Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Яж, моли се и обичай

Елизабет Гилбърт

Елизабет Гилбърт e млада омъжена жена, която не е щастлива от семейния си живот. След мъчителен развод и бурна любовна връзка тя е съсипана и объркана, но и свободна както никога преди.

Лиз се отправя на едногодишно пътешествие в търсене на щастието и равновесието в живота си. Четири месеца в Рим, четири месеца в ашрам в Индия, където успява да обуздае част от демоните в себе си, и накрая - на остров Бали, където беззъб шаман на неизвестна възраст й показва нов път към покоя...

И ето че щастието бавно пропълзява в нея и я завладява.

"Успокояваща и вдъхновяваща, написана с невероятно остроумие, тази книга е за всеки, който някога е губил нещо или си е казвал, че би трябвало да има и друг, по-добър път."  -  Ню Йорк Таймс

 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Елизабет Гилбърт e млада омъжена жена, която не е щастлива от семейния си живот.

След мъчителен развод и бурна любовна връзка тя е съсипана и объркана, но и свободна както никога преди.

Лиз се отправя на едногодишно пътешествие в търсене на щастието и равновесието в живота си. Най-напред прекарва четири месеца в Рим, където учи италиански с помощта на красиви братя близнаци, въздържа се от романтична обвързаност (въпреки близнаците) и напълнява с десет килограма.

След това прекарва четири месеца в ашрам в Индия, където установява, че за да постигнеш просветление, трябва да си готов дори да ставаш посред нощ и да търкаш пода на храма. Там успява да обуздае част от демоните в себе си.

Накрая се озовава на Бали, където беззъб шаман на неизвестна възраст й показва нов път към покоя - просто седи и се усмихвай. И ето че щастието бавно пропълзява в нея и я завладява.

"Успокояваща и вдъхновяваща, написана с невероятно остроумие, тази книга е за всеки, който някога е губил нещо или си е казвал, че би трябвало да има и друг, по-добър път."  -  Ню Йорк Таймс

Биография и факти за автора

Елизабет Гилбърт е една от най-популярните американски писателки. Родена през 1969 година в Уотърбъри, Кънектикът, тя израства в семейство на фермери и едва ли тогава е предполагала, че литературата ще бъде нейното призвание. До това откритие достига в последните години от колежа, когато покрай политологията, която изучава, пътуването из собствената ѝ и чуждите страни се превърнало в съществена част от живота.

Вдъхновена от видяното и преживяното, Елизабет решила да описва пътешествията си в разкази, но тъй като денят ѝ бил зает с работа, запълвала страниците в малките, тъмни часове на нощта. За съжаление, листите останали непубликувани в продължение на няколко години, докато през 1993 г., един от тях е издаден от списание “Esquire” с заглавието “Дебютът на една американска писателка”.

През тези години Елизабет се издържала работейки като барманка, затова и отделяла време за писане само през нощта. Вълнуващите ѝ авторски статии обаче ставали все по-често публикувани и младата писателка започнала да изкарва прехраната си като журналист за няколко списания. Сред тях са “Spin”, “GQ” и “The New York Times Magazine”.

Постепенно и все по-категорично американката започнала да развива желаната кариера, като нейните есета спечелили наградата “The National Magazine Award” цели три пъти, а една от биографичните ѝ статии в списание “GQ” дори се превърнала в основен сюжет на филма “Грозна като смъртта” (COYOTE UGLY).

Последвали още награди и редица призвания за изплуващият талантлив автор. Първата ѝ книга “Пилигримите”, била оценена от носителката на пулицър, журналистът и автор Анни Пруу (Annie Proulx), като “една творба на млад писател с блестящ талант”. Този сборник получил наградата “Pushcart” и е отличен с наградата на Хемингуей - “PEN”.

Следващата творба на набиращата все по-голяма популярност американска писателка е озаглавена “Непреклонни мъже” и също е отличена като “New York Times Book Notable”. Книгата е роман, който в същността си разказва една доста тъжна история свързана с невероятно тежки териториалните войни за риболовът между два отдалечени острова по бреговете на Мейн.

През 2002 година Елизабет написва и биографичната книга на американският природоизследовател, Юстас Конуей (Eustace Conway), и я нарича “Последният американски мъж”. Това е поредното забележително творение на авторката, което е абсолютен финалист на наградите “National Book Award” и “The National Book Critic’s Circle Award” през 2002 година.

Въпреки непрестанния успех на книгите ѝ, заглавието, донесло на Елизабет Гилбърт световна известност, е мемоарния роман “Яж, моли се и обичай”. Това са страниците на нейното лично и напълно откровено житейско пътуване, които се превърнаха в бестселър номер 1 на “New York Times”. Те направиха американката от Уотърбъри една от стоте най-влиятелни личности в света, според “Time Magazine”.

Този разказ представя пътя, по който авторката е преминала в търсене на щастието и с напълно отворени врати разказва нейната личната борба. Борба, в която след поредица от преврати тя спечелва живота си отново, загърбвайки едни тежки периоди и отваряйки вратите на щастието и любовта.

Роман, който американката почувства, пожела и изживя, споделяйки го с целия свят в повече от 5 милиона копия. Тази истинска и вълнуваща история, спечели сърцата на хората от целия свят и през 2010 г. беше екранизирана от “Columbia Pictures” . Главната роля в кинолентата изигра актрисата Джулия Робъртс.

Откъс от книгата

Италия или „Кажи го, както го ядеш“ или трийсет и шест истории за стремежа към удоволствието

1.

 

Искам Джовани да ме целуне.

Но това е ужасна идея по много причини. Първо, Джовани е с десет години по-млад от мен и — като повечето италианци на двайсет и няколко години — още живее с майка си. Дори само тези факти го правят малко вероятен любовен партньор за мен, като се има предвид, че аз съм типична американка на около трийсет и пет години, която току-що е преминала през несполучлив брак и опустошителен безкраен развод, последван незабавно от страстна любовна история с отвратително болезнен край.

След толкова много поредни загуби станах тъжна и ранима и около седем хиляди годишна. По принцип не бих натрапила своята жалка, съсипана, застаряваща личност на прекрасния и неопетнен Джовани. Да не говорим, че най-сетне стигнах възрастта, когато жената почва да се пита наистина ли най-мъдрият начин да преодолее загубата на един красив тъмноок млад мъж е веднага да покани друг такъв в леглото си. Ето защо бях самотна толкова месеци. Ето защо всъщност реших да прекарам цялата година във въздържание.

Тук схватливият наблюдател може да се поинтересува: „Тогава защо дойде в Италия?“

На което мога да отговоря само: „Чудесен въпрос“, особено когато гледам през масата красивия Джовани.

Джовани е моят партньор в езиков тандем. Звучи като намек, но за съжаление не е. Означава единствено, че се срещаме няколко вечери седмично тук, в Рим, за да може всеки да упражнява езика на другия. Първо говорим на италиански и той е търпелив с мен; после говорим на английски и аз съм търпелива с него.

Открих Джовани няколко седмици след като пристигнах в Рим благодарение на голямото интернет кафе на „Пиаца Барбарини“, от другата страна на улицата срещу фонтана със скулптурата на онзи секси тритон, който надува своята раковина. Той (Джовани, не тритонът) беше залепил съобщение на дъската за обяви, че италианец търси някой с майчин език английски, за да се упражнява в разговор.

Точно до неговата обява имаше друго съобщение със същата молба — дума по дума, дори с еднакъв шрифт. Единствената разлика беше в информацията за контакт. На едната обява имаше имейл на някой си Джовани, а другата представяше някой си Дарио. Но дори домашният телефонен номер беше един и същ.

Използвах силната си интуиция и пратих имейл на двамата едновременно, като попитах на италиански: „Да не би да сте братя?“

Джовани беше този, който написа следното много provocativo[1] съобщение: „Още по-хубаво е — близнаци сме!“

Да, много по-хубаво. Оказаха се високи, мургави и красиви, еднояйчни двайсет и пет годишни близнаци, с онези огромни, кафяви и влажни италиански очи, които просто ми късат сърцето. След като лично се срещнах с момчетата, се зачудих дали да не коригирам някак решението си за въздържание през тази година.

Например да спазвам абсолютно въздържание, но по изключение да задържа двойка красиви двайсет и пет годишни италианци близнаци като любовници. Което леко напомняше на моя приятелка — вегетарианка с едно изключение, бекона, — но все пак… Вече съчинявах писмото си до „Пентхаус“:

Запалените свещи в римското кафене разпиляваха потрепващи сенки и беше невъзможно да разбера чии ръце ме гале…

Но не.

Не и не.

Пресякох фантазията по средата на думата. Моментът не беше подходящ да търся любовна история и несъмнено (както след деня идва нощта) да усложнявам допълнително вече объркания си живот. Време беше да потърся лек и спокойствие, които осигурява само уединението.

Както и да е, сега, в средата на ноември, двамата със срамежливия и усърден Джовани вече сме добри приятели. А Дарио — по-шумният и весел от двамата братя — запознах със своята очарователна приятелка Софи от Швеция и те, общо взето, споделят вечерите си в Рим като друг вид тандем. Но аз и Джовани само си говорим. Е, ядем и си говорим. Вече сме прекарали доста приятни седмици в ядене и говорене — споделяме ту някоя пица, ту поправка в граматиката. И тази вечер не беше изключение. Чудесно се забавлявахме с нови идиоми и с прясна моцарела.

Сега е полунощ, има мъгла и Джовани ме изпраща до апартамента ми по тесните улички на Рим, които така се вият около древните сгради, сякаш заблатени реки пълзят покрай сенчестите коренища на кипариси. Вече сме пред вратата ми. Заставаме един срещу друг. Той нежно ме прегръща. Това е напредък; първите няколко седмици само протягаше ръка за поздрав. Мисля, че ако остана в Италия още три години, той може дори да се напие и да ме целуне. От друга страна, може просто да ме целуне веднага, тази вечер, точно тук до вратата ми… още има шанс… Искам да кажа, телата ни са притиснати едно към друго под лунната светлина… и естествено, ще е ужасна грешка… но все пак има такава чудесна вероятност да го направи точно сега… просто да се наведе… и… и…

Не.

Отдръпва се от прегръдката.

— Лека нощ, скъпа моя Лиз — казва той.

— Buona notte, caro mio — отвръщам аз.

Изкачвам стълбите до апартамента си на четвъртия етаж съвсем сама. Влизам в миниатюрното си ателие съвсем сама. Затварям вратата след себе си. Още една самотна вечер в Рим. Очаква ме поредната дълга нощ, през която в леглото ми няма да има никой и нищо, освен купчина италиански разговорници и речници.

Сама съм, съвсем сама, напълно сама.

Проумявам този факт, оставям чантата си, падам на колене и притискам челото си в пода. Ето, отправям към вселената пламенна молитва за благодарност.

Първо на английски.

После на италиански.

И после — просто за да ме разберат по-добре — на санскрит.

 

2.

 

И докато още смирено се моля долу на пода, ще остана в това положение и ще се прехвърля три години назад във времето, когато започна цялата тази история — към момент, който ме завари в абсолютно същата поза: на колене, на пода, мълвяща молитва.

Всичко друго от сцената преди три години обаче беше различно. По онова време не бях в Рим, а в банята на горния етаж в голяма къща близо до Ню Йорк, която наскоро бях купила заедно със съпруга си. Ноемврийски студ, около три часа през нощта. Съпругът ми спеше в леглото ни. Аз се криех в банята може би за четиридесет и седма поредна нощ и точно като всички предишни нощи плачех. Всъщност плачех толкова силно, че пред мен на плочките се разливаше огромно езеро сълзи и сополи, същински потоп (ако щете) на моя срам, страх, объркване и тъга.

Не искам повече да съм омъжена.

С всички сили се мъчех да не го осъзнавам, но истината все настояваше да ми се покаже.

Не искам повече да съм омъжена. Не искам да живея в тази голяма къща. Не искам да имам дете.

Но бях длъжна да искам дете. Бях на трийсет и една години. Със съпруга ми, с когото бяхме заедно от осем години и женени от шест, бяхме изградили целия си живот около простото очакване, че след като навършим старческите трийсет, аз ще пожелая да се установя и да имам деца. И двамата очаквахме, че дотогава ще съм се уморила от пътувания и с радост ще заживея в голям и шумен дом, пълен с деца и със собственоръчно ушити юргани, с градина в задния двор и с топла яхния, която къкри върху печката. (Фактът, че това беше съвсем точен портрет на собствената ми майка, веднага показва колко трудно ми е било някога да направя разлика между себе си и властната жена, която ме бе отгледала.)

Но с ужас разбирах, че не искам нито едно от тези неща. Вместо това, когато бях на двайсет и девет години, крайният срок ТРИЙСЕТ надвисна отгоре ми като смъртна присъда и открих, че не искам да съм бременна. Продължавах да очаквам да се появи желанието ми за дете, но това не се случи. А аз знам какво е да искаш нещо, повярвайте ми. Много добре знам какво е желание. Но то липсваше. Отгоре на това, не спирах да мисля какво каза сестра ми веднъж, докато кърмеше първото си бебе: „Да имаш дете е като да си направиш татуировка на лицето. Наистина трябва да си сигурна, че точно това искаш, преди да му се посветиш.“

Обаче сега как да се върна назад? Всичко си беше на мястото. Трябваше да се случи тази година. Всъщност вече от няколко месеца опитвахме да зачена. Но нищо не се получаваше (с изключение на факта, че почти като саркастична подигравка с бременността ми се появи психосоматично сутрешно гадене и нервно повръщах закуската си всеки ден). И всеки месец по време на менструация откривах, че скришом шепна в банята: Благодаря, благодаря, благодаря, благодаря ти, че ми даваш още един месец живот…

Опитвах да се убедя, че това е нормално. Реших, че сигурно всички жени имат подобни чувства, когато се опитват да забременеят. (Определях тези чувства като „противоречиви“ и избягвах много по-точното описание „изцяло сковани от ужас“.) Внушавах си, че това е нормално, независимо от всички доказателства за обратното — като познатата, която срещнах миналата седмица. Разбрала, че за първи път е бременна, след като цели две години се лекувала от безплодие и пръснала куп пари. Беше във възторг. Каза, че винаги е искала да стане майка.

Призна, че от години тайно купува бебешки дрешки и ги крие под леглото, където мъжът й няма да ги намери. Видях радостта на лицето й и я разпознах. Същата радост грееше на моето собствено лице миналата пролет, щом от списанието, за което работех, ми казаха, че ме пращат в Нова Зеландия да напиша статия за търсенето на вид гигантска сепия. И си помислих: „Докато не почувствам такъв възторг от мисълта за бебето, какъвто почувствах от това, че ще ходя до Нова Зеландия да търся гигантска сепия, не мога да имам дете.“

Не искам повече да съм омъжена.

През деня отхвърлях тази мисъл, но нощем тя ме разяждаше. Каква катастрофа. Как може да съм такова престъпно нищожество, че да потъна толкова дълбоко в един брак, а после да избягам? Купихме къщата само преди година. Не исках ли този хубав дом? Не го ли харесвах? Тогава защо обикалях просторните му стаи всяка нощ и виех като Медея?

Не се ли гордеех с всичко придобито в брака: престижния дом в Хъдсън Вали, апартамента в Манхатън, осемте телефонни линии, приятелите, пикниците и партитата, уикендите, прекарвани в бродене по пътеките, на който си искаме четвъртит хипермаркет и в купуване на още уреди на кредит? Във всеки един момент бях участвала активно в създаването на този живот, тогава защо нищо в него не ми прилягаше? Защо се чувствах толкова претрупана със задължения, уморена от това, че предимно аз изкарвам хляба, домакинствам, координирам социалния ни живот, разхождам кучето, аз съм съпруга и бъдеща майка и — в някакви откраднати мигове — писателка…?

Не искам повече да съм омъжена.

Съпругът ми спеше в другата стая, в леглото ни. Еднакво го обичах и не можех да го понасям. Не можех да го събудя и да споделя, че съм нещастна — какъв смисъл имаше? Той вече от месеци ме гледаше как се разпадам, как се държа като побъркана (и двамата се съгласихме с тази дума) и това само го изтощаваше. И двамата знаехме, че нещо не ми е наред, и той почваше да губи търпение. Карахме се и плачехме и това ни беше омръзнало, както може да втръсне само на двама души, чийто брак рухва. Имахме очи на бегълци.

Причините, по които не исках вече да съм съпруга на този мъж, са прекалено лични и много тъжни, за да ги споделям тук. Голяма част бяха свързани с моите проблеми, но завидна порция от неприятностите ни беше свързана и с него. Това е съвсем естествено, в края на краищата в брака участват двама души — два гласа, две мнения, две враждуващи групировки от решения, желания и ограничения. Но не мисля, че е подходящо да обсъждам неговите проблеми в своята книга. Нито ще моля някой да ми вярва, че мога да представя безпристрастна версия на нашата история, и затова хрониката за провала на нашия брак ще остане неразказана.

Освен това тук няма да обсъждам и причините, поради които все още исках да му бъда съпруга, нито колко беше прекрасен, нито защо го обичах, защо се бях омъжила за него и защо не бях в състояние да си представя живота без него. Няма да разказвам нито едно от тези неща. Достатъчно е да кажа, че в онази нощ той още беше моят морски фар и моят албатрос. Единственото по-немислимо от това да си тръгна беше да остана; единственото по-невъзможно от това да остана беше да си тръгна. Не исках да съсипвам нищо и никого. Исках само тихо да се измъкна през задната врата без бъркотия и без последствия и да бягам неспирно чак до Гренландия.

Тази част от историята ми не е щастлива, знам. Но я споделям тук, защото на онези плочки в банята се случи нещо, което завинаги щеше да промени хода на живота ми.

Почти като налудничавите астрономически суперсъбития, когато някоя планета, без каквато и да е причина отскача в космоса, разтопеното й ядро се размърдва, измества полюсите и променя драстично формата й така, че цялото тяло на планетата изведнъж става продълговато вместо сферично.

Случи се така, че започнах да се моля.

Знаете как, на Бог.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: