Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Дете на пустинята

Олуин Хамилтън

Нова зора, нова пустиня ...

Съдбата на пустинята е в нейните ръце...

Смъртни управляват пустинния народ на Мираджи, но из дивата, безплодна пустош все още скитат мистични зверове, а според мълвата някъде джинове продължават да практикуват магиите си...

 

Наличност: Да

12,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Нова зора, нова пустиня ...

Съдбата на пустинята е в нейните ръце...

Смъртни управляват пустинния народ на Мираджи, но из дивата, безплодна пустош все още скитат мистични зверове, а според мълвата някъде джинове продължават да практикуват магиите си...

Във враждебния и суров град Дъстуок обаче няма нищо магическо. Това не е място за човек, ако е беден, сирак или ако е жена. Амани Ал’Хиза е всичките три. Тя е отличен стрелец, но умението й не може да й помогне да се измъкне от Дъстуок, където е обречена на уреден брак или смърт.

А така отчаяно копнее да види света, за който е слушала единствено от историите край огъня. Когато изневиделица й се предоставя шансът да избяга с мистериозен и смайващо красив чужденец, Амани не се поколебава.

И въпреки че от години мечтае да напусне родния си град, никога не си е представяла, че ще го направи, яздейки митичен кон, бягайки от смъртоносната армия на султана с човек, издирван за измяна. Не си е представяла и че ще се влюби в него… Или пък че той би могъл да й помогне да разкрие могъща тайна за това коя е всъщност.

Биография и факти за автора

Олуин Хамилтън е родена в Торонто и прекарва детството си в постоянно местене из Европа и Канада, докато родителите й не заживяват във Франция, където тя израства и развива слабост към жанра фентъзи и героините в мъжки дрехи. По-късно напуска Франция, за да учи история на изкуството в Кралския университет, а след това остава да живее в Лондон.

Откъс от книгата

Казваха, че единствените хора, които остават в Дедшот след мръкване, са тези с нечисти помисли. Аз нямах нечисти помисли. Нямах обаче и съвсем чисти.

Скочих от седлото на Блу и я завързах за един стълб зад бар, наречен „Прашната уста". Детето, подпряно на оградата, ме огледа подозрително. Или само така ми се стори заради черните му очи. Придърпах по-надолу шапката си с бяла периферия и излязох от дворчето. Откраднах шапката от чичо си, както и коня. Е, по-скоро ги взех назаем. И без това според закона всичко, което притежавах, принадлежеше на чичо ми, включително дрехите на гърба ми.

Вратите на бара се разтвориха с трясък, отвътре нахлу светлина и шум и излезе един дебел пияница, прегърнал хубаво момиче. Преди да осъзная какво да правя, пръстите ми се стрелнаха към шиймата, за да проверя дали е здраво затегната, така че да прикрива по-голямата част от лицето ми. Цялото ми лице бе скрито, с изключение на очите, и дори часове след залез продължавах да се потя под плата като грешник по време на молитва. Осъзнавах, че приличам по-скоро на чергар, отколкото на стрелец,  но това нямаше значение, стига да не си личеше, че съм момиче. Тази вечер щях да се измъкна оттук жива. Щеше да бъде чудесно, ако освен това успеех и да се сдобия с няколко монети.

Не беше трудно да забележа стрелбището в другия край на Дедшот. Беше най-шумната сграда в градчето, което само по себе си означаваше много. Представляваше голям изпразнен хамбар в края на прашната улица, ярко осветен и препълнен с хора, подпрян на един полуразрушен молитвен дом със закована врата. Може би преди време хамбарът е бил използван от някой честен търговец на коне, но това ще да е било доста отдавна.

Колкото повече се приближавах, толкова по-гъста ставаше тълпата. Като мишелови около пресен труп.

Мъж с разкървавен нос бе притиснат към стената от други двама, докато трети стоварваше юмрука си върху лицето му отново и отново. До прозореца крещеше момиче, от чиито думи би се изчервила и кама. Група за-водски работници, все с униформи, се струпваха около чергар в разнебитен фургон. Той крещеше, че продава джинска кръв, която сбъдва желанията на добрите хора. Широката му усмивка изглеждаше отчаяна на светлината от газовата лампа, ала това се очакваше. От години никой по тези земи не бе виждал живо Първо създание, да не говорим за джин. Пък и чергарят трябваше да знае, че обитателите на пустинята не биха повярвали, че кръвта на един джин е нещо различно от чист огън, както и че никой в Дедшот не се смята за добър човек. Всички в Последната страна посещаваха молитвите често, та бяха наясно и с двете обстоятелства.

Опитах се да не извръщам очи, сякаш бях свикнала с подобни гледки.

Ако се промъкнех през сградите, можех да погледна през пустинята към Дъстуок, но нямаше да видя друго освен мрачни къщи. Всички в Дъстуок ставаха и си лягаха със слънцето. Честното и примерно поведение нямаше място в нощната тъма. Ако скуката причиняваше смърт, хората в Дъстуок щяха да са покрити с пясък трупове.

Дедшот обаче кипеше от живот.

Никой не ми обърна внимание, докато се вмъквах в хамбара. На стрелбището вече беше се събрала тълпа. От тавана висяха големи газови лампи, чиято светлина придаваше на лицата на зяпачите мазен блясък. Мършави деца нагласяха мишени и избягваха ударите на едър мъж, който им крещеше да побързат. Изглеждаха сираци. Вероятно деца, чиито бащи са работели в старата фабрика за оръжия в покрайнините на Дъстуок, преди да бъдат разкъсани на парчета при някоя трудова злополука. Или са отишли на работа пияни и са се взривили погрешка. Работата с барут не беше безопасна.

Така се бях зазяпала, че едва не се блъснах в гигантския мъж пред вратата.

-    Отпред или отзад? - попита той. Ръцете му бяха безгрижно отпуснати върху ятагана на едното му бедро и пистолета на другото.

-   Какво? - В последния момент се сетих да преправя гласа си. Цяла седмица се упражнявах да имитирам приятеля си Тамид, но все още говорех по-скоро като момче, отколкото като мъж. Изглежда, едрият наемник на врата-та не прояви интерес.

-   Струва три фузи, ако си отзад, пет, ако стоиш отпред. Наддаванията започват от десет.

-   А колко струва, ако стоиш по средата?

По дяволите. Не исках да кажа това. Леля Фара от години се опитваше да избие с плесници некултурните ми привички, но методите й нямаха успех. Имах чувството, че ако този мъж опита същото, ще ме заболи повече.

Но той просто се намръщи, сякаш помисли, че не съм в ред.

-   Отпред или отзад. Няма среда, момче.

-   Не съм дошъл да гледам - отговорих, преди да съм си изпуснала нервите. - Дошъл съм да стрелям.

-    Защо тогава губиш времето ми? Иди при Хасан.

Блъсна ме към грамаден мъж с издут яркочервен панталон и черна брада, пригладена към брадичката му, който стоеше зад ниска маса. Върху нея бяха струпани монети и подскачаха, докато той потропваше с пръсти.

Поех си дъх зад шиймата и се опитах да изглеждам така, сякаш стомахът ми няма да изхвръкне през устата.

-    Колко струва участието?

Белегът на устната на Хасан придаваше на лицето му подигравателно изражение.

-    Петдесет фузи.

Петдесет? Това беше почти всичко, което имах. Всичко, което успях да събера през последната година, за да избягам в Изман, столицата на Мираджи. За да се измъкна далеч оттук.

Макар да бях навела глава и лицето ми да бе прикрито, Хасан забеляза колебанието ми. Вече насочваше вниманието си към друг, сякаш беше преценил, че ще си тръгна.

Това ме убеди. Захвърлих на масата дрънчаща купчина лузи и полулузи, които събирах една по една от година насам. Леля Фара често казваше, че постоянно върша глупости само за да докажа, че някой друг греши. Може би имаше право.

Хасан огледа парите скептично, но когато ги преброи със скоростта на професионален обирджия, не можа да отрече, че сумата е точна. За момент удовлетворението успокои разклатените ми нерви.

Побутна към мен парче дърво, което висеше като медальон от широка въжена примка. На него с черно бе изписано числото двадесет и седем.

-   Имаш ли опит с оръжията, двайсет и седем? - попита Хасан, докато аз надявах примката през главата си. Дървото се удари в дрехите, с които бях притиснала гърдите си, за да изглеждат плоски.

-   Донякъде - подсигурих се аз.

В Дъстуок, че и в цялата Последна страна, изпитвахме недостиг от какво ли не - храна, вода, дрехи. Само две неща имахме в изобилие - пясък и пистолети.

Хасан изпръхтя.

-   Дано поне знаеш, че ръцете ти не трябва да треперят.

Притиснах ръце към тялото си, за да ги укротя, и поех към стрелбището. Ако не успеех да задържа оръжието спокойно, нямаше да има значение, че се научих да стрелям, преди да се науча да чета. Наредих се на опашката до мъж със заводска униформа, целият кожа и кости. От другата ми страна застана друг мъж, на чийто врат висеше табелка с числото двадесет и осем.

Местата около нас се запълниха. Отговорниците за за-лозите крещяха номера и суми. Прецених, че едва ли някой би заложил на мен. Никой здравомислещ човек не би заложил на кльощаво момче, което дори няма куража да свали шиймата от лицето си. Може би щях да спечеля на някой пияница значителна сума, като докажа, че здравомислещите грешат.

-    Добър вечер, господа! - разнесе се над тълпата гласът на Хасан и в залата настъпи тишина.

Десетки деца търчаха между нас и раздаваха пистолети. Момиче с плитки и с боси крака ми подаде моя. Когато усетих тежестта в дланта си, почувствах прилив на успокоение. Бързо разтворих патронника - вътре имаше шест куршума.

-    Всички знаете правилата. Затова ги спазвайте или - Бог да ми е на помощ, ще разбия хитруващите ви лица! - Последва бурен смях и няколко одобрителни възгласа. Мъжете вече си подаваха бутилки и сочеха към нас. Начинът, по който го правеха, ми напомни за това как изглеждаше чичо ми, докато правеше сделка с коне. - Имате по шест куршума и шест бутилки. Ако куршумите ви свършат, преди да сте разбили всички бутилки, значи сте вън от играта. Първите десет участници да се подредят!

Останалите останахме на място, докато номера от едно до десет заеха позиции на линия, означена с боя върху пясъка. Прецених, че е на малко над три метра и половина от бутилките.

И дете би се справило с това.

Двама мъже пропуснаха още с първите бутилки. В края едва половината участници бяха уцелили и шестте пъти.

Единият от тях бе двойно по-голям от останалите състезатели. Вероятно дрехата му някога е била военна униформа, но беше толкова износена, че не можах да преценя дали наистина е златиста като военните униформи, или просто е зацапана с пустинен прах. Числото едно беше изписано на гладкия знак, висящ върху гърдите му. Беше удостоен с бурни аплодисменти. Тълпата крещеше: „Дамад! Дамад! Шампион!", а в това време той се извърна и хвана едно от децата, които събираха счупените бутилки. Каза му нещо, което не успях да чуя, и го бутна настрани. След малко хлапето се върна с бутилка с кафява течност. Дамад изпуфтя и се подпря на решетките, разделящи стрелбището от публиката. Нямаше да остане задълго шампион, ако възнамеряваше да се натряска.

Следващият рунд мина още по-плачевно. Само един от стрелците улучи всички мишени. Докато загубилите се отдръпваха, успях да видя ясно лицето на победителя. Момчето определено не отваряше на очакванията ми. Не беше оттук - в това нямаше съмнение, забелязах го мигновено. Всички в хамбара бяха местни. Никой нормален човек не би избрал да дойде в Последната страна.

Беше млад, може би няколко години по-голям от мен, облечен като нас, около врата му безгрижно висеше шийма, а пустинните му дрехи се спускаха така свободно, че не можех да преценя дали наистина е толкова широкоплещест, колкото изглеждаше. Косата му беше черна като на всяко момче от Мираджи, дори кожата му изглеждаше толкова тъмна, че да мине за един от нас. Ала той не беше един от нас. Имаше странни остри черти, каквито не бях виждала, високи скули, квадратна челюст и вежди, по-добни на черни резки над най-странните очи, които бях виждала. Не беше грозен. Няколкото мъже, които бе надвил, се изплюха в краката му. Устата на младия чужденец се изви, като че опитваше да скрие усмивката си. После, сякаш усетил погледа ми, се обърна към мен. Бързо отместих очи.

Останахме само единадесет и се сбутахме на линията. Пространството бе съвсем оскъдно, макар да бях наполо-вина по-дребна от останалите мъже.

- Мръдни се, двайсет и седем!

Лакът се заби в реброто ми. Стрелнах глава, хаплив отговор вече напираше на върха на езика ми. Отговорът се изпари, когато до себе си разпознах Фазим Ал'Мотем.

Исках да изругая. Фазим бе ме научил на всички ру-гатни, дето знаех, още когато той беше на осем, а аз - на шест. Като ни чуха възрастните, ми изтъркаха устата с пясък, а той прехвърли цялата вина върху мен. Дъстуок беше малък град. Познавах Фазим, откакто се помня, и го мразех, откакто имах малко мозък в главата си. Напоследък той прекарваше дните си в къщата на чичо, където се налагаше да живея и аз, и се опитваше да пъхне ръце под дрехите на братовчедка ми Шира. От време на време посягаше и на мен, ако Шира не беше наблизо.

Какво, по дяволите, правеше тук? Всъщност можех да се досетя по пистолета в ръката му.

Проклет да е.

Едно беше да открият, че съм момиче. Щеше обаче да стане много по-лошо, ако Фазим ме разпознаеше. Откак- то ме чуха да псувам, често изпадах в немилост, но само веднъж ме пребиха почти до смърт. Случи се точно след смъртта на майка ми, когато се опитах да заема един от конете на чичо, за да се измъкна от Дъстуок. Бях на половината път до Джунипър, преди да ме хванат. След като леля Фара и пръчката й приключиха с мен, близо месец не можех да седна на седло. Ако леля Фара разбереше, че съм била в Дедшот и съм залагала откраднати пари, щеше така здраво да ме набие, та онзи път да ми се стори като детска игра.

Би било най-разумно да се обърна и да се измъкна оттук. Но така щях да изгубя петдесет фузи. А парите ми бяха по-нужни от разума.

Осъзнах, че съм застанала като момиче, и изпънах гръб, преди да се обърна към мишените. Децата още подреждаха бутилките. Фазим следеше движенията им с дулото на пистолета си, крещеше „Бум, бум, бум!" и се хилеше, а те потръпваха, стреснати. Прииска ми се пистолетът му да се повреди, да стреля назад и да изтрие усмивката от лицето му.

Децата бързо приключиха и скоро на площадката има-ше само стрелци и бутилки. Около мен вече звучаха изстрели. Съсредоточих се върху шестте бутилки пред себе си. И с вързани очи бих могла да уцеля. Трябваше обаче да внимавам. Пресметнах разстоянието и се прицелих. Бях доволна и натиснах спусъка. Бутилката, която стоеше най-вдясно, се пръсна и напрежението в раменете ми донякъде изчезна. Следващите три бутилки бързо последваха съдбата на първата.

Натиснах спусъка за пети път. Внезапен крясък разби концентрацията ми. Без друго предупреждение нечие тяло се удари в моето.

Изстрелът ми полетя настрани.

Един от стрелците блъсна Фазим и той се стовари вър-ху мен, после се строполи на земята с друг стрелец отгоре му. От тълпата се понесоха викове на недоволство, докато Фазим се боричкаше в праха с мъжа. Едрият здравеняк, който преди стоеше до вратата, вече ги разтърваваше. Хвана Фазим за яката и го извлече настрани. Хасан ги изгледа отегчен и се обърна отново към тълпата.

-    Победителите от този рунд...

-    Хей! - изкрещях, без да се замисля. - Искам още един куршум!

Около мен избухна смях. Дотук с опитите да не привличам вниманието върху себе си. Вратът ми гореше, всички впериха очи в мен. Но това беше важно. Прекалено важно, за да си замълча. На лицето на Хасан се изписа присмех и аз усетих как чувство на унижение и гняв се надигат в гърлото ми.

-    Не става така, двайсет и седем. Шест куршума, шест бутилки. Без допълнителни възможности.

-    Но това не е честно! Той ме бутна.

Посочих Фазим, който разтриваше челюстта си, застанал до стената.

- Не си в училищния двор, малкият. Не ти дължим нищо. Използвай последния си куршум или просто отстъпи от линията - и в двата случая губиш.

Аз бях единственият претендент, който все още не бе изразходвал куршумите си. Тълпата взе да ми крещи да отстъпя и прикритото ми лице се обагри с яростна червенина.

Останала сама на линията, вдигнах пистолета. Усещах тежестта на единствения куршум в патронника. Издишах силно, с което отместих шиймата, залепнала за устните ми.

Един куршум. Две бутилки.

Направих две крачки надясно, после - половин назад. Извих тялото си и опитах да си представя всичко. Ако се прицелех в средата на бутилката, нямаше да съборя втората. Ако куршумът се отклонеше прекалено, щеше да подмине и двете.

Петдесет фузи.

Не обърнах внимание на крясъците и обидите, които се носеха край мен. А също и на факта, че всички в хамбара се бяха втренчили в мен и опитите ми да изглеждам незабележима се бяха провалили. В съзнанието ми се промъкна страх. Същият страх, който се трупаше в стомаха ми през последните три дни. От нощта, в която се промъкнах край къщата на чичо след мръкване на път за Тамид и чух как леля Фара произнася името ми.

-    Амани?

Не знаех какво е казала преди това, но споменаването на името ми стигаше, за да замръзна на място.

-    Трябва й съпруг. - Гласът на чичо Асид беше по-ясен от този на първата му съпруга. - Мъж с твърда ръка, кой-то да я вразуми. След по-малко от месец ще се навърши година от смъртта на Захая; момичето ще е пречистено и готово за женитба.

Откакто обесиха майка ми, хората постепенно спряха  да изговарят името й, сякаш е проклятие. Сега чичо говореше за смъртта й като за нещо съвсем делово.

-    И без това е трудно да намерим съпрузи за собствените си дъщери. - Леля Фара беше раздразнена. - Сега пък искаш да търся мъж за хлапачката на сестра си.

Леля Фара никога не изричаше името на майка ми. Не и след обесването.

-    Тогава аз ще я взема за жена.

Чичо Асид го каза така, все едно ставаше дума за сделка с коне. Едва не впих пръсти в пясъка.

Леля Фара изсъска презрително.

-    Много е млада.

В гласа й се долавяше нотката на нетърпение, която обикновено слагаше край на разговорите.

-    Не е по-млада, отколкото беше Нида. И без това живее в дома ми. Яде храната ми. - Като първа съпруга леля Фара обикновено командваше в къщата, но от време на време мъжът й тропваше с крак. И точно сега чичо Асид харесваше идеята си притеснително бързо. - Може или да остане тук като моя съпруга, или да се омъжи за някого другиго. Аз предпочитам да остане.

Но аз не предпочитах да остана.

Предпочитах да се измъкна или да умра.

И в този миг всичко изникна пред очите ми. Аз и мишената ми. Нищо освен този изстрел нямаше значение.

Натиснах спусъка.

Първата бутилка се строши незабавно. Втората се поклати за момент на ръба на дървената летва. Виждах драскотината на дебелото стъкло точно върху мястото, на което бях уцелила бутилката. Сдържах дъх, докато бутилката се полюшваше напред-назад.

Петдесет фузи, които щях да загубя завинаги.

Петдесет фузи, с които губех и единствения си изход оттук.

Бутилката се удари в земята и се пръсна.

Тълпата изрева. Издишах продължително.

Когато се обърнах към Хасан, той ме гледаше така, сякаш бях змия, изплъзнала се от примката му. Зад него чужденецът ме наблюдаваше с вдигнати вежди. Усмихвах се широко под шиймата си.

-    Как се справих?

Той изви устни.

-    Подредете се за втори рунд.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: