Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Цената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото. /Работим с фирма Спиди/ 


 

"Хората губят малките радости в преследване на голямото щастие, а то е скрито именно в тях." Пърл Бък

Една книга извън времето и модата, изпълнена с невероятна енергия. Прости истини, които попадат право в сърцето...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

Девицата и циганинът

Д. Х. Лорънс

Класическата новела "Девицата и циганинът" (1924) е сред популярните произведения на Д. Х. Лорънс.

Ивет и Люсил са две млади, красиви сестри. Баща им е викарий, а майка им е избягала с друг мъж – скандал, който семейството се опитва всячески да потули. Скоро след края на Първата световна война им се налага да се преместят в мрачната къща на сляпата си и властна баба. Животът им поема в скучно и монотонно русло, а поривите на младостта им се сблъскват с установените порядки в дома…

  • Корица: Мека
  • Страници: 116
  • Тегло: 0.160 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Д. Х. Лорънс
 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

10,00 лв.

 

Истината за волята ще ви накара да забравите всичко, което сте си мислили, че знаете за нея...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Класическата новела "Девицата и циганинът" (1924) е сред популярните произведения на Д. Х. Лорънс. Той скандализира британското общество с романи като "Дъгата"(1915), "Влюбени жени" (1920) и "Любовникът на лейди Чатърли" (1929), който излиза в пълния си вид чак през 60-те години.

Ивет и Люсил са две млади, красиви сестри. Баща им е викарий, а майка им е избягала с друг мъж – скандал, който семейството се опитва всячески да потули. Скоро след края на Първата световна война им се налага да се преместят в мрачната къща на сляпата си и властна баба. Животът им поема в скучно и монотонно русло, а поривите на младостта им се сблъскват с установените порядки в дома.

Ивет истински жадува за свобода, за приключения, за любов и страст – чувства, за които не се говори под покрива на викария. Неизбежното обаче идва под образа на горд и непокорен циганин. Неписаните закони на времето обаче правят невъзможна дори идеята за любов между тях.

Но когато природата иска своето, тя го постига, дори с цената на смъртна заплаха…

Биография и факти за автора

Дейвид Хърбърт Лорънс (1885–1930) – автор на романи, стихове, пиеси, есета и литературна критика, отдавна се е наредил сред големите имена в основата на голямата английска литература.

Той е известен преди всичко с размислите си върху обезчовечаващото въздействие на индустриализацията и модерните нововъведения върху живота на обществото, върху душевното здраве, жизнеността и сексуалността на отделния човек. Неговите възгледи му печелят безброй яростни противници. Той е подложен на официално гонение, цензура и изопачено представяне на цялостното му творчество, поради което прекарва втората половина от живота си в доброволно изгнаничество. В последните си години той е обявен за порнограф, обезсмислил огромния си творчески талант.

Класическата новела "Девицата и циганинът" (1924) е сред популярните произведения на Д. Х. Лорънс. Той скандализира британското общество с романи като "Дъгата"(1915), "Влюбени жени" (1920) и "Любовникът на лейди Чатърли" (1929), който излиза в пълния си вид чак през 60-те години.

Днес Лорънс е признат за мислител, надникнал далеч отвъд собствената си действителност, и значим представител на модернизма в английската литература.

 

Откъс от книгата

Кoгато жената на викария забягна с един беден младок, се вдигна олелия до бога. Двете ѝ дъщерички бяха съответно на седем и девет години. А викарият бе такъв прекрасен съпруг. Вярно, косата му се беше прошарила. Ала мустаците му бяха черни и той бе хубав мъж, все още изпълнен с плаха страст към своенравната си красива жена.

Защо ли го напусна? Защо ли избяга внезапно с такава очевидна неприязън, сякаш бе едва ли не пощуряла?

Никой не можеше да каже със сигурност. Само набожните заявяваха, че не била порядъчна. А повечето добродушни жени мълчаха. Те знаеха причината.
Двете дъщерички никога не я разбраха. Дълбоко наранени, решиха за себе си, че майка им не е държала на тях.

Злият вятър, който не прощава никому, завъртя във вихъра си семейството на викария. Ала след това, гледай ти, викарият, който донякъде се славеше като есеист и полемист и чиято злочестина предизвикаше съчувствието на образованите люде, изведнъж получи поста на енорийски свещеник в Папълуик. Всевишният се смили над бедата му и го дари с пасторски дом на север.

Този дом бе доста грозна каменна къща досами реката Папъл, още преди да се навлезе в селото. По-нагоре, след моста се извисяваха старите каменни памучни фабрики, някога задвижвани от реката. Пътят се виеше по хълма, преди да достигне до мрачните каменни улици на селото.

След преместването си в пасторския дом семейството на викария коренно се промени. Викарият, вече енорийски свещеник, прибра при себе си от града старата си майка, сестра си и брат си. В новото жилище двете момиченца имаха сега съвсем различно обкръжение.
Пасторът бе вече на четирийсет и седем години. След бягството на жена си той се отдаде на неудържима, донякъде подронваща достойнството му скръб. Изпълнени със съчувствие съседки го спасиха от самоубийство. Косата му почти напълно побеля и той имаше вид на съкрушен от мъка човек. От пръв поглед можеше да се разбере какво ужасно нещо се е случило и колко е накърнен.

И все пак у него се долавяше известно двуличие. Някои от съседките, които най-искрено бяха съчувствали на викария, вече дълбоко в душата си не харесваха енорийския свещеник. Ако трябва да кажем истината, у него се таеше неопределено притворство.
Разбира се, като всички деца момиченцата се примириха със семейната участ. Бабата, вече прехвърлила седемдесетте, с увредено зрение, стана стожер в семейството. Леля Сиси, четирийсет и няколко годишна, бледа, набожна, изтерзана от скрита мъка, поддържаше домакинството. Чичо Фред, прошарен четирийсетгодишен скъперник, затворен в своя мрачен свят, всеки ден прескачаше до града. А пасторът, разбира се, бе най-важният човек във фамилията след бабата.

Старата дама отново потръпна и отговори:
– Така мислиш ти!
Пасторът мълчаливо отиде до прозореца и плътно го затвори, без изобщо да погледне към дъщеря си. Той не обичаше да ѝ се противопоставя, но тя трябва да е наясно докъде може да стигне.

А после решаването на кръстословици, изобретени от самия сатана, отново продължи, докато маминка изпи чая си и се приготви да си ляга. И тогава последва церемонията с пожеланията за „лека нощ“. Всички се изправиха на крака. Момичетата се приближаха, за да ги целуне сляпата старица, пасторът ѝ подаде лакът да се облегне, а леля Сиси тръгна подире им със свещ.

След този ритуал вече бе станало девет часът, макар че маминка наистина бе в напреднала възраст и трябваше да си ляга по-рано. Ала озовеше ли се в кревата, изобщо не можеше да заспи, докато не дойде леля Сиси.

– Нали разбирате, – обясняваше маминка – никога не съм спала сама. В продължение на цели петдесет и четири година всяка поредна нощ заспивах в обятията на татко ви. А когато той се спомина, се опитвах да спя сама. Но само като притворех очи, сърцето ми направо щеше да изхвръкне от тревога и аз лежах разтреперана. О, мислете си каквото щете, но се чувствах ужасно след петдесет и четири години щастлив брачен живот. Трябвало е да се моля на господ да ме прибере първа, но татко ви, нали разбирате, не мисля, че би могъл да понесе подобно нещо.

И така, леля Сиси спеше при маминка. Ала това ѝ бе противно. Оплакваше се, че не можела да мигне цяла нощ. И ставаше все по-изпита и по-изпита, а храната – все по-противна, докато накрая леля Сиси трябваше да се подложи на операция.

Но маминка все така се надигаше от постелята около пладне, а после дирижираше обяда, седнала във високото си кресло с изпъкнал напред корем. С ужасяващо величие тя виреше червендалестото си набръчкано лице, кожата ѝ се диплеше под високото кокалесто чело, а сините ѝ очи на слепец непрекъснато шареха. Побелялата ѝ коса все повече оредяваше и черепът ѝ малко неприлично лъсваше отдолу. Ала пасторът продължаваше бодро да отправя шегички към нея, а тя уж се дразнеше. И все пак, разположила в креслото античното си тежко тяло, тя излъчваше пълно самодоволство, а след ядене започваше да изпуска газове и преливаща от грубо физическо блаженство, току притискаше гръдта си с длан.

Най-неприятното нещо за момичетата бе, че когато пристигаха приятелите им вкъщи, маминка неизменно присъстваше – също като някакъв страховит фантом със старческа плът, тя хищно поглъщаше вниманието на присъстващите. Всички се събираха в една-единствена стая. А там се бе разположила възрастната дама, над която като навъсен пазач бдеше леля Сиси. Всеки новопристигнал първо трябваше да бъде представен на маминка, а тя с готовност проявяваше любезност, нали бе петимна за гости. Непременно трябваше да научи кой какъв е, откъде е, както и всички подробности за личния му живот. И след като вече бе напълно au fait , можеше да се включи в разговора.

Нищо друго на дразнеше толкова силно момичетата.
– Възрастната мисис Сейул наистина е прекрасна! Наближава деветдесетте, а проявява такъв огромен интерес към живота!
– Всъщност проявява интерес към личните истории на хората, ако на това му викате живот – уточняваше Ивет.

А после веднага я обземаше чувство на вина. В края на краищата наистина бе прекрасно да наближаваш деветдесетте и да имаш такъв бистър ум! И всъщност маминка никому не правеше зло. Просто се намесваше във всичко. И вероятно е направо ужасно да мразиш някого само защото е стар и се намесва.

Ивет мигновено се разкайваше и започваше да се държи мило. Маминка с жар се впускаше в спомени за моминството си в едно градче, разположено в Бъкингъмшир. Тя не спираше да говори и бе толкова забавна. Наистина беше прекрасна.
И тогава един следобед пристигнаха Лоти, Ела и Боб Фрамли заедно с Лио Уедъръл.
– О, заповядайте! – и всички те нахлуха в гостната стая, където маминка седеше с бяло боне до камината.
– Маминке, това е мистър Уедъръл.
– Мистър кой каза? Извинете, малко съм глуха.

– В такъв случай остави ги да те обожават, докато намериш онзи, за когото евентуално би се омъжила.
– Няма да се омъжа по този начин. Нищо не ми е толкова противно, както някой обожаващ ме мъж. Такива страшно ме отегчават! И ме карат да се чувствам жестока.
– О, и аз изпитвам същото, когато станат много настойчиви. Но ако ме обожават от разстояние, мисля, че са приятни.

– Искам лудо да се влюбя в някого.
– О, защо пък не. Но аз не искам. Ще ми е неприятно. Сигурно и ти би мислила така, ако ти се случи подобно нещо. В края на краищата трябва малко да поулегнем, преди да разберем какво точно искаме.
– Но не ти ли е противно, че се връщаш в Папълуик? – извика повторно Ивет, като отново навири изящния си нос.
– Не, не чак толкова. Допускам, че ще ни е доста скучно. Иска ми се татко да вземе кола. Вероятно отново трябва да измъкнем старите си велосипеди. Не ти ли се ще да идем до хребетите Танзи?

– О, това ще е прекрасно! Макар че ще е голям зор да тикаме раздрънканите си колела нагоре по баирите.
Корабът вече приближаваше сивеещите се скали. Лято беше, но денят бе сивкав. Момичетата носеха палта с вдигнати кожени яки, а елегантните им шапки бяха нахлупени до ушите. Високи, стройни, със свежи лица, наивни, но самоуверени, вероятно твърде самоуверени с ученическото си самочувствие, те страшно много приличаха на типични англичанки. Външно си даваха вид на независими, но в действителност бяха объркани и смутени. Създаваха впечатление на самонадеяни и разкрепостени, а всъщност бяха много свити, дълбоко затворени в себе си. Външно изглеждаха дръзки високи девойки, които напускат пристанището, за да се впуснат в дълбоките води на живота. А в действителност бяха две клети млади създания без всякакво кормило, които се придвижваха от една котва, прикована с верига, към друга.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.