Девицата и циганинът

Кoгато жената на викария забягна с един беден младок, се вдигна олелия до бога. Двете ѝ дъщерички бяха съответно на седем и девет години. А викарият бе такъв прекрасен съпруг. Вярно, косата му се беше прошарила. Ала мустаците му бяха черни и той бе хубав мъж, все още изпълнен с плаха страст към своенравната си красива жена.

Защо ли го напусна? Защо ли избяга внезапно с такава очевидна неприязън, сякаш бе едва ли не пощуряла?

Никой не можеше да каже със сигурност. Само набожните заявяваха, че не била порядъчна. А повечето добродушни жени мълчаха. Те знаеха причината.
Двете дъщерички никога не я разбраха. Дълбоко наранени, решиха за себе си, че майка им не е държала на тях.

Злият вятър, който не прощава никому, завъртя във вихъра си семейството на викария. Ала след това, гледай ти, викарият, който донякъде се славеше като есеист и полемист и чиято злочестина предизвикаше съчувствието на образованите люде, изведнъж получи поста на енорийски свещеник в Папълуик. Всевишният се смили над бедата му и го дари с пасторски дом на север.

Този дом бе доста грозна каменна къща досами реката Папъл, още преди да се навлезе в селото. По-нагоре, след моста се извисяваха старите каменни памучни фабрики, някога задвижвани от реката. Пътят се виеше по хълма, преди да достигне до мрачните каменни улици на селото.

След преместването си в пасторския дом семейството на викария коренно се промени. Викарият, вече енорийски свещеник, прибра при себе си от града старата си майка, сестра си и брат си. В новото жилище двете момиченца имаха сега съвсем различно обкръжение.
Пасторът бе вече на четирийсет и седем години. След бягството на жена си той се отдаде на неудържима, донякъде подронваща достойнството му скръб. Изпълнени със съчувствие съседки го спасиха от самоубийство. Косата му почти напълно побеля и той имаше вид на съкрушен от мъка човек. От пръв поглед можеше да се разбере какво ужасно нещо се е случило и колко е накърнен.

И все пак у него се долавяше известно двуличие. Някои от съседките, които най-искрено бяха съчувствали на викария, вече дълбоко в душата си не харесваха енорийския свещеник. Ако трябва да кажем истината, у него се таеше неопределено притворство.
Разбира се, като всички деца момиченцата се примириха със семейната участ. Бабата, вече прехвърлила седемдесетте, с увредено зрение, стана стожер в семейството. Леля Сиси, четирийсет и няколко годишна, бледа, набожна, изтерзана от скрита мъка, поддържаше домакинството. Чичо Фред, прошарен четирийсетгодишен скъперник, затворен в своя мрачен свят, всеки ден прескачаше до града. А пасторът, разбира се, бе най-важният човек във фамилията след бабата.

Старата дама отново потръпна и отговори:
– Така мислиш ти!
Пасторът мълчаливо отиде до прозореца и плътно го затвори, без изобщо да погледне към дъщеря си. Той не обичаше да ѝ се противопоставя, но тя трябва да е наясно докъде може да стигне.

А после решаването на кръстословици, изобретени от самия сатана, отново продължи, докато маминка изпи чая си и се приготви да си ляга. И тогава последва церемонията с пожеланията за „лека нощ“. Всички се изправиха на крака. Момичетата се приближаха, за да ги целуне сляпата старица, пасторът ѝ подаде лакът да се облегне, а леля Сиси тръгна подире им със свещ.

След този ритуал вече бе станало девет часът, макар че маминка наистина бе в напреднала възраст и трябваше да си ляга по-рано. Ала озовеше ли се в кревата, изобщо не можеше да заспи, докато не дойде леля Сиси.

– Нали разбирате, – обясняваше маминка – никога не съм спала сама. В продължение на цели петдесет и четири година всяка поредна нощ заспивах в обятията на татко ви. А когато той се спомина, се опитвах да спя сама. Но само като притворех очи, сърцето ми направо щеше да изхвръкне от тревога и аз лежах разтреперана. О, мислете си каквото щете, но се чувствах ужасно след петдесет и четири години щастлив брачен живот. Трябвало е да се моля на господ да ме прибере първа, но татко ви, нали разбирате, не мисля, че би могъл да понесе подобно нещо.

И така, леля Сиси спеше при маминка. Ала това ѝ бе противно. Оплакваше се, че не можела да мигне цяла нощ. И ставаше все по-изпита и по-изпита, а храната – все по-противна, докато накрая леля Сиси трябваше да се подложи на операция.

Но маминка все така се надигаше от постелята около пладне, а после дирижираше обяда, седнала във високото си кресло с изпъкнал напред корем. С ужасяващо величие тя виреше червендалестото си набръчкано лице, кожата ѝ се диплеше под високото кокалесто чело, а сините ѝ очи на слепец непрекъснато шареха. Побелялата ѝ коса все повече оредяваше и черепът ѝ малко неприлично лъсваше отдолу. Ала пасторът продължаваше бодро да отправя шегички към нея, а тя уж се дразнеше. И все пак, разположила в креслото античното си тежко тяло, тя излъчваше пълно самодоволство, а след ядене започваше да изпуска газове и преливаща от грубо физическо блаженство, току притискаше гръдта си с длан.

Най-неприятното нещо за момичетата бе, че когато пристигаха приятелите им вкъщи, маминка неизменно присъстваше – също като някакъв страховит фантом със старческа плът, тя хищно поглъщаше вниманието на присъстващите. Всички се събираха в една-единствена стая. А там се бе разположила възрастната дама, над която като навъсен пазач бдеше леля Сиси. Всеки новопристигнал първо трябваше да бъде представен на маминка, а тя с готовност проявяваше любезност, нали бе петимна за гости. Непременно трябваше да научи кой какъв е, откъде е, както и всички подробности за личния му живот. И след като вече бе напълно au fait , можеше да се включи в разговора.

Нищо друго на дразнеше толкова силно момичетата.
– Възрастната мисис Сейул наистина е прекрасна! Наближава деветдесетте, а проявява такъв огромен интерес към живота!
– Всъщност проявява интерес към личните истории на хората, ако на това му викате живот – уточняваше Ивет.

А после веднага я обземаше чувство на вина. В края на краищата наистина бе прекрасно да наближаваш деветдесетте и да имаш такъв бистър ум! И всъщност маминка никому не правеше зло. Просто се намесваше във всичко. И вероятно е направо ужасно да мразиш някого само защото е стар и се намесва.

Ивет мигновено се разкайваше и започваше да се държи мило. Маминка с жар се впускаше в спомени за моминството си в едно градче, разположено в Бъкингъмшир. Тя не спираше да говори и бе толкова забавна. Наистина беше прекрасна.
И тогава един следобед пристигнаха Лоти, Ела и Боб Фрамли заедно с Лио Уедъръл.
– О, заповядайте! – и всички те нахлуха в гостната стая, където маминка седеше с бяло боне до камината.
– Маминке, това е мистър Уедъръл.
– Мистър кой каза? Извинете, малко съм глуха.

– В такъв случай остави ги да те обожават, докато намериш онзи, за когото евентуално би се омъжила.
– Няма да се омъжа по този начин. Нищо не ми е толкова противно, както някой обожаващ ме мъж. Такива страшно ме отегчават! И ме карат да се чувствам жестока.
– О, и аз изпитвам същото, когато станат много настойчиви. Но ако ме обожават от разстояние, мисля, че са приятни.

– Искам лудо да се влюбя в някого.
– О, защо пък не. Но аз не искам. Ще ми е неприятно. Сигурно и ти би мислила така, ако ти се случи подобно нещо. В края на краищата трябва малко да поулегнем, преди да разберем какво точно искаме.
– Но не ти ли е противно, че се връщаш в Папълуик? – извика повторно Ивет, като отново навири изящния си нос.
– Не, не чак толкова. Допускам, че ще ни е доста скучно. Иска ми се татко да вземе кола. Вероятно отново трябва да измъкнем старите си велосипеди. Не ти ли се ще да идем до хребетите Танзи?

– О, това ще е прекрасно! Макар че ще е голям зор да тикаме раздрънканите си колела нагоре по баирите.
Корабът вече приближаваше сивеещите се скали. Лято беше, но денят бе сивкав. Момичетата носеха палта с вдигнати кожени яки, а елегантните им шапки бяха нахлупени до ушите. Високи, стройни, със свежи лица, наивни, но самоуверени, вероятно твърде самоуверени с ученическото си самочувствие, те страшно много приличаха на типични англичанки. Външно си даваха вид на независими, но в действителност бяха объркани и смутени. Създаваха впечатление на самонадеяни и разкрепостени, а всъщност бяха много свити, дълбоко затворени в себе си. Външно изглеждаха дръзки високи девойки, които напускат пристанището, за да се впуснат в дълбоките води на живота. А в действителност бяха две клети млади създания без всякакво кормило, които се придвижваха от една котва, прикована с верига, към друга.