Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Градът на крадците

Дейвид Бениоф

Лев – свитият, девствен син на безследно „изчезнат“ еврейски поет – е арестуван от Червената армия за мародерство. В затвора, където очаква екзекуцията си, той попада в килията на Коля – дързък рус пехотинец, обвинен в дезертьорство. Когато един непознат полковник от НКВД предлага на двамата да изпълнят една невъзможна мисия, за да спасят живота си, Лев и Коля се отправят на пътешествие през обсадения Ленинград и завладяната от Вермахта територия около града, за да се сблъскат с канибали, проститутки, кучета-бомби, партизани, непълнолетни снайперистки и демонични нацисти, които не могат да устоят на едно шахматно предизвикателство.

 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

ДЯДО МИ, МАЙСТОРЪТ НА ножа, беше убил двама германци, преди да навърши осемнайсет години. Не си спомням някой да ми е казвал това - беше нещо, което просто знаех по същия начин, както знаех за различните екипи на „Янките“: раирани за домакински мачове и сиви за гостуване. Но все пак не бях роден с това знание.

Кой ми беше казал? Не беше баща ми, който никога не споделяше никакви тайни, нито майка ми, която избягваше да говори за всякакви неприятни, кървави, болни и деформирани неща. Не беше и баба ми, която знаеше всички народни приказки от старата родина (повечето бяха ужасяващи: за деца, изядени от вълци или обезгла-вени от вещици), но никога не беше споменавала за войната пред мен. И със сигурност не беше самият ми дядо, усмихнатият пазител на най-ранните ми детски спомени - мълчаливият слаб мъж с черни очи, който ме държеше за ръка, докато пресичахме булеварда, седеше на пейката в парка и си четеше руски вестник, докато аз гонех гълъбите и тормозех мравките с някоя отчупена клонка.

Израснах на две пресечки от мястото, където живееха баба и дядо, така че ги виждах почти всеки ден. Двамата си имаха собствена малка застрахователна компания и работеха от тесния си апартамент с един общ коридор към всички стаи в квартала „Бей Ридж“ в Бруклин, а почти всичките им клиенти бяха други руски преселници. Баба ми постоянно говореше по телефона и продаваше застраховки. Никой не можеше да и устои. Тя или очароваше клиентите, или ги сплашваше, но и в двата случая те си купуваха застраховки. Дядо ми седеше зад бюрото и се занимаваше с цялата бумащина. Когато бях малко момче, често сядах в скута му и зяпах чуканчето на левия му показалец, заоблено и гладко - двете фаланги на пръста му бяха отрязани толкова чисто, че все едно беше роден без тях. Ако беше лято и имаше мач на „Янките“, ние го слушахме по радиото (а след седемдесетия му рожден ден го гледахме на цветния телевизор, който му купи баща ми).

Дядо ми така и не се научи да говори без руски акцент, нито веднъж не гласува на избори и не слушаше американска музика, но стана заклет почитател на „Янките“.

В края на деветдесетте години един застрахователен конгломерат отправи предложение да купи компанията на баба и дядо. Всички смятаха, че офертата е съвсем честна, така че баба ми поиска да я удвоят. сигурно се е стигнало до голямо пазарене, но дори аз можех да кажа на конгломерата, че няма смисъл да се опитват да се пазарят с баба ми. В крайна сметка те и дадоха това, което им поиска, и моите баба и дядо продадоха апартамента си и се преместиха да живеят в щата Флорида, както повелява американската традиция.

Купиха си една малка къща на брега - архитектурен шедьовър с плосък покрив, построен през 1949 г. от един архитект, който щеше да стане прочут, ако не се беше удавил през същата година. сурова и величествена, от стомана и бетон, къщата е кацнала на една самотна скала с изглед към Мексиканския залив; не е точно това, което човек си представя, когато чуе за жилище на семейство пенсионери, но все пак те двамата не отидоха на юг, за да повяхнат и да умрат. През повечето дни дядо ми седи на компютъра си и играе шах по интернет със старите си приятели. Баба ми, която се отегчи от бездействието само няколко седмици след като се преместиха, си измисли работа като преподавател по руска литература в един малък колеж в Сарасота, където загорелите от слънцето студенти (поне единствения път, когато влязох в нейните часове) бяха в състояние на непрекъснат шок от нейните ругатни, тежкия и сарказъм и способността и да цитира Пушкин по памет.

Всеки ден баба и дядо вечерят на верандата на къщата си, като гледат тъмните води на залива, които стигат чак до Мексико. Спят на отворени прозорци, а нощните пеперуди се блъскат в мрежите. За разлика от други пенсионери в щата Флорида те не се тревожат за престъпността. Входната им врата обикновено е отключена и нямат аларма. Когато пътуват с колата, не си слагат предпазни колани; когато излизат на слънце, не се мажат с крем. И двамата смятат, че единствено Господ може да ги убие, а те не вярват дори в него.

Аз живея в Лос Анджелес и пиша филмови сценарии за супергерои мутанти. Преди две години ме помолиха да напиша автобиографично есе за едно специализирано издание за сценаристи и докато го пишех, изведнъж си дадох сметка, че съм живял невероятно скучен живот. Не че се оплаквам. Въпреки че разказът за моето съществуване не е интересно четиво - училище, колеж, работа на парче, бакалавърска програма, друга работа на парче, магистърска програма, супергерои мутанти, - аз съм доволен от съществуването си. Но докато се борех с това есе, реших, че всъщност не искам да пиша за живота си, дори в рамките на петстотин думи. Исках да пиша за Ленинград.

Баба и дядо ме взеха от летището в Сарасота; аз се наведох да ги целуна, те вдигнаха очи към мен и се усмихнаха, както винаги леко учудени от присъствието на своя американски внук великан (с моя ръст от метър и осемдесет и седем аз наистина съм великан в сравнение с тях). По пътя към къщата спряхме на местния рибен пазар, за да купим едно току-що уловено помпано; дядо ми го изпече на скарата, без да добавя нищо друго освен масло, сол и прясно изцеден лимон. Както всяко друго нещо, което приготвяше, и това изглеждаше невероятно лесно за готвене, отне му десет минути и беше по-вкусно от всичко, което бях ял през последната година в Лос Анджелес. Баба ми не готви; тя е прочута в нашето семейство с упорития си отказ да приготви нещо по-сложно от купа с овесени ядки.

След вечеря баба ми запали цигара, а дядо ми напълни три чаши с домашна водка с касис. Слушахме хора на цикадите и щур-ците, гледахме черния залив и прогонвахме от време на време някой комар.

- Донесох диктофон. Мислех си, че можем да поговорим за войната.

Стори ми се, че забелязах как баба ми подигравателно завърта очи, тръскайки цигарата си върху тревата.

- Какво?

- Ти си на четирийсет години. Сега ли се сети да питаш?

- На трийсет и четири съм - казах аз.

Погледнах към дядо и той ми се усмихна.

- Какъв е проблемът? Да не сте били нацисти? Да не криете нацисткото си минало?

- Не - отговори той, като продължи да се усмихва. - Не бяхме нацисти.

- Наистина ли си мислехте, че съм на четирийсет години?

- Трийсет и четири, четирийсет - каза баба и изсумтя.

Този звук винаги беше придружаван от пренебрежително махване с ръка, все едно искаше да прогони тази глупост.

- На кого му пука? - продължи тя. - Трябва да се ожениш. Да си намериш съпруга.

- Говориш точно като всяка друга баба във Флорида.

- Ха - каза тя малко обидена.

- Просто искам да знам какво е било. Какво ужасно има в това?

Тя кимна на дядо ми, като ме посочи с горящия връх на цига-рата си.

- Искал да знае какво е било.

- Скъпа - каза дядо.

Не каза нищо друго, но баба ми кимна и изгаси цигарата си в стъклената маса.

- Прав си - каза ми тя. - Ако искаш да пишеш за войната, значи за това трябва да пишеш.

Баба ми се изправи, целуна ме по главата, целуна дядо ми по устните и отнесе чиниите в къщата. В продължение на няколко минути седяхме мълчаливо и слушахме прибоя. Той отново напълни чашите ни - беше доволен, че съм изпил моята.

- Имаш ли си приятелка?

- Аха.

- Онази, актрисата?

- Аха.

- Тя ми харесва.

- Да, знам.

- Прилича на рускиня - каза той. - С тези очи... Ако искаш да говорим за Ленинград, ще говорим за Ленинград.

- Не искам да говорим. Искам ти да говориш.

- Добре де, аз ще говоря. Утре?

Дядо ми удържа на думата си. През цялата следваща седмица двамата седяхме на бетонната веранда и аз записвах историите му. Няколко часа всяка сутрин, после почивка за обяд и още малко следобед - дядо ми, който не обичаше да казва повече от две последо-вателни изречения в смесена компания (тоест в присъствието на всеки друг освен на жена си), пълнеше касета след касета с думите си. Думите се оказаха твърде много за една книга - истината може би действително е по-интересна от измислицата, но освен това има нужда от по-добър редактор. За пръв път през живота си чух дядо да ругае и да говори откровено за секс. Разказваше ми за детството си, за войната и за това как беше пристигнал в Америка. Но най-вече говореше за една седмица през 1942 година - първата седмица на тази година, през която се беше запознал с баба ми, беше срещнал най-добрия си приятел и беше убил двама германци.

Когато дядо ми свърши с историите, аз продължих да го раз-питвам за различни подробности - имена, места, какво е било времето в точно определени дни. Той ме търпя известно време, но най-сетне се наведе напред и натисна бутона „Стоп“ на моя диктофон.

- Беше отдавна - каза ми той. - Не си спомням с какво съм бил облечен. Не си спомням дали е било слънчево.

- Просто искам да напиша всичко както трябва.

- Няма да можеш.

- Това е твоята история. Не искам да я разваля.

- Дейвид...

- Все още има някои неща, които не разбирам...

- Дейвид - каза той. - Ти си писател. Измисли си го.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: