Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Големите надежди

Чарлс Дикенс

Високата ерудиция и пленяващият талант на Чарлз Дикенс, с които авторът се слави, са в пълния си блясък и в романа „Големите надежди“ – едно от по-късните му произведения. Съчетавайки неочаквани обрати и заплетени авантюри, тази неостаряваща класика е същинска енциклопедия  на отношенията между човека и обществото във Викторианска Англия. Първоначално публикуван на части в седмичника „All the Year Round“ в продължение на месеци, Големите надежди е издаден в три тома през 1861 г. 

 

Наличност: Да

24,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Чарлс ДикенсПрез 2012 г. човечеството чества 200 години от рождението на Чарлс Джон Хъфам Дикенс(1812–1870), един от най-значимите английски прозаици на всички времена и със сигурност най-големият писател на викторианската епоха. Славата си той печели още приживе, което е рядка съдба за повечето писатели, а много от произведенията и героите му са емблематични и дори се превръщат в нарицателни имена за редица характери и явления.

Сред най-известните му произведения са „Оливър Туист“, „Дейвид Копърфилд“, „Големите надежди“, „Студеният дом“, „Коледна песен“.

Романите и разказите на Дикенс са толкова популярни, че от създаването си до днес те постоянно се преиздават, филмират и продължават да водят едва ли не самостоятелен живот.

„Животът ни се дава при изричното условие, че ще го браним до последната минута.”

 

Откъс от книгата

Глава първа

Фамилното име на баща ми беше Пирип, а аз бях кръстен Филип и тъй като детският ми език не бе успял да сглоби от двете имена нещо по-дълго и по-разбираемо от Пип, нарекох се сам Пип, а после и другите започнаха да ме наричат така.

Това, че фамилното име на баща ми е било Пирип, научих от надписа върху надгробната му плоча и от думите на сестра ми, мисис Джо Гарджъри, омъжена за ковача. Не бях виждал никога нито баща си и майка си, нито техни портрети (защото те бяха живели много време преди появата на фотографията) и първите ми представи за тях бяха свързани съвсем неоснователно с надгробните им плочи. От формата на буквите върху бащината ми надгробна плоча получих странната представа, че той е бил широкоплещест, едър, мургав мъж с черна къдрава коса. А от вида и израза на надписа „и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия“ извадих детинското заключение, че майка ми е била болнава и с лунички. Петте малки надгробни плочи, дълги по фут и половина и наредени до гробовете на родителите ми в памет на петте ми братчета – които се бяха отказали от опита да печелят прекалено рано прехраната си сред всеобщата борба, – ми бяха вдъхнали благоговейно поддържаната вяра, че те са се родили легнали по гръб, с ръце в джобовете, без да ги извадят оттам, докато са били на тоя свят.

Ние живеехме в блатиста местност, край речен завой на двадесет мили от морето. Струва ми се, че първата си най-ярка и обширна представа за света получих в една паметна студена привечер. Тогава именно открих, че обраслият с коприва неприветлив кът е гробище; че Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия, са умрели и погребани; че Александър, Бартòломю Ейбръхам, Тобайъс и Роджър, малолетни деца на гореспоменатите, са също умрели и погребани; че тъмната пуста равнина зад гробището, из която пасат кравите, пресечена от язове, могилки и шлюзове, са блатата; а ниската оловносива ивица зад тях е реката; че далечното диво леговище на вятъра е морето, а дребното треперещо същество, разплакано от страх пред цялата тая гледка, е Пип.

– Я млъкни! – се раздаде страшен глас и един човек изникна между гробовете до входа на църквата. – Не реви, дяволче, инак ще те заколя!

Страшен човек в груби сиви дрехи, с тежка окова на крака. Човек без шапка, със скъсани обуща, вързал главата си с някакъв вехт парцал. Човек измокрен, изкалян, изранен от камъни, ожулен от тръни и коприва; той куцаше, трепереше, озърташе се втренчено и ръмжеше, а зъбите му тракаха, когато ме улови за брадичката.

– Ох, моля ви се, сър, не ме колете! – замолих го изплашено аз. – Моля ви се, сър, недейте!

– Кажи, как ти е името? – попита човекът. – Хайде, по-скоро!

– Пип, сър.

– Повтори! – каза той, като ме гледаше втренчено. – По-ясно!

– Пип, Пип, сър.

– Къде живееш? – продължи човекът. – Покажи ми къщата!

Посочих към мястото, където се намираше нашето село, на около една миля от църквата, между елите и подкастрените дръвчета в крайбрежната низина.

Човекът ме погледна за миг, обърна ме с главата надолу и изтърси джобовете ми. В тях имаше само парче хляб. Когато църквата се върна на предишното си място – защото човекът беше толкова ловък и силен, че я преобърна пред очите ми и звънарната ѝ се озова под нозете ми, – когато, казвам, църквата се върна на предишното си място, аз седях разтреперан на един висок надгробен камък, а човекът ядеше лакомо хляба ми.

– Ех ти, паленце – рече той, като се облизваше, – какви тлъсти бузки имаш!

Струва ми се, че те бяха наистина тлъсти, при все че по онова време бях нисък и слаб за годините си.

– Проклет да съм, ако не ги изям! – каза човекът, клатейки заплашително глава. – И, кажи-речи, съм готов да ги изям!

Аз изказах сериозно надеждата, че няма да ги изяде, и се залових поздраво за надгробния камък, върху който ме бе настанил отчасти за да не падна оттам, а отчасти и за да не се разплача.

– Я слушай – попита човекът, – къде е майка ти?

– Ей тук, сър – отговорих аз.

Той трепна, втурна се да бяга, после се спря и погледна през рамо.

– Ей тук, сър – обясних плахо, – „и Джорджиана“. Тя е майка ми.

– Аа! – рече той, като се върна. – А оня до нея баща ти ли е?

– Да, сър – отвърнах. – И той е тук; „бивш жител на тази енория“.

– Ахаа! – промълви той и се замисли. – А с кого живееш... ако речем, че те оставя да живееш, макар да не съм решил още.

– Със сестра си, сър... мисис Джо Гарджъри... Жената на ковача Джо Гарджъри, сър.

– На ковача ли, казваш? – повтори той. И погледна крака си.

След като погледна няколко пъти мрачно ту крака си, ту мене, той се приближи до надгробния камък, улови ме за раменете и ме наведе назад, докъдето можеше да стигне, така че неговите очи ме гледаха властно от горе надолу, а моите го гледаха безпомощно от долу на горе.

– Слушай – каза той. – Сега ще се реши дали да те оставя жив. Знаеш ли какво е пила?

– Да, сър.

– А знаеш ли какво е лапане?

– Да, сър.

След всеки въпрос той ме навеждаше още повече, за да почувствам по-силно опасността и безпомощността си.

– Ще ми донесеш пила. – Той ме наведе пак. – Ще ми донесеш и нещо за лапане. – Наведе ме още веднъж. – Ще ми донесеш и двете. – Пак ме наведе.

– Инак ще ти извадя сърцето и дробчето. – И пак ме наведе.

Бях толкова изплашен и замаян, че се вкопчих с две ръце в него и му казах:

– Ако обичате да ме изправите, сър, няма да ми се завива свят и ще ви разбера по-добре.

Той така ме отхвърли назад, че църквата се преобърна с ветропоказателя надолу. После ме изправи върху камъка, като продължаваше да ме държи за раменете, и заговори още по-заплашително:

– Утре заран рано ще ми донесеш пилата и лапането. Ще ми донесеш и двете при ей оная стара батарея.  Ако ги донесеш, без да кажеш някому, че си ме видял или че си видял някакъв човек насам, ще останеш жив. Ако не ги донесеш или не изпълниш, каквото ти казах, ще ти извадя сърцето и дробчето, ще ги опека и ще ги изям. И да не мислиш, че съм сам? При мене е скрит един такъв момък, че в сравнение с него аз съм просто ангел. Този момък чува всичко, което казвам. Той си знае как да улови което момче му дотрябва и как да измъкне сърцето и дробчето му. Никое момче не може да се укрие от него. И да заключи вратата, и да се свие в леглото, и да се сгуши, и презглава да се завие, и да си мисли, че е на топло и на скрито, оня момък ще се примъкне до него и ще го заколи. Аз едва го въздържам да не те сграбчи още сега и с голяма мъка го държа по-далечко от тебе. Ее, какво ще кажеш?

Казах, че утре рано ще му занеса при батареята пили и каквото намеря за ядене.

– Кажи: „Господ да ме порази, ако не го направя!“ – каза човекът.

След като повторих клетвата, той ме свали от камъка и продължи:

– А сега не забравяй какво ми обеща, не забравяй оня момък и тичай вкъщи!

– Л-лека нощ, сър! – промънках аз.

– Още по-лека! – каза той, като огледа студената мокра равнина. – Ех, да бях жаба или змиорка!

При тия думи той обгърна с две ръце разтрепераното си тяло, сви се сякаш да не се разпадне – и закуца към ниската църковна ограда. Докато го гледах как се провира между копривата и трънките, които отделяха зелените могилки, в детското си въображение реших, че той се пази от мъртъвците, които протягат безшумно ръка от гробовете си, за да го уловят за глезена и да го дръпнат при себе си.

Когато стигна до ниската църковна ограда, той я прескочи като човек, чиито нозе са отекли и вдървени, после ме потърси с поглед. Аз се обърнах и хукнах с все сили към къщи. Но след малко пак се обърнах и отново видях, че човекът бе тръгнал към реката, като продължаваше да се държи с две ръце и стъпваше внимателно с пребитите си нозе по големите камъни, разхвърляни тук-там из блатата, за да може да се минава из тях при поройни дъждове или по време на прилив.

Спрях се да го погледам; блатата се простираха като дълга, водоравна черна ивица; също тъй дълга водоравна ивица, но по-тясна и по-светла беше реката, а небето беше смесица от огненочервени и плътночерни ивици. Край брега на реката едва можах да различа две черни сенки – единствените изправени предмети в цялата местност; единият беше фарът, по който моряците определяха пътя си – много грозен, ако го видите отблизо: като нанизано на прът разковано буре; другият беше бесило с останки от верига, на която някога е бил обесен пират. Човекът вървеше с накуцване към бесилото, сякаш беше оживелият пират, който се връща, за да увисне пак на въжето. Аз изтръпнах при тази мисъл; а като видях, че кравите вдигнаха глави да го погледнат, се запитах дали и те не мислят така. После се огледах за ужасния момък, но не открих никаква следа от него. Въпреки това отново се изплаших и затичах към къщи, без да се спирам.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: