Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Специална цена!

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Доставката на територията на България се извършва от фирма Спиди и е на цена от 3,90 лв., независимо от теглото.


 

ВЕЧЕ Е ВРЕМЕ ЗА ПОДАРЪЦИ!

Промоцията е валидна до 24:00 часа на 30 ноември 2021 г. /вторник/ или до изчерпване на наличните количества!

 

Дните на Савелий

Григорий Служител

За котките и хората… И едните, и другите играят нечий живот

Това не е просто история за котките и хората. Това е роман за живота с всички негови нюанси и превратности. За прошката и добротата. За силата да започваш отначало. За крехките и светли чувства. Но най-вече за любовта. Любовта, каквато никога не сте си я предстaвяли. Любовта, която е единственият смисъл да живееш. Истинска, чиста, платонична любов, която прави живота смислен и озарява целия свят със светлина. Да, без любов няма смисъл, напомня ни Служител.

„Без любов се живее по-леко. Но без нея няма смисъл.“ – Лев Толстой

Това е роман, който ще ви накара да се смеете и да плачете. Неусетно ще ви приласкае и ще стопли сърцето ви. Ще събуди душата ви за повече доброта и състрадание. Ще спрете да забелязвате, че главният герой е просто един котарак. И неминуемо ще се влюбите в него.

Не е важно дали обичате котките. Тази книга е много повече от това.

„Дните на Савелий“ е роман не само и не толкова за котките, колкото за всички нас, за всички живи същества. Защото ние споделяме една голяма обща съдба.

Тази книга ще ви срещне с мощния, спокоен глас на един истински майстор на словото. В тази книга са си дали среща талантът и сърцето. Роман, който ще се връщате да препрочитате и ще помните дълго.

„Дните на Савелий“ е моето обяснение в любов на родния ми град, книга в памет на най-скъпите ми котешки същества“, признава авторът.

  • Корица: Мека
  • Страници: 280
  • Формат: 14.5 х 21 см
  • Тегло: 0.400 кг
  • Издадена: 04.11.2021 г
  • Издателство: Гнездото
  • Превод от руски език: Ася Григорова
  • Виж още от Григорий Служител
 

Наличност: Да

Редовен Цена: 15,95 лв.

Специална цена: 11,17 лв.

Eдна вековна японска философия, променила живота на милиони...

Промоцията е валидна при поръчка онлайн до 30 ноември 2021 г.!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Григорий Служител е руски актьор и писател. Роден е през 1983 г. в Москва. Завършил е Московското международно киноучилище и факултета по режисура на Руската театрална академия. В момента е актьор в Студиото за театрално изкуство.

Романът „Дните на Савелий“ е първата му книга, която бързо се превръща в бестселър в Русия и получава престижните литературни награди „Большая Книга“ и „Ясная Поляна“.

„Дните на Савелий“ е моето обяснение в любов на родния ми град, книга в памет на най-скъпите ми котешки същества“, признава авторът.

Откъс от книгата

II. Витюша

 

Опомних се върху нещо меко. Като отворих очи, установих, че лежа на постелка в плетена кошница. Надигнах глава. До нея на пода бяха оставени метални панички с вода и суха храна. До тях имаше и още една чашка с някакво желе. Очевидно, всичко това не беше купено днес. Съдовете блестяха, а от кошницата дори не бяха успели да махнат етикета. Тоест Витюша отдавна е обмислял плана за отвличането на коте. Беше успял да се подготви.

На първо време аз, естествено, се подкрепих добре и огледах новото си жилище. Паркет рибена кост. На перваза на прозореца – цветя. Бял стъклен абажур, имитиращ абажур от плат. В ъгъла – компютър. Между прозорците – окачен планински пейзаж, направен от пъзел с липсващи на места парченца. Шкаф-библиотека. По рафтовете – подредени кристални сервизи, декоративни чинии и керамични украшения. Електрическа самобръсначка с надраскани думи „На Артьом Артьомович по случай 30-годишнината от Победата, от колегите“.

И колко бързо стана всичко. Колко бързо. Дочух стъпки и се метнах обратно в кошницата. Вратата се отвори. Витя влезе тихо. Престорих се, че спя.

– Август? Ав-густ? Ау!

Много интересно.

– Август! Ставай! Стига си спал.

Август, значи. Ами здравей, нови аз. Спомних си думите на леля Мадлен: „Има и по-лошо. Има и много по-лошо“. Какво пък. И това е вярно, има и по-лошо. Щом е Август, да е Август. Добре. Ще трябва да свикна с новото си име, с новото си жилище. Погледнах стопанина си. Моят първи стопанин! Той имаше големи черни очи и толкова полегати рамене, че фигурата му напомняше тясна винена бутилка. Беше прегърбен, коленете му – някак странно прегънати, а в дългите си ръце сякаш носеше невидими кофи, по шест пуда всяка.

В стаята, влачейки чехлите си, влезе бабата на Витя. Казваше се Раиса. В едната си ръка държеше цигара, а в другата – пепелник, и не се разделяше с тях и за минута. Навсякъде се стелеше пелена. Застоялият дим бавно се носеше на талази от стая в стая като скръбни безмълвни духове. Само фактът, че се движех в ниското, спасяваше белите ми дробове – там можеше да се диша. Впрочем след появата ми започнаха поне по малко да отварят прозорците.

Бабата беше около седемдесетте. Повече от четиресет от тях беше отдала на преподаването на английски език в училище. Възглавничките на ушите ѝ, години наред дърпани от тежки обеци, бяха омекнали и увиснали. Избледнелите ѝ очи гледаха спокойно, приемаха всичко и щадяха всички. Тя говореше малко и непрекъснато кимаше с глава – може би защото страдаше от болестта на Паркинсон, или пък предварително се съгласяваше с всичко.

– Събуди ли се котенцето?

– Бабо, това е котарак. Казва се Август.

– Трябваше да си вземеш момиченце. Те са по-спокойни. 

 

Лена Пасечник се запозна със Серьожа Дудин на рождения ден на общ приятел. Ако трябва да бъдем точни, всеки от тях забеляза другия още в метрото; бавно оглеждаха вагона от ляво надясно и от дясно наляво, без да изпитват и най-малък интерес към пътниците, нито към пъстрата реклама – само и само да се срещнат за миг с очи.

На „Киевска“ във вагона се качи инвалид без ръце. Не беше ясно къде се пуска милостинята, защото съответният съд липсваше, тъй че преминаването на инвалида заприлича на някакво странно и напълно безсмислено дефиле. И на Лена, и на Серьожа им стана неловко, те усетиха това и се усмихнаха. А после се оказа, че и двамата слизат на една и съща спирка, защото техният приятел живееше в района на Митино. Със самата дума Митино съдбата елегантно, по английски, сякаш си направи шега със срещата им. После те тръгнаха по общия си маршрут, минаваха по преките пътечки между гаражите, незастроените участъци и детските площадки. И двамата започнаха да се досещат, че са поканени на един и същи купон. И когато Серьожа позвъни на домофона, отговори на рожденика от името и на двамата: „Това сме ние – твоите най-близки приятели!“. Качиха се в асансьора, вече предполагайки по нещо един за друг, като през цялото време гледаха в краката си; беше толкова тихо, че им се искаше някой да изпусне ключовете си или да се изкашля. След това застанаха на площадката пред апартамента и започнаха да отлепват цените от подаръците си. И това ги свърза окончателно. Когато влязоха в жилището и набързо поздравиха рожденика, те сякаш се превърнаха в две заредени частици.

– Лена, знаеш ли, чувствам, че сме се превърнали в две заредени частици – съобщи Серьожа.

– И аз, и аз чувствам същото – отвърна му Лена.

После Серьожа хвана Лена за ръка и я поведе нагоре по етажите. И там, на последния етаж, опрени в таванската решетка, заченаха Витя.

След три седмици Серьожа и Лена отидоха на разходка в парка „Горки“. Всеки от тях искаше да каже на другия нещо много важно. Беше глупав, сив ден. Без число и без име. В пълна самота Серьожа и Лена опитаха по ред всеки атракцион в зоната за развлечения. Старият пазач, по съвместителство и касиер, влизаше в будката, слагаше си фуражката и разменяше пари за билети. После си сваляше фуражката, излизаше от будката и отиваше до пулта за управление на атракционите. Вероятно по някое време в процеса на работа беше загубил двата си средни пръста, защото ръката му винаги изобразяваше някакъв сатанински жест. Очевидно му доставяше удоволствие да изпълнява задълженията си. Той беше горд пазач. Малката му сбръчкана ръка задвижваше огромен механизъм. Той вдигаше лоста с черната ръкохватка и клоунът с обеления нос и зелените кичурчета около плешивото теме оживяваше. Очите му светваха, а ръцете удряха чинелите. От високоговорителите на стълбовете се разнасяше втръсналата му полка. Лампичките светваха една след друга. Лена и Серьожа сядаха в кабината. Той ѝ слагаше колана и спускаше преградката. Вагончетата потегляха. Лена се притискаше към Серьожа, затваряше очи и не ги отваряше чак до края. Тяхното влакче бавно се издигаше по наклона, а след това безцеремонно пропадаше надолу, за да се укроти почти до самата земя и отново да излети. Влакчето люлееше, залепяше назад, друсаше и подхвърляше Лена и Серьожа. Москва река проблясваше ту вдясно, ту вляво, ту направо над главите им. Лена беззвучно изпадаше в ужас, а Серьожа гледаше напред и си мислеше за нещо свое.

Пазачът стоеше долу и вдигнал глава, снимаше Лена и Серьожа със своя полароид, макар че никой не го беше молил за това. Правеше го за всеки случай, ако внезапно им се приискаше да се сдобият с няколко кадъра. Но на тях не им се искаше да притежават няколко кадъра.

После двамата се разхождаха по алеите на парка и Лена яде захарни петлета. От завоите на Москва река изплуваха безлюдни водни трамвайчета. Празни и гладни. Серьожа стискаше ръката на Лена в джоба си. Тананикаше си някаква мелодия. Пос­ле изведнъж спря, притегли Лена към себе си и я целуна. Силно и дълго. Седнаха на една пейка. Серьожа чертаеше по земята някаква формула с тока на обувката си, а Лена хрускаше петлето. Всеки търсеше подходящите думи. Първи ги намери Серьожа:

– Лена. Трябва да ти кажа нещо.

– Наистина ли? Аз също.

– Тогава казвай.

– Не, ти си първи.

– Започвай ти първа.

– Не, ти започна, ти кажи.

– Добре.

И двамата гледаха в краката си.

– Работата е в това, че…– Сергей се замисли.

– В какво? – попита Лена, като силно стискаше почти разтопеното пет­ле и се опитваше да разгадае загадъчните криволици, които чертаеше Серьожа.

Серьожа издиша и каза:

– С една дума, работата е в това, че ми предлагат място в университета в Хюстън.

Лена се намръщи и се извърна. После бързо го хвана под ръка и се притисна към него.

– Ами това е прекрасно. Наистина ли?

– Да, много е добре. Това е много добре.

Лена чуваше писъците на следващата порция посетители на атракционите.

– Но това не е всичко, което искаше да ми кажеш, нали?

– Не, не е всичко. Не мога да те взема със себе си.

– Така-а-а – проточи Лена, без да вади останалата от петлето пръчица от устата си. – Това било, значи. Изобщо не можеш, така ли?

– Изобщо. Отпускат само две места – запъна се и добави в скоропоговорка: – Ще изучаваме свойствата на плазмата. Ще споделяме опита си с американските колеги. Това е пробив в двустранните ни отношения.

Лена се съгласи със Серьожа, че това е пробив в двустранните отношения. После се изправи и внимателно се вгледа в очите му. Искаше да каже нещо, но си замълча. Седяха така десетина минути.

– Ти май също искаше да ми кажеш нещо?

– И кога заминаваш?

– Вдругиден.

– Чак толкова?

– Какво „толкова“?

– Толкова скоро?

Покрай тях мина двойка, която излизаше от атракциона. Тя също ближеше захарно петле, а той размахваше снимка от полароида.

– Сега кажи ти.

– Не, няма нищо.

– Слушай, Лена…

– Да?

– Наистина трябва да замина. Всичко това… Разбираш ме, нали?

– Да, разбирам те. Това е окончателното ти решение, така ли? Твърдо си решил да заминеш?

– Да. Вече имам билети. Издадоха ми виза. Щом се установя там, веднага ще ти пратя покана – каза Серьожа и тук вече думите му започнаха да излизат по-леко. – Да, наистина. Ей богу. Това е много печеливша работа.

– Да, много печеливша работа.

Лена погледна Серьожа в очите още веднъж. Взираше се в тях дълго и внимателно, сякаш там имаше и още нещо, нещо такова, което би могло да ѝ каже повече от думите за решението му. Съзря малък белезникав белег над веждата му. Видя ѝ се странно, че досега не го е забелязала.

– Там има огромна лаборатория, най-голямата в Тексас. Една от най-добрите в Щатите.

– Слушай, откъде ти е този белег?

– А?

– Откъде ти е този белег над веждата?

– Ами сбил съм се като малък.

– Мм, сбил си се като малък. Ясно.

 

Когато дойде моментът да ражда, на Лена ѝ се наложи да отиде в друг район, защото родилният дом „Клара Цеткин“ бе закрит отдавна. Неочаквано на помощ ѝ се притече братът на Серьожа Боря. Той закара Лена и майка ѝ до родилния дом с кола. Плати допълнителните разходи. Когато всичко свърши, ѝ донесе огромен букет и куче-играчка. Същите букети и кученца лежаха до почти всяко легло в стаята, защото ги купуваха от един и същи магазин за подаръци зад ъгъла. Но на Лена все пак ѝ стана приятно.

Извършените услуги, кой знае защо, убедиха Боря, че вече има известни права над Лена. Посещаваше я не по-рядко от два пъти месечно. Винаги беше много пиян. Споделяше успехите си в бизнеса (Боря търгуваше с фуражни смески от Брянск) и се хвалеше с връзките си в подземния свят. Вечно искаше да пие брудершафт с Лена и напираше да я целува. Непрекъснато повтаряше, че пътищата им с жена му всеки момент ще се разделят и че иска да промени живота си. Лена не се поддаваше, но след като той си тръгнеше, намираше до огледалото в коридора плик с пари. Бяха добре дошли. Парите в семейството не достигаха. Като се изучи за филолог, Лена не успя да си намери работа по специалността. Работеше в автомобилен салон: редактираше договори и други документи. Майка ѝ оставаше вкъщи с внука си и превеждаше евтини криминалета от английски.

Вечер Лена топлеше ръцете си на самовара, после вземаше диск, на чиято корица бе изобразена полугола ездачка, яхнала дракон на фона на пурпурен залез, а отдолу с тънък курсив беше написано: Romantic Cоllection. Лена пускаше любимата си песен на Scorpions „Still Loving You“. Слушаше я по много пъти и размишляваше над това, че мястото на самия Серьожа в паметта ѝ все по-често се заема от неща, свързани с него: любимите му цигари Lucky Strike, дънковото му яке или навикът му да чертае невидими формули с пръст във въздуха, по масата или по стената. Но точно лицето му, неизвестно защо, се очертаваше някак размазано. Сякаш Серьожа се отразяваше в запотено огледало.

Съдържание

Евгений Водолазкин Дните на Григорий 

I. Къщата

II. Витюша

III. Това, което стана после

IV. Това

V. Записките на Белаквин

VI. „Денисовска“ 24

VII. Село Елохово

VIII. В името на какво

IX. Убежището

X. * * *

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също:

Попитай мъдреца. 150 притчи за великата тайна на живота

Попитай мъдреца. 150 притчи за великата тайна на живота

Редовен Цена: 15,95 лв.

Специална цена: 11,17 лв.

Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота

Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота

1 Мнение(я)

Редовен Цена: 15,95 лв.

Специална цена: 11,17 лв.

Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота

Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота

8 Мнение(я)

Редовен Цена: 14,00 лв.

Специална цена: 9,80 лв.

Автобиография

Автобиография

Редовен Цена: 29,95 лв.

Специална цена: 20,97 лв.

12 правила за живота: Противоотрова срещу хаоса

12 правила за живота: Противоотрова срещу хаоса

2 Мнение(я)

Редовен Цена: 24,95 лв.

Специална цена: 17,47 лв.