Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Докато търсех любовта... намерих себе си, а после теб

Мария Ивайлова

Мария неуморно търси любовта, но винаги е била наранявана и изоставяна.

Тази болка е причината да се омъжи за човек, когото е избрала единствено с разума си.

Дали неудовлетворяващият брак и вечните пререкания със съпруга ù, или неугасналото пламъче в сърцето ù, а може би висша сила, привличат нова любов в живота на Мария.

Разтърсващото чувство малко по малко сваля всичките ù маски и тя открива как сама е разрушавала връзките си.

С помощта на много размисли, книги на тема себепознание и разговори с най-близката си приятелка Кети, Мария започва да приема и харесва себе си и най-после да ръководи живота си. Време ли е за истинската любов?

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

12,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Ирина Вълчева-Кръстева пише своя роман "Докато търсех любовта... намерих себе си, а после теб" под творческия псевдоним Мария Ивайлова.

Ирина е завършила е Софийски университет и е специализирала магистърска програма в Шефийлдски университет в Солун, Гърция,  бизнес курс в Австрия, множество обучения по корпоративен маркетинг, обучавала се е по НЛП и е завършила Академията за треньори на Наталия Кобилкина.

От 10 години изучава теми в областта на себепознанието, партньорските взаимоотношения, холистичното здраве и женската енергия.

Преминала е множество семинари за личностно израстване при треньори като д-р Менис Юсри, Милан Кармели, Наталия Кобилкина, Магдалена Ангелова, участвала е в метода "Семейни констелации" при Елена Илиева. Сертифициран консултант по позитивна психотерапия към ДППБ.

Тя е жена, преобърнала съдбата си и поела живота си в собствените си ръце.

Хоби и начин за разтоварване за нея са ориенталските танци, които е превърнала в професионално занимание - танцтерапия за жени.

Има дъщеря на 8 години.

Откъс от книгата

I.

Усещах вятъра с всичките си сетива, чувах нежното му пролетно свистене, виждах го да играе с клоните на дръвчетата, усещах го по лицето си. Това беше най-прекрасният ден след безсънна нощ, който преживявах. Усещах умората като сладост, разливаща се по тялото ми.

-    Много е сложно- каза Андрей - не мисли, че това решение е лесно за мен, но аз имам отговорности.

Погледнах го, очите му както обикновено не гледаха към мен докато говореше, гледаха замечтано и тъжно в безкрая. Сигурно затова беше избрал тази тераса с красива гледка към полето и необятен хоризонт, за да поглъща жадно всичко от живота, всичко, което не смееше сам да преживее. Не знам дали се влюбих в него или в зелените му очи, или в контраста между пълния с копнеж поглед и суровия, гневен характер.

-    А ти? - най-после Андрей се обърна към мен - Какво мислиш?

-    Мисля, че за пръв път изпитвам привличане и с ума, и с тялото, и с душата и освен това е споделено и да го подминем просто така...

-    Е направо кощунство? - прекъсна ме Андрей.

Странна любов пламна между нас, започна от размяна на леко заядливи и саркастични мисли първо за работа, а после за нещата от живота. Винаги спорехме - на живо, по имейл, с есемеси. Постепенно тонът се смекчи, стана по-личен, после по-лиричен. И ето ни тук, в началото на пролетта, след една седмица размяна на красиви любовни думи, отново опитвахме да решим въпроса теоретично, с аргументи. Не беше ли по-логично да се отдадем на любовта и страстта си, да сбъднем всичко, за което и двамата от месеци мечтаехме?

-    Да, кощунство е. Това може повече да не се случи на нито един от нас, птиченцето каца веднъж на рамото- сърцето ми препускаше. Нима се опитвах да убедя мъж да бъде с мен и то с логични доводи?

Говорех разумно и запазвах пълно самообладание, а ми се искаше да крещя, да го моля да не се отказва от мен, да го моля да се предаде на чувствата си.

-    Ще помисля, трудно е, животът ми е подреден, имам две малки деца, с жена ми нещата... вървят- продължаваше той пледоарията- всичко е много неочаквано за мен.

-    И за мен - излъгах аз.

И аз имах съпруг и малко дете, но за миг не се колебаех, не се страхувах. Исках тази любов, исках да преживея всеки миг, всяка дума и всяко докосване. Чувствах се виновна, че не се чувствам виновна. Интуитивно знаех, че ако следваш сърцето си, няма от какво да се страхуваш, а сърцето беше категорично - това е любов. Спомних си дългите месеци на колебание, когато започнах да излизам с мъжа си, сърцето мълчеше дълго и упорито, а аз дълго и упорито го убеждавах, че няма смисъл да чакам принца на белия кон, че до мен има човек, силно влюбен в мен, притежаващ всички качества. Много исках да имам дете, а той е мил и грижовен, какво ли не измислих в подкрепа на тезата си, но сърцето така и не проговори. Говореше сега и ме правеше безразсъдна и смела. Може пък и да не бях аз лудата, а лудият да беше Андрей. Не е ли лудост да разсъждаваш трезво, когато срещнеш истинската любов? Не е ли лудост с порой от логични думи да заглушиш песента на сърцето?

-    За мен това е уникално... - плахо продължих аз.

-    Но точно това го прави толкова опасно, не разбираш ли? - Андрей повиши тон. Сякаш се страхуваше, че ако не ме накара да млъкна, ще успея да го убедя.

-   „Потиснатите страсти и желания винаги си отмъщават", четох го някъде и ми хареса.

-    Много удобно - той се усмихна на хитростта, с която си служех. - Щеше да ми разказваш някакъв сън.

-    Да, когато се запознахме с теб изпитах дежаву, завладя ме усещането, че винаги съм те познавала, а после започнах да сънувам един и същ сън, дни наред - думите ми излизаха бавно и трудно, въпреки многото повторения на ум преди това. - Бяхме на морския бряг, през нощта, само двамата с теб. Гледахме се в очите, а ти посегна, хвана ръката ми и я задържа в своята, след това се наведе към мен и ме целуна.

Въпреки че Андрей отново гледаше встрани, видях как тъгата в очите му се превърна бавно в мечтание, а после отново се върна и завладя погледа му.

-    В момента, в който те докосна, всичко ще излезе извън контрол - Андрей сниши гласа си, явно развълнуван от видението.

Сърцето ми пропусна удар. Не разбрах как стана така, че с тези думи той ми разкри едновременно и силата на чувствата си, и непоколебимостта на предстоящото решение. Той щеше да реши не в моя полза и аз го предчувствах. Бунтувах се, опитвах се да се настроя положително, да пренебрегна вътрешния глас като го наричам пораженческа нагласа, но всъщност вече знаех присъдата си.

Докато шофирах към града безброй стратегии преминаха през неспокойния ми ум. Да се отдръпна ли ? Да не му пиша, да не отговарям на обажданията? Или пък не, така може да го улесня да се оттегли. По-добре да продължавам да му пиша красиви съобщения, да напомням за любовта си, да не му позволя да забрави. Ами ако така приеме вниманието ми за даденост и почувства властта над сърцето ми?

Да му кажа, че и аз съм размислила, че съм съгласна колко е опасно, че го моля да не ме търси, да го предизвикам първа с отказ? Но това беше лъжа, щеше да е жалък театър, можеше да се проваля с тази роля. Да бъда естествена? Вече пропуснах шанса си да съм естествена докато бяхме сами в пролетното поле. Защо не го целунах, защо избрах разумния разговор пред женската емоционалност? Следващия път ще го целуна, няма да говоря...

Обещах си го, изпълнена с вдъхновение, но така и не получих шанс. Дните идваха и си отиваха, а той се отдръпна неусетно като ме остави в безмилостната хватка на редуващи се надежда и отчаяние. Обажданията му намаляха, съобщенията изчезнаха. На моите отговаряше кратко и с все по-малко любовни думи. Досещах се, но нямах сили да вдигна очи към реалността. Чаках чудото, деня, в който той ще осъзнае, че не може да продължи без мен, след като вече ме е срещнал. Чаках да го осени идеята, че срещата ни е съдбовна.

Години по-късно щях да разбера, че съдбовните срещи не винаги са последвани от щастлива любов.

И тогава започна всичко - вътрешният ми свят започна да се руши и не можех да направя нищо, за да спра процеса. През последните години се бях превърнала от тъжно и неразбрано момиче във весела и уверена жена. Гордеех се със спокойното си отношение към живота, с оптимизма и вярата в доброто, защото ги постигнах с много усилия, с много книги и размисли. Смятах ги за заслужена награда след годините на мрачно и потиснато настроение, страх и критика към хората, към целия свят.

Мислех, че самосъжалението, гнева и раздразнението отдавна не са сред моите недостатъци, но сега виждах грозните им лица и ги усещах да живеят в мен. Започнах да разбирам, че изграденият от мен свят е нестабилен, крехък и без основи. Чудовищата в мен не бяха победени, а само затворени в дълбоки подземия и страшният им рев сега отекваше сред руините. Опитвах се да се съвзема, да закрепя кулите, да ги съградя отново, но всичко беше безполезно. Приличах на отчаян човек, който иска да изгаси огромен пожар с малки чашки вода.

Превърнах се в гневен, раздразнителен човек и понеже чувството ми за вина бе силно развито и не смеех да избухвам пред другите, избухвах пред себе си. Плачех с глас от яд и обида, чувствах как кръвта нахлува в главата ми и ако не направя нещо ще се пръсна. А не знаех какво да направя, бях забравила какво се прави с гнева, бях го определила като ненужна и вредна емоция, затварях го обратно всеки път, когато опитваше да надигне глава. Но вече беше набрал много мощ, беше неудържим и като че ли отмъстителен.

Отмъщаваше ми за всички години, през които го смятах за неравностойна и срамна емоция. Някои сутрини се събуждах с усещане на задух и силна тежест в гърдите, плашех се толкова много, че си казвах иронично: „Сигурно ще съм първата, умряла от разбито сърце..." Мисля, че в онези дни самоиронията беше единственият ми спасител. Участвах в експеримент- тест за издръжливост на крайни емоции - тъга, гняв, самосъжаление, любов.

II.

Мина повече от месец. Един петък взех решително телефона и набрах номера на Андрей.

-    Все пак, какво реши?- попитах не за да чуя решението, а с надежда да се уловя за нещо, да чуя колко му е трудно, да го разнежа и разколебая.

-    Решението ми е взето отдавна и не знам как не си го разбрала досега - гласът му беше леден, тонът равен.

-    Виж, не ми дължиш обяснение, нищо не си ми обещавал - прозвуча примиренческо, бях много объркана от тона му и не знаех какво да кажа.

-    Знам, че не ти дължа обяснение, Мария - думите му звучаха все по-грубо и студено.

Не можех да сдържам повече сълзите си и следващото ми изречение прозвуча като плач на малко разстроено момиченце:

-    Поне не се дръж толкова грубо, можеше да поговориш с мен, че си взел това решение, ти просто забрави за мен, обърна страницата и продължи без това да ти коства нищо, сякаш никога нищо не съм означавала за теб...

-    Не е така, Мария, не е така, някой път ще поговорим - гласът му омекна и се прокрадна лека носталгия.

-    Ужасно много ми липсва всичко, което имахме... - едвам надмогнах буцата в гърлото, за да проговоря.

-    На мен също ми липсва, но нямаше друг начин, не разбираш ли? - Андрей повиши тон. - Ще поговорим някой път, не сега - допълни той бързо, за да се предпази сам от себе си.

Нямам спомен как стигнах до детската градина, шофирах механично, обляна в сълзи без да мисля. Болката беше толкова силна, че блокираше мисловния процес. Може би тялото знаеше, че няма ресурс едновременно и за двете. Имах среща с мъжа си, щяхме да заведем детето да поиграе, докато пием питие с изглед към морето в прекрасната петъчна лятна вечер. Щяхме да изглеждаме като щастливо семейство, а не бяхме.

Много пъти си мислех какво ми липсва- имах здрава и умна дъщеричка на три години, хубава работа, слънчев апартамент с изглед към морето, много приятели, семейство, което ме подкрепяше. Можех да благодаря за много неща в живота си, а не успявах да се концентрирам върху тях и да ги оставя да ме зареждат със сили. Не спирах да търся, да чакам, да копнея за любовта, най- вече за любовта.

Понякога си казвах, че съм пристрастена към усещането за влюбване, към ендорфините, които то пораждаше, към първоначалната страст. А това означаваше само едно- никога нямаше да бъда щастлива и спокойна, защото преследването на това ефимерно чувство щеше да продължи цял живот. Друг път бях по- толерантна към себе си, казвах си, че просто не съм срещнала човека и не съм изживяла пълнотата на споделената любов. И когато най-после я срещна, всичко ще си дойде на мястото, ще си отдъхна и ще позная хармонията.

Докато паркирах и заличавах следите от сълзи по лицето си, си мислех, че едва ли Иван ще забележи. Не забеляза, когато бях влюбена и еуфорична, не забеляза агонията ми, когато губех любовта, нямаше да забележи нищо и сега. Аз бях тази, която изневери със сърцето си, а го упреквах, че не е видял. Но истината беше, че празнотата вътре в мен ме подтикна да търся любовта. „Андрей" съществуваше в мислите ми много преди да се появи в живота ми и преди да приеме реален облик. Молех се някой да ме забележи, да ми говори мили думи, да ме обича. Иван твърдеше, че ме обича, но за мен това бяха само думи, думи, на които не вярвах по много причини.

Събота сутрин. Станах с изгрева, както обикновено. Докато гледах морето си мислех колко пъти съм го гледала с различни очи и с различна част на душата си. Една и съща гледка ме изпълваше понякога с блаженство, друг път с болка. Нежно розовото на изгрева и на цъфналите дръвчета, песента на птичките, ясното небе, огледалното спокойствие на морето, тази сутрин всичко ме изпълваше с тъга.

Андрей обожаваше природата и пролетта, аз също. Всичко, което ни беше нужно, бе да седнем на тревата и да включим всичките си сетива. Затворих очи и си представих, че сме там, усетих отново вятъра в косата си, неговата близост. Този път се приближих и го целунах, той отвърна на целувката ми. „Не мога да те забравя, не мога да се откажа"- прошепна в ухото ми и ме притисна до себе си. Очите ми отново се насълзиха от смесицата на копнежа и безсилието.

Казват, че в руините на разбитото сърце се крият скъпоценни камъни. Така бавно и един по един, аз започнах да ги изваждам от прахта и пепелта и да ги събирам. Интуитивно търсех книгите и приятелите си. Те ме бяха спасили преди години, когато ме напусна Даниел. Раздялата ми с него бе типична история от типа „когато Господ затваря една врата, отваря две нови".

Усмихвах се, докато си спомнях как в търсене на лек за болката преоткрих приятелите си, споделях, плачех, слушах ги как ме успокояват, а после се смеехме силно на всякакви небивалици. Подтикнати от моите откровения и те се потапяха в спомени, разказваха ми за своите разбити сърца, за периодите на отчаяние и последващата щастлива развръзка със същия човек или с нова любов.

Аз слушах и правех аналогии, обнадеждавах се и чаках с нови сили. И сега щеше да стане така- повтарях си упорито- щях да открия нещо, както след Даниел открих езотериката, хомеопатията, промених идеите си за вселената и за живота. Колко пъти съм благодаряла, че Даниел ме изостави, преживях истинска трансформация, нещо като ренесанс и сега ще се променя, когато преживея Андрей.

Усещах как ентусиазмът ми намалява с всяка следваща мисъл. Защо се заблуждавах? Преминах в опозиция в дебата. Андрей и Даниел нямаха нищо общо, чувството нямаше нищо общо. Ако за Даниел скърбеше едно наранено его, само защото са го изоставили, за Андрей скърбеше едно наранено сърце, заради всичко, което предвкусваше, а нямаше да преживее. С Даниел имахме оскъден брой теми за разговор, оскъден брой спомени и ярки моменти за три години връзка. С Андрей имахме три месеца...

Със ставането сутрин започвахме да си пишем съобщения- за изгрева, за сънищата, за безсънието. После се чувахме по телефона, разговорите ни бяха като философски трактат за живота, всеки бързаше да сподели мнението си, прекъсвахме се, спорехме и се състезавахме чий сарказъм е по- изкусен. Темите преливаха една в друга и разговорът никога не се изчерпваше, накрая винаги затваряхме принудително.

Минути след това идваше следващото съобщение. Чувствахме се като че ли години сме живели в огромен град сред хора, говорещи на непознат език и най-после сме се срещнали и всеки е видял в другия единствения, който го разбира. Имахме толкова да наваксаме...

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: