Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Цената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото. /Работим с фирма Спиди/ 


 

"Хората губят малките радости в преследване на голямото щастие, а то е скрито именно в тях." Пърл Бък

Една книга извън времето и модата, изпълнена с невероятна енергия. Прости истини, които попадат право в сърцето...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

Изгубените години

Мери Хигинс Кларк

Специалистът по библейска история Джонатан Лайънс смята, че е попаднал на рядък пергамент – писмо, вероятно написано от Исус Христос. Откраднат от Ватиканската библиотека около 1500 г., дълго време документът е смятан за изчезнал.

Джонатан споделя своето откритие с неколцина специалисти, като ги увещава да запазят тайната. Същевременно пред семеен приятел изразява разочарованието си, че човек, на когото е вярвал, желае да продаде пергамента и да прибере парите.

Само дни след това Джонатан е намерен мъртъв в кабинета си. Съпругата му Катлийн, болна от алцхаймер, е открита да се крие в килера до кабинета с оръжието на престъплението в ръка. Дори с увредена памет Катлийн съзнава, че съпругът й от години има любовна връзка.

Дали в пристъп на ревност Катлийн е убила мъжа си, както смята полицията? Или смъртта му е свързана с по-големия въпрос: у кого е безценният пергамент, който отново е изчезнал?

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

12,99 лв.

 

Истината за волята ще ви накара да забравите всичко, което сте си мислили, че знаете за нея...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Изгубените години” на Мери Хигинс Кларк е едновременно секващо дъха разследване на едно убийство, но и издирване на може би най-ценното религиозно и археологическо съкровище на всички времена.

Специалистът по библейска история Джонатан Лайънс смята, че е попаднал на рядък пергамент – писмо, вероятно написано от Исус Христос. Откраднат от Ватиканската библиотека около 1500 г., дълго време документът е смятан за изчезнал.

Джонатан споделя своето откритие с неколцина специалисти, като ги увещава да запазят тайната. Същевременно пред семеен приятел изразява разочарованието си, че човек, на когото е вярвал, желае да продаде пергамента и да прибере парите.

Само дни след това Джонатан е намерен мъртъв в кабинета си. Съпругата му Катлийн, болна от алцхаймер, е открита да се крие в килера до кабинета с оръжието на престъплението в ръка. Дори с увредена памет Катлийн съзнава, че съпругът й от години има любовна връзка.

Дали в пристъп на ревност Катлийн е убила мъжа си, както смята полицията? Или смъртта му е свързана с по-големия въпрос: у кого е безценният пергамент, който отново е изчезнал?

 

Биография и факти за автора

Мери Хигинс КларкМери Хигинс Кларк е американска писателка, която и до ден днешен не спира да създава бестселъри в жанра на трилъра. Не е случайност фактът, че я наричат „Кралицата на съспенса“. Още след първия си публикуван разказ през 1956 година тя набира популярност и съвсем скоро след това името ѝ се превръща в емблема на цялото ѝ дотогавашно и предстоящо творчество. В началото пише сценарии за радиопредавания, а по-късно продължава с издаването на книги. Историите ѝ са обгърнати с мистерии и неизестност, а героите ѝ - дишащи.

До момента читателите могат да се радват на 50 публикувани нейни книги, сред които най-известни са „Смъртта носи маска за красота“, „Убийството на Пепеляшка“, „Под кожата ми“, „Безбожен час“, „Сама срещу всички“, „Не плачи, любима“, „Престъпен експеримент“, „Сърце назаем“, „Къщата на спомените“, „Черни рози“ и още много, много други. По пет от творбите ѝ са направени филмови адаптации. През 2001 в Америка излизат и нейни мемоари.

Откъс от книгата

1.

„Днес е погребението на баща ми. Той беше убит.“

Това бе първата мисъл, мярнала се в главата на двайсет и осем годишната Марая Лайънс, когато се събуди след неспокойния сън в дома, където израсна – в градчето Махуах, близо до планината Рамапо, в северната част на Ню Джързи. Избърса напиращите в очите си сълзи, надигна се бавно, спусна крака на пода и огледа стаята.

Като подарък за шеснайсетия й рожден ден й разрешиха да преобзаведе стаята си и тя избра да боядиса стените в червено. За кувертюрата, възглавниците и дамаската се спря на десен с щамповани бели и червени цветя. Винаги приготвяше домашните си потънала в големия удобен фотьойл в ъгъла, а не на бюрото. Погледът й се плъзна по полицата, която баща й монтира над шкафа, за да има къде да слага трофеите от победите в шампионатите на гимназиалните отбори по футбол и баскетбол. „Толкова се гордееше с мен – помисли си тя тъжно. – Искаше да преобзаведа стаята отново, когато завърших колежа, но аз не пожелах да я променям. Продължава да прилича на тийнейджърска стая, но на мен не ми пречи.“

Насили се да си припомни, че досега бе от онези щастливки, чийто единствен досег със смърт в семейството беше на петнайсет години, когато осемдесет и шест годишната й баба почина в съня си. Много обичаше баба си, но остана доволна, защото така й бяха спестени доста унижения. Силите я напускаха, а тя ненавиждаше да е зависима от някого.

Марая се изправи, пресегна се за халата, метнат на таблата на леглото, и като го облече, завърза колана около тънката си талия. Сега обаче беше различно, помисли си тя. Баща й не бе умрял от естествена смърт. Бил е застрелян, докато е четял в кабинета си на долния етаж. Устата й пресъхна, когато за пореден път си зададе все същия въпрос: „Мама била ли е в стаята, когато се е случило? Или се е появила, след като е чула изстрела? И каква е вероятността мама да е извършителят? Моля те, Господи, нека не се окаже така.“

Пристъпи към тоалетката и се погледна в огледалото. „Толкова съм бледа“, помисли си тя, докато решеше назад черната си, дълга до раменете коса. Очите й бяха подпухнали от изплаканите сълзи през последните няколко дни. През ума й премина нелепа мисъл: „Чудесно е, че съм наследила тъмносините очи на татко; радвам се, че съм висока като него; това определено ми помагаше, докато играех баскетбол.“

– Не мога да повярвам, че го няма – прошепна тя, споходена от спомена за събирането по случай седемдесетгодишнината му преди три седмици. Припомни си събитията от изминалите четири дни. В понеделник вечерта остана до късно в офиса, за да разработи план за вложения за нов клиент. Когато се върна в апартамента си в Гринуич Вилидж в осем, звънна – както обикновено – на баща си. Гласът му звучеше страшно унило. Сподели, че мама е изкарала ужасен ден и обострянето на алцхаймера става все по-очевидно. Нещо я накара да се обади отново в десет и половина; тревожеше се и за двамата. Никой не вдигна и веднага я клъвна подозрението, че нещо не е наред. Марая си припомни пътуването, което й се стори безкрайно, докато шофираше от Гринуич Вилидж към Ню Джързи същата нощ. По пътя звънеше отново и отново. Сви по алеята в единайсет и двайсет и ровичкаше за ключа, докато тичаше към вратата. Всички лампи долу все още светеха; когато влезе, отиде право в кабинета.

За пореден път си припомни какъв ужас завари. Баща й лежеше с опряна на бюрото глава, а раменете му бяха покрити с кръв. Майка й, също окървавена, седеше сгушена в килера близо до бюрото и стискаше пистолета на баща й.

Майка й я видя и започна да стене:

– Толкова много шум... Толкова много кръв...

Не беше на себе си, продължаваше да си припомня Марая. Набра 911 и успя единствено да изкрещи:

– Баща ми е мъртъв! Баща ми е застрелян!

Полицията пристигна след минути. Никога нямаше да забрави как изгледаха майка й и нея. Беше прегърнала баща си и затова и тя беше цялата в кръв. Чу един полицай да казва, че е съсипала уликите от местопрестъплението.

Марая си даде сметка, че се взира в огледалото, без да вижда нищо. Погледна към часовника на тоалетката и установи, че вече е седем и половина. Трябваше да се приготви, помисли си тя. Уговорката беше в девет да са в погребалното бюро. Дано Рори вече е приготвила мама.

Рори Стейджър – набита шейсет и две годишна жена – се грижеше за майка й от две години.

Двайсет минути по-късно, взела душ и изсушила косата си със сешоар, Марая се върна в спалнята и отвори вратата на дрешника. Извади черно-бялото сако и черната пола, които беше решила да сложи за опелото. Хората се обличат от главата до петите в черно при смърт в семейството, помисли си тя. Спомни си снимки на Джаки Кенеди с дълъг черен воал. О, боже, защо се случи това?

Приключи с обличането и застана до прозореца. Беше го оставила отворен, преди да си легне, и сега пердето леко се вееше от бриза. Остана за миг загледана в задния двор, засенчен от японските кленове, които баща й посади преди две години. Бегониите, засадени през пролетта, обрамчваха терасата. В далечината планината Рамапо сияеше в зелено и златно на слънцето. Беше прекрасен ден в края на август.

„Не искам денят да е красив – помисли си Марая. – Изглежда все едно нищо ужасно не се е случило, а то се случи. Татко беше убит. Искам да е дъждовно, студено и мокро. Искам върху ковчега му да се лее дъжд като сълзи. Искам небесата да плачат за него.“

Беше си отишъл завинаги.

Връхлетяха я чувство за вина и тъга. Изисканият колежански професор, който с такава радост се пенсионира преди три години и прекарваше по-голяма част от времето си в разчитане на древни ръкописи, беше убит по най-безмилостен начин. Марая го обичаше много, но през последната година и половина взаимоотношенията им се изопнаха заради връзката му с Лилиан Стюарт, професор от Колумбийския университет. Съществуването на тази жена промени живота на всички им.

Спомни си колко се смая, когато преди година и половина се върна вкъщи и завари майка си да държи намерените снимки, на които Лилиан и баща й бяха в любовна прегръдка. Толкова се ядоса, когато си даде сметка, че това вероятно е станало, докато Лили е била с него на археологическите му разкопки в Египет, Гърция, Израел или бог знае къде през последните пет години. Направо се вбеси, че я е канил вкъщи заедно с приятелите му Ричард, Чарлс, Албърт и Грег на вечеря.

„Презирам тази жена“, повтори си Марая.

Фактът, че баща й бе с двайсет години по-възрастен от нея, очевидно не е притеснявал Лили, разсъждаваше Марая мрачно. Бе се опитала да подходи честно и да прояви разбиране.

От години майка й се отдалечаваше и несъмнено е било мъчително за баща й да наблюдава как запада. Но тя все още имаше и добри дни. Продължаваше обаче често да споменава снимките. Страшно се беше засегнала, че съпругът й е имал друга жена в живота си.

Не биваше да мисли по този начин, напомни си Марая и се извърна от прозореца. Искаше татко й да е жив; искаше да му каже колко съжалява, че миналата седмица го попита дали Лили от долината на Нил е била добър спътник и при последния му обект в Гърция.

Тя се извърна от прозореца и отиде до бюрото, за да разгледа внимателно снимка на майка си и баща си отпреди десет години. Колко се обичаха, спомни си Марая. Оженили са се веднага след завършване на университета.

А тяхната дъщеричка се появила едва след петнайсет години.

Усмихна се бегло: в съзнанието й изплуваха думите на майка й, че независимо колко дълго се е наложило да чакат, Бог ги е дарил със съвършеното дете. Майка й всъщност проявяваше огромно великодушие, даде си сметка тя. И двамата й родители бяха невероятно привлекателни – и елегантни, и чаровни. Докато като малка Марая не беше поразителна: гъста и дълга права черна коса, толкова слаба, че приличаше на недохранена, висока като върлина и с хубави зъби, но през тийнейджърските години прекалено големи за лицето й. Накрая обаче бе извадила късмета да вземе най-добрите черти от двамата.

„Тате, татко, моля те да не си мъртъв. Бъди на масата за закуска, когато сляза. Дръж чашата с кафе в ръка и чети „Таймс“ или „Уолстрийт Джърнал“. Аз ще грабна „Поуст“ и ще отворя на развлекателната страница, а ти ще ме погледнеш над очилата с поглед, който казва: „Умът не бива да се пропилява“.“

„Нищо не ми се яде; ще пия само кафе“, реши Марая, докато отваряше вратата на спалнята си и се насочваше по коридора към стълбището. Спря за момент, но не чу нищо от двете съседни спални, обитавани от майка й и Рори. Дано това означава, че вече са долу, помисли си тя.

В трапезарията нямаше и следа от тях двете. Завари само Бети Пиърс, икономката.

– Марая, майка ти не пожела да хапне нищо. Настоя да отиде в кабинета. Едва ли ще ти хареса как е облечена, но такова беше желанието й. Искаше да е със синьо-зеления ленен костюм, който ти й купи за Деня на майката.

Марая се запита дали да не се намеси, но си помисли: какво значение има?

Взе кафето, което Бети й наля, и го отнесе в кабинета. Там завари Рори с твърде притеснен вид. В отговор на незададения от Марая въпрос жената посочи с глава вратата към килера.

– Не ми разрешава да оставя вратата отворена – обясни тя. – Не желае да стоя вътре с нея.

Марая похлопа внимателно на вратата и бавно я отвори, като през цялото време тихо повтаряше името на майка си. Колкото и странно да беше, майка й по-често реагираше на него, отколкото когато я наричаше: „мамо“ или „майко“.

– Катлийн – промълви тя нежно. – Катлийн, време е да пиеш чай и да изядеш поне една канелена кифличка.

Килерът беше голям, с полици от двете страни. Катлийн Лайънс седеше на пода в далечния му край, бе обгърнала с ръце раменете си все едно се предпазва и бе отпуснала глава сякаш очакваше да я ударят. Беше си затворила здраво очите, а сребристата й коса падаше напред и закриваше по-голямата част от лицето й. Марая приклекна, прегърна я и я залюля като малко дете.

– Толкова много шум... Толкова много кръв... – шепнеше майка й.

От убийството насам повтаряше все това. Все пак позволи на Марая да й помогне да стане и да отметне къдравата коса от привлекателното й лице. Марая отново съобрази, че майка й е само няколко месеца по-млада от баща й, но не би изглеждала на годините си, ако не се движеше по този начин: предпазливо, сякаш всеки момент може да падне в бездна.

Докато Марая извеждаше майка си от кабинета, тя не забеляза нито злобното изражение на Рори Стейджър, нито тайнствената усмивка, плъзнала по лицето й.

„Няма да се занимавам още дълго с нея“, помисли си Рори.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.