Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Хрониките на Земята - книга 3: Войните на боговете и хората

Зекария Сичин

Трета книга от “Хрониките на Земята”

В третата книга от поредицата “Хрониките на Земята” Зекария Сичин разкрива поразителни свидетелства, че “боговете”, обитавали Земята преди десетки хиляди години, всъщност наистина са съществували, че са дошли от дванадесетата планета, Нибиру, и са водили тук борби за господство.

Въз основа на педантичен анализ на древните паметници - от шумерски глинени плочки до индийски митове и Стария завет - авторът доказва своите теории за възникването на човечеството.

Той също демонстрира съвременни източници като снимки на НАСА, направени от космоса, които разкриват свидетелства за ужасна ядрена експлозия на Синай, датираща отпреди хиляди години, и предполага, че това е древно бойно поле на праисторическите богове. Библейският потоп, Троянската война, разрушаването на Содом и Гомора - тези и много други катаклизми в човешката история се обясняват в тази уникална книга, разгадаваща древните загадки.

  • Корица: Мека
  • Страници: 370
  • Тегло: 0.350 кг
  • Издадена: 2003 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Зекария Сичин
 

Наличност: Да

14,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

1

Войните човешки

През пролетта на 1947 г. едно овчарче търсело изгубена овца сред голите скали над Мъртво море и се натъкнало на пещера, в която имало еврейски свитъци, запечатани в пръстени делви. Тези и други писмени паметници, открити в района през следващите години - общо наричани "свитъци от Мъртво море" - останали непокътнати близо две хилядолетия, грижливо навити и скрити през бурните години, когато Юдея предизвикала могъществото на Римската империя.

Дали тези документи произхождат от официалната Ерусалимска библиотека, изнесена преди градът и неговият храм да паднат през 70 г., или - както предполагат повечето учени - принадлежат на есените, отшелническа месианска секта? Мненията са разделени, защото библиотеката съдържала традиционни библейски текстове, както и писания, свързани с обичаите, организацията и вярванията на сектата.

Един от най-дългите и пълни свитъци, и може би най-драматичният, се занимава с бъдеща война, нещо като Последната война. Озаглавен от учените "Войната на синовете на светлината срещу синовете на мрака", той изобразява постепенно разрастваща се война - локални битки, в които отначало участват непосредствените съседи на Юдея и които постепенно стават все по-свирепи и разширяват обсега си, докато накрая не обхващат целия стар свят: "Първата схватка на синовете на светлината срещу синовете на мрака, тоест срещу войската на Велиара, ще е срещу воините на Едом, Моав, амонитците и филистимската земя, сетне срещу китийците от Асирия и срещу онези нарушители на Завета, които им оказваха помощ..." И след тези битки "те ще нападнат китийците от Египет" и "след време... царете на север".

В тази Война човешка, предрича свитъкът, Бог на Израиля ще изиграе активна роля:

"В деня, в който паднат китийците, ще стане голяма битка и сеч в присъствието на Бога Израилев; защото този ден Той отдавна е определил за последна битка срещу синовете на мрака."

Пророк Иезекиил вече е предрекъл битката "в последните дни", в която участват Гог и Магог и в която сам Господ казва, че "ще избия лъка ти из твоята лява ръка и ще изхвърля стрелите ти из твоята дясна ръка"*. Ала свитъкът от Мъртво море продължава и предвижда действителното участие на много богове, сражаващи се рамо до рамо със смъртни:

"В този ден божественото множество и обществото на смъртните ще се сражава рамо до рамо в бой и сеч. Синовете на светлината с божествена мощ и сред силен шум и бойни викове на богове и хора ще се бият със синовете на мрака."

Въпреки че в исторически времена "в Божието име" са воювали кръстоносци, сарацини и безброй други, вярването, че в бъдещата война Бог лично ще присъства на бойното поле и богове и хора ще се сражават рамо до рамо, звучи фантастично и в най-добрия случай трябва да се разбира алегорично. Но тази идея не е толкова необикновена, колкото изглежда, тъй като в по-древни времена наистина се е вярвало, че войните човешки не само се водели по волята на боговете, но и с тяхното активно участие.

Една от най-романтично представените войни, в която любовта пратила хиляди кораби, е Троянската война между ахейците и троянците. Известно ни е, че гърците я започнали, за да върнат Хубавата Елена на законния й съпруг. И все пак един старогръцки епически разказ, "Киприя", представя войната като предварително обмислен план на великия бог Зевс: "Някога хиляди хора обитавали широката гръд на Земята. Смилил се над тях мъдрият Зевс и решил да облекчи нейното бреме. Затова замислил Троянската война - чрез смъртта да направи по-малобройна човешката раса."

Омир, гръцкият разказвач, който излага събитията от войната в Илиадата, хвърля вината за подбуждане на конфликта и раздухването му до огромни размери върху прищевките на боговете. Действайки пряко и косвено, понякога видими, друг път - не, различните божества насочвали главните герои в тази човешка драма към техните съдби. И зад всичко това стоял Зевс: "Всички блажени безсмъртни и колесничарите храбри спяха през цялата нощ, ала сладък сън Зевса не хвана. Само обмисляше богът как чест на Ахил да окаже, а да погуби по-много ахейци край кораби вити".

Още преди началото на битката бог Аполон започнал враждебните действия: "После той седна далече от стана и метна стрелата. Звън страховит се понесе от лъка му сребърен вредом... И непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха. Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога..." Когато противниковите страни се договорили да прекратят сраженията и да оставят водачите си да решат спора с ръкопашен бой, Зевс се обърнал към богинята Атина: "В стана троянски и в стана ахейски иди незабавно! Хитро накарай троянците първи да почнат коварно клетвите да нарушават към славните в боя ахейци". Изгаряща от нетърпение да изпълни задачата си, "устремно тя се понесе от стръмния връх олимпийски, както звездата... от която се пръскат лъчи многобройни". По-късно, за да не позволи битката да прекъсне за през нощта, Атина превърнала нощта в ден, като осветила бойното поле: "Тъмният облак надвиснал Атина им сне от очите, пак светлината проблесна от двете страни на ахейци: както при витите кораби, тъй и в полето на боя. Те гръмогласния Хектор и много троянци видяха..."

Докато сраженията продължавали и изправяли едни герои срещу други, боговете зорко наблюдавали воините, спускали се да грабнат някой обкръжен герой или да насочат останала без управление колесница. Но когато тези богове се озовавали на противникови страни и се понасяли едни срещу други, Зевс им заповядвал да стоят настрани от борбите на смъртните.

Примирието не продължавало много, тъй като мнозина от главните герои били синове на богове или богини. Особено се разярил Арес, когато неговият син Аскалаф бил смъртно ранен от един ахеец. "Вий, богове със дворци олимпийски, не ми се сърдете, че ще вървя сред ахейците да отмъстя за сина си - заявил на другите безсмъртни богът, - даже орисан да бъда, от Зевсова мълния гръмнат, редом със трупове сам да се валям във прах и във кърви".

"Докато още далеч боговете от хората бяха - пише Омир, - гордост безмерна изпълваше всички ахейци, понеже пак се показа Ахил след отсъствие дълго от боя." Ала заради растящия гняв на боговете и помощта, която ахейците получавали от полубога Ахил, Зевс променил решението си:

"Тук ще остана приседнал на стръмния връх олимпийски, с радост в душата ще гледам, а всички останали бързо в боя идете, където троянци стоят и ахейци, всеки да бъде във помощ на тези, които обича... Тъй каза Зевс гръмовержец и битка безспирна разжари. Тръгнаха в бой боговете с кроежи различни в сърцата."

Троянската война, а всъщност и самата Троя дълго се смятали за част от увлекателните, но невероятни старогръцки легенди, които учените тактично наричали "митология". Градът и свързаните с него събития все още били разглеждани като чисто митологични, докато през 1822 г. Чарлз Макларън не предположил, че една могила в Източна Турция на име Хисарлък е мястото на Омировия Илион. Едва след като през 1870 г. търговецът Хайнрих Шлиман с риск за личните си средства разкопал могилата и открил грандиозни находки, учените започнали да признават съществуването на Троя. Днес се приема, че Троянската война е реално събитие, датиращо от ХIII в. пр. Хр. Според старогръцките извори по това време боговете и хората воювали рамо до рамо - и в тези си вярвания елините не били сами.

Макар че в онези дни малоазийската периферия откъм Европа и Егейско море била осеяна с общо взето гръцки селища, в същинска Мала Азия господствали хетите. Отначало познати на съвременните учени само от Библията, а после и от египетските надписи, хетите и тяхното царство също оживели, когато археолозите започнали да разкопават техните древни градове.

Разчитането на хетското писмо и индоевропейския език на хетите позволи да се проследи произходът им до II хил. пр. Хр., когато арийските племена започнали да мигрират от района на Кавказ - някои на югоизток към Индия, други на югозапад към Мала Азия. Хетското царство процъфтяло около 1750 г. пр. Хр. и след петстотин години започнало да упада. По това време хетите били изтощени от постоянни нападения от Егейско море. Те описват като нашественик народа на Ахиява и мнозина учени смятат, че това е същият народ, който Омир нарича "ахайой" - ахейците, чиито нападения срещу западния край на Мала Азия поетът обезсмъртил в Илиадата.

През вековете преди Троянската война хетите разширили царството си до размерите на империя и претендирали, че го правят по заповед на своя върховен бог ТЕШУБ ("Гръмовержеца"). По-древното му наименование гласяло "Богът на бурята, чиято сила убива" и хетските царе понякога твърдели, че богът лично участвал в битката: "Могъщият бог на бурята, моят господар [пише цар Мурсилис], прояви божествената си сила и изстреля мълния" срещу врага, с което помогнал за неговия разгром. На хетите помагала и богинята ИЩАР, чийто епитет бил "господарката на бойното поле". Именно на нейната "божествена сила" се приписвали много победи, защото тя "се спускаше [от небесата] да погуби вражеските страни".

Както показват множество забележки в Стария завет, хетското влияние се простирало на юг до Ханаан, но те били там като заселници, а не като завоеватели. Докато те смятали Ханаан за неутрална зона и не предявявали претенции за нея, същото не може да се каже за египтяните. Фараоните многократно се опитвали да наложат властта си на север до Ханаан и земята на кедрите (Ливан). И постигнали стремежа си към 1470 г. пр. Хр., когато победили коалицията на ханаанските царе при Мегидо.

Старият завет и оставените от враговете на хетите надписи ги представят като умели воини, владеещи до съвършенство употребата на колесницата. Ала надписите на самите хети предполагат, че тръгвали на война само когато им повелят боговете, че давали на врага възможност да се предаде без бой преди да започнат бойните действия и че след победата хетите се задоволявали да вземат данък и пленници: градовете не били плячкосвани, населението не било избивано.

Но Тутмос III, победителят в битката при Мегидо, с гордост заявява в надписите си: "Негово величество отиде на север, разграбвайки градове и унищожавайки военни лагери". Фараонът пише за победения цар: "Аз опустоших неговите градове, опожарих лагерите му, превърнах ги в могили и те никога не могат да се възстановят. Плених целия народ. Взех пленници, отведох безбройния им добитък и вещите им. Унищожих всички източници на живот. Изкорених житото им и изсякох горите и всичките им красиви дървета. Погубих всичко." Това било сторено, твърди фараонът, по волята на неговия бог АМОН-РА.

Ужасният характер на египетската военна стратегия и безпощадните опустошения, които нанасяли на победения враг, са обект на самохвални надписи. Фараонът Пепи I например ознаменува победата си над азиатските "пясъчни обитатели" в поема, възхваляваща войската, "която порази земята на пясъчните обитатели... изсече смоковниците и лозята им... опожари всичките им домове, изби десетки хиляди хора". Възпоменателните надписи се придружават от живи изображения на бойни сцени (обр. 1).

Спазвайки тази безнравствена традиция, фараонът Пианхи, който пратил войска от Горен Египет, за да потуши бунта на Долен Египет, се разгневил от предложението на своите пълководци да пощадят оцелелите врагове. Той се заклел във "вечно опустошение" и заявил, че лично ще дойде в превзетия град "да унищожа онова, което е останало". И за това, пише владетелят, "моят баща Амон ми отправя похвала".

Бог Амон, с чиито бойни заповеди египтяните обяснявали своята жестокост, намира аналог в лицето на Бог на Израиля. По думите на пророк Иеремия, "Господ Саваот, Бог Израилев, казва: ето, Аз ще посетя Амона, който е в Но, фараона и Египет, боговете му и царете му, фараона и ония, които нему се надяват; и ще ги предам в ръцете на ония, които искат душата им". Този конфликт, научаваме от Библията, бил отдавнашен - близо хиляда години по-рано, в дните на Изхода Яхве, Бог Израилев, поразил Египет с множество бедствия, чиято цел била не само да смекчат сърцето на владетеля, но и да са "съд над всички египетски богове".

Библейският разказ приписва чудотворното избавление на израилтяните от египетско робство и отправянето им към Обетованата земя на пряката намеса на Яхве в тези съдбоносни събития:

"И потеглиха (синовете Израилеви) от Сокхот и се разположиха на стан в Етам, в края на пустинята. А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят и дене и ноще."

Последвало морско сражение, за което фараонът предпочел да не оставя надписи. За него научаваме от Книга Изход:

"Обърна се сърцето на фараона и на служителите му против тоя народ... И впуснаха се след тях египтяни... и ги застигнаха, както бяха разположени край морето... Господ тласкаше морето със силен източен вятър, та направи морето суша; и водите се разцепиха. И тръгнаха Израилевите синове посред морето по сухо..."

Призори, когато египтяните разбрали какво се е случило, фараонът заповядал колесниците му да се впуснат по дирите на израилтяните.

"И по утринна стража погледна Господ на египетския стан от огнения и облачния стълб и разбърка стана на египтяни. И направи да се изплеснат колелата от колесниците им, тъй че с мъка ги влечеха. Тогава египтяни рекоха: да бягаме от израилтяните, защото Господ се бори зарад тях против египтяни."

Ала египетският владетел, който преследвал израилтяните, наредил на колесниците си да продължат атаката. Резултатът бил катастрофален за египтяните:

"И водата се върна и покри колесниците и конниците на всичката фараонова войска, които бяха влезли подире им в морето; не остана ни един от тях... Израилтяните видяха великата ръка, която Господ показа над египтяни..."

Почти със същите думи по-късният фараон Рамзес II описва чудотворната поява на Амон-Ра на негова страна по време на една решителна битка с хетите през 1286 г. пр. Хр.

Битката се провела при ливанската крепост Кадес и в нея участвали четири полка на Рамзес II срещу войската, която хетският цар Муваталис събрал от всички краища на империята си. Тя завършила с отстъплението на египтяните и прекратила настъплението на фараона към Сирия и Месопотамия. Освен това сражението изчерпало силите на хетите и ги оставило слаби и безпомощни.

Хетската победа можела да е по-убедителна, защото едва не пленили самия Рамзес II. Открити са само частично запазени хетски надписи, разказващи за тази битка, но след завръщането си в Египет, фараонът сметнал за редно подробно да опише чудото на своето избавление.

Придружени от подробни илюстрации (обр. 2), неговите надписи върху храмови стени разказват, че египетската войска стигнала при Кадес, разположила се на лагер от южната му страна и се приготвила за бой. Колкото и да е странно, хетските сили не ги нападнали. Тогава Рамзес заповядал на два свои полка да напреднат към крепостта. Едва тогава изневиделица се появили хетските колесници, атакували напредващите полкове в тил и опустошили лагерите на другите два.

Когато египетските воини панически започнали да бягат, фараонът внезапно се оказал "съвсем сам със своя телохранител" и когато "погледна зад себе си, царят видя, че пътят му е отрязан от две хиляди и петстотин колесници" - не негови, а хетски. Изоставен от военачалниците, колесничарите и пехотинците си, Рамзес се обърнал към своя бог и му напомнил, че е изпаднал в това положение само защото е изпълнил неговата заповед:

"И рече Негово величество: "А сега какво да правя, отче Амон? Нима бащата своя син е забравил? Някога вършил ли съм нещо без теб? Всичките ми дела не са ли в изпълнение на твоите повели?"

Посочвайки на египетския бог, че врагът се кланя на други божества, фараонът продължава: "Какво са тези азиатци за теб, о, Амон? Тези окаяници, които не знаят нищо за теб, о, боже?"

Когато Рамзес продължил да се моли на своя бог Амон да го спаси, защото могъществото на божеството било по-голямо от това на "милиони пешаци, на стотици хиляди колесничари", станало чудо: богът се появил на бойното поле!

"Амон чу зова ми. Той ми протегна ръка и възрадвах се аз. Той застана зад мен и извика: "Напред! Напред! Рамзес, любими сине на Амон, аз съм с теб!"

Фараонът изпълнил заповедта на своя бог и се врязал във вражеските редици. Под въздействие на бога хетите необяснимо се оказали безпомощни: "ръцете им увиснаха отстрани, не можеха да изстрелват стрели, нито да вдигнат копията си". И тогава си казали: "Не е смъртен този, който е сред нас. Той е могъщ бог, не са човешки делата му, той е бог в крайниците си". И поваляйки врагове наляво и надясно, Рамзес успял да избяга.

След смъртта на Муваталис Египет и Хетското царство подписали мирен договор и царуващият фараон взел за своя главна съпруга хетска княгиня. Мирът им бил необходим, защото не само хетите, но и египтяните търпели все повече набези на "морските народи" - нашественици от Крит и други гръцки острови. Те стъпили на средиземноморския бряг на Ханаан и се превърнали в библейските филистимци, но техните нападения срещу египетските владения били отблъснати от фараона Рамзес III, който увековечил бойните сцени върху храмови стени (обр. 3). Той приписал победите си на факта, че строго се придържал към "плановете на всемогъщия бог, моя велик божествен баща, господаря на боговете". Рамзес отдава победите на своя бог Амон-Ра, тъй като "Амон Ра беше след тях и ги погубваше".

Кървавата диря на войната на човек срещу човека заради боговете ни връща в Месопотамия - Земята между реките (Ефрат и Тигър) - библейската "земя Сенаар". Там, разказва се в единадесета глава на Битие, се появили първите градове в света, със сгради от тухли и кули, които достигали небесата. Там започнала писаната история. Там започнала праисторията със селищата на Старите богове.

Това е разказ за дълбока древност, с който скоро ще се запознаем. Но нека първо се върнем хиляда години преди драматичните дни на египетския фараон Рамзес II. По онова време в далечна Месопотамия царската власт била взета от един амбициозен младеж. Казвал се Шарукин, "законен владетел", когото нашите учебници наричат Саргон I. Той построил нова столица, нарекъл я Агад и създал Акадското царство. От акадския език, записван с клинопис, произлизат всички семитски езици, към които се отнасят все още използваните иврит и арабски.

Царуването на Саргон обхваща по-голямата част от ХХIV в. пр. Хр. Той приписвал дългото си управление (петдесет и четири години) на специалния си статус, даден му от великите богове, които го направили "надзирател на Ищар, помазан жрец на АНУ, велик законен пастир на ЕНЛИЛ". Именно Енлил, пише царят, "не допусна никой да се възправи срещу Саргон" и му дал "земята от Горното море до Долното море" (от Средиземно море до Персийския залив). Затова Саргон водел пленените царе при "портата на Дома на Енлил", водени за въжета, завързани за кучешките нашийници на вратовете им.

По време на един от военните си походи отвъд планината Загрос Саргон станал свидетел на същото божествено чудо, на каквото присъствали участниците в Троянската война. Когато "навлезе в земята Варахши... и докато напредваше в мрака... Ищар направи светлина, за да му свети". Така царят успял да "проникне в тъмнината" и да преведе войската си през планинските проходи на днешен Луристан.

Акадската династия, която започнала със Саргон, достигнала върха си при управлението на неговия внук Нарам-Син ("когото обича бог Син"). Завоеванията му, пише на своите паметници Нарам-Син, били възможни, защото неговият бог го снабдил с уникално оръжие, "оръжието на бога", и защото другите богове му дали изричното си съгласие - и дори го поканили - да навлезе в техните земи.

Походите на Нарам-Син били насочени главно на северозапад и завоеванията му включват града-държава Ебла, чийто неотдавна открит архив от глинени плочки предизвика огромен научен интерес: "Въпреки че от разделянето на човечеството никой цар не е разрушавал Арман и Ибла, бог Нергал отвори пътя на могъщия Нарам-Син и му даде Арман и Ибла. Дари му и Аманус, Кедровата планина до Горното море."

Точно както Нарам-Син приписва успешните си походи на факта, че изпълнява волята на своите богове, така и неуспехите му се приписват на нейното нарушаване. Учените са комбинирали фрагменти от няколко версии на текст, озаглавен "Легенда за Нарам-Син". Царят говори от първо лице и обяснява, че злочестините му започнали, когато богинята Ищар "промени своя план" и боговете дали благословията си на "седем царе, братя, велики и благородни; техните войски наброяваха триста и шестдесет хиляди". Дошли от днешен Иран, те нахлули в планинските земи Куту и Елам на изток от Месопотамия и застрашавали самия Акад. Нарам-Син попитал боговете какво да прави и получил отговор да остави оръжието си и вместо да отиде на бой, да си легне с жена си (но кой знае защо, да не се люби с нея):

"Боговете му отговориха:

"О, Нарам-Син, ето нашата воля:

тази войска насреща ти...

Прибери оръжията си, в ъгъла ги остави!

Обуздай храбростта си, остани си у дома!

Легни си с жена си, но с нея не бива...

Не напускай нашата земя, за да се отправиш срещу врага."

Но царят заявил, че разчита на собствените си оръжия, и решил да нападне врага, въпреки съвета на боговете. "Когато настъпи първата година, пратих сто и двадесет хиляди воини, ала нито един не се завърна жив" - признава в надписа си Нарам-Син. На втората и третата година загинали още воини и Акад бил подложен на смърт и глад. На четвъртата година от началото на забранената война владетелят помолил великия бог Еа да убеди Ищар и да изложи проблема му пред другите богове. Те го посъветвали да се въздържа от съпротива и му обещали, че "в идващите дни Енлил ще прати гибел на синовете на злото" и Акад ще получи отдих.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: