Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Гръцките интелектуалци и тракийският свят

Димитър Попов

В очите на гърците направеното от архитекта, от скулптора, от живописеца съвсем не спада към същия вид творчество, както това на поета, на мислителя, на музиканта. Човекът на изкуството е най-напред работник и на него се гледа преди всичко като на занаятчия, ловък в различни ръчни дейности, чието дело по същество се счита за техника. Той не може да очаква уважението на онези, които си служат с думи и звуци. Именно те са интелектуалците на древността и на тях се приписва божественото вдъхновениe.

 

Наличност: Да

24,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Димитър Петров Попов е професор, доктор на историческите науки към Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Води лекционни курсове в областта на античната история и култура и на тракологията. Тесните му изследвания се отнасят до културните взаимодействия в средиземноморския свят и до религиите на индоевропейците (в частност на траките). Книгата обобщава неговите изследвания върху редица проблеми на историята и на културата на Древна Гърция. Написана увлекателно, тя ще е интересна за повечето хуманитаристи и за всички любознателни, които се интересуват от древността.

Откъс от книгата

Глава първа.

Проблематиката

 

Терминът тракийско изворознание е въведен сравнително отскоро в тракологията. С него се обозначава обособяването на самостоятелно (според методическите принципи, на които се подчинява) научно-изследователско направление в областта на тази комплексна дисциплина за изучаването, за обясняването и за оценяването на историята и на културата на древна Тракия и траките.

Единно, цялостно понятие, именно то, а не обяснителното изворознание за древна Тракия и траките, се постулира от бързия напредък на науката за тях и от значителните резултати, на които едновременно отговаря. При това тракийското изворознание е органична тъкан на историографията, защото древните автори, които традиционно се определят като писмени извори, в същата степен са и първите историографи.

Преди да се пристъпи към изследването на безкнижовното или на нелитературното общество (каквото безспорно е и тракийското) трябва да се има предвид, че то е една непрекъсната проблематизация и репроблематизация на веществените, многосмисловите домашни и на косвените писмени извори. Трудностите са изключително големи, защото проучваната устна, безписмена история и култура винаги е във връзка с други – писмени и литературно обработени, а партньорите при тези взаимодействия могат да са и повече.

Наистина траките нямат и не оставят своя собствена писменост. Тази е тъжната прелест на тяхното битие, което нивга не ще сподели съкровените си тайни, сякаш омагьосано в страстния порив на желанието си да ни се покаже и да разкаже. Въпреки това то затваря вратите си пред нас, но и отново е пак тъй близко, като магнетичното видение, като достъпен мираж, но и като блян, който трябва да се изстрада, като дълъг и нелек – продължителен път, който е необходимо да се извърви. Често той ще се губи или ще е разбит, ще е осеян с препятствия и ще прекъсва, но и отново ще се появява, ще е без ясно обозначена посока, а и ще се разклонява, но винаги ще продължава напред.

Липсата на писменост обаче не бива да тревожи, защото самите траки не изпитват нужда от нея. Техният религиозно-идеологически светоглед я изключва. Така е, ако не се пропуска общият процес на етнокултурно и на народностно самосъзнание и на държавно строителство, който никога не ще се осъществи докрай в тракийските земи, и който никога, ако се отправим към класическата епоха, не ще изпита нуждата от административно-правна кодификация, норми, институции, закони, морал и т.н., присъщи на гръцкия светоглед.

Силата на тракийското идейно-религиозно мислене се крие в догматично внушаваната безписмена вяра. При това положение е ясно, че местната история и култура не ще проговорят и занапред. Те завинаги ще останат устни и ще се проповядват като пряко внушение, без дори да почувстват необходимостта от превод на някакво писмо, например на елинското. А и как да се запишат мимическите ритуални движения, скритият смисъл на обредните танци, викове, ревове, екотът на чинелите, биенето на барабаните, тишината на мистериите, пророчествата, жестовете, магиите?! Нима всички тези неща имат потребност от запис, а и кой запис ще ги възпроизведе точно такива, каквито са в действителност?!

Възраженията към предложената постановка могат да се потърсят по линия на редица надписи на „тракийски език“, които се срещат върху каменни стели, керамични съдове, керемиди, ритони, фиали, пръстени и т.н. Всички те са написани с гръцки букви и представят т.нар. скрипцио континуа, т.е. в това писмо думите са слети, а не разделени – обстоятелството, което поставя езиковедите пред големи трудности при опитите за разчитането на съдържанието им. Все пак от културноисторическа гледна точка тези епиграфски паметници (освен в случаите, когато съдържат лични имена или епитети) вероятно и занапред не ще бъдат дешифрирани.

Данните, с които науката разполага, са известни от надгробния надпис върху каменна плоча от с. Кьолмен, Преславско, изглежда, от VІ в.пр. Хр., надписите върху златен пръстен от с. Езерово, Симеоновградско, от V в.пр.Хр. и върху друг от с. Дуванлий, Пловдивско, от втората половина на V в.пр.Хр., четири повтарящи се надписа върху сребърни съдове отново от с. Дуванлий от края на V или началото на ІV в.пр. Хр. Тук спадат и надписите от о. Самотраки, за които все още не може със сигурност да се установи дали са на тракийски или са на някакъв особен индоевропейски език.

Всички опити на лингвистите за уверен прочит и за достоверно тълкуване на тези писмена най-малкото са лишени от културно-исторически основания, след като отправната точка при техния анализ са преките сведения и паралелите със старогръцкия език и със старогръцките реалии. Независимо дали езикът е тракийски или спада към някакъв вариант на трако-пеласгийската етнокултурна общност, неговите съпоставки с елинския никога не ще доведат до успех, тъй като двата свята – тракийският и гръцкият, са несъпоставими в социално-икономическо, в държавно-политическо и в религиозно-идеологическо отношение. Простичко казано, сравненията с елинския модел противостоят на общоисторическата ситуация.

Тук дори не се отчита обстоятелството, че повечето от фрагментираните и силно повредени самотракийски надписи са намерени в т.нар. зала за оброчни дарове на великите божества на острова. Това показва, че те могат да съдържат единствено заклинателни формули. Ето защо езикът, който принадлежи на тайната на мистериите, не ще се разчете освен в случаите, когато изследователите се натъкват на имена и епитети. Същото е положението и с останалите надписи. Те аналогично имат ролята на сакрални изрази, носят белезите на царски инсигнии, на свещени жречески оракули, на секретни вричания. Те никога не ще проговорят поради всичко, което крият, поради аристократичната адресираност на учението, което проповядват и внушават.

Безписмеността и безкнижовността на тракийската история и култура наистина ги лишава от възможността да се прочетат и да се чуят дори като далечно и смътно отразено ехо. Въпреки всичко те продължават да живеят чрез хилядите могили, които осейват безбрежната земя между Карпатите и Егейско море, чрез изящните паметници, заключени в тях, чрез крепостите, селищата, некрополите – неми свидетели на бурната, пъстра и превратна действителност, чрез миналото величие, но и тъгата на долмените и на гробниците – последни убежища на тракийските първенци, чрез вечната гатанка за възвишеното и безкрайното, за тънката нишка на съдбата и щастието.

Именно тракийската история и култура продължават да ни докосват с хилядите ръце на владетелските атрибути, да провокират любопитството ни под грохота на конските копита и на колесниците, които преброждат страната, да ни изненадват и често да спират дъха ни с отблясъците и светлосенките на спотаените ревниво съкровища, да ни предизвикват с безкрайните си въпроси, на които очакват със слаба, но и с винаги оправдана надежда отговори.

В контекста на споделеното е ясно, че точно поради безписмеността и безкнижовността на местната действителност проблематиката на тракийското изворознание е усложнена докрай още в зародиша си, макар че тя има дълбоки корени най-вече в българската историография, в цялостното развитие на науката за древността. Началото е поставено още с настъпването на миналия ХХ в., когато се появяват публикациите на Гаврил Кацаров относно сведенията на Омир и на Тукидид за „старите“ траки и на Димитър П. Димитров по повод историческите мотиви в драмата „Резос“ на Еврипид. По този начин се оформиха основите на собствено тракийското изворознание, а постиженията при проучванията бяха необходимия импулс да се върви напред и да се обогатява това научно направление.

За съжаление през този първи етап на развитие приносите не бяха особено значителни. Обикновено усилията на изследователите се свеждаха до превод на избрани пасажи от даден автор и до коментар, стриктно подчинен на каноните на тексткритиката на класическото изворознание. В повечето случаи интерпретациите не надхвърляха постиженията на западноевропейските школи и учени и често опираха до повторение на българския език на вече изказани мнения.

И все пак нужната крачка беше направена. За пръв път в историографията рязко се скъсваше с установените норми на елино-, респективно на римоцентризма. На преден план се търсеше да се изведе и да се разкрие собственият облик на тракийската история и култура. Още тогава се извършиха опити за цялостно разглеждане на даден автор, на съвкупните данни за тази зона от древността и за конкретно, проблемно тълкуване на определено произведение.

Вторият етап в развитието на тракийското изворознание се свързва с името на Христо Данов, с неговите последователни разработки върху известията за българските земи през античността в атинските поети от V в.пр.Хр., в историците Херодот, Ксенофонт, Полибий и Тацит и в крайна сметка в обобщителния му труд: „Към историческия облик на древна Тракия (Изследвания върху изворознанието на нашите земи).“ Инцидентните извороведски интереси отстъпиха място на задълбочено и трайно увлечение, което доведе до необходимите за момента обзорни прегледи на авторите по хронологията на техния жизнен път с последователно изреждане на откъсите им за древна Тракия и траките. Тези първи стъпки към обобщения и синтез проличаха в проучванията на Велизар Велков за мястото на тракийския свят в творчеството на Софокъл и на Аристофан. Появиха се и проблемни извороведски студии, където с ценен принос изпъкнаха анализите на Георги Михайлов и на Иван Венедиков. Но и сега, през този втори етап от развитието на тракийското изворознание, въпреки значителните постижения, не се въведоха нови епистемологически принципи.

Критичният момент по пътя на това научно направление се преодоля през неговият трети етап. Той съвпада с цялостния подем на тракологията като наука, особено след Първия международен конгрес през 1972 г. в София, и до известна степен продължава и към днешна дата. Точно тогава се постави началото на коренното преосмисляне на тракийската история и култура и на тяхната реинтерпретация. Особена стойност имаха монографичните постижения върху социално-икономическата, демографската и политическата структура на тракийския свят на различни равнища, върху неговата държавностроителна практика, върху религията и митологията – въобще идеологията, върху изкуството и културата, върху наследството на траките в традиционната народна българска култура.

В основата на проблематиката залегна взаимодействието между етнокултурните общности на фона на историческите процеси и явления в Югоизточна Европа – процеси и явления, които единствено могат да определят ролята, мястото и значението на древна Тракия и траките в индоевропейсктата проблематика – във формирането на палеобалканските и на другите европейски народи. В създадената ситуация стана ясно, че е наложително подходът и принципите на тракийското изворознание да се подложат на основна ревизия, а заедно с това да се потърси и нова основа за реализацията му.

Основната роля този път се пое от Александър Фол с неговите „Проучвания върху гръцките извори за древна Тракия“, като се започне от Хекатей, мине се през генеалогистите и митографите, през Херодот и Тукидид, и се стигне до Теопомп, Ефор и Конон – последователно публикувани като студии в ГСУ–ИФ. Естествено, първата позиция на отношение бе, че тракийската среда може да се възстанови отчасти чрез всичко онова, което другите казват за нея. От своя страна то съвсем не е малко с оглед на елинската и на латинската писмена литературна традиция.

Поети, логографи, географи, историци, философи, оратори, политици, пътеписци, мемоаристи и авантюристи – всичките тези наблюдатели по повод и без повод оставят редица свидетелства за различните исторически периоди. Техните данни, съобщения, доклади, спомени в едри щрихи чертаят картините от непосредственото минало и от собствения живот. Първостепенният въпрос сега е какви са начините да се възстановят те, какви са пътищата да се избегнат опасностите, които известията крият.

Най-напред се изтъкна фактът, че тракийската историческа и културна действителност не се описват от носителите си, а през призмата на хора, чиито светоглед е чужд, дори противопоставен на собствения.

Всеки автор, колкото и честен и добросъвестен да е той, се стреми да постави знак за равенство между онова, което вижда, чува и разсъждава за Тракия и траките, със свойствените нему добре опитомени и близки елински, респективно римски реалии, събития, неща.

Трудностите са още по-големи, защото страничните наблюдатели са не само носители на етнокултурната си среда и наследствено съзнание и мислене, но и на личните си родови и обществено-политически позиции. Това предопределя тяхната оценъчна система, творческото им поведение. На свой ред те изискват добре да се проучат месторожденията на тези писатели, средата, където те живеят, хорското мнение, което въздейства и формира възгледите им.

С не по-малка стойност са и особеностите на литературния жанр в традициите на школата, към която съчиненията принадлежат. Несъмнено те имат и следват собствени закони, чиито характерни отпечатъци се отразяват в отделните произведения. Те се открояват особено ясно в историографията, където йонийските, дорийските и атическите писатели предлагат противоречиви версии при описанието на едни и същи действия, явления, дела.

Съзнателно търсените сравнения, задължителното уподобяване, за да може чуждото да стане разбираемо, водят до преиначаване на тракийската действителност. Освен това, за да се преодолее деформацията, която се извършва със съседната историческа среда, не бива да се изпуска предвид, че всички описания, разкази, данни задължително и винаги се мерят с везните на гръцкия и на римския свят. Тук предубежденията изобилстват, а истинската същност на нещата се забулва в стремежа да се отрази любопитното и екзотичното, куриозното и анекдотичното.

При наблюденията на обширната, лежаща на север страна, по-скоро се търсят притчи с морализаторски характер, набляга се върху примерите, достойни или недостойни за подражание, а всичко видяно и чуто за и от тази земя с нейните нрави и обичаи, с нейните стремежи и политически перспективи, с нейното осъществяване, собствена тежест и значение, просто се описва мимоходом, все някак си се заобикаля и дори се прескача.

Преиначаването на всяка брънка от тракийската история и култура не е странно, след като твърде често всичко се свежда до чисто литературни стереотипи или до елегантни трансформации на исторически реалии. Големият въпрос за степента на достоверност на предадените сведения се поставя с още по-голяма острота, тъй като за древните автори траките остават периферен обект, а земята им „варварска“ зона, която приема ролята на случаен партньор на блестящата снежно мраморна Елада, на „цивилизована“ от Рим глуха провинция – един район от древния свят, интегриран тясно към посочените центрове на излъчване на интелектуална мощ.

Дори самото наименование „траки“ от синоним на „смел, храбър, дързък“ човек добива към епохата на писаната история, т.е. към и след VI в.пр.Хр., коренно противоположно съдържание на „остър, див, груб, суров, необуздан“ по законите на народното елинско етимологизуване. От този момент нататък те се превръщат в олицетворение на необразованост и на изостаналост и споделят общото пренебрежение на всички, които се намират извън кръга на гръцката или на римската култура – стават олицетворение на бликаща сурова примитивност.

Обикновено по отношение на местното население нещата се хиперболизират, превръщат се в модели на творческа фантазия. При подобен начин на писане е важен всеки детайл и именно той се търси упорито, за да се вмести в една логична, последователна и при всички положения убедителна система, независимо от обстоятелството, че същата тя е недотам вярна и е по-скоро фиктивна.

Подобен подход изключва обективност и незаинтересованост. Той стимулира комбинаториката и асоциативността. Чрез тях отделни мотиви, образи, идеи, които попадат между редовете и като случайни находки, впоследствие придобиват ново значение, обрастват с нови подробности, допълват се с дреболии, макар че при целия този процес, те все по-чувствително се отдалечават от правдоподобността и в крайна сметка дори заживяват собствен живот – превръщат се в жанрови стереотипи. Този е начинът на създаването на един специфичен механизъм на преобразуване на отделни реалии в постоянни и обобщаващи хиперболизирани характеристики. Това ще рече, че отделният автор не толкова го е грижа за различните ситуации, събития, дела, за достоверността на онова, за което пише, колкото за ефекта на замисъла на собствените му творения – картината да изглежда правдоподобна, да отговаря на действителността такава, каквато тя е в представите и познанията на читателите му. Ето как не истината за живота, а истината на изложението се превръща в осъзнат творчески принцип.

Така систематично се експлоатират възпитаните и вкоренените в гръцката и римската публика възприятия и, за да не се разчупва канона и за да не се наруши качеството на предварително изградената система, се използват метонимии (стилни фигури, при които една дума се заменя с друга с преносно значение поради вътрешната връзка между тях) и експресии, реторически персонификации, поетични и исторически фикции, екзотични и редки имена.

Целта е рязко да се противопоставят два контрастни свята: първият – блестящ и интелектуално извисен, вторият – студено сив и мизерно безплоден, а търсените обобщения да сгъстят мрачните впечатления от „варварството“, да споделят общото снизхождение към хората извън елинския или римския свят. В този смисъл и за по-ранни, и за по-късни исторически периоди траките са обрисувани почти с еднакви отличителни черти. Те са диви и коварни, примитивни и военнолюбиви, сурови в нравите и безцеремонни с враговете.

Всички вече направени уговорки, като че ли са достатъчни, за да се разбере, че прякото използване на писмените известия е в много случаи рисковано и са нужни допълнителни съпоставки, средства и подкрепи, както и степенуване по значение на запазените данни, за да се отсеят свидетелствата с неопровержима стойност. По друг начин казано, един отделно взет извор, от каквото и естество да е той, няма особен смисъл. Той получава историческа цена, само когато се съизмерва с други, т.е. когато към него се приложи комплексна, междудисциплинна методика.

Разкритото отношение на елинските и на римските автори към древна Тракия и траките, което се означава в науката с техническите термини и „интерпретацио грека“ и „интерпретацио латина“, бе абсолютно необходимо да се отстрани от анализа, за да се изчисти той от бремето на тяхната оценъчна система. Тази е и първата методическа уговорка за работа с писмените свидетелства.

Пътищата за достигане на търсеното равнище на достоверност изискваха още задълбочаването на проблематиката. Така е, защото очевидно, че колкото по-обширна е страната, а това със сигурност важи за територията на тракийската диаспора, толкова по-голяма е некомпактността на етносната общност, където отделните ѝ ѝсъставни части остават изолирани една от друга, различават се по диалектите, дори по начина си на живот, по религиозно-идеологическата изповед към определени култове.

От тази позиция и с оглед разширяването на методиката на изследване в областта на тракийското изворознание се въведе принципът на „интерпретацио трацика“. Необходимостта от подобен подход бе наложителна, за да се откроят всички онези моменти и процеси на тракийската история и култура, които да елиминират веднъж завинаги обременените оценки, породени от чуждия светоглед.

Наблюденията върху съвкупните известия на античната писмена литературна традиция, по който и да е въпрос на тракийската старина, показват пъстра във времево и в географско отношение картина, която се усложнява още повече в динамиката на развиващите се етнодемографски процеси. Оттук в методиката на тракийското изворознание успешно започна да се прилага хронологическата стратиграфия на писмените данни. Тя е в сила не само за авторите от една и съща школа, но и за отделните писатели и произведенията им.

По този начин свидетелствата и откъсите от тях се датират към различни периоди и така отнесени откриват възможност да се групират по епохи. Приложението на хронологическото разпластяване задължително включва и районирането на изследваната земя, т.е. съчетава се с географската проекция и с локализацията на съобщенията, съобразно динамиката на историческото развитие. Същевременно започна да се държи сметка за прекия и за косвения характер на информацията.

Следващият принцип, който се въведе в методиката на тракийското изворознание, е този на проблемната ситуация. Той включва съмнението, че резултатът постигнат чрез „тракийска интерпретация“ е веднъж завинаги установен или краен. Неговата особеност е, че в качеството си на работна хипотеза предлага следваща фаза на анализ, на която той служи за основа, т.е. поражда нови проблеми. При това противоречие между равнището на знанията и възникналите при проучването други задачи първият етап на работата включва установяването на календарните факти, а също така първоначалния им коментар и датировка, за да може да се предложи решение – понякога самото то хипотетично.

Вторият етап носи задължението да се установят историческите факти, които характеризират процеси и явления, при съпоставката с други извори се типологизират, а крайният резултат от критичното им тълкуване също има качеството на работна хипотеза. Третият етап е с изходен пункт пораждането на нови въпроси от взаимно развиващите се и произтичащи едно от друго предположения.

Това ще рече, че всяко достигнато равнище на интерпретациите се оказва база за създаването на нова алтернатива или на нова хипотетична постройка, т.е. на пораждащи се една от друга нови възможности. Явно тук е валидно правилото за скачените съдове, а верижната реакция протича непрестанно в двете насрещни посоки, т.е. проблемната ситуация, която си позволява да приеме, че дадена задача е решена, веднага попада в друга, а сетне се връща в първата или в началната си позиция.

Ако се следват посочените методически принципи, веднага се разбира, че който и да е писмен извор има качествата на свидетел на историческата действителност, само когато се съпостави с огромния комплекс от данни от всякакво естество, присъщи на определена епоха или на сравнително точно очертан географски ареал. Оттук произлиза, че вярното разбиране на античната писмена литературна традиция е в зависимост от приложението на интердисциплинарната методика на анализ.

На свой ред тя задължително изисква не само съизмеримостта на известията, събрани от наративнивните извори, но и неизбежните им съпоставки с археологическата среда, със свидетелствата на епиграфиката, нумизматиката, лингвистиката, изкуствата, реликтите на обичайно-обредната практика. По този начин самият писмен извор се превръща в органична част от последователна редица от сведения, които имат собствена специфична качествена определеност и език. Само в подобна среда той придобива плът и кръв, за да може под думите да проблесне истинското лице на тракийската история и култура и да проговорят те със собствените си гласове.

Осмислянето на изложените методически принципи, както и начините на тяхното приложение, са сигурна гаранция за бъдеща научно-творческа работа. Навлизането на тракологията в следващ, нов етап от развитието ѝ разкри обаче, че сами по себе си те са все още недостатъчни, за да се проникне в същината на проблематиката. Въпреки общия напредък и постигнатите важни резултати, към днешна дата отново се откроява потребността да се обогати тракийското изворознание и дори да се открие нова негова изходна позиция.

На първо място констатацията има основание в сравнителното подминаване при анализа на непрестанното изменение на отношението към Тракия и траките в античната писмена литературна традиция. Промените са недвусмислени поради факта, че самите елински и римски светове не са етнически еднородни, а областите, които ги съставят, се различават много повече, отколкото си приличат. Въздействието на собствената среда, влиянието на факторите в нея несъмнено водят до отлики в отражението на една и съща действителност, до вариантни и до сюжетни версии.

Преобразуването на отношението към Тракия и траките е в пряка зависимост не само от географското райониране, но и от изявите на собствения светоглед по школи, оформени в духа на социално-политическата и на културно-идеологическата конюнктура. От значение е следователно да се открият онези критерии, които във всеки момент да отделят цялостната съпричастност и поведението на елините или на римляните от мисленето, присъщо на определена зона, школа, личност. Явно нещата са сложни, отчетливо трябва да се диференцират, а позициите да се разграничат.

На второ място в съвременната историография все още малко се държи сметка за собственото развитие на интелектуалния живот в Елада, Рим или където и да е другаде. Не бива да се забравя, че той има собствени закони, които влияят върху стойността на изворовите данни, дори само поради обстоятелството, че отделните автори пристъпват към отразяването на чуждата действителност по принципи, които предварително се подчиняват на мисленето им. Те са не само предубедени, но са и с уточнени позиции, които не ще успеят да разчупят рамките на традицията и да излезнат извън канона, защото корените им са заложени в тях.

Безспорно интелектуалният живот променя разбиранията за Тракия и траките. Той деформира качеството на изворовите данни поради собствената система от ценности, с които ги обременява. От своя страна самата интелектуална среда е многообразна през различните исторически периоди. Тя е в зависимост от пъстроцветната обстановка в самата Елада или в Рим и не по-малко се влияе от законите на жанра, в който всеки един твори.

На трето място, в духа на вече изказаните съображения, на нова ревизия подлежат и отделните автори. Литературната обработка, която те правят на всичко, свързано с Тракия и траките, и предварителното им отношение, съобразно което се съпоставя една действителност с друга, намират обяснение в местата, където живеят и пишат, в мисловната среда, която ги изгражда, в непосредствения им произход. Тук винаги остава отворен въпросът дали съобщенията са за собствената епоха или са отглас от традицията, която се отразява в съчиненията им.

Изложените предложения за разширяване на базата на тракийското изворознание и дори за нова негова гледна точка в съчетание с принципите на „интерпретацио трацика“ определят и следващото равнище на анализа. Това означава разминаване с принципите на тексткритиката и с установените норми в класическото изворознание, но и нова съпричастност към пълнокръвната историко-културна действителност, при която дори археологическата среда ще изглежда различно от досегашните представи.

При такъв подход е ясно, че цялостната интерпретация, на който и да е отделно взет автор или на жанр, съвсем не е задължителна. Целта е да се поставят проблемите, да се обърне внимание на редица все още спорни въпроси, да се приведат и тълкуват най-типичните примери, които ще дадат възможност за самостоятелен анализ и на останалите данни

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: