклекна, прегърна я и я залюля като малко дете.

– Толкова много шум... Толкова много кръв... – шепнеше майка й.

От убийството насам повтаряше все това. Все пак позволи на Марая да й помогне да стане и да отметне къдравата коса от привлекателното й лице. Марая отново съобрази, че майка й е само няколко месеца по-млада от баща й, но не би изглеждала на годините си, ако не се движеше по този начин: предпазливо, сякаш всеки момент може да падне в бездна.

Докато Марая извеждаше майка си от кабинета, тя не забеляза нито злобното изражение на Рори Стейджър, нито тайнствената усмивка, плъзнала по лицето й.

„Няма да се занимавам още дълго с нея“, помисли си Рори.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: