Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Докато простосмъртните спят

Кърт Вонегът

Шестнайсетте разказа в този сборник излизат за първи път на английски през 2011 г. – няколко години след смъртта на автора. Те са писани преди „Котешка люлка“ и „Кланица 5“ за престижни вестници и списания, но истинският голям Вонегът вече присъства във всяка дума, всяка фраза. Изказът е стегнат, без никакви излишества, независимо дали става дума за цинични вестникари, духа на Коледа, дебелашки шеги, или за саможертвата на бременна вдовица.

 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Шестнайсетте разказа в този сборник излизат за първи път на английски през 2011 г. – няколко години след смъртта на автора. Те са писани преди „Котешка люлка“ и „Кланица 5“ за престижни вестници и списания, но истинският голям Вонегът вече присъства във всяка дума, всяка фраза. Изказът е стегнат, без никакви излишества, независимо дали става дума за цинични вестникари, духа на Коледа, дебелашки шеги, или за саможертвата на бременна вдовица.

Биография и факти за автора

Кърт Вонегът Кърт Вонегът (1922-2007) е американски писател, романист и сатирик, който се изявява и в сферата на изобразителното изкуство. Роден е в Индианаполис. Студент е в Корнелския университет в Итака, щата Ню Йорк, в периода 1941 – 1943 година, където списва редовна колонка в студентския вестник. Занимава се с журналистика, преди да влезе в редиците на американската армия, взела участие във Втората световна война. Писателят е жив свидетел на бомбардировката над немския град Дрезден през 1945 (взела над 60 000 човешки жертви), където е военопленник. Това става повод и за написването на един от неговите бестселъри „Кланица 5“.

Кърт Вонегът е прочут с оригиналния си творчески стил и чести нецензурни заигравания с думи, контекст, та дори и с рисунки в книгите си (например в „Закуска за шампиони“). Езикът му е на достъпно за всички социални класи ниво, като същевременно е невероятно увлекателен и неклиширан, спечелвайки си определението „вонегътизъм“. В произведенията си Вонегът интегрира научнофантастични елементи като пътуване във времето, а много от героите му се появяват епизодично или трайно в различни негови творби.

Други по-известни заглавия на Вонегът са „Цветница“, „Точния мерник“, „Докато простосмъртните спят“, „Галапагос“, „Котешка люлка“.

Откъс от книгата

Кърт Вонегът „Докато простосмъртните спят“

Джордж Кастроу се връщаше в базовия завод на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис“ само веднъж в годината, за да монтира оборудване в корпуса на новия модел хладилник. И при всяко идване пускаше бележка в кутията за предложения. Вечно едно и също предложение: „Дайте да придадем на следващия модел хладилник формата на жена.“ И прилагаше скица на хладилник с женска форма, със стрелки, които указваха къде да се намира кутията за зеленчуците, отделението за маслото, за ледоформите и така нататък.

Джордж му беше дал и име – Хран-О-Мама. Всички възприемаха това име като суперяк майтап, понеже Джордж по цяла година бе на път: танцуваше, разговаряше и пееше с хладилник, който притежаваше формата на хладилник. А неговото име пък бе Джени. Джордж конструира и сглоби Джени още навремето, когато в развойната лаборатория на ДХА му предричаха бляскаво бъдеще.

Само дето не се беше оженил за Джени. Живееше с нея във фургона на един камион, изпълнен предимно с електронния й мозък. Имаше си там отзад кушетка, котлон, трикрако столче, маса и метално гардеробче. А щом паркираше някъде камиона, за да пренощува, отвън, върху голата земя, слагаше и изтривалка. „Джени и Джордж“. Това гласеше надписът й. И фосфоресцираше в тъмното.

Джени и Джордж посещаваха де що имаше търговец на бяла техника по целите Съединени щати и Канада. Танцуваха, пееха и разправяха смешки, докато в магазина се събереше солидна тълпа. След което се хващаха да разхвалват убедително цялата гама бяла техника на ДХА, която си седеше там, без никой да я купува.

С тази си дейност Джени и Джордж се занимаваха още от 1934 г. Когато завърших следването си и почнах работа в компанията, Джордж бе вече на шейсет и четири. А като научих каква висока заплата получава и как разсмива хората да купуват повече бяла техника, съвсем естествено реших, че трябва да е най-щастливият човек в тази фирма.

Но се запознах с Джени и Джордж едва след като ме прехвърлиха в клона ни в Индианаполис. Една сутрин там се получи телеграма, че Джени и Джордж били някъде из нашия район, та ако сме обичали, да ги открием и да предадем на Джордж, че бившата му жена била много зле. Малко й оставало. И искала да го види.

Вестта, че е женен, много ме изненада. Но някои от по-старите кримки в службата бяха чули, че имало такова нещо. Джордж изкарал с нея само някакви си шест месеца, след което тръгнал да пътешества с Джени. Бившата му жена се казвала Нанси. И Нанси взела, че размислила и се омъжила за най-добрия му приятел.

Задачата да се открият Джени и Джордж се падна на мен. В управлението никога не знаеха къде точно са тези двамата. Джордж се водеше по свой собствен график. Компанията му бе дала пълна свобода. И си съставяха представа къде може да е по командировъчните му отчети и по ентусиазираните писма от дистрибуторите и търговците. И почти нямаше ентусиазирано писмо, в което да не се описва поредният – и непостиган дотогава – подвиг на Джени. Джордж просто не я оставяше на мира. Човъркаше по нея през всяка свободна минута, сякаш животът му зависеше от това да придаде на Джени колкото се може по-човешки свойства.

Обадих се на Хал Флъриш – дистрибуторът ни в централната част на щата Индиана. Попитах го има ли представа къде може да са Джени и Джордж. Той се изсмя гръмко и заяви, че знае, как да не знае! Били в магазинния комплекс за бяла техника „Хузиър Аплайънсис“. И рано сутринта уличното движение спряло – да ги гледат как двамата вървят по „Норт Меридиън Стрийт“.

– Тя беше нагиздена с нова капела и със закичена с цвете жълта рокля – рече. – А Джордж се бе изтупал във фрак, с жълти гети и бастун. Направо да си умреш! И нали знаеш как я нагласи наскоро, та да съобщава кога й е изтощена батерията?

– Не, сър.

– Прозява му се и клепачите й приклепват.

Докато стигна до „Хузиър Аплайънсис“, Джени и Джордж бяха подхванали първото си представление за деня. Времето беше разкошно. Джордж стоеше огрян от слънцето на тротоара, облегнал се на калника на закрития камион, в който бе мозъкът на Джени. Двамата изпълняваха дуета „Индиански любовен зов“. И то доста добре. „Ще те зовааа“, припяваше Джордж с дрезгавия си баритон. А Джени му отвръщаше от входа на магазина с пискливо момичешко сопрано.

Съли Харис, собственикът на комплекса, стоеше редом с Джени, прегърнал я с една ръка. Пушеше пура и броеше зяпачите.

Джордж беше във фрака и жълтите гети, които толкова разсмиваха Хал Флъриш. Полите на фрака му се влачеха по земята. Бялото елече бе закопчано плътно около коленете му. Нагръдникът му се бе навил като щора до под брадичката. Обут беше в специални чепици, които правеха краката му да изглеждат боси, с размера на гребло за кану. Ноктите му бяха лакирани в пожарникарско червено.

Хал Флъриш е от оня вид хора, които приемат за смешно всичко, за което се предполага да е смешно. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, Джордж изобщо не изглеждаше смешен. А аз се чувствах длъжен да се вгледам внимателно, тъй като не бях дошъл да се веселя. Напротив, бях приносител на тъжна вест. Взрях се внимателно в него и видях единствено дребен мъж – застарял и съвсем сам в тази плачевна долина. Виждах дребен мъж с голям нос и кафяви очи, които страдаха по нещо.

Мнозинството от тълпата обаче го възприемаше като невероятен веселяк. Само тук-таме се забелязваше по някой, който виждаше онова, което виждах и аз. И усмивките им не се подиграваха с Джордж. А бяха някак си особени и мили. Усмивките им сякаш питаха най-вече как по-точно работи Джени.

Джени се управляваше с радиосигнали, като таблото бе скрито в специалните чепици на Джордж – под пръстите на краката. Натискаше с пръст определено копче, при което чепиците пращаха съответния сигнал до мозъка на Джени във фургона. А пък мозъкът нареждаше на Джени какво да прави. Джени, Джордж и фургонът не бяха свързани с нито една жица.

Човек направо не можеше да повярва, че Джордж има нещо общо с действията на Джени. В ухото си беше затъкнал розова слушалчица, та дори и от трийсет метра разстояние да чува какво казват хората на Джени. В рамките на очилата му пък бяха монтирани огледалца, та и обърнат с гръб към нея да вижда всичко, което тя върши.

След като си изпяха песента, Джени ме набеляза за обект на шегите си.

– Хей, ти, високият мургав хубавец! Да не те е изхвърлила от дома ти старата барака за лед?

Най-отгоре на вратата си имаше лице от пореста гума – неопрен – с вградени пружинки и скрит високоговорител. Красотата му бе толкова естествена, че за миг се усъмних дали пък в хладилника не е скрита някоя хубавица, чиято физиономия се показва през дупка във вратата.

И аз не й останах длъжен:

– Виж какво, госпожо Франкенщайн: що не вземеш да се завреш в някой ъгъл и да произведеш някоя и друга бучка лед, докато аз си поговоря насаме с шефа ти?

Руменото й лице побледня. Устните й се разтрепериха, после се извиха надолу и разкривиха цялото й лице. Затвори очи, та да не й се налага да гледа такъв отвратителен човек. След което – Бог ми е свидетел – пророни две едри сълзи. Те се стекоха по бузите й, оттам – по бялата й емайлирана врата, и капнаха на пода.

Засмях се и смигнах на Джордж в смисъл, че съм възхитен от убедителния номер, но че наистина трябва да поговорим веднага.

Той обаче не ми отвърна с усмивка. Никак не му се бе понравил тонът, с който се бях обърнал към Джени. Сякаш бях заплюл в окото я майка му, я сестра му или нещо от тоя род.

Хлапак на десетина години се изтъпани пред Джордж:

– Ей, господине, ха на бас, че знам, как го правиш. Вътре си скрил джудже.

– Никой досега не се беше сетил – призна си Джордж. – Но сега, след като го обяви на всеослушание, май ще трябва да пусна джуджето. – И с жест повика Джени да се присъедини към него на тротоара.

Очаквах тя да се затресе и задрънчи като трактор, понеже тежеше над триста кила, но чевръстата й походка бе съвсем в тон с красивото й лице. За пръв път бях свидетел на подобно надделяване на съзнанието над материята. Напълно забравих, че си имам работа с хладилник. Пред мен стоеше истинска жена.

А тя се притисна кокетно към Джордж:

– Какво има, любими?

– Номерът се провали – рече Джордж. – Тоя малък умник се усети, че вътре има джудже. Та реших да го пусна на чист въздух, пък и да се запознае с тоя-оня от тези мили хора. – Направи необходимата пауза и придаде нужния тъжен израз на лицето си, та народът да се убеди, че наистина му предстои да види джуджето.

Изведнъж нещо забръмча, чу се тихо щракане и вратата на Джени се отвори. А зад вратата й имаше само студен въздух, никелирана стомана, порцелан и чаша портокалов сок. Зяпачите изпаднаха в пълен шок – такава външна красота и човешко поведение, а отвътре – само мраз.

Джордж отпи от чашата портокалов сок, постави я обратно на мястото й в Джени и затвори вратата.

– Слава богу, най-после се сети и за себе си да се погрижиш – каза Джени. Личеше си, че е влюбена до полуда в него и че през половината време, да речем, той й къса сърцето. – Честна дума – обърна се тя към публиката, – като го знам как се храни, горкият, трябваше досега да е умрял от скорбут или рахит.

Не знам дали сте си давали сметка колко откачена работа е това публиката. Хем Джордж току-що им бе доказал, че в Джени няма нищо, хем само след двайсетина секунди тълпата пак я възприемаше като истински човек. Жените кимаха в знак на съгласие, че и на тях мъжката небрежност към здравето им идва в повече. А мъжете хвърляха тайни погледи на Джордж – в смисъл, че и те са съвсем наясно колко досадно е жена ти да те третира постоянно като невръстно дете.

Единствено хлапакът, заподозрял наличието на джудже, не се поддаваше на всеобщата склонност към изглупяване. Яд го беше, че е сбъркал, и имаше огромната амбиция да разобличи целия номер с Истината – и то Истината с главно И. Някой ден, като порасте, ще стане учен.

– Добре де – рече хлапакът, – може и да няма джудже, но аз все пак знам как става всичко.

– Я ни кажи, скъпи? – примоли му се Джени и наостри уши за поредната хлапашка мъдрост. Направо го срази.

– С радиосигнали! – обяви малкият.

– Лелеее! – възкликна възторжено Джени. – Как не ми е дошла на ум точно тази великолепна идея!

Лицето на хлапака потъмня:

– Майтапи си се колкото си искаш, но много добре знаеш, че това е верният отговор. – И се обърна предизвикателно към Джордж: – Да чуем и твоето обяснение!

– Преди около три хиляди години – отвърна Джордж – султан Ал Бакар се влюбил в най-мъдрата и най-нежна хубавица на света – робинята Джени. Старият султан си давал сметка, че в царството му няма да спре да се лее кръв, понеже, който видел Джени, полудявал по нея. И затова старият султан заповядал на своя придворен магьосник да отнеме душата на Джени от тялото й и да я напъха в шише. А шишето заключил в хазната си.

– През 1933 година – продължи Джордж, – докато бил по работа в приказния Багдад, президентът на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис“ Лайънъл О. Хартлайн се сдобил с някаква необичайна бутилка. Занесъл си я у дома, а като я отворил, отвътре изскочила три хиляди годишната душа на Джени. По онова време работех в научната лаборатория на ДХА и господин Хартлайн се обърна към мен да разработя ново тяло за Джени. Та тогава взех един хладилник и му прикачих лице, глас и крака, а освен това – и душевно управление, което е изцяло подчинено на волята на Джени.

Обяснението му бе толкова наивно, че го забравих моментално, след като му се изсмях. И чак няколко седмици по-късно осъзнах, че Джордж изобщо не се будалкаше, а бе искрен до дъното на душата си. И че надали смееше да проникне още по-близо до истината за Джени. А до тази близост го приближаваше поетичността.

– И така, магически тя се появи на бял свят и сега е пред очите ви – заключи Джордж.

– Глупости на търкалета! – провикна се ученият хлапак.

Но публиката както винаги отказа да заеме неговата страна.

Като се сети за прекараните в шишето три хиляди години, Джени отрони мощна въздишка:

– Е, всичко това вече е в миналото. Каквото било – било. Да продължим с шоуто.

Вмъкна се в магазина, последвана от цялата тълпа, без мен и Джордж.

Без да спира да я управлява с пръстите на краката си, Джордж се пъхна в кабината на камиона. Застанах на стъпенката и наврях глава през отворения прозорец. Видях как бомбетата на чепиците му се вълнуваха от движенията на пръстите му, които караха Джени да мели непрестанно в магазина. И видях как още в девет през това слънчево утро надигна шишето с алкохол.

Изчака да изсъхнат насълзените му очи и да престане да го сърби гърлото и чак тогава ми рече:

– Що ме гледаш така бе, синко Джим? Нима не видя как като добро дете си изпих първо портокаловия сок? Така че не можеш да кажеш, че съм се запил още преди да съм закусил.

– Извинявай – казах. И се поотдръпнах от камиона да го оставя да се свести, а и аз да поспечеля малко време.

– А аз, щом зърнах онзи красив хладилник на ДХА в научната им лаборатория – разправяше Джени в магазина, – моментално заявих на Джордж: „Това ще е идеалното тяло за мен.“ – Хвърли поглед първо на мен, после и на Джордж, след което млъкна и веселата й усмивка изчезна за секунда-две. После се прокашля: – Докъде бях стигнала?

Джордж обаче нямаше никакво намерение да слезе от кабината на камиона. Гледаше някъде надалече през предното стъкло, към нещо потискащо, макар и отдалечено на хиляди километри. Готов бе да прекара по този начин целия остатък от деня.

Джени междувременно изчерпа репертоара си от приказки, при което застана на вратата и го викна:

– Съкровище, не смяташ ли да дойдеш?

– Не ми давай зор – отвърна й Джордж. Но изобщо не я погледна.

– Да не би… Да не се е случило нещо? – попита тя.

– Прекрасно – каза Джордж, все още втренчен през предното стъкло. – Направо разкошно.

Напънах се да си представя, че и това е част от редовния им номер, и да открия в думите й някакво остроумие или шега. Но Джени вече не играеше заради публиката. Те дори не виждаха вече лицето й. И за мен не играеше. Играеше единствено за Джордж, а той – за нея, и щяха да го изиграят по абсолютно същия начин дори ако се намираха само двамата насред пустинята Сахара.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: