Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Фиц и шута - книга 1: Убиецът на Шута

Робин Хоб

„Фицрицарин – най-щурият образ във фентъзи вселената!“ - Джордж Р. Р. Мартин

Преди около 20 години Робин Хоб се появи на фентъзи сцената с гръм и трясък с дебютния си роман „Тайните на занаята” - първа част от трилогията „Придворният убиец”, която запозна феновете на жанра с Фицрицарин Пророка и неговия необичаен приятел Шута.

След невероятния успех на двамата герои сред критици и читатели последва втора трилогия - „Шутът и убиецът”, която нареди името Робин Хоб сред майсторите на фентъзи. Сега, след дълго очакване, ние ви представяме първата книга от новата поредица за приключенията на Фицрицарин и Шута. Също като предишните, и тази може да се чете самостоятелно от всеки, който все още не е бродил из света на Шестте херцогства.

  • Корица: Мека
  • Страници: 544
  • Тегло: 0.500 кг
  • Издадена: 21.03.2016 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Робин Хоб
 

Наличност: Да

21,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Фицрицарин – най-щурият образ във фентъзи вселената!“ - Джордж Р. Р. Мартин

Фицрицарин – кралско копеле и бивш кралски убиец – е оставил зад гърба си пълния с интриги живот. Под маската на Том Беджърлок, провинциален скуайър, Фиц води кротък живот с жена си Моли. За останалата част от света той е мъртъв и погребан.

Фиц не е забравил изчезналия си приятел, Шута, но покрай грижите за имението и семейството си така и не успява да го потърси. Внезапната поява на застрашителни бледокожи чуждоземци обаче хвърля зловеща сянка над миналото... и над бъдещето му.

За да защити новия си живот, бившият убиец трябва отново да поеме старата си роля...

Откъс от книгата

1.

Върбов лес

Бърич, стари приятелю,

Е, да кажем, че се устроихме тук. Не беше приятно време за мен, нито за теб, ако някак сбитото ти писъмце скрива толкова, колкото подозирам, че скрива. Къщата е огромна, твърде голяма е за нас двамата. Все същият си, да питаш за конете ни, преди да си се поинтересувал за здравето ми. Ще отговоря първо на това питане. С радост мога да ти споделя, че Копринена понесе промяната в конюшнята доста спокойно, като добре възпитаната кобилка, каквато е била винаги. Висок, за разлика от нея, си намери ново любимо занимание, да налита на бой на местния жребец, но сме предприели стъпки яслите и стоборите им да са добре разделени вече. Намалил съм му зоба и тук има един млад коняр, на име, колкото и странно да е, Толман , който с огромен възторг прие молбата ми да извежда коня и да го уморява с езда поне веднъж на ден. При такъв режим съм сигурен, че скоро ще се усмири.

Милейди съпругата ми. Не питаш за нея, но ти я познаваш добре, приятелю. Тъй че ще ти кажа, че Търпение беше и гневна, и уязвена, меланхолична, истерична, и общо взето на сто различни настроения за положението ни. Мъмри ме, че съм й бил неверен преди да се срещнем, а в следващия момент ми прощава и се самообвинява за това, че не ме е дарила с наследник, при положение че „очевидно проблемът е изцяло свързан с мен“. Все някак двамата ще понесем това.

Признателен съм, че си поел другите ми отговорности там. Брат ми разказа достатъчно за нрава на котарака, тъй че пращам съчувствието си и на двама ви, и моите най-дълбоки благодарности. На кого другиго бих могъл да разчитам в такова време за толкова изключителна услуга?

Вярвам, че разбираш защо оставам предпазлив в това отношение. Потупай Лиска, гушни я, и един голям кокал от мен. Убеден съм, че дължа толкова много на нейната бдителност, колкото и на твоята. Съпругата ми ме вика от залата долу. Трябва да привърша това и да го изпратя. Брат ми ще те извести за мен следващия път, когато пътищата ни се кръстосат.

Неподписано писмо до Старши коняр Бърич

от Рицарин.

Пресен сняг накаца на бели купчини по голите черни брезови клони, които ограждаха алеята. Бяло заблестя на черно като пъстро шутовско облекло. Снегът се сипеше на лениви бели парцали и трупаше нов пласт искрящо бяло по снежната пелена в двора. Смекчаваше острите ръбове на пресни коловози по пътя, заличаваше случайните дири на момчетата в снега и оглаждаше изровените пътечки до смътни намеци за тях самите. Докато гледах, дойде още един екипаж, теглен от пъстро сив впряг. Загърнатите с червено наметало рамене на кочияша бяха запрашени със сняг. Паж в зелено и жълто се втурна от стъпалата на Върбов лес, за да отвори вратата на каляската, и поздрави гостите с пищен жест. От мястото си не можех да позная кои са, освен че облеклото им издаваше по-скоро търговци от Върбово, отколкото благородници от някое от съседните имения. Щом излязоха от полезрението ми и кочияшът подкара каляската към конюшните ни, погледнах нагоре към следобедното небе. Определено щеше да вали още. Подозирах, че ще вали цяла нощ. Какво пък, подходящо беше. Пуснах завесата да падне, щом Моли влезе в спалнята.

– Фиц! Не си ли готов вече?

Огледах се.

– Мислех, че съм...

Жена ми цъкна с език.

– О, Фиц. Зимният празник е! Залите са накичени със зеленина, Търпение е казала на готвача да наготви и той навярно ще изхрани цялото домакинство за три дни, цели три трупи менестрели са поканени и се подготвят, и половината ни гости вече са пристигнали. Би трябвало да си долу, да ги поздравяваш като пристигат. А ти дори още не си се облякъл.

Мислех да я попитам какво му е лошото на това, което нося, но тя вече ровеше из скрина ми с дрехите, вдигаше облекла, оглеждаше ги замислено и ги слагаше настрани. Зачаках.

– Това – каза тя, докато измъкваше бяла ленена риза с ивици дантела по ръкавите. – И този жакет над нея. Всички знаят, че обличането на зелено на Зимния празник носи късмет. Със златната ти верижка, да отива на копчетата. И тези гамаши. Достатъчно старомодни са, за да приличаш на старец с тях, но поне не са толкова торбести като тези, които си обул. Не съм толкова глупава да те моля да облечеш новите си панталони.

– Аз съм старец. На четирийсет и седем съм и ми е позволено да се облека както намеря за добре.

Тя свъси вежди и ме изгледа с насмешлив гняв. Сложи ръце на кръста си.

– Старица ли ме наричате, драги ми сър? Защото май си спомням, че съм с три години по-голяма.

– Разбира се, че не! – поправих се припряно. Но не можах да се сдържа и измърморих: – Но представа нямам защо всички държат да се обличат все едно са джамайлийски благородници. Тъканта на онези панталони е толкова тънка, че най-малкото трънче би ги скъсало и...

Тя ме изгледа и въздъхна с раздразнение.

– Да. Чувала съм го сто пъти. Хайде да позабравим, че има няколко тръна във Върбов лес, става ли? Тъй. Вземи тези чисти гамаши. Тия, които си обул, са позор. Не ги ли носи вчера, докато помагаше с онзи кон, дето си пукна копитото? И си обуй обувки, а не старите протрити ботуши. Ще се очаква да танцуваш, знаеш го.

Спря да рови в скрина ми и се изправи. Примирен с неизбежното, вече бях започнал да си сменям дрехите. Когато главата ми щръкна от ризата, погледите ни се срещнаха. Тя ми се усмихна собственически и щом се взрях във венчето й от зеленика, падащата на дипли дантела на блузата й и пъстро извезаната й рокля, намерих в себе си усмивка, която да се отзове на нейната. Тя вдигна очи към моите и усмивката й се разшири, докато се отдръпваше от мен.

– Хайде, Фиц. Гости имаме долу, чакат ни.

– Чакали са толкова дълго, могат да изчакат още малко. Копривка ще се погрижи за тях.

Пристъпих към нея. Тя се отдръпна към вратата и хвана дръжката на бравата, като през цялото време клатеше глава, тъй че черните й къдрици танцуваха по челото и раменете й. Наведе глава, погледна през миглите си и изведнъж отново ми заприлича на момиче. Диво момиче от Бъкип, което да гониш по пясъчен бряг. Помнеше ли го тя? Може би, защото прехапа устна и видях как решителността й почти отслабна. А после каза:

– Не. Не могат. Но ти и аз можем, защото няма да се примиря с „малко“ от времето ти тази нощ. Очаквам повечко усилия от твоя страна.

– Нима? – отвърнах й предизвикателно. Направих две бързи крачки към нея, но с момичешко писукане тя излетя през вратата. Щом я дръпна, добави през пролуката:

– Побързай! Знаеш колко бързо могат да излязат от контрол приемите на Търпение. Оставих Копривка да отговаря за нещата, но знаеш, че Ридъл е почти толкова лош като Търпение. – Замълча за миг. – И да не си посмял да закъснееш и да ме оставиш без партньор за танците!

Тръшна вратата точно когато стигнах до нея. Спрях и след това с лека въздишка се върнах за чистите си гамаши и меките обувки. Щеше да очаква от мен да танцувам и щях да се постарая добре. Знаех, че Ридъл е склонен да се забавлява на каквито и да било празненства във Върбов лес с увлечение, което бе доста неприсъщо за сдържания тип, за какъвто се представяше в Бъкип. Усетих, че неволно се усмихвам. Където той поведеше, понякога Копривка го следваше, показвайки веселата си страна, която тя също рядко разкриваше в кралския двор. На Пламен и Справедлив, двамата вече пораснали синове от шестимата синове на Моли, щеше да им трябва много малко окуражаване, за да се включат. След като Търпение бе поканила половината Върбово и много повече музиканти, отколкото можеше да се представят за една вечер, с основание очаквах Зимният празник да се проточи поне три дни.

С известна неохота смъкнах гамашите си и навлякох панталоните. Бяха тъмнозелени, почти черни, тънък лен и издути почти като пола. Стягаха се на кръста ми с ленти. Широк копринен пояс допълваше това нелепо облекло. Казах си, че носенето му ще зарадва Моли. Подозирах, че на Ридъл също са му досадили да навлече подобни дрехи. Приключих с обличането, стегнах косата си на воинска опашка и излязох от спалнята. Спрях се горе на широкото дъбово стълбище – звуците на веселие отекнаха в ушите ми. Поех си дъх все едно щях да се гмурна в дълбока вода. Нямаше от какво да се боя, никаква причина за колебание нямах, и все пак вкоренените от далечното детство навици ме задържаха. Имах всичкото право да сляза по това стълбище, да тръгна сред радостната компания като господар на къщата и съпруг на дамата, която я притежаваше. Сега ме знаеха като холдър Том Беджърлок , простосмъртен по рождение навярно, но издигнат до благороднически статут покрай лейди Моли. Копелето Фицрицарин Пророка беше оставено да почива в покой преди повече от двайсет години. За хората долу аз бях холдър Том, домакинът на празненството, на което щяха да се насладят.

Макар и да носех глупави джамайлийски панталони.

Изчаках още миг и се вслушах. Успях да различа две отделни групи менестрели, надпреварващи се да настроят инструментите си. Смехът на Ридъл прокънтя, ясен и силен, и ме накара да се усмихна. Бръмченето на гласовете в голямата зала се извиси и заглъхна отново. Едната група музиканти набра височина, весела танцова мелодия проби през шумотевицата и се наложи над всичко. Наистина закъснявах и беше най-добре вече да сляза. И все пак имаше сладост в това да стоя тук и да си представям бляскавите глезени и искрящите очи на Копривка, докато Ридъл я води в стъпките на танца. О, и Моли! Щеше да ме чака! Станал бях сносен танцьор през годините, заради нея, и на нея й харесваше. Нямаше лесно да ми прости, ако я оставех да бездейства.

Забързах по излъсканите дъбови стъпала и долу изведнъж бях нападнат от Ревъл . Новият ни иконом наистина изглеждаше великолепно с бяла риза, строг черен жакет и черни панталони по джамайлийска мода. Зелените му домашни обувки бяха изумителни, както и жълтото шалче на шията му. Зелено и жълто бяха цветовете на Върбов лес и подозирах, че тези одежди са идея на Търпение. Не позволих усмивката да се появи на устните ми, но мисля, че той я прочете в очите ми. Стегна се още повече, изгледа ме и ме уведоми сдържано:

– Сър, дойдоха още менестрели.

Погледнах го озадачено.

– Ами пусни ги. Зимният празник е.

Той стоеше скован, свил неодобрително устни.

– Сър, не мисля, че са поканени.

– Зимният празник е – повторих, вече малко раздразнено. Моли нямаше да е доволна да я карам да чака повече. – Търпение кани всеки менестрел, кукловод, акробат и така нататък, когото срещне, да дойде да ни погостува. Вероятно ги е поканила преди месеци и изобщо е забравила.

Не мислех, че гърбът му можеше да стане по-скован, но стана.

– Сър, те били пред конюшнята, надничали вътре през една пролука в дъските. Толман чул кучетата да лаят, отишъл да види какво става и ги видял. Те казали, че са менестрели, поканени на Зимния празник.

– И?

Той вдиша рязко.

– Сър, не мисля, че са менестрели. Нямат никакви инструменти. Един казал, че били менестрели, друг – не, акробати били. Но когато Толман им рекъл, че ще ги заведе до входната врата, му рекли, че нямало нужда, искали само да помолят за подслон за нощта и в конюшнята щяло да ги устрои напълно. – Поклати глава. – Толман поговори с мен насаме, когато ги доведе. Смята, че не са това, което твърдят. Аз също.

Изгледах го. Ревъл скръсти ръце. Не ме погледна в очите, но сви упорито устни. Намерих малко търпение. Беше млад и доста нов за домакинството. Кравит Меките ръце, старият ни иконом, беше умрял предната година. Ридъл се беше пробвал да поеме много от задълженията на стареца, но все пак настоя, че Върбов лес трябва да си обучи нов иконом. Отвърнах небрежно, че нямам време да търся нов човек, и след три дни Ридъл доведе Ревъл. След два месеца Ревъл все още учеше къде му е мястото, казах си и прецених, че Ридъл може би му е вдъхнал твърде много предпазливост. Ридъл в края на краищата беше човек на Сенч и въпреки сегашната си веселост бе човек, обременен от предпазливост. Ако зависеше от него, щяхме да имаме домашна охрана, която да съперничи на гвардията на самата кралица. Озаптих мислите си, за да се върна на текущия въпрос.

– Ревъл, оценявам загрижеността ти. Но днес е Зимният празник. И все едно дали са странстващи музиканти, или просяци, никой не бива да бъде връщан от портата ни на такъв празник, още повече в такава снежна вечер. В къщата има място и не е нужно да спят в конюшнята. Доведи ги. Сигурен съм, че всичко ще е наред.

– Да, сър. – Не беше съгласен, но се подчиняваше. Потиснах въздишката си.

Обърнах се, за да се слея с тълпата в Голямата зала.

– Сър?

Обърнах се отново към него. Гласът ми бе по-строг от всякога.

– Има ли още нещо, Ревъл? Нещо неотложно? – Можех да доловя колебливите ноти на музиканти, привеждащи инструментите си в съзвучие. Бях пропуснал първия танц. Моли сигурно стоеше сама и ме чакаше.

Ревъл за миг прехапа долната си устна. Реши да е настойчив:

– Сър, все още ви чакат в кабинета ви.

– Чакат ме? Кой?

Ревъл въздъхна мъченически.

– Преди няколко часа пратих един от временните ми пажове да ви потърси. Каза, че ви извикал през вратата на потилнята. Трябва да ви уведомя, сър, че така става, когато използваме необучени момчета и момичета за пажове. Трябва да имаме няколко тука постоянно, макар и само за да ги обучим за бъдеща нужда.

При отегчения ми поглед Ревъл се покашля и смени тактиката.

– Моите извинения, сър. Трябваше да го върна и да потвърди, че сте го чули.

– Не съм. Ревъл, би ли имал нещо против да се заемеш с това вместо мен? – Направих стъпка към коридора. Музиката се усилваше.

Ревъл поклати глава.

– Много съжалявам, сър. Но пратеникът настоява, че посланието е изрично за вас. Попитах два пъти дали бих могъл да съм от помощ и предложих да напише посланието, за да го получите. – Тръсна отново глава. – Отговори ми, че само вие можете да получите съобщението.

Предположих какво е съобщението. Холдър Барит се беше опитвал да ме склони с много разправии да се съглася да пасе част от стадото си с нашите овце. Нашият пастир твърдо бе настоял, че животните ще са твърде много за зимното ни пасище. Смятах да се вслушам в пастир Лин, макар Барит вече да бе готов да предложи прилична сума. Вечерта на Зимния празник не беше време за правене на сделки. Щеше да изчака.

– Всичко е наред, Ревъл. И не бъди твърде строг с пажовете ни. Прав си. Трябва да имаме един-двама обучени в персонала. Но повечето от тях ще отраснат свикнали с работата в овощните градини или ще продължат занаята на майките си. Рядко ще имаме нужда от тях тук. – Не исках да мисля за това точно сега. Моли чакаше! Поех си дъх и взех решението. – Колкото и безразсъдно да е от моя страна, че съм оставил един пратеник да чака толкова дълго, много по-грубо би било да оставя милейди без партньор за втория танц, както стана с първия. Моля те, предай извинението ми на пратеника за неприятното ми забавяне и се погрижи да му е удобно, с храна и пиене. Кажи му, че ще дойда в кабинета веднага след втория танц. – Никакво желание нямах да го правя. Празненствата ме зовяха тази нощ. Споходи ме по-добра идея. – Не! Покани го на празненствата. Кажи му да се забавлява и че утре преди обед ще седнем да поговорим. – Не можех да помисля за нищо в живота си, което да е толкова спешно, че да изисква вниманието ми точно тази нощ.

– Ще й предам, сър.

– Пратеникът жена ли е? – попитах учудено.

– Почти, сър. Момиче. Едва-що пораснало. Разбира се, вече й предложих храна и пиене. Не бих пренебрегнал така никой, дошъл на прага ви. Още по-малко млада жена, която, изглежда, е била дълъг и уморителен път.

Свиреше музика и Моли чакаше. По-добре да чака пратеничката, отколкото Моли.

– Предложи й стая тогава и попитай дали иска да й приготвят гореща баня или кротка вечеря сама, преди да се срещнем утре. Постарай се да й е удобно, Ревъл, и ще й отделя колкото пожелае от времето си утре.

– Да, сър.

Обърна се, за да се върне в преддверието, а аз забързах към Голямата зала. Двете високи врати бяха отворени, дъските от златист дъб блестяха на светлината на огън и свещи. Музика и ритмично почукване на танцуващи стъпала се сипеха през тях в облицования коридор, но щом се приближих, музикантите изсвириха последния рефрен и първият танц свърши. Завъртях раздразнено очи заради лошия си късмет.

Но щом пристъпих в залата и ме удари вълната от ръкопляскания за менестрелите, видях че партньорът на Моли й се покланя важно. Младият Пламен беше израснал бързо последната година. Беше също толкова смугло чаровен като баща си някога, но челото и усмивката му бяха като на Моли. На седемнайсет можеше да гледа над главата на майка си, докато се въртят в стъпките. Страните му бяха зачервени от бързия танц, а Моли не издаваше с нищо, че съм й липсвал и най-малко. Когато вдигна глава и погледите ни се срещнаха през залата, се усмихна. Благослових наум Пламен и реших да намеря начин да му изразя благодарностите си. В другия край на залата Справедлив, по-големият му брат, стоеше подпрян на камината. Копривка и Ридъл стояха наблизо. Страните на Копривка бяха поруменели и разбрах, че момчето дразни по-голямата си сестра, а Ридъл е посветен в играта.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: