Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Ема

Алегзандър Маккол Смит

С присъщия си сърдечен хумор и топлота Алегзандър Маккол Смит рисува съвременен портрет на Ема, обичаната многознайница на Джейн Остин, създавайки съвършен образец на комедия на нравите

Запознайте се с една млада жена, която мисли, че знае всичко. Обикновено минава доста време, докато опознаеш самия себе си, а за Ема Удхаус пътят към себепознанието едва започва.

След като завършва следването си, Ема се връща в семейното имение в Норфолк, където иска да основе фирма за интериорен дизайн. Скоро Ема се сприятелява с Хариет Смит – наивно и бедно, но очарователно млада момиче.

Хариет се превръща в истинско вдъхновение за Ема и тя се отдавна на двете неща, които владее до съвършенство: да урежда живота на близки и познати съгласно собствените си представи и да сватосва несполучилите в любовта.

 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

С присъщия си сърдечен хумор и топлота Алегзандър Маккол Смит рисува съвременен портрет на Ема, обичаната многознайница на Джейн Остин, създавайки съвършен образец на комедия на нравите

Запознайте се с една млада жена, която мисли, че знае всичко. Обикновено минава доста време, докато опознаеш самия себе си, а за Ема Удхаус пътят към себепознанието едва започва.

След като завършва следването си, Ема се връща в семейното имение в Норфолк, където иска да основе фирма за интериорен дизайн. Скоро Ема се сприятелява с Хариет Смит – наивно и бедно, но очарователно млада момиче.

Хариет се превръща в истинско вдъхновение за Ема и тя се отдавна на двете неща, които владее до съвършенство: да урежда живота на близки и познати съгласно собствените си представи и да сватосва несполучилите в любовта.

Младата жена върши добрите си дела със самочувствието на човек, облагодетелстван от съдбата, но ѝ предстои да научи много неща за света и за себе си, да се запита дали е достатъчно да бъдеш красива, умна и богата, за да отсъждаш кое е добро за другите и кое – не; да разбере истината за обикновената човешка доброта, която ни помага да живеем заедно – и значението на истинската любов.

Дискретната сатира на Алегзандър Маккол Смит и старомодният уют, който той създава чрез своя неподражаем стил на писане, перфектно прилягат на героите и остроумието на Джейн Остин.

Въпреки че каретите са заменени от лъскави Мини Купъри, а чашите с чай - изместени от ароматно капучино, историята на Ема си остава прелестно непреходна.

Биография и факти за автора

Алегзандър Маккол Смит е автор на повече от петдесет романа. Получава международна известност с поредицата “Дамска детективска агенция № 1”.

Носител е на три награди “Автор на годината”. През 2003 г получава наградата "Сага” за хумор, известна още и като „Сребърен Букър”, както и наградата “Духът на Шотландия”.

Той е професор по медицинско право в Единбургския университет. Бил е вице-председател на Британската комисия по човешка генетика, председател на комисията по етика на "Бритиш Медикъл Джърнъл” и член на международната комисия по биоетика на ЮНЕСКО.

Живее в Единбург с жена си, двете си дъщери и котарака Гордън. В свободното си време свири на фагот в "Наистина ужасния оркестър”.

Откъс от книгата

Стигнаха до дневната – просторна правоъгълна стая с френски прозорци, водещи към терасата. Тя беше една от любимите стаи на момичетата, и Изабела чакаше тук, преструвайки се, че прелиства небрежно някакво списание.

Въпреки постоянните си безпокойства господин Удхаус беше наблюдателен човек, и незабавно забеляза реакцията на Изабела, осветила с проблясъка си изражението ѝ. И когато видя това, сърцето му се сви; беше направил грешка, канейки Джон Найтли да фотографира Изабела, и още докато признаваше това пред себе си, осъзна и друго – че последиците от тази среща могат да бъдат сериозни и дълготрайни.

– Ще започна оттук – каза Джон. – Нося си апаратите в раницата – той се обърна към господин Удхаус. – Окей, много благодаря. Ще се видим, преди да тръгна.

За господин Удхаус беше ясно, че го отпращат, също толкова ясно му беше и че Изабела държи той да не се бави.

– Не мога ли да помогна с нещо? – попита той. – Да държа някоя лампа или нещо подобно?

Джон поклати глава.

– По-лесно е, когато на фотосесията присъстват само двама – каза той, после допълни. – Има си химия, нали разбирате. Обмен на енергия. По-интимно е.

Изабела се усмихна.

– Ще се видим по-късно, татко.

Господин Удхаус устоя на изкушението да се навърта в някой близък коридор или да наднича през прозорците, когато фотосесията продължи на открито. Заравяйки се в библиотеката си, той прекара следващия половин час, прелиствайки един брой на „Сайънтифик Американ“, но в главата му остана много малко от онова, което прочете. Беше убеден, че Джон Найтли ще направи напълно неподходящи снимки на Изабела, и че от „Кънтри лайф“ ще отговорят учтиво, че за жалост не могат да поместят снимките на много млади дами, които биха заслужавали внимание, стига в списанието да разполагаха с достатъчно място.

Боеше се, че снимките ще бъдат безвкусни, например Изабела, проснала се прелъстително на капака на някоя кола или полегнала разпуснато сред куп сухи листа; снимките му по никакъв начин нямаше да успеят да предадат онези качества на благовъзпитано английско момиче, примесени с чаровна, но скромна самоувереност, които биха привлекли мъж, подходящ за неин съпруг. Той въздъхна и остави „Сайънтифик Американ“. Беше важно да имаш някаква представа от физика на елементарните частици – четеше нещо за Хигс бозона – но интелектуалните предизвикателства, предлагани от „Сайънтифик Американ“, със сигурност бяха второстепенни спрямо дълга на един баща да закриля дъщеря си. Изправяйки се на крака, той се върна обратно в дневната. Тя беше пуста; Изабела и Джон вероятно бяха отишли в представителната градина за външни снимки.

Но когато надникна през прозореца, той видя, че те не са там от тях нямаше следа и край декоративните храсти, към които от дневната също се разкриваше впечатляваща гледка. Безпокойството, което бе изпитвал досега, вече отстъпи място на сериозно притеснение. Излизайки от дневната през един от френските прозорци, той тръгна бързо да заобикаля къщата,

оглеждайки близките ниви и ливади с надеждата да зърне младите хора. От тях нямаше и следа; по нищо не личеше някой да е минавал през зреещия ечемик, полюшващ се на вятъра; в една близка оградена ливада пасяха овце, несмущавани от човешко присъствие; никъде в този пейзаж не се мяркаше човешка фигура. Едва когато мина зад единия ъгъл на къщата и стигна до широкото пространство пред входа, ги видя.

Стояха до лъскавия червен „Дукати“. Джон Найтли, опаковал фотографските си принадлежности, в момента вадеше шлем от големия метален багажник, монтиран отзад на мотора. Господин Удхаус въздъхна облекчено, решил, че фотографът си заминава, но после забеляза, че шлемовете са два: изваденият от багажника и онзи, който Джон вече си беше сложил, с незакопчана каишка, която се полюшваше небрежно под брадичката му. Той видя как фотографът подаде резервния шлем на Изабела, която го пое и се разсмя, докато той ѝ показваше как да закопчае каишката.

Господин Удхаус я повика и тя вдигна рязко глава.

– Татко – възкликна тя, докато той идваше към тях. – Виж ме само! Джон ще ме повози на неговия Дук... Дук...

– Дукати – подсказа Джон. – Само до Кеймбридж. Ще се върнем в осем тази вечер.

– Но... – възрази господин Удхаус. Почувства някакво присвиване в гръдния си кош, за което знаеше, че е симптом на остър пристъп на паника. Ето, сега ще получа удар, каза си той; точно в такъв момент, в който страхът отпращаше кръвта му под такова високо налягане по вените някъде, в някое забутано ъгълче на мозъчния кръвопровод, някой мъничък кръвоносен съд можеше да се спука и да го повали безмилостно като остър меч. Положението беше точно толкова лошо, колкото се бе опасявал – всъщност дори

по-лошо.

– Но ти не можеш да направиш това, Изабела. Тези неща... – той посочи с безпомощен жест мотора; в отчаянието си не можеше да намери думи. – Тези неща... тези неща са италиански.

Тя избухна в смях.

– Какво? Италиански?

Той се поправи, смутен, защото Джон се подсмихваше.

– Смъртоносни. Исках да кажа смъртоносни.

Беше убеден, че докато я изпраща с поглед надолу по алеята, вижда за последен път обичната си дъщеря. Трябваше да направи всичко възможно, за да я спре, дори да се хвърли пред мотора; дори да изтръгне ключовете – ако тези неща се задвижваха с ключ – от Джон и да хукне с тях обратно към къщата, без да обръща внимание на виковете му. Дори най-скандалната постъпка от негова страна – дори ако вземеше пушката си, старата пушка на баща му с гравиран приклад, и я насочеше към Джон – би била оправдана, ако успееше така да спаси Изабела от тази ужасна лудост.

– Моторът е съвсем сигурен – каза Джон. – Аз карам доста предпазливо, господин Удхаус. Дъщеря ви ще бъде в пълна безопасност с мен.

– Виждаш ли? – каза Изабела. – Няма за какво да се безпокоиш, татко.

– Не бива, скъпа. Моля те, моля те – не го прави.

Той предположи, че Изабела не го е чула, защото вече си беше поставила шлема. Тя се сбогува, оформяйки думата само с устни. Поне да не го беше направила, мислеше си той. Да не бе изкушавала по този начин съдбата, която би могла да превърне думите ѝ в последно и окончателно сбогуване. Той наблюдаваше как Изабела сяда на задната седалка, сякаш в забавен каданс – или поне така се струваше на изтерзания господин Удхаус. Действията ѝ изглеждаха така целеустремени и същевременно бавни – точно както бе споменато в една статия в „Сайънтифик Американ“; ставало така, защото съзнанието ни регистрира подобни събития с изострена яснота, поради което те сякаш се развиват бавно.

– Изабела! – извика той. Но гласът му бе заглушен от рева на мотора и скърцането на гумите по чакъла, затова тя не го чу. Все пак му помаха с ръка, и махна още веднъж, когато профучаха покрай него сред разхвърчалите се ситни камъчета.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: