Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Дългата разходка

Стивън Кинг

Стартът е даден!

Четирите карабини изтрещяха. Звукът беше оглушителен. Ехото прокънтя чак в отсрещните възвишения.

Ъгловатата, неравно подстригана глава на Кърли в миг се превърна в кърваво желе от мозък и тъкани, наоколо се разхвърчаха парченца от черепа. Това, което остана от него, се претърколи на пътя като пощенски чувал.

“Вече сме 99 - помисли си ужасен Гарати. - Деветдесет и девет бутилки бира наредени на стената и ако само една от тях падне... о, Боже... о, Боже...”

  • Корица: Мека
  • Страници: 320
  • Тегло: 0.300 кг
  • Издадена: 28.11.2005 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Стивън Кинг
 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Когато става дума за хорър, Стивън Кинг няма равен на себе си.

Най-популярният автор на книги на ужаса за всички времена най-добре знае какво ви плаши и защо. “За мен страхът е една от най-деликатните емоции, затова винаги се опитвам да уплаша читателя. Ако не мога да го уплаша, аз се опитвам да го смразя от ужас и ако не успея и в това, прибягвам до шока”, казва Стивън Кинг.

Невероятните му сюжети примамват читателя в капана на ежедневието ни с достоверни ситуации и правдоподобни герои, които рано или късно биват застигнати от вездесъщото зло.

 

Биография и факти за автора

Стивън Кинг е уникален и въздействащ писател, чиито многобройни бестселъри са синоним на съвременните романи на ужаса за милиони почитатели.

Роден е през 1947 г. в Портланд, Мейн. Завършва “Английски език и литература” в Университета на Мейн. Първият му роман “Кери” е публикуван през 1973 г. и оттогава той е написал повече от 40 романа и много разкази. Писателят живее със съпругата си Табита Кинг в Централен Мейн.

Откъс от книгата

ПЪРВА ЧАСТ

СТАРТЪТ Е ДАДЕН

 

1.

"Който познае тайната думичка, печели сто долара.

Е, Джордж, кои са първите? Джордж?

Къде си, Джордж?"

ГРУЧО МАРКС

 

ЗАЛАГАЙ ЖИВОТА СИ

Тази сутрин раздрънкан син форд сви към охранявания паркинг - приличаше на дребно, изтощено от дългия бяг псе. Един от пазачите, млад мъж с безизразно лице, облечен във военна униформа и препасан с широк кожен колан, поиска да види пропуска. Момчето от задната седалка го подаде на майка си. Тя, от своя страна, го протегна към войника. Войникът го взе и го пъхна в процепа на компютърния терминал, който изглеждаше някак не на място сред този провинциален покой. Терминалът сдъвка картата и на екрана блесна надпис:

ГАРАТИ РЕЙМЪНД ДЕЙВИС

У-ЦА 1 ПОУНАЛ МЕЙН

ОБЛАСТ ЕНДРОСГГОГИН

РЕГИСТРАЦИОНЕН НОМЕР 49-801-89

ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ

Войникът натисна друг клавиш и посланието изчезна, оставяйки след себе си нежнозеленото сияние на опразнения екран. Махна им да продължат.

- Няма ли да ни върнат пропуска? - попита мисис Гарати. - Няма ли...

- Не, мамо - отвърна с равен глас Гарати.

- Е, никак не ми харесва тази работа - рече тя и паркира в празното място между две коли. Все това повтаряше, откакто бяха потеглили в два сутринта. Приличаше на хленчене.

- Не се безпокой - отвърна почти машинално той. Мислите му бяха някъде другаде, потънал бе в собствените си тревоги и страхове. Изхвърча от колата още преди двигателят да издаде своя финален, астматичен акорд. Беше едро, добре сложено момче, носеше позахабено бледозелено войнишко яке.

Майка му също беше висока, но слаба. Почти нямаше гърди, по-скоро две щръкнали пъпки. Очите й бродеха разтревожено наоколо, изглеждаха шокирани. Лицето й беше като лице на инвалид. Посивели коси, сред които в безпорядък стърчаха фиби. Роклята й висеше, сякаш съвсем наскоро бе отслабнала.

- Рей - промълви заговорнически тя и той потрепери при този звук. - Рей, слушай...

Той наведе глава и се престори, че си оправя ризата. Един от войниците нагъваше лакомо от метално канче, без да изпуска от очи подпрения пред него комикс. Гарати впи поглед в лицето на войника и си помисли за хиляден път: "Всичко това е реално." Но сякаш едва сега тази мисъл започна да се изпълва със съдържание.

- Все още не е късно да промениш решението си...

И с това нахлуха страхът и тревогата.

- Не, вече не мога да го направя. Последният срок беше вчера.

И отново този заговорнически тон, който така ненавиждаше:

- Но те ще те разберат, знам че ще те разберат. Майорът...

- Майорът ще... - понечи да заговори Гарати, но в същия миг майка му се разтрепери. - Знаеш какво ще направи Майорът, мамо.

Още една кола премина през тържествения ритуал на вратата и спря наблизо. Отвътре излезе дребничко чернокосо момче. Родителите му го последваха и за миг заприличаха на групичка разтревожени бейзболни състезатели. Подобно на всички останали момчето носеше малка раница. Гарати се зачуди дали не сбърка, като също не си взе.

- Няма ли да промениш решението си?

В нея говореше вината, вината с разтревожено лице. Макар да бе едва на шестнайсет, Рей Гарати знаеше нещичко за вината. Майка му усещаше, че е твърде изтощена, буквално смазана от ежедневните проблеми, за да успее да спре в зародиш лудостта на сина си - да го спре, преди да го сграбчи в желязната си хватка машината, наречена Държава, със своите войници и компютърни терминали, която с всеки изминат ден все повече го отдалечаваше от нея, докато вчера не падна с оглушителен трясък и последната бариера.

Той сложи ръка на рамото й.

- Идеята е моя, мамо. Ти нямаш нищо общо. Аз... - той се огледа. Никой не им обръщаше внимание. - Аз те обичам, но така е най-добре, друг начин няма.

- Не е... - прекъсна го тя, готова да се разплаче. - Рей, знаеш че не е така, ако баща ти беше тук, той щеше да те спре...

- Да, но го няма, нали? - прозвуча грубо, но се надяваше, че така ще спре сълзите... ами ако я отведат насила? Чувал бе, че и това се случвало понякога. Тази мисъл го накара да потрепери. Продължи с по-мек глас:

- Безсмислено е да се съпротивляваш, мамо - той се усмихна насила. - Нали? Така си е - отвърна вместо нея.

Брадичката й продължаваше да трепери, но тя намери сили да кимне. Не беше прав. просто бе твърде късно. Вече никой нищо не можеше да направи.

Откъм боровата гора повя слаб ветрец. Небето беше яркосиньо. На пътя пред тях масивен бял камък маркираше границата между Канада и Съединените щати. Изведнъж тревогата надделя над страха и му се прииска час по-скоро да тръгне, да поеме по дългия път.

- Аз ги направих. Можеш да ги вземеш, нали? Не са никак тежки - тя пъхна в ръцете му увити в хартия курабийки.

- Аха - той ги пое и после я сграбчи несръчно, мъчейки се да й даде онова, от което най-много се нуждаеше в момента. Целуна я нежно по бузата. Кожата й беше като стар, захабен от употреба плат. Едва не се разплака и той. Но изведнъж си помисли за ухиленото, мустакато лице на Майора и отстъпи назад, като напъха пакета в един от джобовете на якето си.

- Сбогом, мамо.

- Сбогом, Рей. Бъди добро момче. - Тя се спря и за миг му се стори, че е ужасно лека, сякаш дори утринният ветрец би могъл да я понесе -като разпръснато глухарче. След това влезе в колата и запали. Гарати стоеше като вцепенен. Тя вдигна ръка и му помаха. От очите й течаха сълзи. Виждаше ги съвсем ясно. Той също й помаха и докато колата бавно се отдалечаваше, остана с вдигната ръка, като съзнаваше колко храбър и красив изглежда така. Но щом колата се скри зад портала, отново го завладя предишната слабост и той почувства, че е само едно шестнайсетгодишно момче, объркано и самотно сред непознати.

Той се извърна към пътя. Другото момче, с черната коса, тъкмо изпращаше родителите си. Лицето му бе разсечено от ужасен белег. Гарати се приближи към него и го поздрави.

- Здрасти - отвърна чернокосият и го огледа.

- Аз съм Рей Гарати.

- Питър Макврайс.

- Готов ли си? - запита Гарати.

- Малко съм трескав - отвърна момчето и сви рамене. - Това е най-лошото.

Гарати кимна.

Двамата се отправиха към пътя и каменния знак. Зад тях продължаваха да пристигат коли. Една жена внезапно започна да крещи. Несъзнателно Гарати и Макврайс допряха рамене. Никои от двамата не посмя да погледне назад. Пред тях се простираше пътят - широк и черен.

- Към обяд настилката яко ще напече - рече ненадейно Макврайс. - Смятам да се придържам към единия край.

Гарати кимна. Макврайс го погледна замислено.

- Колко тежиш?

- Сто и шейсет.

- Аз сто шейсет и седем. Казват, че по-тежките се уморявали по-рано, но аз съм в доста добра форма.

На Гарати Макврайс му изглеждаше в много повече от добра форма - всъщност изглеждаше направо страхотно. Зачуди се кои ли са тези, дето казват, че по-тежките се уморявали по-рано. За малко да попита, но се отказа. Разходката бе едно от онези неща, за които се разказваха легенди, митове.

Макврайс приседна на сянка недалеч от група непознати момчета и след кратко колебание Гарати последва примера му. Но Макврайс изглежда, не го забелязваше. Гарати погледна часовника си. Беше осем и пет. До старта оставаха петдесет и пет минути. Отново го завладяха нетърпението и тревогата и той яростно се помъчи да ги отблъсне, като си каза, че ще е най-добре да се наслаждава на седенето, докато все още може.

Всички момчета седяха. На групи и поединично. Едно от тях се бе покатерило на най-ниския клон на един бор и оглеждаше замислено пътя, като бавно предъвкваше сандвич. Беше слабо, с руса коса, носеше оранжеви панталони и светлосиня риза под една стара жилетка с цип и дупки на лактите. Гарати се зачуди дали слабите издържат най-много, или изгарят първи.

Изведнъж осъзна, че момчетата, до които бяха седнали с Макврайс, водеха оживен разговор.

- Няма да бързам - рече едно от тях. - Защо да бързам? Какво като ме предупредят? Ще знам как най-точно да наглася крачката. А това е най-важното. Помнете кой ви го е казал пръв.

Момчето се огледа и забеляза Гарати и Макврайс.

- Ето още агънца са дошли за заколението. Хенк Олсон ме наричат. Краченцата ми бързо тичат - лицето му остана сериозно през цялото време.

Гарати кимна и си каза името. Макврайс също каза своето, но остана замислен и не откъсваше очи от пътя.

- Арт Бейкър - обади се другото момче. Говореше с едва доловим южняшки акцент. Четиримата си стиснаха ръце.

За миг настъпи тишина и после Макврайс рече:

- Страшничко е, а?

Всички кимнаха с изключение на Хенк Олсон, който сви рамене и се ухили. Гарати проследи с поглед как момчето на клона довърши сандвича, сви хартията и я хвърли през рамо. "Този ще изгори рано" - помисли си той. И от това му стана по-добре.

- Виждате ли онова петно точно до камъка? - запита ненадейно Олсон.

Всички вдигнаха очи. Вятърът караше сенките на дърветата да танцуват по тъмната настилка. Гарати не знаеше дали всъщност вижда нещо или не.

- От по-миналогодишната Дълга разходка е - обясни с мрачно задоволство Олсон. - Едно от децата е било толкова уплашено, че когато часовникът показал девет, направо замръзнало.

Останалите го слушаха ужасени.

- Просто не можело да помръдне. Получило полагащите му се три предупреждения и в 9:02 му показали червен картон. Точно там, на старта.

Гарати си помисли дали и неговите крака няма да замръзнат. Съмняваше се, но все пак това бе нещо, в което ще може да се увери едва след като дадат старт, и тази мисъл го ужасяваше. Зачуди се защо ли му трябва на Хенк Олсон да им разказва такива страхотии.

Изведнъж Арт Бейкър подскочи.

- Ето го - идва.

Сивкавокафяв джип спря пред каменната колона. Зад него бавно се приближи странно на вид превозно средство, с широка платформа отзад и стъпенки. Мънички радарни чинии бяха монтирани отпред и отзад на чудатата камионетка. На платформата се бяха изправили двама войници и още щом ги зърна, Гарати почувства, че го побиват тръпки. В ръцете си стискаха армейски тежкокалибрени карабини.

Някои от момчетата се изправиха, но Гарати не помръдна. До него останаха да седят Олсон и Бейкър, а Макврайс отново бе потънал в собствените си мисли. Слабичкото момче от клона люлееше крака и зяпаше наоколо с празен поглед.

Майорът слезе от джипа. Беше висок мъж с изпъната фигура, лицето му имаше загорял цвят, което си вървеше с военната униформа. Носеше огледални очила, а на колана му се полюшваше тежък армейски пистолет. Говореше се, че очите му били силно чувствителни към светлината и затова никога не се разделял с очилата си.

- Сядайте, момчета - рече той. - Не забравяйте за Препоръка 13.

Препоръка 13 гласеше: "Пести си силите винаги когато можеш".

Онези, които се бяха надигнали, отново приседнаха. Гарати погледна часовника си. Показваше 8:16 и той реши, че избързва с една минута. Майорът винаги идваше точно навреме. Помисли си, че няма да е зле да върне часовника с една минута, но в следващия миг забрави за това.

- Нямам намерение да държа реч - заговори Майорът и плъзна по редиците блестящите рефлектори на очилата. - Искам само да поздравя бъдещия победител и да изразя съчувствието си на всички загубили.

Той се извърна към джипа. Настъпи гробна тишина. Гарати пое дълбоко дъх. Денят обещаваше да е топъл. Хубав ден за разходка.

Майорът отново се обърна към тях. В ръцете си държеше бележник.

- Моля, всеки от вас, щом си чуе името, да пристъпва напред, за да получи своя номер. След това се връщайте на мястото си и там ще чакате да бъде даден стартът.

- Вече си в армията - прошепна ухилено Олсон, но Гарати се престори, че не го чува. Човек не можеше да не се възхищава от Майора. Преди да го отведат Бригадите, бащата на Гарати обичаше да нарича Майора "най-опасното чудовище, което би могла да създаде една нация, издигнат от самото общество социопат". Но той никога не се бе срещал с Майора на живо.

- Аронсон.

Русокос дребосък с обгорял от слънцето врат излезе напред, погледна объркано Майора и пое пластмасовата значка с номер едно. Той я закачи на ризата си и Майорът го потупа одобрително.

- Ейбръхам.

Червенокосо, стройно момче, облечено с джинси и фланелка без ръкави. Завързал бе якето си около кръста и то се спускаше до коленете като пола. Олсон се изкикоти.

- Бейкър, Артур.

- Аз съм - рече Бейкър и се изправи. Той закрачи, без да бърза към Майора, и Гарати усети, че спокойствието му го изнервя. Бейкър очевидно не беше от лесните. Бейкър щеше да издържи дълго.

Бейкър пое обратно. На гърдите му висеше номер 3.

- Каза ли ти нещо? - попита Гарати.

- Запита ме дали съм горд, че съм тук днес - отвърна някак засрамено Бейкър. Да, той... Майорът говори с мен.

- Като ни припари под краката, ще видим кой е горд и кой не е - изграчи Олсон.

- Бейкър, Джеймс - произнесе Майорът.

Така продължи до 8:40, когато церемонията приключи. Никой не отсъстваше. На паркинга зад тях потеглиха десетина коли - тръгваха си момчетата от резервния списък, които бързаха да не изпуснат директното предаване на Дългата разходка по телевизията.

"Започва се - помисли Гарати, - връщане назад няма".

"Успех" - беше му пожелал Майорът, когато дойде неговият ред, подавайки му 47 номер. Отблизо изглеждаше ужасно мъжествен. Гарати едва се сдържа да не го докосне, за да се убеди, че е истински.

Питър Макврайс беше номер 61. Хенк Олсон - 70. Той остана по-дълго при Майора. Майорът се разсмя на нещо, което Олсон му каза и после го потупа по гърба.

- Казах му да заложи каквото има на мен - рече Олсон, като се върна. - А той ми поръча да ви покажа на какво съм способен. Каза още, че обича хора, които са готови да се разкъсат за победата. "Покажи им на какво си способен, момче" - така ми рече.

- Много добре - отвърна Макврайс и после смигна на Гарати. Гарати се зачуди какво ли има предвид, като му намигна. Дали не се подиграва на Олсон?

Хърбавото момче от дървото се казваше Стебинс. Получи номера си с наведена глава, без да поглежда Майора, после се върна и седна до дървото. Гарати го загледа с повишен интерес.

Номер 100 беше едър червенокос и червендалест здравеняк. Името му беше Зак. След като получи значката си, всички седнаха и зачакаха какво ще последва.

От камионетката се приближиха трима войници и раздадоха на всички широки кожени колани, покрити с множество джобове. Джобовете бяха натъпкани с тубички висококалоричен концентрат. Дойдоха още войници, които раздадоха манерки. Войниците им помогнаха да поставят коланите и да окачат манерките. Олсон отпусна колана си да увисне като каубойски, след това измъкна от джоба един шоколад и го сдъвка.

- Не е лошо - рече ухилено. Той надигна манерката и жадно отпи. Гарати се зачуди дали само се преструва на наперен, или наистина знае нещо повече от останалите.

Майорът ги огледа с присвити очи. Часовникът на Гарати показваше 8:56 - кога бе минало това време? Стомахът му болезнено се сви.

- Е, добре, момчета. Строй се в колона по десет. Редът няма значение. Всеки може да остане при приятелите си.

Гарати стана. Чувстваше се изтръпнал и нереален. Сякаш тялото му принадлежеше на някой друг.

- Дойде време да потегляме - сръга го Макврайс. - Успех на всички.

- Успех и на теб - отвърна изненадан Гарати.

- Трябваше да ида на психиатър - произнесе тихо Макврайс. - Изглеждаше ужасно бледен, лицето му лъщеше от пот - нищо не бе останало от предишния му самоуверен вид. Мъчеше се безуспешно да се усмихне. Белегът се беше зачервил като от удар с камшик.

Стебинс бавно стана и се присламчи към опашката на групата. Олсон, Бейкър, Макврайс и Гарати бяха в третия ред. Устата на Гарати беше суха. Не знаеше дали да не отпие от манерката. Така и не посмя. Никога през живота си не бе възприемал толкова осезателно краката си. Изведнъж се уплаши, че може да се вцепени и да получи червен картон още на старта. Помисли си, че Стебинс ще е от първите, които отпаднат - Стебинс, с неговите оранжеви панталони и раница, пълна със сандвичи. После му дойде наум, че може той да е от първите отпаднали. Зачуди се какво ли е това, да...

Часовникът му показваше 8:59.

Майорът не отделяше очи от своя хромиран джобен хронометър. Той бавно разпери пръсти и сякаш времето спря при този жест. Стоте момчета го гледаха напрегнато, тишината беше направо осезателна. Тишината беше всичко.

Часовникът на Гарати показваше 9:00, но вдигнатата ръка остана неподвижна.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: