Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Годениците

Преразказана от Умберто Еко

Някой възрастен, ако ви види да четете тази история, ще ви каже да спрете дотук, защото "Годениците", истинската книга, написана от Алесандро Мандзони, е голяма досада, скучна и нечетима. Не го слушайте. Много хора смятат, че "Годениците" е скучна, защото са били задължени да я прочетат в училище към четиринайсетгодишна възраст, а всички неща, които вършим, защото сме принудени, са голяма досада. Но ви уверявам, че книгата е завладяваща. На Алесандро Мандзони написването на тази история му отнема двайсет години. Започва през 1821 г. (помислете си само – преди почти двеста години) и приключва през 1840 г. Първата история се появява през 1823 г. като „Фермо и Лучия“; но Мандзони не е удовлетворен и се заема да пренапише романа, който излиза със заглавието Годениците през 1827 г. Но и тогава, въпреки големия успехна книгата, Мандзони не е доволен. Отнема му около дванайсет години и окончателното издание излиза между 1840 и 1842 г. с прекрасни илюстрации, които Мандзони обсъжда една по една с художника Гонин.

  • Корица: Мека
  • Страници: 80
  • Тегло: 0.175 кг
  • Издадена: 2013 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Умберто Еко
 

Наличност: Да

12,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Някой възрастен, ако ви види да четете тази история, ще ви каже да спрете дотук, защото:

"Годениците", истинската книга, написана от Алесандро Мандзони, е голяма досада, скучна и нечетима. Не го слушайте. Много хора смятат, че "Годениците" е скучна, защото са били задължени да я прочетат в училище към четиринайсетгодишна възраст, а всички неща, които вършим, защото сме принудени, са голяма досада. Но ви уверявам, че книгата е завладяваща.

На Алесандро Мандзони написването на тази история му отнема двайсет години. Започва през 1821 г. (помислете си само – преди почти двеста години) и приключва през 1840 г. Първата история се появява през 1823 г. като „Фермо и Лучия“; но Мандзони не е удовлетворен и се заема да пренапише романа, който излиза със заглавието Годеницитепрез 1827 г. Но и тогава, въпреки големия успехна книгата, Мандзони не е доволен. Отнема му около дванайсет години и окончателното издание излиза между 1840 и 1842 г. с прекрасни илюстрации, които Мандзони обсъжда една по една с художника Гонин.

В това издание Мандзони иска да подобри езика и се вдъхновява от италианския, който се говори във Флоренция (казва, че е „изплакнал дрехите в Арно“), за да успее да бъде разбран по ясен и разбираем начин от всички италианци, които по онова време говорят много и различни диалекти на езика.

Но за това издание има и икономически съображения. В действителност по онова време не са изяснени законите за авторските права, съобразно които, който е написал книга, да бъде защитен от договори да получава поне десет процента от всяка продадена бройка. Ако някой публикува отново произведението, без да каже нищо на автора, и следователно без дори да му даде стотинка, имаме това, което се нарича „пиратско издание“.

И така, изданието от 1827 г. постига такъв успех, че през същата година са направени осем пиратски издания и в рамките на десет години излизат цели седемдесет, без да говорим за преводите на чужди езици. Помислете си само – седемдесет издания, купища хора, които четат книгата и казват „колко е добър този Мандзони“, а клетият Мандзони не вижда и пукната пара.

Поради което Мандзони си казва: „Сега ще направя ново издание, ще издавам по една брошура на седмица, с илюстрации, които никой няма да може лесно да изкопира, и така ше им дам да се разберат на пиратите!“

Безнадеждна работа: някакъв издател от Неапол успява да издаде пиратските брошури почти в същите седмици и Мандзони, който отпечатва голям брой копия, не само че нищо не спечелва, но и пропилява свои пари за разходите по отпечатването. Добре че е от добро семейство, макар и да не е много богат, та не умрял от глад.

Защо Мандзони, който досега е писал прекрасни стихове и драми в стихотворна форма, посвещава толкова време на тази история, която изглежда незначителна – за двама годеници, които не могат да се оженят, но после успяват? И защо история, която се развива през XVII век, тоест във век, далечен не само за нас, но и за читателите от онази епоха? Но Мандзони освен велик писател е и голям патриот: през онези години Италия все още е разединена, а Ломбардия, където той живее, е под влиянието на австрийците. Това са годините на Възраждането, което завършва с обединението на Италия като нация и сигурно сте чували, че се честват сто и петдесет години от обединението на Италия. И Мандзони, като разказва историята за покорената от чужденците Ломбардия (които по времето на неговата история са испанците, а не австрийците), представя събития, които читателите му чувстват много подобни на своите.

Това обяснява отчасти успеха на книгата, но не е ясно защо завладява и чужденците, или защо през годините историята е заснета от киното, телевизията и дори се появява в комиксите (помните ли Тополино, Годениците-мишоци).Ясно е, че става дума за една красива история, не просто за история.

Когато прочетете книгата, ще видите също, че Мандзони се преструва, че пренаписва някаква тетрадка, открита почти случайно: става дума за средство, използвано от много автори на романи, за да внушат на читателя, че става дума за истинска история. Но всъщност впоследствие се разкрива, че много от героите, за които се разказва в романа, от монахинята от Монца до Безименния, да не говорим за кардинал Федериго и други, наистина са съществували.

Накрая Годениците остава важна за италианските читатели книга, защото в Италия, през изминалите два века, били изписани романи с не особено значима стойност, докато във Франция, в Англия, в Германия се появяват грандиозни творби. И така, книгата на Мандзони е първият голям италиански роман и има огромно влияние над всички следващи писатели. Дори и над онези, които го оценяват като досаден.“  - Умберто Еко

 

Откъс от книгата

Имало едно време...

– Един крал! – ще кажат веднага малките читатели, свикнали с приказките.

Не, господа, така започва „Пинокио“, която е една прекрасна приказка; докато тази, която се каним да разкажем, е една почти истинска история. Казвам „почти“, защото онзи, който я е разказал, сеньор Алесандро – един милански благородник отпреди приблизително двеста години, с много добродушно, малко тъжно като на кон лице, – твърди, че я е открил върху изпокъсани страници. Щом като историята се развива някъде през XVII век, днес те ще да са на поне четиристотин години.

И така, да започнем отначало. Да, и тук имало някога един крал, който бил владетелят на Испания. Но в нашата история той никога не се появява освен само бегло. Вместо това обаче тогава имало един страхлив свещеник, ама толкова страхлив, че било достатъчно вятърът да хлопне някой капак на прозорец, за да се наака (извинете за малко вулгарния израз; вие никога недейте го използва, аз обаче мога, тъй като нашият свещеник бил страхлив наистина до такава степен).

Но как така, ще ме попитате, един свещеник не трябва ли да следва повелите на Евангелието, да бъде добър, великодушен и смел в защитата на своите енориаши? Не четем ли днес за свещеници, които направо са убивани, защото се борят срещу мафиотите и камористите? Е, да, но писателят с тъжно като на кон лице, макар и добър християнин, знаел, че хората могат

да бъдат смели или страхливи, независимо от това доколко го изисква занаятът им. И знаел също, че по онова време много ставали свещеници или монаси (или монахини) не защото чувствали призвание за това и имали истинска готовност за саможертва, а защото били времeна на голяма нищета. За един бедняк да стане свещеник или монах (или монахиня) е начин да се застрахова, че до края на живота си може би няма да тъне в голям разкош, но няма и да умре от глад. И така можело да се случи свещеник да стане някой, който не обръща особено внимание на повелите на Евангелието и живее ден за ден.

Били тежки времена. Ломбардия, където се развива нашата история, в по-голямата си територия е под управлението на испанците. В този период те разчитат на подкрепата на редица висши и дребни благородници, които пък в замяна имат разрешение за множество своеволия. Често живеят в Милано, но също и в ужасни замъци и не много големи дворци, надвиснали над многобройните селца, които са защитавани от техните брави.

Кои са тези бравиили бравища? Днес ги наричаме телохранители, но внимание – те били истински негодници, които извършват всякакви безчинства. Младите князе ги наемат на служба, като така ги отървават от тъмницата или от бесилото. В замяна те са готови да ги отменят във всяко злодеяние, което желаят да извършат – като безчинствата рядко са между

двама господари, а обикновено между господари и бедни хора.

Да разпознае човек един бравое лесно. Освен лицето, което всява страх само като го погледнечовек, освен снаряжението отголеми ножове, дълги мечове икулверини (тоест ръчни бомбарди, пушки, огромни като топове),които носят по себе си, косите им са събрани в мрежичка,за да не се вижда огромниятперчем, който спускат върхулицето си, докато вършат някое безобразие, и да не моженикой да ги познае.

С други думи, ако искате да добиете представа как е изглеждал един браво, спомнете си за всички филми за пирати, които някога сте гледали: така всички приближени на капитан Кук пред един браво наподобяват ангелчета на покрива на колибата от рождествената сцена.

Тогава страхливият свещеник, когото споменахме и който се казва дон Абондио, е енорийски свещеник на едно селце, разположено на прекрасните брегове на езерото Комо. Една вечер, докато си върви спокойно към къщи, среща двама брави, които сякаш чакат тъкмо него. Само като ги видял, за

малко да направи онова, което вече казах и което от добро възпитание няма да повторя.

Да разкажем накратко какво направили бравите.

– Отче – казват му те, – вие утре трябва да ожените онази девойка, Лучия Мондела, и онзи младеж на име Лоренцо или Ренцо Трамалино.

И така – няма да ги жените. В противен случай може да ви се случи нещо лошо.

Не им се налага да обясняват на дон Абондио какво може да му се случи, защото, като се озъбват като тигри, се разбира, че става дума или за намушкване с нож, или за изстрел с пушка, или и за двете. Дон Абондио прави опит да се възпротиви и бравитему показват, че идват от името на дон Родриго.

Дон Родриго! Само като чуе да се споменава името му, на дон Абондио му се разтреперват ръцете и краката. Той е един от младите князе, за които говорех, но може би най-лошият, най-деспотичният и най-жестокият. А защо дон Родриго не желае Ренцо и Лучия да се оженят?

Ако не веднага, то дон Абондио се сеща впоследствие в разговор за това именно с Лучия. Дон Родрго е, както днес се казва, „хулиган“, който изпитва удоволствие да извършва злодеяния над по-слабите от него. Както правят днешните хулигани, докато се отегчават, яхнали скутер или мотоциклет, той досажда на девойките, които минават през селото на връщане от работа в предачницата. Дон Родриго притеснява Лучия – можете да си представите с какви вулгарни комплименти; а тя продължава напред, без да му отвърне. Сега дон Родриго иска не само да си отмъсти, но и да предотврати със сватбата си тя да се изплъзне от ухажването и от лапите му.

Когато дон Абондио се връща вкъщи с чувството, че ще умре, се доверява на своята прислужница Перпетуа. Тя го съветва да уведоми за случая архиепископа на Милано, чиято слава е на закрилник на бедните и враг на неправдата. Но дон Абондио се страхува да предприеме тази стъпка. Прекарва ужасна нощ и на следващата сутрин, когато Ренцо се явява да уточни подробностите около сватбата, намира куп безсмислени извинения, залива го с лавина от слова на латински, които клетникът не схваща. Накрая му дава да разбере, че е много по-добре с Лучия да не се женят.

Ренцо е добър младеж, но и той си има особен характер. Успява да принуди Перпетуа да проговори. Научава, че зад тази ужасна злина стои дон Родриго. Хуква да разкаже всичко на Лучия и на майка ѝ Анезе, разбрал за интригите на въпросния негодник. Ренцо не само губи лесно търпение, но и носи нож на колана си, както впрочем почти всички по онова време.

Поисква да отиде в двореца на дон Родриго и да предизвика кръвопролитие. Можем да си представим – сам срещу пасмина брави, той, който никога не е причинявал зло някому. Бил обезумял.

Анезе го убеждава вместо това да потърси помощ при виден местен адвокат, който е толкова вещ в разрешаването на най-трудните казуси, че му прикачили прякора Адзекагарбули (Търчи-лъжи). Той отива при него, като му носи два петела. В началото не обяснява добре и адвокатът, смятайки че и той е бравище, е готов да го отърве от арестуване; и за да си придаде важност, се изрязява със сложни думи и латински фрази. Но когато осъзнава, че напротив, Ренцо търси справедливост срещу най-могъщия местен господар, тогава Адзекагарбули го изпъжда от дома си, връщайки му даже петлите. Самият той е съветник на дон Родриго в кой знае какви мръсни дела! А с властимащите той не желае да си има неприятности.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: