Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Играта на Джералд

Стивън Кинг

Черната нощ на душата...

В един топъл октомврийски ден изтъкнатият портландски адвокат Джералд Бърлингейм и съпругата му Джеси отиват в лятната си къща до езерото Кашуакамак. Джералд е планирал уикенд, в който ще осъществи някои от по-необичайните си сексуални фантазии. Той закопчава Джеси с белезници за леглото, но този път тя отказва да участва в играта. От отегчителна ситуацията за нея това прераства в кошмар, защото Джералд получава инфаркт и тя остава прикована за леглото в празната къща на пустия езерен бряг.

Това, което следва, може да бъде описано единствено от Стивън Кинг.

  • Корица: Мека
  • Страници: 336
  • Тегло: 0.450 кг
  • Издадена: 2013 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Стивън Кинг
 

Наличност: Да

16,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Черната нощ на душата...

В един топъл октомврийски ден изтъкнатият портландски адвокат Джералд Бърлингейм и съпругата му Джеси отиват в лятната си къща до езерото Кашуакамак. Джералд е планирал уикенд, в който ще осъществи някои от по-необичайните си сексуални фантазии. Той закопчава Джеси с белезници за леглото, но този път тя отказва да участва в играта. От отегчителна ситуацията за нея това прераства в кошмар, защото Джералд получава инфаркт и тя остава прикована за леглото в празната къща на пустия езерен бряг.

Това, което следва, може да бъде описано единствено от Стивън Кинг.

Окована и безпомощна, Джеси потъва в най-мъчителната „черна нощ на душата“. Решена да запази разсъдъка си и да се освободи, тя минава през ада на собствените си спомени и през най- ужасните си страхове, защото в къщата се промъква озверяло от глад куче, а нощем от тъмния ъгъл на спалнята я наблюдава зловещ, сякаш излязъл от преизподнята непознат.

Откъс от книгата

1.

Джеси чуваше слабото неравномерно хлопане на задната врата под напора на октомврийския вятър навън. Есенно време дървената каса винаги се издуваше и вратата трябваше да се хласне наистина силно, за да се затвори. Този път бяха забравили. Хрумна й да каже на Джералд да я затръшне, преди да потънат в заниманията си, защото иначе това хлопане щеше да я подлуди. После си помисли колко нелепо би било подобно нещо при сегашните обстоятелства. Щеше да убие цялото настроение.

Какво настроение?

Уместен въпрос. И когато Джералд завъртя кухото ключе във втората ключалка, а тя чу лекото щракване някъде над лявото си ухо, Джеси осъзна, че поне за нея настроението не си струва да се запазва. Това, разбира се, беше главната причина, поради която обърна внимание на незаключената врата. За нея сексуалната възбуда от интимните игри не бе продължила дълго.

Но за Джералд не можеше да се каже същото. Сега той беше само по гащета и за нея не бе нужно да вдига поглед чак до лицето му, за да види, че неговият интерес не е стихнал.

„Това е тъпо“ – помисли си тя, но не само в тъпото беше въп­росът. Имаше и нещо страшничко. Не й се искаше да го признае, но го имаше.

– Джералд, защо не зарежем това?

Той се смръщи леко, поколеба се за миг, после продължи през стаята към тоалетката, която стоеше отляво на вратата за банята. Докато пристъпваше, лицето му се проясни. Тя го наблюдаваше от леглото, върху което бе просната с вдигнати и разперени настрани ръце, почти като Фей Рей, окована и в очакване на огром­ната маймуна от „Кинг Конг“*. Китките й бяха прикрепени към страничните стълбове на леглото с два чифта белезници. Веригите позволяваха на ръцете й да се движат на разстояние двайсетина сантиметра. Не повече.

Той постави ключовете върху тоалетката – „троп-троп“, съвсем лекичко; ушите й, изглежда, бяха в изключително добра форма като за сряда следобед, – после се обърна към нея. Слънчевите зайчета от езерото танцуваха и трептяха над главата му, върху високия бял таван на спалнята.

– Какво ще кажеш? За мен това доста си поизгуби от чара. – „И поначало никога не е имало кой знае какъв чар“ – не прибави тя.

Той се ухили. Имаше месесто розово лице и гарвановочерен пооредял перчем, а тази ухилена гримаса винаги предизвестяваше нещо, за което не се бе замисляла особено. Не можеше ясно да определи какво точно е то, но…

„Разбира се, че можеш. С тази гримаса изглежда глупав. Направо се вижда как коефициентът му за интелигентност спада с десет точки при всяко разтегляне на гримасата с един-два сантиметра. При максималната й ширина този страхотен фирмен адвокат, твоят съпруг, прилича на разсилен, освободен за трудова терапия от местната клиника за душевноболни.“

Това беше жестоко, но не съвсем неточно. Ала как да кажеш на човека, за когото си омъжена от почти двайсет години, че всеки път, когато се ухили, изглежда така, сякаш страда от позабавено умствено развитие? Отговорът е лесен: естествено, не можеш. Усмивката му беше нещо съвсем друго. Имаше приятна усмивка – струваше й се, че именно нейната топлота и приветливост я бяха накарали да излезе за първи път с него. Напомняше й за нейния баща, за времето, когато преди вечеря той разказваше на семейството си забавни неща за изминалия ден и отпиваше от чашата джин с тоник.

Но това сега не бе усмивката. Това бе гримасата – един от вариантите й той като че пазеше само за тези случаи. Струваше й се, че самият Джералд, който бе зад тази гримаса, я усеща като един вид вълче озъбване. Или може би пиратско. Обаче от нейния ъгъл, така както лежеше с изпънати над главата ръце и само по бикини, гримасата изглеждаше единствено глупава. Не… слабоумна. В края на краищата той не беше някой от онези волни жребци в мъжките списания, над които яростно бе мастурбирал в самотния си пубертет на момче с наднормено тегло; той беше адвокат с доста широко лице, разплуто под перчем, който неумолимо изтъняваше към степента на пълно оплешивяване. Просто един адвокат с щръкнал член, издуващ предната част на гащетата му. При това доста скромно.

Все пак размерът на ерекцията не беше най-важното. Важна бе гримасата. Тя не се бе променила ни най-малко и това означаваше, че Джералд не е приел думите й на сериозно. Тя трябваше да протестира, това в крайна сметка бе част от играта.

– Джералд, говоря сериозно.

Гримасата се разтегна. Лъснаха още няколко от малките му безобидни адвокатски зъби; коефициентът му за интелигентност се претърколи с още двайсет или трийсет точки надолу. А той все така не я чуваше.

„Сигурна ли си?“

Сигурна беше. Не можеше да чете в него като в отворена книга – предполагаше, че са необходими много повече от седемнайсет години брак, за да се стигне до такъв етап, – но й се струваше, че обикновено има доста ясна представа за онова, което става в главата му. Смяташе, че ако не притежава тази представа, нещо сериозно няма да е наред.

„Ако това е истина, маце, как така той не може да чете в теб? Как така не може да разбере, че това не е просто нова сцена от познатия стар секс фарс?“

Сега дойде нейният ред леко да се намръщи. Винаги бе чувала вътрешни гласове – предполагаше, че всички чуват, макар хората обикновено да говорят за тях не повече, отколкото за стомашната си дейност – и повечето от тези гласове й бяха стари познайници, мили като домашни чехли. Този обаче бе нов… и в него нямаше нищо мило. Беше силен, а в тона му звучаха младост и жизненост. И нетърпение. Обади се отново, за да отвърне на собствения си въпрос.

„Не че не може да чете в теб, просто понякога не го желае, маце.“

– Джералд, наистина не съм в настроение. Вземи ключетата и ме освободи. Ще направим нещо друго. Ще мина отгоре, ако искаш. Или просто ще си лежиш с ръце на тила, а аз ще го направя по другия начин, нали разбираш.

„Сигурна ли си, че искаш да го направиш? – попита новият глас. – Сигурна ли си, че въобще искаш да правиш някаква любов с този мъж?“

Джеси затвори очи, сякаш с това можеше да накара гласа да млъкне. Когато отново ги отвори, Джералд стоеше в долния край на леглото, а гащетата му стърчаха отпред като нос на параход. Е… по-скоро на детска лодчица. Гримасата му се бе разтегнала още повече и откриваше последните му зъби – тези със златните коронки от двете страни на челюстите му. Тя осъзна, че въпросната гримаса не й е просто неприятна – тя вдъхваше у нея презрение.

– Ще те пусна… ако бъдеш много, много добра. Можеш ли да бъдеш много, много добра, Джеси?

„Сантиментално – отбеляза новият безпардонен глас. – Tres* сантиментално.“

Джералд мушна палци под ластика на гащетата си като някакъв абсурден суперстрелец от каубойски филм. Щом преодоляха не твърде деликатните тлъстини около кръста му, гащетата се смъкнаха доста бързо. И ето го отвън. Не представляваше онзи внушителен локомотив на любовта, който бе срещнала за първи път като гимназистка върху страниците на „Фани Хил“, беше нещо хрисимо, розово и обрязано – една съвсем незначителна петнайсетсантиметрова ерекция. Преди две-три години, при едно от редките им пътувания до Бостън, беше гледала филм със заглавие „Шкембето на един архитект“. „Точно така – помисли си тя. – А сега гледам „Членът на един адвокат“.“ Наложи се да захапе бузи отвътре, за да не прихне. В този момент смехът щеше да е нещо твърде недипломатично.

И тогава я осени една мисъл, от която всеки порив към смях у нея секна. Мисълта беше такава: той не знаеше, че тя говори сериозно, защото тук сега при него Джеси Мъхаут Бърлингейм, съпруга на Джералд, сестра на Мади и Уил, дъщеря на Том и Сали, майка на никого, всъщност изобщо не присъстваше. Тя бе престанала да присъства, когато ключовете направиха своето леко стоманено „щрак“ в ключалките на белезниците. Мъжките списания от гимназиалните години на Джералд бяха заменени от купчина порнографски издания в най-долното чекмедже на бюрото му – издания, в които облечени само в бисерни нанизи жени стояха на колене върху мечи кожи, докато мъже с полови атрибути, в сравнение с които този на Джералд изглеждаше точно като детска залъгалка, се готвеха да ги оправят отзад. На последните страници на тези издания, между всичките деветстотин телефона, на които можеше да се обадиш, за да си говориш мръсотии, имаше реклами на надуваеми женски фигури, които трябваше да са анатомично верни – доста странно понятие според нея. Сега тя мислеше за тези пластмасови кукли с розова кожа, с лишени от плътни очертания тела, сякаш нарисувани и с безизразни лица, обзета от нещо подобно на изумено прозрение. Не беше ужас – не съвсем, – но в съзнанието й блесна някаква ярка светлина и пейзажът, който разкри, бе несъмнено по-страховит от тази глупава игра или от факта, че сега я бяха подхванали в лятната къща край езерото доста след като лятото си беше заминало за още една цяла година.

Но нищо от това не бе засегнало ни най-малко слуха й. Сега тя чуваше дърворезачка, която ръмжеше някъде доста далеч в гората – поне на разстояние от седем-осем километра. По-наблизо, откъм езерото Кашуакамак, гмурец, закъснял за ежегодния си полет на юг, нададе обезумелия си крясък в синия октомврийски въздух. Още по-наблизо, отсам, на северния бряг, излая куче. Грозен, виещ звук, който обаче подейства на Джеси успокоително, защото означаваше, че дори в средата на октомври в съседство все пак има някой. Иначе тук беше само вратата, разхлабена като стар зъб в изгнил венец, вратата, която се удряше по изкорубената каса. Имаше чувството, че ако трябва да слуша дълго това хлопане, то ще я подлуди.

Джералд, който сега бе чисто гол, коленичи на леглото и запълзя към нея. Погледът зад очилата му все още пламтеше.

Хрумна й, че точно този пламък я бе карал да продължава играта дълго след като първоначалното й любопитство се задоволи. Години я деляха от времето, когато бе виждала Джералд да я гледа с толкова жар. Тя не изглеждаше зле – бе успяла да запази теглото си от младини и почти напълно фигурата си, – но въп­реки това интересът на Джералд към нея се топеше. Струваше й се, че причината за това е отчасти в алкохола (сега той пиеше сто пъти повече, отколкото в началото на брака им), но знаеше, че не е само от пиенето. Как беше онази стара поговорка, че сближението ражда презрението? Това не можеше да е вярно за влюбените, поне според поетите на Романтизма, които четеше за часовете по английска литература в колежа, но през следващите години бе открила, че съществуват житейски факти, за които Джон Кийтс и Пърси Шели никога не са писали. Но, разбира се, те бяха умрели доста преди да достигнат сегашната възраст на тях двамата с Джералд.

А и всичко това нямаше особено значение точно тук и точно сега. Истинско значение може би имаше единствено фактът, че тя бе продължила да участва в играта по-дълго, отколкото в действителност искаше, само защото харесваше това горещо пламъче в очите на Джералд. То я караше да се чувства млада, красива и желана, но…

„…но ако си мислела, че той вижда теб, когато очите му блестят така, значи са те заблуждавали, маце. Или пък сама си се заб­луждавала. И може би сега трябва да решиш – наистина, наистина да решиш – дали възнамеряваш все така да се примиряваш с това унижение. Защото не е ли малко кофти да се чувстваш така? Унизена?“

Тя въздъхна. Да. Кофти беше.

– Джералд, аз наистина говоря сериозно. – Тя повиши тон и за първи път пламъчетата в очите му леко трепнаха. Добре. Явно все пак чуваше. Така че може би все още всичко бе наред. Не идеално – времето, когато можеше да се каже, че всичко е идеално, отдавна бе минало, – но поне наред. Сетне пламъчетата отново лумнаха, последвани след миг от идиотската гримаса.

– Сега ще получиш един урок, горда ми красавице – каза той. Наистина го каза, като при това произнесе „красавице“ тъй, както би го произнесъл господарят от някоя блудкава викторианска мелодрама.

„Дай му да го направи тогава. Просто му дай и всичко ще свърши.“

Този глас тя познаваше много по-добре и смяташе да последва съвета му. Не знаеше и не й пукаше дали Глория Стайнъм* би одобрила това; този съвет бе просто примамлив с абсолютната си практичност. Дай му да го направи и всичко ще свърши. Q.e.d.**

Сетне ръката му – неговата мека, късопръста ръка, чиято плът бе толкова розова, колкото и тази на върха на члена му – се протегна и сграбчи гърдата й, а нещо в нея внезапно подскочи като изопната жила. Тя рязко изхвърли нагоре гърба и таза си и отблъсна ръката му.

– Стига, Джералд! Отключи тези тъпи белезници и ме пусни да стана. Това нещо престана да бъде забавно миналия март, когато снегът още не се беше стопил. Не се чувствам възбудена, чувствам се глупаво.

Този път я чу съвсем ясно. Тя го разбра от начина, по който пламъчетата в очите му изведнъж угаснаха като свещи под напора на силен вятър. Предположи, че двете думи, стигнали най-накрая до него, бяха „тъпи“ и „глупаво“. Той бе прекарал детството си като шишко с дебели очила и не бе ходил на среща с момиче до осемнайсетата си година, когато със строга диета започнал да успява в усилията си да задуши опасващите го тлъстини, преди те да задушат него. От втори курс в колежа досега животът на Джералд бе протекъл, както той се изразяваше, „що-годе под контрол“ (като че животът – неговият собствен живот все пак – беше някакъв бесен мустанг, който са му наредили да укроти), но тя знаеше, че гимназиалните му години са представлявали истински филм на ужасите, оставил у него дълбоко презрение към себе си и подозрителност към другите.

Успехът му като фирмен адвокат (и бракът му с нея – тя смяташе, че и това е изиграло някаква роля, може би дори решаващата) бе допринесъл още за възстановяването на самоувереност­та и самоуважението му, но според нея някои от кошмарите още не бяха окончателно заличени. Някъде дълбоко в съзнанието му хулиганите на класа все още го ритаха в занималнята и все още се присмиваха на неумението му да направи във физкултурния салон каквото и да е, освен няколко лицеви опори като момиче, а определени думи – например „тъп“ и „глупаво“ – отново връщаха всичко това, сякаш бе завършил гимназията едва вчера… или поне тя така предполагаше. Често й се струваше, че психолозите могат да бъдат невероятно тъпи за много неща, но относно упорството на някои спомени… – там нямат грешка. Някои спомени се впиват в човешкото съзнание като зли пиявици и определени думи – например „тъп“ и „глупаво“ – са в състояние мигом да ги върнат към трескавите гърчове на живота им.

Тя се приготви да усети болезнен срам от този удар под кръс­та и изпита задоволство – или пък беше облекчение, – когато не я споходи нищо болезнено. „Сигурно съм просто уморена от преструвки“ – помисли си Джеси и тази мисъл я наведе на друга: тя може би имаше своя собствена сексуална програма и ако беше така, то тази история с белезниците определено не фигурираше в нея. Белезниците я караха да се чувства унизена. Самата мисъл за тях я караше да се чувства унизена. О, да, някаква неспокойна възбуда бе съпътствала първите експерименти – онези с шаловете – и при два-три от случаите тя изпита по няколко оргазма, което иначе й се случваше рядко. Въпреки това имаше и странични ефекти, на които не бе обръщала внимание, и това чувство на някакво унижение беше само един от тях. След всеки от тези ранни варианти на Джералдовата игра бе сънувала свои собствени кошмари. Събуждаше се от тях потна и задъхана, със стегнати на топки юмруци, заровени дълбоко между краката й. Помнеше само един от тези сънища, но и този спомен бе далечен и замъглен: тя бе абсолютно гола и играеше крокет, а слънцето изведнъж изчезна.

„Зарежи това, Джеси, можеш да обмислиш тези неща някой друг път. Сега единственото важно нещо е да го накараш да те пусне.“

Да. Защото това не беше тяхната игра, играта беше изцяло негова. Тя продължаваше да участва в нея просто защото Джералд го желаеше. А това вече не бе достатъчно.

Гмурецът отново нададе самотния си крясък откъм езерото. Замаяната очакваща гримаса върху лицето на Джералд се смени със смръщен недоволен израз. „Счупи ми играчката, кучко такава“ – казваше той.

Джеси осъзна, че си спомня последния път, когато бе наблюдавала ясно подобен израз върху лицето му. През август Джералд дойде при нея с някаква лъскава брошура, посочи какво иска и тя каза: да, разбира се, той може да си купи порше, щом иска порше, те със сигурност могат да си позволят порше, но според нея би било по-добре да си плати за членство в Здравния клуб на Форест Авеню, както се бе заричал вече две години. „Точно сега фигурата ти не е като за порше“ – каза му тя със съзнанието, че не е много дипломатична, но и с чувството, че не е време за дипломатичност. Освен това той я бе вбесил до такава степен, че хич не й пукаше за чувствата му. Напоследък това бе започнало да й се случва все по-често и я озадачаваше, но Джеси не знаеше какво да направи.

„И какво точно искаш да кажеш?“ – сковано бе попитал Джералд. Тя не си направи труда да му отвърне, беше научила, че когато задава подобни въпроси, те са почти винаги реторични. Важ­ното послание се съдържаше в простия подтекст: „Не си честна, Джеси. Не играеш играта.“

Но в онзи случай – може би като несъзнателна подготовка за този – тя бе предпочела да пренебрегне подтекста и да отговори на въпроса.

„Искам да кажа, че независимо дали имаш порше, или не, тази зима все пак ще станеш на четирийсет и шест, Джералд… и все пак ще тежиш с петнайсет килограма над нормата.“ Жестоко наистина, но тя можеше да стигне и до още по-голяма крайност, можеше да се хване за онази картина, която блесна пред очите й, щом погледна снимката на спортната кола върху лъскавата брошура, която Джералд й беше връчил. В този кратък миг бе зърнала топчесто, розовобузо момченце, заклещено във вътрешна автомобилна гума, която е донесло в училищния басейн.

Джералд грабна брошурата от ръката й, сетне се отправи навън без нито дума повече. Оттогава въпросът за поршето не бе повдиган отново… но тя често го усещаше в неговия втренчен и обиден поглед, който казваше: „Изобщо не е смешно.“

Сега в момента виждаше един още по-ожесточен вариант на този поглед.

– Каза, че ти изглежда забавно. Точно това ти бяха думите: „Изглежда забавно.“

Беше ли казала така? Вероятно да. Но е било грешка. Малко е сглупила, нищо повече, подхлъзнала се е върху вечната динена кора. Естествено. Но как да кажеш това на съпруга си, когато той е издал напред долната си устна като бебе, готово да се развилнее?

Не знаеше как, затова сведе очи… и видя нещо, което въобще не й хареса. Джералдовият вариант на господин Щастливец ни най-малко не бе оклюмал. Явно господин Щастливец не бе чул за промяната в плановете.

– Джералд, аз просто не съм…

– …в настроение? Е, това е страхотна забележка, не мислиш ли? Взех си цял свободен ден. А ако останем за през нощта, значи и сутринта ще ми бъде свободна. – Той се замисли над това за миг, после повтори: – Каза, че ти изглеждало забавно.

Тя започна да прехвърля извиненията си, както уморен стар комарджия картите си („Да, но сега имам главоболие“; „Да, но сега са ме нападнали онези наистина гадни спазми преди менструация“; „Да, но аз съм жена и следователно ми се полага да променям мнението си“; „Да, но сега, когато действително сме тук, откъснати от света, ти ме плашиш, лошо, красиво, зверско мъжище такова!“), припомняйки си лъжите, които подхранваха заблудите или егото му (те често бяха взаимозаменяеми), но преди да успее да извади някоя карта, която и да е, новият глас отново проговори. За първи път прозвуча наяве и Джеси с изумление откри, че във въздуха тонът му е същият като в главата й – силен, сух, решителен, овладян.

При това изненадващо познат.

– Прав си. Предполагам, че наистина съм го казала, но истински забавното беше да избягаме заедно, както правехме, преди името ти да увисне на табелка върху вратата, редом с тези на останалите важни клечки. Мислех си, че можем малко да поразклатим пружините, после да поседим на брега и да помълчим. А след залез да поиграем на скрабъл*. Това подсъдно ли е, Джералд? Как мислиш? Кажи ми, защото наистина искам да зная.

– Но ти каза…

Вече пет минути му обясняваше по различни начини, че иска да я освободи от тези проклети белезници, а той все още не го бе сторил. Нетърпението й преля в ярост.

– Боже мой, Джералд, не ми е интересно почти от самото начало и ако не беше такъв дръвник, щеше да си го разбрал!

– Ах, този твой език! Твоят прекрасен саркастичен език. Понякога ми писва от него…

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: