Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Цената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото. /Работим с фирма Спиди/ 


 

"Хората губят малките радости в преследване на голямото щастие, а то е скрито именно в тях." Пърл Бък

Една книга извън времето и модата, изпълнена с невероятна енергия. Прости истини, които попадат право в сърцето...

Промоцията продължава до 31 юли 2020 г. при поръчка онлайн!

Димитър Злочести и войводата Патрев

Анчо Калоянов

На 25 февруари – дни преди 3 март - Националния празник на България, излиза историческият роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“. Преиздаването му през 2016 година съвпада с  честването на 140 години от Априлското въстание.  

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

12,95 лв.

 

Истината за волята ще ви накара да забравите всичко, което сте си мислили, че знаете за нея...

Промоцията продължава до 31 юли 2020 г. при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

На 25 февруари – дни преди 3 март - Националния празник на България, излиза историческият роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“. Преиздаването му през 2016 година съвпада с  честването на 140 години от Априлското въстание.  

„След издаването на „Калуня-каля“ на Георги Божинов романът „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ на Анчо Калоянов е втората забележителна и забравена книга за Априлското  въстание  (първото  издание  е през 1978 г.), която „Хермес“ предлага за нов прочит. Вярвам, че тя също ще намери път до сърцето на днешния читател.“ - Стойо Вартоломеев

„Дълбоко българска е тази книга не само по характера и целта си, не само поради историческата си принадлежност, а и поради своята философия на историята.“ - Васил Попов, 1978 г.

„Романът разказва за пробуждането на националното самосъзнание, назряването на Априлското въстание, избухването и потушаването му.“ - Иван Станков, 2015 г.

Биография и факти за автора

Анчо Калоянов е роден през 1943 г. в село Бъзовец, Русенско. Завършил е "Българска филология" във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" (1964-1968). Работил е като уредник-фолклорист в Музея на гр. Дългопол, Варненско.

 През 1972 г. става  асистент по "Български фолклор" във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, по-късно получава званието доцент, а днес вече е един от най-уважаваните професори. Над 20 г. е научен ръководител на кръжока по български фолклор "Акад. М. Арнаудов", чрез който се формират научните интереси на редица бъдещи фолклористи и литературоведи. Научен ръководител е и на над 80 дипломни разработки, защитени във ВТУ.

Обект на научните му интереси са архаичните пластове на българския фолклор (митология, езичество, шаманство), както и проблемите на българската култура и религиозен опит от ранното средновековие до най-ново време. Анчо Калоянов е член на СБП от 1981 г.

Автор е на книгите „Последното жито на лятото“ (разкази, 1970), „Селищна могила“ (новели, 1976), „Седмият живот“ (разкази и новели, 1981), „Див огън“ (роман, 1997), „Девети“ (роман, 2003) и др.

По разказа "Страдивариус" от "Седмият живот" е заснет едноименен филм.                                                                                                               

През 2015 г. Анчо Калоянов е избран за Преподавател на годината от студентите във ВТУ.

За българския Христос и българската памет в мистичния роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“.

               

Интервю с автора Анчо Калоянов

 

В:  Защо издавате отново „Димитър Злочести и Войводата Патрев“?

Очакван въпрос, който обаче изисква подбор на думите, защото всичко, свързано с този исторически роман, предполага осмислянето на придобит опит в продължение на четири десетилетия – моето истинско белетристично време. След него се появиха „Див огън“ /1997/ и „Девети“ /2003/ - и трите исторически романа, Иван Станков ги разпозна като „триптих“.

Те бавно и без предварителен замисъл „отвоюваха“ през моя поглед три бележити и кървави дати в нашата българска памет… Ще съобщя пряко само обстоятелството – стопанинът на „Хермес“ Стойо Вартоломеев е професионален литературен критик, подсетиха го приятели /Емил Андреев/, а и той знаеше за мене и за романа. Случи се, но тази дума е със старинно значение „съдба на път“, т.е. съдбовно в пътя през годините.

В: Навършват се 140 години от Априлското въстание и може би тази кръгла годишнина е причината – да си спомним и припомним съдбата българска?

Тъкмо това се опитвах да кажа със „съдбовното“ обстоятелство. Когато преди време водихме разговорите за издаването, не се сещахме за външния повод, какъвто в случая се явява Април 76, макар че той е същността на романа. Явно, някой отгоре нарежда…

В: Не е ли мистично това „някой отгоре“?

За мене не е… Писах го с бяла риза, приготвяна всеки ден от майка ми  /по стих от един от моите връстници, мисля, Калин Донков/. Бях на 33 – Христовата възраст /и заглавие на стихосбирката на моя приятел Борис Христов/. Преминах през тежко изпитание, една от диагнозите беше, че ще живея още от шест месеца до година и два месеца. Дадох обет, че ако е по-дълго, първо ще завърша романа – бях вече написал първите тридесетина страници.

И знаех, докато го пиша, че някой бди и ми диктува. Внезапно осъзнах, че Христо Патрев е Христос, разпнат на Трънлива стока /името на мястото по венеца/. С него са били двама от неговата чета /двамата разбойника от двете страни на Голгота/, имаше Юда /селския говедар Петко Язаджи/, и Пилат Понтийски /турското заптие Хасан Басаре/. Христос беше слязъл в Ченге, тогавашното име на днешното Аспарухово, Варненско, но не го бяха познали!

В: Впечатляващи съвпадения – готова „арматура“, остава само обличането със слово на фигурата, а според заглавието те са две. И как стана?

Да, ниско слънце – дълги сенки. Не е съвпадение, истина е. По това време преподавах в Университета на Света гора Търновска не само фолклор, но и възрожденска литература. През 1976 беше и сто годишнината, отпразнувана с обновяване на паметта по документи с тогавашни думи. Изповядвам правилото, че в историческите романи за времето от Паисий насам героите трябва да мислят чрез тогавашния език, напълно разбираем и сега.

Издателството обаче се постара да допълни предишния речник към романа, за което съм признателен. Аз се опирах на случилото се – Димитър Злочести също е истински. Като уредник в музея на Дългопол моят шеф /Димитър Златарски/ ме притика да препиша на пишеща машина драгоценния ръкопис /музейно притежание/, знаеше, че съм белетрист и ми „заложи капан“, в който се хванах. И му посветих „Димитър Злочести и Войводата Патрев“.

В: Да не искате да кажете, че сте написали документален роман?

 От признанието ми в края на романа, че в Ченге всичко е ставало навреме и както трябва, а аз само съм слагал запетайките между събитията, може да се стигне до „документален роман“. Не е, признанието е за „заблуда“ – аз вече знаех достатъчно как се използва митът в литературата на XX в. След излизане на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ през 1978 г. в издателството във Варна, се появи следващата ми книга „Български митове“ /1979/. И настоявам за това, че романът е „мистичен“, а не „документален“! Тези, които можеха да разкажат със свои думи от мястото на Разпятието в село Ченге, бяха четирима. Първият е Димитър Злочести, създал училище и църква през 1857 г., неслучайно оставил за потомците своя житиепис.

Вторият е неговият син Вълчо, поп Васил, познавах го по снимка и по надгробния паметник в черковния двор. Третият е внукът – поручик Гавраил Попов, художник, всеки ден с двата му автопортрета в музея бяхме заедно, срещнах се с вдовицата му. Загинал е при освобождаването на Добрич през септември 1916 г. Четвъртият е зетят на поп Васил – Главният учител Илия Тодоров, преображенски въстаник, оставил в ръкопис историята на селото – „Овчага-Ченге-Аспарухово“ и биография на Войводата. В самото село и тогава, те бяха подредени по родство, по време и по съдба както четиримата евангелисти. Матей /Човека/ с печата на „ужаса на Историята“, злочестият, Марко /Лъва/, поп Васил не е Левски, но „реве“ с името си Вълчо, Лука /Телецът/ и Художникът, и новата жертва на жертвеника с бичите рога.

А Йоан Богослов /Орелът/ осмисляше всичко чрез подреденото слово и то се превръщаше в Словото. Както виждате, съвпаденията са две – и Разпятието на Голгота, и свидетелите Му. Много е, за да бъде случайно. И както казваше Андрей Германов, роден в Яворово, почти съседно на Ченге -  „сядам да пиша и знам, че някой диктува“. На мен ми диктуваше „Април 76“. Помислете и ще се съгласите – Левски и Христос /“о, бесило славно, ти си с Кръста равно“/. Водачите в четирите революционни окръга, по трима от всеки, бяха 12-те апостоли и въстанието наричаха „кървавия Великден“. Сега аз ли да питам и кой всички нас ни препитва за съдбата българска? И комай Някой отгоре...

В: Очаквате ли нещо ново от срещата на читателите с новото издание на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“?

Да, дори две неща. Първото, да кажем мистично, че понесените от човека жертви от „ужаса на Историята“ и тогава и сега се овъзмездяват. Отказвам да вярвам, че човек и човечеството притежават Историята. И второто - да кажем реалистичното, че родното място на Войводата /град Шипка под връх Шипка/ и лобното му място /Трънливата стока в село Аспарухово/ ще бъдат за обичащите България местата за поклонение на Българския Христос.

В: Оставате верен на мистичното?

Съвсем не е мистично моето говорене, повдигнато от въпросите. Аз просто чета знаците на друго присъствие зад видимото сега и тук около нас. Всеки грамотен от нас вече се е срещал с него в ученичеството. Смятам, че Христо Патрев е Бойчо Огнянов. По признание на автора на „Под игото“ /или може би му се приписва?/ прототип му е бил Стоян Заимов. А и Иван Вазов от Сопот и Христо Патрев от Шипка или, по-точното, Христо Патрев от Шипка и Иван Вазов от Сопот не са много далече един от друг. Нито във времето, нито в пространството. Войводата го е чел, знае какво значи „Боят настана“, и Вазов е чувал нещичко за него! Несъмнено е чувал за Него…

Откъс от книгата

ДУМА ДАДОХ ДА МЪЛЧА.

И клетва се клех – в света Богородица и в света Петка се клех. Със завързани очи се клех и пред какъв кръст – от два ножа, направо на земята върху гнила шума сложени. Пипнешком усетих кръста, та го и поправих – да не е разчекнат толкова. А кожата ми минава по острието на желязото и се плаша. Защото кървави пари вземах, черкова да градим. Когато ме оставиха сам и с енджика, а вътре двеста жълтици, като сън ми премина всичко пред отворени очи. И небето пак беше небе, росен и божур цъфтяха и не можеше да се диша, пък започвах да качвам пътеката на Каравелияр...

– Войводо – рекох му час преди това, – страх ме е, докато стигна Ченге, да не стане нещо с мене! Зер грешни пари са това!

– Адаш – рече ми Войводата тогава, – да мълчиш, че да не ти клъцна чепката! Парите не са грешни, хората са грешни. Нали затова ти ги давам, да се откупя...

– Виждам – рекох да кажа кротко, ала той ме прекъсна.

– Нищо не виждаш. Затова съм ти вързал очите. И феса си свали!

Гневен беше Войводата на изпроводяк. Свалих феса и тромаво стъпнах, препънах се в душата си и не виждах, а жълтиците дръннаха и след тях остана тънка въздишка – като на отлетели към небето души. И като ги брояхме, сякам ръцете ми лепнеха от кръв и час по час ги триех в потурите.

– Даскале, що се потиш! – попита ме пак Войводата. Не отвърнах – като нищо ме заколваше, че сигурно е клал и по-невинни от мене. Попитах го:

– Жълтици даваш, какво ще искаш насреща...

– От вас нищо не искам. Господ ще дава, не вие!

– Името ти на литургия да казваме, а! Или на камък да го напишем. В основата ще го турим.

– Каменарят камъка дяла, писарят пише, попът чете. Хайдутинът като мене пари дава. Турците знаят името ми по-добре. Не служа ли на Бога и аз?

– Сам Исус Христос е рекъл, че който вади нож, от нож умира.

– Да питам тогава направо, даскале. Казваш, че тези жълтици няма да ми са прошката. Ами за какво сте се заловили тогава черкова да градите. И без туй праведният – без черкова и с черкова – с чиста душа ще легне да мре. Питам за себе си!

И се стреснах аз, Димитър. Този човек, дето не му виждах лицето, а сякаш беше насечено от белези и криво, ме питаше... Бях ли пратеник божий, че да отвърна? И по какво можем да познаем кога Господ е възложил на нашите рамене тежката грижа за душите на другите? Да мълча – грях ще е, усещам, да река – пак грях, пък на прореклите не прощават: и когато беда предскажат и се случи, и когато добро... Ала добро пророците не предсказват, защото, щом добро идва, тях не ги зачитат. А виждах, че се задават тежки години; отдето поминахме, радост беше по турците, че с ингилизите и френците бяха надвили на казаците, и като мъгла мъка припадаше по християните. Дават ни Хатихумаюн и черкова да правим, купел ще има в черковата, поп ще кръщава младенците, от купела за главата измъкват младенеца и вратът му се оттяга – корав ли ще остане този врат, за чий нож... Останахме българите сами на себе си, никой вече не споменава за казаците, а то е по-лошо, защото, когато човек остане на собствените си ръце, почва да става горделив и по-лесно подлага глава под нож, само и само да стане на неговата, свободен да бъде. Какво ще посее пророкът, когато предрече на Войводата спасение на душата, дошло от кръв и нож. Смут ще посее и бунт ще пожъне. Тъй и стана, защото не предричах само аз, пък и тайно в душата си исках това.

– За себе си питаш. А само ти ли си, Войводо!

– Ако ме уловят турците жив, между два огъня ще ме сложат, с кремък ще ме дерат, ръцете ми ще отсекат, очите ми ще извъртят.

– И тебе в песните пеят.

– А, адаш, името ни е едно, да ти го отстъпя мястото в песните. И мястото под крилото на гарвана!

– Прав си! – признах му. – Ала не искаш ли повече, отколкото мога да дам...

– Даскале, от тебе злато не искам, злато ти давам. Искам това, дето го можеш – да мълчиш, да помниш, докато му дойде времето!

Да те запомнят с добром хората от тези балкани – и това е прошка. Хем по-голяма, защото Господ е по-милостив от тях и по-лесно сякам, че прощава, отколкото те. Не остаря Димитър Калъчлията. Увисна на бесилка в Русе на лято 1858. И като чух това, падна клетвата, що се клех да мълча, и казах на ченгенските големци – камъкът, дето Димитър е писано и е в основата, е кървав камък. И парите, дето ги донесох, са хайдушки пари, на Димитър Калъчлията, а не от кротки богомолци. И не ми повярваха големците, и ми казаха да мълча, че кръвта кръв измива, а когато правихме черковата, камъните с вар зидаха и вратата с желязо оковаха – за тежки дни вътре да се крием. А как кървав камък в основата ще стои и ще ни брани! Рекоха ми, че басни са това и че мои сметки оправям, защото, когато човек носи двеста жълтици и не пипне нито една за себе си, той не е за вярване. Не ми повярваха, а имаше кавга за името, мислеха, че е моето, и други своите си имена пожелаха да напишат.

А когато с жълтиците в енджика слязох през Турския прясълп и чаках да мръкне, за да вляза в Ченге, откъм Робската пътека слизаше Митьо Пукалов, по айтоския път идеше и носеше тескерето за черковата от Едирне. Цялото село на Варчово тръне беше излязло да го посреща, далече е Варчово тръне, ала очите на моята завист са силни и ушите ми чуват добре – гайди свиреха, Митьо Пукалов стъпя тежко и не продумва нищо – в неговия енджик една хартия има, тескере, в моя – двеста жълтици. Тръгнах от Ченге кротък човек, хайдутин се върнах и нощта чаках, за да се прибера.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.