Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 


 

КНИГИТЕ, КОИТО НИ ПРАВЯТ ПО-ДОБРИ!

Емоционална пластичност

д-р Сюзън Дейвид

Най-добра книга за 2016 година на Амазон в областта „популярна психология“

Наричат я „новата емоционална интелигентност“ – изключителна идея, променила начина, по който обществото ни възприема емоциите!

„Емоционалната пластичност“ на д-р Сюзън Дейвид е един изцяло нов метод за справяне с емоциите, който ни учи как да се откачим от вредните мисловни модели, да осъзнаем по-добре емоциите си и да живеем в мир с тях, за да се наслаждаваме на взаимоотношенията си, да постигаме целите си и да живеем пълноценно точно сега.

Емоционалната пластичност не означава да игнорираме трудните емоции и мисли или да се насилваме да разсъждаваме позитивно, а да ги приемаме спокойно, да се изправяме пред тях с кураж и състрадание и накрая да ги оставим зад гърба си, за да продължим напред. Емоционалната пластичност е процес, който ни помага да живеем в настоящето и да бъдем гъвкави в един сложен и бързо променящ се свят, да понасяме стреса и да преодоляваме неуспехите, като в същото време оставаме открити и ангажирани.

Емоционалната пластичност ни позволява да бъдем истински, всеки ден и за всички. Просто трябва да приемем, че красотата на живота е неразделна част от неговата уязвимост. Че да си жив, понякога означава да бъдеш нараняван, да губиш, да се тревожиш и да грешиш.

Това е едно пътешествие, което може да започне още днес... 

„Едно непринудено и приканващо читателя пътуване. Емоционална пластичност може да е полезна на всеки.“ - Даниъл Голман, автор на „Емоционалната интелигентност“

„Дейвид доказва, че никоя друга черта на характера не е толкова определяща за успеха, както умението да взаимодействаш леко и непринудено с емоциите си. От усвояването на това умение зависи дали ще се бориш или ще танцуваш с тях!“ - Маршал Голдсмит, съавтор на "С каквото си успял, с него няма да преуспееш"

  • Корица: Мека
  • Страници: 320
  • Тегло: 0.380 кг
  • Издадена: 18 април 2017 г
  • Издателство: Гнездото
  • Превод от английски език: Анна Златанова
  • Виж още от д-р Сюзън Дейвид
 

Наличност: Да

16,90 лв.

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Наричат я „новата емоционална интелигентност“ – изключителна идея, променила начина, по който обществото ни възприема емоциите!

Освободи се от предубежденията! Приеми емоциите си! Бъди истински! 

„Емоционалната пластичност“ на д-р Сюзън Дейвид е един изцяло нов метод за справяне с емоциите, който ни учи как да се откачим от вредните мисловни модели, да осъзнаем по-добре емоциите си и да живеем в мир с тях, за да се наслаждаваме на взаимоотношенията си, да постигаме целите си и да живеем пълноценно точно сега.

Емоционалната пластичност не означава да игнорираме трудните емоции и мисли или да се насилваме да разсъждаваме позитивно, а да ги приемаме спокойно, да се изправяме пред тях с кураж и състрадание и накрая да ги оставим зад гърба си, за да продължим напред. Емоционалната пластичност е процес, който ни помага да живеем в настоящето и да бъдем гъвкави в един сложен и бързо променящ се свят, да понасяме стреса и да преодоляваме неуспехите, като в същото време оставаме открити и ангажирани.

Емоционалната пластичност ни позволява да бъдем истински, всеки ден и за всички. Просто трябва да приемем, че красотата на живота е неразделна част от неговата уязвимост. Че да си жив, понякога означава да бъдеш нараняван, да губиш, да се тревожиш и да грешиш.

Това е едно пътешествие, което може да започне още днес...

 Най-добра книга за 2016 година на Амазон в областта „популярна психология“

„Едно непринудено и приканващо читателя пътуване. Емоционална пластичност може да е полезна на всеки.“

Даниъл Голман, автор на „Емоционалната интелигентност“

„Дейвид доказва, че никоя друга черта на характера не е толкова определяща за успеха, както умението да взаимодействаш леко и непринудено с емоциите си. От усвояването на това умение зависи дали ще се бориш или ще танцуваш с тях!“

Маршал Голдсмит, съавтор на "С каквото си успял, с него няма да преуспееш"

Биография и факти за автора

д-р Сюзън Дейвид

Сюзън Дейвид е доктор на психологическите науки, психолог в медицинския факултет на Харвард, съосновател и ръководител на Института за коучинг в болница Маклийн, филиал на Харвардския университет; главен изпълнителен директор на бутиковата компания за бизнес консултации Психология на доказателството (Evidence Based Psychology).

Като психолог и практически наставник повече от двайсет години изучава емоциите и начина, по който взаимодействаме с тях. В Йейл защитава докторантура в областта на емоциите. Изследователската ѝ работа е представена в авторитетни издания като Харвард Бизнес Ривю, Тайм и Уол Стрийт Джърнъл, а нейната концепция за „емоционалната пластичност“ е отличена като „идея на годината“ от Харвард Бизнес Ривю.

Като един от най-търсените лектори и консултанти, д-р Дейвид работи с висшите мениджърски екипи на стотици големи компании, а също и на ООН, Ернст енд Янг и Световния икономически форум.

Родена е в Южна Африка, а понастоящем живее със съпруга и двете си деца в покрайнините на Бостън.

Откъс от книгата

Глава 1

От скованост към пластичност

 

Преди години, във времената на Абатството Даунтаун, на мостика на британски боен кораб стоял един порядъчен капитан, отправил поглед към залязващото слънце отвъд морската шир. В мига, в който се готвел да слезе долу за вечеря – както разказва историята, – внезапно се разнесъл силният глас на вахтения:

− Светлина, Сър. На две мили право напред.

Капитанът обърнал очи към руля. 

− Движи ли се? – попитал, понеже в онези дни радарът още не бил открит.

− Не, капитане.

− Тогава изпрати сигнал до кораба – сърдито наредил капитанът. – Кажи им: „Курсът, който държите, ще доведе до сблъсък. Завийте на двайсет градуса.“

След няколко секунди се получил отговор от източника на светлината:

– Препоръчително е вие да промените курса си с 20 градуса.

Капитанът бил оскърбен. Не стига, че дръзвали да оспорят авторитета му, ами това се случвало пред един най-обикновен матрос! 

−  Изпрати второ съобщение – изръмжал той. – „Ние сме „Дръзки“ на Негово Величество – 35 000-тонен военен кораб от клас дредноут. Променете курса с 20 градуса.“

– Великолепно, Сър – дошъл отговорът. – Аз съм матрос О‘Райли, Втори клас. Коригирайте курса си незабавно.

С почервеняло от ярост лице капитанът изкрещял:

– Ние сме флагманският кораб на адмирал Сър Уилям Аткинсън-Уилс! ПРОМЕНЕТЕ КУРСА СИ С 20 ГРАДУСА!

Последвало кратко мълчание, преди матрос О‘Райли да отговори:

– Сър, ние сме морски фар.

 

Докато плаваме през живота, ние, хората, разполагаме с малко ориентири, които да ни подсказват какъв курс да изберем или какво стои на пътя ни. Не съществуват морски фарове, които да ни държат настрана от криещите подводни камъни връзки. Нямаме дежурни матроси на мостика и радар на мачтата, следящи зорко за подводни опасности, които биха могли да потопят плановете ни за кариера. В замяна на това разполагаме с емоциите си ‒ усещания като страх, тревожност, радост и въодушевление ‒ нашата неврохимична система, еволюирала по такъв начин, че да ни служи като навигация срещу сложните течения на живота.

Емоциите, от сляпата ярост до лековерната любов, са непосредствените физически реакции, с които тялото ни откликва на важни сигнали от външния свят. Когато сетивата ни уловят информация ‒ знак за опасност, намек за романтичен интерес, признаци, че сме приети или отхвърлени от хората около нас ‒ ние физически се настройваме за приемането на тези постъпващи съобщения. Сърцето ни ускорява или забавя ритъма си, мускулите се свиват или отпускат, умът ни се фокусира върху заплахата или намира облекчение в топлото общуване с близък човек.  

Тези физически, „въплътени“ реакции привеждат нашето вътрешно състояние и външно поведение в синхрон с конкретната ситуация и могат да са от полза не само за оцеляването, но и за благополучието ни. Подобно на морския фар на матрос О‘Райли, вродената ни система за вътрешна навигация, усъвършенствана в течение на милиони години от еволюцията на принципа на пробата и грешката, би била най-ефикасна, когато не ѝ се съпротивляваме.

Но това невинаги е лесно. Емоциите ни, развивали се в съвсем различни от съвременните условия, невинаги са достатъчно благонадеждни. В някои случаи те ни служат като вътрешен радар и ни помагат да прозрем отвъд преструвките и лицемерието, като ни предлагат възможно най-точното и проницателно обяснение за случващото се в една ситуация. Кой не е изпитвал онова неприятно чувство в стомаха, което ни казва, че „този човек лъже“ или, че „нещо тревожи приятелката ми въпреки уверенията ѝ, че всичко е наред“?

В други случаи обаче емоциите изваждат на повърхността стари истории, като смесват възприятието ни за случващото се в момента с болезнени минали преживявания. Тези мощни усещания могат да ни завладеят напълно, замъглявайки преценката ни и насочвайки ни право към подводните рифове. В такива моменти е възможно да изгубиш контрол и например да плиснеш питието си в лицето на лъжеца.

Разбира се, повечето възрастни рядко се оставят да бъдат подтикнати от емоциите си към неуместни публични прояви, споменът за които ще ги измъчва с години. По-вероятно е да се провинят по един не толкова театрален, колкото прикрит начин. През голяма част от времето повечето хора функционират на емоционален автопилот, като реагират на различните ситуации без истинско осъзнаване и дори против волята си. Други са напълно наясно, че изразходват твърде много енергия, опитвайки се да овладеят или потиснат емоциите си, като в най-добрия случай ги приемат като непокорни деца, а в най-лошия ‒ като заплаха за благополучието си. Но има и хора, които чувстват, че емоциите им пречат да живеят по начина, по който искат, особено когато става дума за неприятните емоции, като гняв, срам или тревожност. С времето нашите реакции на сигналите от външния свят могат да станат все по-плахи и неестествени, като така започват да ни отклоняват от правилния курс, вместо да бранят най-добрите ни интереси.

Като психолог и практически наставник повече от две десетилетия изучавам емоциите и начина, по който взаимодействаме с тях. Когато попитам някои от клиентите си от колко време се опитват „да влязат във връзка“, „да коригират“ и „да се справят“ с емоциите, с които обикновено се борят, често посочват периоди от 5, 10 и дори 20 години. А понякога отговорът е: „Още от дете.“

В такъв случай очевидният въпрос е: „Мислиш ли, че това, което правиш, работи?“

Пишейки тази книга, моята цел е да ти помогна да осъзнаеш по-добре емоциите си, да се научиш да ги приемаш и да живееш в мир с тях, а накрая с нарастване на емоционалната ти пластичност да постигнеш благополучие. Комбинацията от инструменти и техники, която разработих, няма да те превърне в образец на съвършенство и в човек, който винаги знае какво да каже или пък никога няма да изпита опустошителните чувства на срам, вина, гняв, тревожност или несигурност. Стремежът да си съвършен ‒ или винаги съвършено щастлив ‒ може единствено да те направи уязвим за безсилието и провала. Надявам се вместо това да ти помогна да се помириш дори с най-тежките си емоции, да развиеш умението да се наслаждаваш на взаимоотношенията си, да постигаш целите си и да живееш пълноценно точно сега.  

Но „емоционална“ е само едната страна на емоционалната пластичност. Другата страна – „пластичност“ – е свързана с присъщите ти модели на мислене и поведение ‒ онези навици на ума и тялото, които могат да се окажат препъни камък за твоето добруване, особено в моментите, в които, по примера на капитана на военния кораб „Дръзки“, реагираш по същия твърдоглав начин в нови или необичайни за теб ситуации.

Закостенелите реакции може да се дължат на обсебеност от старите, саморазрушителни сценарии, които непрекъснато създаваш в ума си  ‒ „аз съм голям неудачник“ или „винаги казвам не каквото трябва“, или пък „винаги се предавам, когато трябва да се боря за нещата, които заслужавам“. Сковаността може да се подхранва и от напълно нормалния навик за използване на мисловни препратки и приемането на презумпции, както и от шаблонните реакции, които може да са били полезни за теб в миналото ‒ в детството, по време на първия брак, в началото на кариерата ‒ но вече не ти вършат работа: „никой не заслужава доверие“ или „ще бъда наранен“. 

Все повече изследвания сочат, че емоционалната скованост ‒ да бъдем във властта на мисли, чувства и модели на поведение, които вече не са ни полезни ‒ има отношение към редица психически проблеми като депресията и тревожните разстройства. От друга страна, емоционалната пластичност ‒ тоест да притежаваш гъвкавост на мислите и чувствата, която позволява да реагираш по оптимален начин на ситуациите от ежедневието ‒ е от ключово значение за нашето благоденствие и успех. 

Впрочем емоционалната пластичност не означава да контролираш мислите си или да се насилваш да разсъждаваш позитивно. Защото проучванията също така показват, че да караш един човек да промени мисленето си и например от негативното твърдение „Ще объркам цялата презентация“ да превключи на позитивното „Ще видиш, ще мине по мед и масло“, не върши работа и всъщност може да има обратен ефект.  

Емоционалната пластичност означава да се освободиш от напрежението, да се отпуснеш и да живееш с повече осъзнатост. Означава да вземеш решение по какъв начин ще реагираш на предупредителната система на емоциите си. Емоционалната пластичност потвърждава идеята, описана от Виктор Франкъл ‒ психиатър, оцелял в един от нацистките лагери на смъртта и написал след това книгата Човекът в търсене на смисъл ‒ за това да водиш пълен със смисъл живот, живот, в който можеш да реализираш потенциала си като човек. „Съществува промеждутък между всеки стимул и последващата реакция ‒ пише той. ‒ В този промеждутък имаме властта да изберем по какъв начин ще откликнем. А отговорът ни е ключът към нашето израстване и свобода.“

С откриването на този промеждутък между завладелите ни емоции и действието, с което реагираме, става ясно, че емоционалната пластичност помага на хора с най-различни проблеми: негативна самооценка, преживяно дълбоко разочарование, огорчение, тревожност, депресия, склонност към отлагане, трудна приспособимост и много други. Но благоприятният ефект на емоционалната пластичност не се ограничава единствено до хората, борещи се с емоционални затруднения. Тя засяга различни дисциплини в психологията, изучаващи отличителните качества на успешните, преуспяващи личности като Виктор Франкъл, който не само оцелява след период на ужасно страдание, но продължава напред, отдаден на велики дела.

Емоционално пластичните хора са динамични. Те проявяват гъвкавост във взаимодействието си със сложния, бързо променящ се свят, в който живеем. Понасят високи нива на стрес и преодоляват неуспехите, като в същото време остават ангажирани, открити и възприемчиви. Разбират, че животът невинаги е лек, но продължават напред, водени от ценностите, в които истински вярват, и преследват най-смелите си и неподвластни на времето цели. Като всички останали и те изпитват чувства на гняв, тъга и прочее (кой човек не ги е изпитвал?), но ги посрещат с любопитство, себесъстрадание и приемане. Нещо повече, вместо да позволят на чувствата си да ги извадят извън строя, те успяват – въпреки всичките си слабости и недостатъци – да се мобилизират по най-ефективния начин за постигането на най-големите си амбиции.

Интересът ми към емоционалната пластичност и изобщо към този вид вътрешна подвижност се зароди в периода на апартейда в Южна Африка, където израснах. По време на детството ми – годините на жестока сегрегация – вероятността да бъдат изнасилени надвишаваше шансовете на повечето южноафриканци да се научат да четат. Армията насилствено изтръгваше хората от домовете им и ги подлагаше на изтезания; полицията стреляше по граждани, които отиваха на църква. Белите и черните деца бяха държани разделени едни от други във всички средища на обществения живот – кина, училища, ресторанти, тоалетни. Но въпреки че съм бяла и поради това не бях принудена да изпитам дълбоко личните страдания на черните южноафриканци, с приятелите ми не бяхме имунизирани срещу заобикалящото ни насилие. Моя приятелка беше изнасилена от улична банда. Чичо ми беше убит. В резултат на всичко това още отрано в живота си развих непреодолимото желание да разбера по какъв начин хората се справяха (или не се справяха) с вилнеещите наоколо хаос и жестокост.

След като навърших 16 години, баща ми, който тогава беше само на 42, научи, че има рак в последен стадий и че му остават едва няколко месеца живот. За мен това беше травмиращо и самотно преживяване: не познавах много възрастни, на които да се доверя, а връстниците ми нямаха никакъв опит с подобни изпитания.

По онова време учителката ми по английски, която беше много грижовен човек, ни насърчаваше да си водим дневник. Можехме да пишем вътре за каквото пожелаем, а всеки следобед тя събираше дневниците, за да може да ни отговори. В някакъв момент аз бях започнала да споделям в дневника си за болестта на баща ми, а впоследствие – за смъртта му. Учителката отговаряше на записките ми с искрени размишления и ме питаше как се чувствам. Воденето на дневник се превърна за мен в основен източник на подкрепа и скоро след това осъзнах, че ми помага да опиша, да осмисля и да преодолея случващото се. Този процес не намаляваше скръбта ми, но ми даваше възможност да премина през травмата. Освен това ми показа, че да се изправиш открито пред емоциите си, вместо да бягаш от тях, те прави много по-силен. В края на краищата това ме отведе на професионалния път, който следвам оттогава.

За щастие, апартейдът е в миналото, а в днешно време, макар че животът съвсем не е лишен от страдание и ужаси, повечето хора, които четат тази книга, не са заплашени от узаконени прояви на насилие и потисничество. Но в относителното спокойствие и просперитет на Съединените щати, където живея от дълги години, има толкова много хора, които полагат усилия да се справят и се борят за по-добър живот. Почти всеки, когото познавам, живее под стрес, при свръхнатоварване и в непрекъсната битка да поддържа равновесие между изискванията на кариерата, семейството, личното здраве, финансовото положение и още цял куп други източници на напрежение с широко социално въздействие, като несигурната икономика, бързо променящата се културна реалност и несекващата агресивна атака на деструктивните технологии, които отвличат вниманието ни на всяка крачка. 

В същото време мултитаскингът – съвременната панацея срещу преумората и изтощението – не предлага никакво облекчение. Скорошно изследване установява, че ефектът от мултитаскинга върху поведението на хората би могъл да се сравни с шофирането в пияно състояние. Резултатите от други проучвания показват, че невисокият, но постоянен ежедневен стрес (като приготвянето на кутията с обяда, оставено за последния момент; батерията на клетъчния телефон, която издъхва точно когато трябва да се включиш във важен конферентен разговор; влакът, който винаги закъснява; растящият куп сметки) може да състари преждевременно мозъчните клетки с цяло десетилетие.

Клиентите ми споделят непрекъснато, че високите изисквания на съвременния живот ги карат да се чувстват сякаш са притиснати до стената или се мятат като уловена на въдицата риба. Искат да постигнат нещо голямо в живота си, като например да обиколят света, да се оженят, да завършат проект, да успеят в работата, да започнат бизнес, да живеят здравословно и да развият здрави отношения с децата и семействата си. Но ежедневните им действия изобщо не ги приближават към тези желания (и често са в рязко противоречие с тях). Дори когато се опитват да открият и да поемат по предопределения за тях път, са принудени да се справят не само с ограниченията на фактическите обстоятелства, а също и с натиска на собствените им саморазрушителни мисли и модели на поведение. Прибавете към това и тревогата на родителите по какъв начин ще се отрази на децата им заобикалящият ни стрес и свръхнатоварване. Днес, повече от всякога, е жизненоважно да бъдем емоционално пластични. Когато почвата под краката ни е толкова подвижна, трябва да сме пъргави, за да се предпазим от риска да се проснем по очи.

Съдържание

Глава 1. От скованост към пластичност ... 9

 

Глава 2. Зарибяване ... 27

 

Глава 3. Да се откачиш от въдицата ... 57

 

Глава 4. Разкриване ... 83

 

Глава 5. Дистанциране  ... 111

 

Глава 6. Отстояване на своето „защо“ ... 139

 

Глава 7. Придвижване напред: принципът на малките корекции ...165

 

Глава 8. Придвижване напред: принципът на люлката ... 197

 

Глава 9. Емоционална пластичност в работата ... 227

 

Глава 10. Отглеждане на емоционално пластични деца ... 257

 

Глава 11. Заключение: да станеш истински ... 283

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: