Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Две малки момиченца в синьо

Мери Хигинс Кларк

Маргарет и Стийл Фроли празнуват третия рожден ден на момиченцата си - Кели и Кати, като организират детско празненство в новия си дом.

Вечерта след тържеството на децата двамата отиват на официална вечеря в Ню Йорк. Когато се връщат вкъщи, полицията вече е там. Бавачката е намерена в безсъзнание, децата са изчезнали, а в спалнята им е оставена бележка с искане за откуп. Похитителят съобщава, че при предаването на откупа ще съобщи къде ще бъдат оставени момиченцата. И той се обажда наистина, но в колата, паркирана зад изоставен ресторант, е само Кели. Шофьорът е мъртъв, край него е оставена бележка, в която се обяснява, че случайно е убил Кати и е хвърлил тялото й в океана.

На заупокойната служба за Кати сестричката й Кели дърпа майка си за ръката и й прошепва: “Мамо, Кати много се страхува от онази жена. Тя иска да се прибере вкъщи.”

 

Наличност: Да

14,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Във великолепния си нов роман Мери Хигинс Кларк използва мистерията на телепатията между близнаците, с чиято помощ една майка успява да намери своето отвлечено дете, смятано за мъртво.

Маргарет и Стийл Фроли празнуват третия рожден ден на момиченцата си - Кели и Кати, като организират детско празненство в новия си дом.

Вечерта след тържеството на децата двамата отиват на официална вечеря в Ню Йорк. Когато се връщат вкъщи, полицията вече е там. Бавачката е намерена в безсъзнание, децата са изчезнали, а в спалнята им е оставена бележка с искане за откуп. Похитителят съобщава, че при предаването на откупа ще съобщи къде ще бъдат оставени момиченцата. И той се обажда наистина, но в колата, паркирана зад изоставен ресторант, е само Кели. Шофьорът е мъртъв, край него е оставена бележка, в която се обяснява, че случайно е убил Кати и е хвърлил тялото й в океана.

На заупокойната служба за Кати сестричката й Кели дърпа майка си за ръката и й прошепва: “Мамо, Кати много се страхува от онази жена. Тя иска да се прибере вкъщи.”

Като включва добре документирания, макар и необяснен напълно феномен, свързан с телепатията на близнаците, Мери Хигинс Кларк ни въвлича в една затрогваща магическа история със сложни характери и ескалиращо напрежение.

Биография и факти за автора

Мери Хигинс КларкМери Хигинс Кларк е американска писателка, която и до ден днешен не спира да създава бестселъри в жанра на трилъра. Не е случайност фактът, че я наричат „Кралицата на съспенса“. Още след първия си публикуван разказ през 1956 година тя набира популярност и съвсем скоро след това името ѝ се превръща в емблема на цялото ѝ дотогавашно и предстоящо творчество. В началото пише сценарии за радиопредавания, а по-късно продължава с издаването на книги. Историите ѝ са обгърнати с мистерии и неизестност, а героите ѝ - дишащи.

До момента читателите могат да се радват на 50 публикувани нейни книги, сред които най-известни са „Смъртта носи маска за красота“, „Убийството на Пепеляшка“, „Под кожата ми“, „Безбожен час“, „Сама срещу всички“, „Не плачи, любима“, „Престъпен експеримент“, „Сърце назаем“, „Къщата на спомените“, „Черни рози“ и още много, много други. По пет от творбите ѝ са направени филмови адаптации. През 2001 в Америка излизат и нейни мемоари.

Откъс от книгата

Глава 1

 

- Задръж за минутка, Роб. Струва ми се, че една от близначките плаче. Ще ти се обадя по-късно.

Деветнадесетгодишната Триш Логан остави мобилния си телефон, стана от дивана и прекоси забързано дневната. За пръв път пазеше децата на семейство Фроли - приятни хора, преместили се в града преди няколко месеца. Триш моментално се влюби в тях. Госпожа Фроли веднъж спомена, че като малка семейството й често посещавало свои приятели в Кънектикът и тя толкова харесала тукашната природа, че оттогава си мечтаела да дойда да живее в този щат.

- Миналата година, когато започнахме да си търсим къща, случайно минахме през Риджфийлд и веднага реших, че точно това е мястото за нас. Тук исках да живеем - приключи разказа си тя.

Семейството бе купило старата фермерска къща на Кънингам - истинска съборетина, която трябваше да се стегне, че и отгоре, докато бащата на Триш твърдеше, че "трябвало да се изгори, че и отгоре". Днес - 24 март, четвъртък, беше третият рожден ден на двете абсолютно еднакви деца на семейство Фроли и Триш бе наета да помага за детското парти през деня и да остане вечерта с децата, тъй като родителите им щяха да ходят на официална вечеря в Ню Йорк.

След преживените на партито вълнения би се заклела, че и двете хлапета ще спят като заклани, мислеше си Триш, докато се качваше по стълбата, водеща към стаята на близначките. Семейство Фроли бяха изхвърлили изтъркания стар килим, който преди покриваше стъпалата от деветнадесети век, и сега те скърцаха под краката й.

Тя спря близо до горното стъпало. Лампата, която бе оставила запалена в коридора, не светеше. Вероятно беше изгорял някой бушон. Електрическата инсталация на старата къща беше изгнила, пълен боклук. Днес следобед подобна авария стана и в кухнята.

Спалнята на близначките се намираше в края на коридора. Сега оттам не се чуваше никакъв звук. Вероятно едно от децата бе проплакало в съня си, помисли Триш, като започна да напредва с предпазливи стъпки в тъмнината. Неочаквано спря. Не беше само светлината в коридора. Бе оставила вратата на стаята им отворена, така че да може да ги чуе, ако се събудят. Нощната лампа в стаята би трябвало да осветява част от пътя. А сега вратата беше затворена. Но как би могла да чуе, че някоя от тях плаче, ако е била затворена преди минута.

Неочаквано я прониза страх и тя се заслуша внимателно. Какъв беше този звук? В един миг на болезнено очакване Триш го определи и осъзна: бяха леки стъпки. Почти недоловимо дишане. Остра миризма на пот. Зад гърба й имаше някой.

Опита се да извика, но от устните й се изплъзна само стенание. Понечи да хукне да бяга, но краката й не помръднаха. Нечия ръка я сграбчи за косата и дръпна главата й назад. Последното нещо, което си спомняше, беше усещането за натиск върху шията си.

Нападателят разхлаби хватката и я остави да се свлече на пода. Поздравявайки се за ефективното и безболезнено обезвреждане, той включи фенерчето си, завърза ръцете и очите й и запуши устата. Сетне това насочи светлината към пода, заобиколи момичето, огледа дължината на коридора и отвори вратата към спалнята на близначките.

Тригодишните Кати и Кели лежаха на голямото двойно легло. Очите им бяха полусънени и уплашени. Дясната ръка на Кели и лявата на Кати бяха преплетени. С другите си ръце се опитваха да свалят кърпите, вързани през устата им.

Мъжът, който бе планирал отвличането, стоеше до леглото.

- Сигурен ли си, че тя не те видя, Хари?- прошепна дрезгаво той.

- Сигурен съм. Така мисля, Бърт - отвърна другият. Двамата нарочно използваха имената, които си бяха избрали за тази работа: Бърт и Хари - като героите от един популярен през шейсетте години комикс.

Бърт вдигна Кати и извика.

- Вземи другата! Завий я с одеяло! Навън е студено.

Нервно и забързано, двамата мъже слязоха по стълбите, преминаха тичешком през кухнята и поеха по алеята, без да затворят вратата зад себе си. След като влязоха в микробуса, Хари седна на пода до задната седалка, стиснал близначките в мускулестите си ръце. Бърт подкара микробуса и те излязоха от сенките на верандата.

Двадесет минути по-късно пристигнаха в бунгалото, където ги чакаше Анджи Еймс.

- Ах, колко са сладки - изчурулика тя, когато мъжете внесоха децата вътре и ги сложиха в детското креватче от болничен тип, като кошарка, което бяха приготвили за тях. С бързо и сръчно движение Анджи отвърза кърпите, с които бяха запушени устичките им, за да мълчат.

Децата мигновено се прегърнаха и ревнаха.

- Мамо... Мамо... - викаха едновременно и двете.

- Шшшшт, тихо! Не се страхувайте - рече им нежно Анджи, като вдигна страничните прегради на креватчето. Те бяха прекалено високи и тъй като бе дребна на ръст, не можеше да се пресегне над тях, затова пъхна ръцете си през пръчките и започна да ги гали по тъмнорусите къдрици. - Всичко е наред, всичко е наред - започна да тананика напевно тя. - Хайде да спинкате. Нани-на! Кати, Кели, заспивайте! Мона ще се погрижи за вас. Мона ви обича.

Мона беше името, което й бяха наредили да използва пред близначките.

- Не ми харесва туй име - оплака се тя, когато го чу за пръв път. - Защо трябва да съм Мона?

- Защото звучи почти като мама. Пък и когато приберем парите и родителите си вземат децата, не искаме малките да им кажат: "Една жена на име Анджи се грижеше за нас". А другата причина да изберем това име е, че ти непрекъснато мрънкаш - отвърна троснато мъжът на име Бърт.

- Успокой ги - нареди й сега той. - Вдигат прекалено много шум.

- Няма страшно, Бърт. Никой не може да ги чуе - увери го Хари.

Той е прав, помисли си Лукас Уул. Това беше истинското му име. Една от причините след дълго и внимателно обмисляне да покани Клинт Даунс - партньора му, с псевдоним Хари - да се присъедини към замислената работа бе, че девет месеца от годината Клинт прекарваше като пазач в бунгалото на територията на голф клуба "Данбъри". Цяла зима от Деня на труда до 31 май, клубът беше затворен и никой не идваше насам. Бунгалото дори не се виждаше от сервизния път, по който Клинт влизаше на територията на "Данбъри", освен това за отваряне на портала трябваше да се набира код.

Беше идеалното място да се скрият децата, а фактът, че приятелката на Клинт - Анджи, често работеше като бавачка, допълни картинката.

- Те ще спрат да плачат - успокои го тя. - Познавам бебетата. Скоро ще заспят отново. - Тя продължи да ги гали по гръбчетата и да им пее: "Две малки момиченца в синьо, момко, две малки момиченца в синьо..."

Лукас изруга под нос, докато се провираше в тясното пространство между кошарката и двойното легло, и излезе от спалнята. Мина през всекидневната и отиде в кухнята. Едва тогава двамата с Клинт свалиха якетата с качулки и ръкавиците. Пълната бутилка скоч и двете празни чаши, които си бяха приготвили като награда за успеха на начинанието си, стояха на масата пред тях.

Мъжете седнаха един срещу друг, като се наблюдаваха мълчаливо. Докато гледаше с едва прикрита погнуса своя помощник в отвличането, Лукас за пореден път си помисли, че двамата не можеше да бъдат по-различни по темперамент и външен вид. Без да е прекалено чувствителен към собствената си външност, той понякога се гледаше с очите на страничен наблюдател и се описваше така: около петдесетгодишен, мършав, среден на ръст, с оредяваща коса, тясно лице, близко разположени очи. Лукас бе шофьор на лимузина под наем и знаеше, че е усъвършенствал външния си вид на сервилен и винаги готов да услужи работяга, роля, в която се превъплъщаваше винаги когато облечеше своята черна шофьорска униформа.

Беше срещнал Клинт в затвора и от години работеше съвместно с него в серия кражби. Досега не бяха ги хващали, защото Лукас внимаваше. Не вършеха престъпления в Кънектикът, тъй като Лукас смяташе, че човек не бива да цапа собственото си гнездо. Но тази работа, въпреки огромния риск, беше прекалено мащабна, за да я отхвърли, и той бе нарушил правилото си. Така че сега седеше и наблюдаваше как Клинт отваря бутилката скоч и пълни чашите до ръба.

- Да пием за следващата седмица, когато ще сме на борда на яхта в Сент Китс с пълни джобове! - рече той. Очите му шареха по лицето на Лукас с усмивка, излъчваща надежда. Лукас отвърна на погледа, преценявайки още веднъж своя партньор. Той бе на четиридесет и няколко години и определено беше излязъл от добрата физическа форма. Двайсетте излишни килограма върху ниската му фигура го караха да се поти обилно, дори и в мартенска нощ като тази, по-студена от обичайното. Едрият гръден кош и огромните му ръце изглеждаха неуместни и не съответстваха на херувимското му лице и дългата конска опашка, която си бе пуснал, защото Анджи - дългогодишната му приятелка, носеше такава.

А пък тя - мършава като клон на изсъхнало дърво, помисли си презрително Лукас. Ужасна кожа. Мазна коса. Също като Клинт, винаги изглеждаше немарлива, запусната, облечена неизменно с износена тениска и изтъркани джинси. Единственото й качество според него беше опитът й като детегледачка. Нищо не биваше да се случи на нито едно от тези деца, преди откупът да бъде платен и малката им групичка да изчезне. Сега Лукас си напомни, че Анджи имаше и още едно добро качество. Беше алчна. Искаше да има пари. Мечтаеше да живее на яхта на Карибите.

Лукас вдигна чашата до устните си. Почувства нежния вкус на "Чивас Ригал" върху езика си, а топлината се плъзна по гърлото му.

- Дай Боже, амин - отвърна безизразно той. - Отивам си вкъщи. Пазиш мобилния телефон, който ти дадох, нали?

- Да.

- Ако се чуеш с шефа, кажи му, че ще ставам в пет сутринта. Затова ще изключа моя. Трябва да поспя малко.

- Кога ще се срещна с него, Лукас?

- Няма да се срещнеш - отвърна Лукас, пресуши чашата до дъно и бутна стола си назад. От спалнята се чуваше как Анджи продължава да пее.

"Те бяха две сестри, ние бяхме двама братя и се научихме да обичаме и двете..."

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: