Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Годината на демона

Стив Байн

„Байн комбинира най-доброто от полицейските истории, историческото фентъзи и приключенските романи и гарнира полученото с усещане за реализъм и внимателно изпипана атмосфера. “ - Пъблишърс Уикли

Детектив сержант Марико Оширо е получила мечтаното повишение в отдел „Наркотици”. С новата работа идва нов партньор, нов случай и нови опасности. Един от най-влиятелните членове на якудза е обявил награда за главата ѝ заради убийството на Шузо Фучида и ще я свали, само ако Марико му върне безценен артефакт, който е откраднат от личната му колекция, - древна маска за кабуки с лице на демон.

  • Корица: Мека
  • Страници: 596
  • Тегло: 0.520 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Сиела
 

Наличност: Да

17,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Байн комбинира най-доброто от полицейските истории, историческото фентъзи и приключенските романи и гарнира полученото с усещане за реализъм и внимателно изпипана атмосфера. “ - Пъблишърс Уикли

Детектив сержант Марико Оширо е получила мечтаното повишение в отдел „Наркотици”. С новата работа идва нов партньор, нов случай и нови опасности.

Един от най-влиятелните членове на якудза е обявил награда за главата ѝ заради убийството на Шузо Фучида и ще я свали, само ако Марико му върне безценен артефакт, който е откраднат от личната му колекция, - древна маска за кабуки с лице на демон.

Маската е изкована стотици години преди раждането на Марико и крие мрачна тайна. Мъже са умирали, за да се сдобият с нея, а всеки, който я е притежавал, е изпитвал неутолим копнеж към мечовете.

Сегашният носител на маската планира да извърши нещо ужасно. Нещо, което ще донесе смъртта на стотици невинни. И единственият, който може да го спре е Марико.

Откъс от книгата

Детектив сержант Марико Оширо оправи каишките на бронираната жилетка, извивайки тялото си настрани, за да успее да ги затегне по-добре. Чувстваше се адски неудобно, и то не само физически. Марико не бе обличала бронирана жилетка от академията, а дори тогава беше само заради тренировките; никога не го бе правила с ясното съзнание, че по нея ще стрелят.

– Чуйте ме, момчета и момичета – каза лейтенант Сакаки- бара с дълбокия си рязък глас. Той беше с цели двайсет сантиметра по-висок от Марико, имаше високо чело и подстрижка тип Сони Чиба, която караше косата му да изглежда като шлем на главата му. Изглежда се чувстваше напълно комфортно в бронежилетката си и въпреки солидното присъствие на спецчасти наоколо нямаше никакво съмнение, че участъкът е под негова команда. – Складът принадлежи на Камагучи-гуми, а това означава въоръжени и опасни. Информаторът ни потвърди, че на мястото има поне две автоматични оръжия.

Сред тълпата заобиколили го полицаи се разнесе мърморене. Секретните информатори бяха известни с калпавите си сведения. Ченгетата от „Наркотици“ с прибрани в кобурите пистолети и момчетата от спецчастите с автоматите си М4, чиито дула бяха насочени небрежно към земята, поклатиха глави. Всички те говореха свободно секретно-информаторски и на този сюрреалистичен език „поне две“ означаваше „някъде между нула и десет“.

Марико беше най-ниската в тълпата и макар да изглеждаше малко по - висока с полицейския шлем на главата си, всички наоколо стърчаха доста над нея. Полицейската работа привличаше каубоите и момчетата веднага се хващаха за револверите,когато станеше въпрос да обличат бронежилетки и да събарят с ритници врати. Никак не й бе лесно като единствена жена в отряда, а сега, обградена от буйни великани, тя се чувстваше отново като тийнейджърка, притеснена, любезна, заклещена сред тълпата от шумни, груби възрастни, достатъчно голяма, за да разбере колко неуместно е присъствието й тук.

Нямаше смисъл да размишлява и върху това, че се чувства абсолютно като гайджин, затова тя насочи вниманието си към лейтенант Сакакибара.

– Вътре ще има най-различно странно оборудване – предупреди ги той, макар да не беше необходимо. Спецчастите бяха свалили от мрежата снимки на всички машинарии, с които най-вероятно щяха да се сблъскат. Целта им беше компания за опаковка и транспортиране, идеална фасада за търговия на дрога, оръжия – за почти всичко, по дяволите – и машините, които се намираха в сградата, предлагаха в изобилие места за прикри- тие и за укриване. Всички бяха наясно с това, но Сакакибара бе добър полицай: той се грижеше за отряда си.

– Странни сенки – продължи той, – много скрити местенца и процепчета, много ъгли за прочистване. Постарайте се да разчистите всяко едно от тях. Спазвай правилата, народе.

Всички го знаеха, разбира се, но въпреки това имаха нужда от напомняне. Марико се чудеше как е възможно едно от най-специализираните обучения в света да се свежда просто до правилнотосхващане на фундаменталните положения. В това отношение операциите на спецчастите не се различаваха особено от баскетбола или свиренето на пиано.

– Отряд Б, отряд Д – каза Сакакибара, – влизате в склада на бегом. Искам цялата сграда да е в ръцете ни още в първите пет секунди. Ясен ли съм?

– Да, сър – отвърнаха в един глас дванайсетте ченгета.

– Отряд С, същото се отнася и за вас, но не трябва да за- бравяте – Сакакибара посочи с пръст Марико, – че детектив сержант Новия човек е част от групата ви. Камагучи-гуми са обявили цена за главата й. Не искам да я застрелят, докато е под моекомандване, ясен ли съм?

– Да, сър – отвърна Марико заедно с останалите от отряд С.Първият от микробусите потегли с  рев и звукът накара сърцето й да подскочи. Тя се смъмри наум; твърде дълго бе размишлявала за онези автоматични оръжия и сега дори ревът на дизеловия двигател є звучеше като автоматична стрелба. Посегна към висящия на хълбока й зиг-зауер Р230 и отново по-гледна в цевта на пистолета,който знаеше, че е заредила.

– Седем-нула-три пристига тук след... – Сакакибара по-гледна огромния си водолазен часовник – шест минути. Това ви дава пет минути и половина, за да се доберете до целта си. Поколите.

– Да, сър – отвърна целият екип и Марико се затича към микробусите Б и С. Останалите от отряда й я последваха.

Когато се настани в тъмния заден ъгъл на микробуса, сърцето й биеше ускорено и тя знаеше, че причината не е десетметровият джогинг. Ръката й се плъзна към кобура на хълбока й и задоволи ирационалната нужда да се убеди, че пистолетът е на мястото си. Прокара левия си палец по ръбовете на ударника му и разсеяно се зачуди защо това движение продължава да є се струва непознато. Сякаш не беше прекарала часове в тренировки по стрелба с лявата ръка; по последни изчисления бе изхабила около две хиляди патрона на стрелбището. Все още беше далеч от резултатите,които постигаше при стрелбата с дясна ръка, и тази мисъл є тежеше повече, отколкото керамичната плоча на бронежилетката, от която вече я боляха раменете. Въпреки всички тренировки умът й сякаш отказваше да приеме факта, че когато тя държи нещо в дясната си ръка, го държи с четири, а не с пет пръста.

Мисълта за липсващия показалец я накара да се замисли за последния път, когато бе насочила пистолет срещу човешко същество. Шузо Фучида є беше отнел не само пръста, с който натискаше спусъка. Тя бе изпаднала в клинична смърт, след като той я бе пронизал със своята катана в червата, и доказателство за това бяха съответните белези на корема и гърба. Но той беше оставил своя белег и върху нейната самоувереност. Всички в полицията знаеха, че могат да умрат по време на служба, но Марико бе умряла, макар и само за няколко минути, и оттогава не спираше да се чуди как ли щяха да се развият нещата, ако беше натиснала онзи спусък само с една десета от секундата по-рано – ако бе пробила деветмилиметрова дупка в гръдната му кост, ако си беше спестила седмиците рехабилитация, ако бе отделила малко време за безпристрастен самокритичен анализ върху етиката на убийствата при изпълнение на служебните задължения, вместо да размишлява върху всичко,което бе объркала, за да позволи на нещата да стигнат чак дотам.

Размишленията не я напускаха денонощно и образите на Фучида и меча му проблясваха в съзнанието й всеки път, кога- то посещаваше стрелбището. Понякога ставаше толкова зле, че не можеше дори да дръпне спусъка. Колкото по-силно искаше да улучи центъра на мишената, толкова повече се засилваше страхът от провал, а веднъж така блокира, че не успя да улучи дори края на мишената.

Бившият є сенсей Ясуо Ямада бе измислил термин за това състояние – парализа чрез анализ. Това се отнасяше както за фехтовалното майсторство, така и за точната стрелба: колкото повече мислиш за онова,което правиш, толкова по-малка е вероятността да го направиш както трябва. Колкото повече затъваше Марико в капана на собствените си съмнения в точната си стрелба, толкова по-голяма опасност представляваше за себе си и за останалите.

И сега, заслушана в барабанящия в ушите й пулс, се притесняваше, чекогато вратите на микробуса се отвореха и отрядът й тръгнеше да излиза, тя щеше да се вцепени, неспособна да помръдне от мястото си. Две хиляди куршума бе изстреляла на стрелбището в опит да обучи ръката си да си върши работата и две хиляди пъти се беше провалила. Сега колегите й разчитаха на нея и ако тази вечер се издънеше по същия начин, както с Фучида, залогът щеше да е един от техните животи. Марико дръпна отново плъзгача с ясното съзнание, че това не беше не- обходимо, но въпреки това се нуждаеше от него.

Усети как някой я потупа по рамото и вдигна глава.

– Хей – каза Хан, – не смяташ ли, че вече достатъчно пъти провери тоя пистолет?

Беше малко смущаващо, че са я хванали на местопрестъплението,но фактът,че тойго безабелязал, й подейства успокояващо. Сега Хан и Марико бяха партньори и вниманието,което той отделяше на детайлите, може би някой ден щеше да й спаси живота. Вече й бе станало навик да забелязва разни дреболии в него. Той винаги слагаше шлема си в последната минута. Надигаше се леко на пръсти, когато беше нервен. На телефона му имаше приложение, което му предаваше ининг след ининг резултата от мачовете на любимите му „Йомиури Джайънтс“. Емблемата на ТСУП, залепена с велкро на бронежилеткатаму,беше стара, оръфана по краищата.Нейната също бе малко оръфана – жилетките обикновено стояха на склад, понякога с години, а и кой ще сиправи труда дасваля емблемите? – но емблемата на Хан не залепваше добре на гърдите му, може би защото той закачаше подвития й край с палеца си всеки път, когато посягаше с ръка да отметне падналата върху ухото му коса. Носеше я по-дълга, отколкото позволяваха правилата и бакенбардите му – по-дълги и по-рунтави, отколкото Марико бе виждала при друг японец – също бяха против правилата. Но нарушаването на протокола за външния вид бе една от служебните облаги на работата под прикритие и Хан се възползваше максимално от това. Стига да можеше, би си пуснал и брада и мустаци, но момчешкото му лице не му позволяваше този лукс.

– Убеден съм, че патронът в цевта не е избягал никъде – продължи той. – Но кой знае, не съм го проверявал. Ще про- вериш ли вместо мен?

– Многознайко. Хан се ухили.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: