Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

#Сподели

Емил Конрад

Аз съм просто човек, който прави нещо, което обича.

Споделянето ме доведе до тук. Виж мен. Мен, ако можех да съм аз. Не ме харесвай заради това, че другите ме харесват.

Кой си ти? Ти значиш много. … мислиш си на 16, че вече знаеш кой си. Точно си си го въобразил и се оказва, че нищо не знаеш.

Приемам те такъв, какъвто си. Колко грешки ще правиш, ако знаеш. Не игнорирай себе си. Защото е най-лесно да скролнеш надолу. Не позволявай никога да ти казват кой трябва да бъдеш. Не спирай да мечтаеш. Споделяй повече.

Аз споделям с теб себе си.

  • Корица: Мека
  • Страници: 128
  • Тегло: 0.160 кг
  • Издадена: 12.03.2016 г
  • Издателство: Егмонт
  • Виж още от Емил Конрад
 

Наличност: Да

9,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Емил Конрад качва първите си видеа в интернет през 2006 г., когато е едва на 17 години, първоначално на английски език. Голяма популярност набира няколко години по-късно, когато, вече на български, в своите клипове започва да разказва за нещата, които му се случват в реалния живот, по забавен и атрактивен начин.

Снима в дома си и сам обработва видеата си. Създава различни персонажи, най-известният от които е Силвето, която изиграва сам. Най-популярните му поредици от видеа са „Истината или се осмеляваш” и „Войната на половете”. 

Вижте историята на Емо, разказана от самия него във влога му.

Откъс от книгата

СПОДЕЛИ

Това правим всички. Споделяме. Това направих и аз. Споделих. Сега ще споделя и още. Аз. Този, който винаги има какво да каже. Аз. Този, когото е точно толкова лесно да не харесваш, колкото е и лесно да харесаш.

Много ме забавлява начинът, по който хората възприемат нещата. Аз винаги съм имал такива интереси. Винаги съм имал силна позиция. Може да не е била адекватна или нормална, но съм я имал.

Сякаш след като видеата, които качвам в YouTube, станаха популярни - това, което правя, се счита за по-приемливо. Напротив. И преди си е било същото, но видеата ми не са били гледани масово. Пренебрежението и умаловажаването идва от хората. От техните собствени възприятия и комплекси. Аз съм си същият. Правя същите неща. Общувам със същите хора. Абе, май не точно. Пораствам уж, ама само уж. Вътрешно съм си дете. Надявам се това завинаги да остане така. Тая надежда все още, че ще успея да се запазя. Не ме интересува, че съм на двадесет и шест години и правя неща, които не отиват на възрастта ми. Въобще кой определя какво отива на годините ви?

Мнението ми по всяка една тема, изразено където и да било, е като социален експеримент. Аз не съм човек. Нямам право на мнение. Ако пишех не от името на Емил Конрад - друго щеше да е възприятието. Няма да се жалвам сега. Не е нужно. Винаги ми се е струвало глупаво хората да се оплакват от собствената си „тежест“. Аз не съм най-важният човек на този свят, въпреки че ми се иска да съм за някого, та чак толкова да отдавам значение на всичко казано по мой адрес. А казано има доста. И вярно, и невярно. И лошо, и хубаво. Повечето пъти безпочвено и повърхностно. Нереално. Защото дори аз не знам точно кой съм. И как толкова много хора в онази вечер между 7-8 февруари 2015 вече бяха сигурни, че знаят всичко за Емил Конрад... Не зная.

Беше ми доста трудно да приема собствения си успех. Може би чак три-четири месеца след излизането на книгата се зарадвах. Зарадвах се, защото съм успял да направя нещо собствено. И не само това, но и фактът, че хората са ме подкрепили. И то не само двама-трима човека. Това е щастието за мен. Да откриеш хора, които изпитват нужда да те има. Хора, с които да можеш да споделяш. Пожелавам го на всеки човек.

Недоволството на околните не ми пре-чи. Омразата и лицемерието - те също не ми пречат. Пречи ми само необективността. Да не си обективен е много лошо. Може да не харесвам много неща у другите, но знам, че аз не съм този, който ще ги спре и оценява или ще настройва останалите срещу тях. Ако ти не харесваш някого, не е нужно и всички останали да не го харесват, както и обратното.

Нося голяма отговорност - така казват. Да, голяма отговорност е ежедневието... Имайки предвид, че съм супернепохватен и се опитвам да оцелея. Като враг номер едно съм на самия себе си. Знаете ли колко е трудно да стана сутрин без да си ударя главата в рафта над леглото ми?! Главата ми вече има перманентна цицина. Факт, че забравих да кажа на майсторите да преместят рафта преди да сменя матрака си. В момента имам толкова малко разстояние межу раф¬та и леглото, че почти се целуваме. Целувам се с рафт. Толкова  за отговорността ми.

Безотговорен съм явно. Не нося отговорност за нещата, които говоря. така на-писаха в едно списание. Че повечето от нещата, които казвам, са иронични. Забавен съм уж. при мен май всичко е „уж . Ей така, наужким. Колко странна дума - наужким?! Отнесох се пак. Нали си обещах, че ще съм отговорен. Една страница не мога отговорно да напиша.

Позор - както биха споделили много от високоморалните хора, които именно ми лепват подобни етикети. На тях мога да кажа, че моята „литература“ е #ТоваНеЕЛитература. То е много повече. То е нещо, което аз сам съм направил. Не съм сигурен колко от тези хора, които много плюха по страшното нещо, наречено Емил Конрад, са имали време да помислят, преди да напишат нещо в социалните мрежи по мой адрес. Във всички случаи от моето скромно проучване - не е било много. Всевъзможни простотии изчетох и много се смях. Някой е отделил от собственото си време, за да оплюе нещо, което никога няма да го интересува истински.

Ето това е грешното. Не трябва да под-ценяваш когото и да било, както и това, което прави. За теб то може да е безумно лесно, но без да си направил същото няма как да се поставиш на негово място. Затова предпочетох да не се занимавам. Да не обръщам внимание. Когато не даваш гласност на едно нещо - то не съществува. Да. Толкова е просто. Ако трябваше да отговоря на всеки, останал недоволен от това, че един човек е направил книга - нямаше да имам време да напиша втора, нито да живея.

Ще ме преживеят. Ще ме забравят. Ще им омръзне да говорят за мен. Така става с всекиго.

Предпочитам да обръщам внимание на хората, които наистина са отделили време, за да подкрепят мен и нещата, които създавам. Това е по-важно. Те повече заслужават внимание от този, който е решил, че с дадената му от Бог клавиатура и интернет връзка ще плюе по мен и по всичко в този ред.

Важно е да имаш принципи и приоритети. Може би това е същественото. Дисциплината идва от теб самия.

Никога няма да разбера стремежа на хората да изразят недоволството си от нещо, което не ги интересува. Или поне така казват. Най-често онова, което ми се е случвало да чувам от околните, е, че не са чели книгата, но не я харесват. Тогава ми става ясно що за мнение е това. И както е грешно да вярваш или следваш сляпо някого, така е и нездравословно да чуваш само позитиви.

Именно негативните и критичните оценки ме карат да се замисля. Всеки си мисли за подобни неща. Достатъчно добър ли съм? Достатъчно ли правя? Онези моменти, когато вечер си лягате в леглото и се опитвате да превъртите лентата, стремейки се да разберете защо е било нужно да кажете нещо. Да, онова нещо, което считате за глупаво, но сте го изрекли от притеснение. И точно заради реакцията на хората не сте напълно сигурни в себе си. А трябва ли да е така?! Този въпрос никога няма да спра да си го задавам. Живеем си така. На полюси със самите себе си. Без да разбираме защо правим доста от нещата в ежедневието си.

Няма как да скрия, че не всичко, което съм виждал за себе си, ме радва, но с вре-мето разбрах, че не е нужно всичко да е радостно. По някакъв начин съм успял да създам нещо, което ме прави щастлив - дали е книга, или видео, или каквото там ми е хрумнало. В края на деня, когато съм в леглото си и гледам към тавана... се чувствам добре. Добре със самия себе си.

Не ми харесва най-вече това, че околните се опитват да ме сравняват с някого. Не са нужни сравнения. Хората са различни. Най-обичам хора. Различни хора. Може би голяма част от нещата, които съм прилагал във видеа, са свързани с това, че съм наблюдавал хората. Какво правят. Как реагират. Другите са толкова по-интересни от теб самия. Единственото нещо, което трябва да направиш, е да спреш да виждаш само своето АЗ.

И АЗ не успявам да го правя. Опитвам се да изляза от рамките на егото си и да виждам повече другите. Признавам, че егоизмът ми е надделявал в редица ситуации. Много лош навик. Винаги съм го отдавал на това, че съм само дете и съм свикнал да ми се обръща внимание. Само на мен.

Покрай всичко, което ми се случва заради видеата, които правя, се старая да пре- сирам цялото внимание и да не си вярвам много-много. Наистина е хубаво да чувам, че хората имат какво да кажат за мен - дали добро, или лошо. Някой е проявил интерес към мен заради това, което съм създал. Това е мечтата на всеки човек, който е творчески  настроен. Макар и само у един да се породи интерес към творението.

Какво правя сега ли? Сега си седя на мястото, където пиша тази книга. На един хълм, до една каменна кариера, където през час се чуват и усещат тътени. На няколко тътена спирам да пиша. Няма хора. Няма никого. Само аз и Витоша отсреща. Това открих с времето. Колко е хубаво да си сам. Никога не мога да бъда напълно себе си, ако не остана сам. Едва тогава знам какъв въпрос да си задам и как да си отговоря, без да се притеснявам. Е, на мен все пак ми се случва често да си говоря сам. Повече от нормалното, признавам.

Но каквото и да кажа, вече знам, че някой ще го чуе. „Поемаш голяма отговорност“, така твърдят. Аз пък мисля, че съм свободен да казвам каквото мисля. Не е важно дали някой ще се вслуша в него. Ще последва реакция. Винаги има. Ама и това ще го преживеят. Имам едно нещо, с което мога да си служа - думи. Няма да позволя някого да ми го отнеме. Не ме интересува кой ще е доволен или не от това, което възнамерявам да кажа. Тази книга съм аз и никой друг. Ако намерите себе си в нея - добре дошли. Ако не - не съдете това, което не е ваше.

Няма как да слушам всекиго. В противен случай ще започна да се съсредоточа-вам върху негативните коментари и ще бъда ядосан. На хората няма защо да се ядосвам. Повечето от тях са видели едно-две мои видеа. За тях съм онзи, дето прави идиотски предизвикателства в интернет. Ако ме познават лично - никога няма да имат такова мнение. Това ме кара да не се загубя. Знам много добре кой съм аз и какво правя. А да бъда ядосан - защо!? Защото някой не ме харесва?! Че то дори не е нужно. Как хората не разбират, че не е необходимо да харесват нещо, дори не е нужно да си казват и мнението по всяка възможна тема. Това е лична потребност. Правиш го, защото искаш да изразиш собственото си мнение - не за да се харесаш на онези, които ще прочетат ко-ментара ти под публикация във Facebook.

Рядкост са хората, които имат истинска позиция. Но до тук ме доведе споделянето. Вас също. Аз споделям с вас себе си. Радвам се, че имам възможността да общувам с толкова много хора, без да съществуват бариери.

Дори не е нужно да се запознаваме. Направо започваме да си говорим. Толкова по-лесно. Всички споделят каквото им пад-не в интернет, но когато се видят с някого на живо - не е така. Защо ли сме толкова спокойни, когато натискаме бутона сподели и показваме най-съкровените си мисли и снимки.

Това ни лишава от реалната реакция на хората отсреща. Да, повечето се смеят на нещата, които споделяте. Реално, въобще не ги харесват. Неща, които никога не бихте им показали, ако ги видите сега на живо. Защо ли?! Те не са ви наистина близки. Те са хората, които са ви предложили приятелство в социална мрежа, а не си казвате „Здрасти“, когато се разминете на улицата. С тях ли искате да споделите?

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: