Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Да поемеш отговорност

Натаниъл Брандън

"В тази книга си поставям четири цели: да осветля значението на отговорността и резултатите от нея като начин на живот и присъствие в света; да покажа, че прилагането ù на практика не е обременителен товар, а източник на радост и личностна сила; да заявя аргументирано, че ние самите изграждаме себе си и оформяме собствената си идентичност чрез онова, за което поемаме отговорност; и нагледно да демонстрирам, че отговорността към себе си, както и разчитането на собствените сили и индивидуализма, са от съществено значение за благополучието на нашето общество."  Натаниъл Брандън

 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Като действащ психотерапевт аз виждам основната си задача в това да помагам на хората да достигнат до силите, за които може би не знаят, че притежават, или пък не знаят как да ги достигнат – за да могат да се справят много по-ефективно с предизвикателствата на живота. Независимо каква мъка и гняв им се налага да преживеят, въпросът, пред който в крайна сметка трябва да се изправят, е: „А сега какво да правя? Какви възможности за действие имам? Как да живея по-добре?“ За да посрещнем тези въпроси, трябва първо да открием, че ние сме нещо повече от нашите проблеми. В наш интерес е да се възприемаме не като безпомощни жертви (макар че може като деца да сме били именно такива) и да поемем отговорността за собствената си съдба.

В тази книга си поставям четири цели: да осветля значението на отговорността и резултатите от нея като начин на живот и присъствие в света; да покажа, че прилагането ù на практика не е обременителен товар, а източник на радост и личностна сила; да заявя аргументирано, че ние самите изграждаме себе си и оформяме собствената си идентичност чрез онова, за което поемаме отговорност; и нагледно да демонстрирам, че отговорността към себе си, както и разчитането на собствените сили и индивидуализма, са от съществено значение за благополучието на нашето общество.

Натаниъл Брандън

Откъс от книгата

Въведение

Ще започна с една лична история, която осветлява един основен аспект на отговорността към самия себе си и ползата от нея, аспект, който рядко бива разбиран – постигането на щастие.

Преди няколко години, в навечерието на моят шейсет и първи рожден ден, открих, че разсъждавам доста върху щастието и върху това как да превърна неговото постигане в моя съзнателна цел. По онова време започвах един проект, който се очертаваше да ми докара доста стрес, и бях твърдо решен да не допусна нагласата ми за всекидневието и хармонията в брака ми да бъдат негативно засегнати.

Мислех си за моята съпруга Девърс, която е най-последователното в щастието си и най-увереното в себе си човешко същество, което някога съм познавал. Когато се запознах с нея почувствах, че никога не съм срещал някой, за когото радостта и щастието да са до такава степен негова „природа“. Още повече че нейният живот не е бил лесен. Останала вдовица на двайсет и четири, тя била изправена пред задачата да отгледа две малки дечица с доста оскъдни средства и без никого зад гърба си. Когато се запознахме, тя бе самотна майка от доста време, бе постигнала професионални успехи на няколко работни места, а никога не говореше за трудностите от миналото с каквато и да било нотка на самосъжаление. Виждал съм я, от време на време, да я сполетяват разочарования, да е тъжна или мълчалива в продължение на часове (но рядко за повече от ден), а след това я виждах как си възвръща своето естествено състояние на радост и щастие, без никакви признаци на отрицание или отчуждение. Отне ми известно време да осъзная напълно това, което виждах: а именно, че нейното щастие беше действително – и по-голямо от всяко нещастие.

Когато я запитвах за тази нейната жилавост, тя ми отговаряше: „аз съм си обещала да бъда щастлива.“ И добавяше – „това изисква самодисциплина“. Освен това тя имаше един навик, който намирах за необичаен: почти никога не си лягаше вечер, без да отдели известно време да премисли всичко хубаво и добро в нейния живот; обикновено това бяха последните ѝ мисли за деня. Реших, че това бе една важна нишка към нещата, които исках да разбера за психологията на щастието.

Ние обсъждахме факта, че повечето хора са склонни да отдават чувствата си на щастие или нещастие на външните обстоятелства в своя живот. Те си обясняват щастието чрез положителните обстоятелства, а нещастието – чрез отрицателните. Подтекстът е, че събитията са тези, които предопределят дали те ще са щастливи; а самите те носят малка отговорност за своето състояние или пък изобщо не носят отговорност. Аз, както и Девърс, винаги сме били убедени, че нашата собствена нагласа има много по-голяма роля в това, доколко сме щастливи, отколкото външните обстоятелства.

Аз ѝ казах: вземи един човек, който, като цяло, е предразположен да бъде щастлив, т.е. който усеща щастието като свое естествено състояние и който в много по-голяма част от времето си е по-скоро щастлив, отколкото е нещастен. Нека го сполети някаква несполука – да загуби работата или брака си или пък да осакатее – и известно време той ще страда. Но ако видим този човек отново след няколко седмици, месеци или година (в зависимост от сериозността на проблема), ще го заварим отново щастлив. И обратното, нека вземем човек, който като цяло е предразположен да бъде нещастен, чието усещане е, че нещастието е по-естествено състояние от радостта, и който в много по-голяма част от времето си е по-скоро нещастен, отколкото щастлив. Нека му се случи нещо хубаво – да го повишат в службата, да наследи много пари, да се влюби в очарователна жена, която да споделя чувствата му – и за известно време той ще бъде щастлив. Но ако видим този човек пак след известно време, то най-вероятно той отново ще бъде нещастен. Говорехме и за изследвания, които бяхме чели и които доказваха тези наблюдения.

Аз винаги съм смятал себе си за щастлив (като нагласа) човек и съм успявал да бъда щастлив при някои сравнително трудни обстоятелства. Но и аз, като всички хора, съм имал периоди на трудно справяне и страдания и на моменти през годините съм чувствал, че някъде бъркам и че надали всичките тези мъки са били необходими. Но какво беше онова, което не успявах да схвана? Този въпрос ме занимаваше сега, когато бях решил да превърна щастието от просто едно желание в съзнателна цел и да поема много по-активна роля в постигането на това желано от мен емоционалното състояние.

Разсъждавах върху едно нещо, което бях забелязал по отношение на себе си. Понякога се шегувах, че с всяко десетилетие моето детство става все по-щастливо. Ако трябваше на двайсет и на шейсет години да опиша ранното си детство, то описанието не би се различавало в основните факти, а в значимостта, която им се придава. На двайсет негативите на моето детство заемаха, така да се каже, главно място в съзнанието ми, а положителните неща бяха изтласкани на заден план; на шейсет беше обратното. Остарявайки, перспективата и възприятието ми за това, което е било важното в ранните ми години, се бяха променили. Това бе още една нишка.

Колкото повече разсъждавах върху тези неща и мислех и изучавах щастливите индивиди, които срещах, толкова по-ясно ставаше, че щастливите хора осмислят преживяванията си по различен начин. Щастливите хора осмислят преживяванията си така, че колкото се може по-бързо положителните неща да заемат видно място в съзнанието им, а отрицателните да избледнеят на заден план. Това нещо е от основно значение, което трябва да имаме предвид, за да бъдем в състояние да разберем тези хора.

Но тогава ме осени мисълта, че в тези идеи и наблюдения нямаше нищо изцяло ново за мен и че в някои отношения нещата ми бяха познати. Защо тогава аз не съм ги реализирал по-добре в своя собствен живот? Още с поставянето на въпроса, аз вече знаех отговора. Преди доста време някак си бях решил, че ако не прекарвам значителна част от времето си съсредоточен върху лошото в моя живот – върху разочарованията и неуспехите, – бих бягал от проблемите, бих бил безотговорен към реалността и бих имал недостатъчно сериозно отношение към собствения си живот. Когато изказах за пръв път това убеждение чрез думи, забелязах колко нелепо беше то. То би имало някакъв смисъл единствено ако съществуваше възможността за коригиращи действия, които бих могъл да предприема и които избягвах да предприема. Но ако аз предприемах всичко възможно като действия, то от по-нататъшното съсредоточаване върху лошото в живота ми нямаше да има вече никаква полза.

Ако нещо не е както трябва, то тогава въпросът, който трябва да си зададем е: има ли действия, които мога да предприема, за да подобря или коригирам ситуацията? Ако има, аз ще ги предприема. Ако няма, то тогава ще направя всичко възможно да не се измъчвам за неща, които не подлежат на контрол от моя страна. Признавам, това последното невинаги е лесно, но ако човек е твърдо решен, той може да се научи да го прави.

Последните няколко години, откакто направих тези констатации, се оказаха най-щастливите години през моя живот досега, въпреки че имаше много неща, за които да се безпокоя. Откривам, че сега се справям с проблемите по-бързо, отколкото преди, и че след разочарования се вземам по-бързо в ръце. Сега поемам по-голяма отговорност за собственото си емоционално състояние, отколкото правех това, когато бях млад. И като постъпвам по този начин, аз не чувствам това като някаква обременителна нова задача, а като прилив на нови сили и – освобождаване.

Един от начините за осъществяването тази стратегия, който научих и на който сега уча моите клиенти в терапевтичните си сеанси, е да започваме всеки свой ден с два въпроса: Кое в моя живот е добро? и Какво трябва да бъде направено? Първият въпрос ни помага да не губим от поглед положителните неща в живота ни. Вторият ни припомня, че нашият живот и нашето добруване са наша собствена отговорност, и ни кара да бъдем активни.

Светът рядко се е отнасял към щастието като към състояние, заслужаващо сериозно уважение. И все пак, когато срещнем някой, който, независимо от житейските неудачи, е щастлив през по-голямата част от времето си, ние би трябвало да сме в състояние да разпознаем това като духовно постижение – и то такова, към което си струва човек да се стреми. Ако искаме да постигнем такова щастие, а не просто да чакаме събитията или другите хора да ни направят щастливи, ние трябва да проумеем колко тясно е свързано щастието с отговорността към самия себе си и, в този конкретен случай, с поемането на отговорност за нашите собствени емоции.

Започвам с тази история, защото основната тема на тази книга е освобождаващата сила на отговорността към себе си като всекидневна практика и посока, в която трябва да се развиваме, ако искаме да водим пълноценен и удовлетворяващ живот.

Едно от нещата, по които се отличават децата е, че те са почти изцяло зависими от другите. Те се осланят на другите за удовлетворяването на повечето си нужди. И колкото повече израстват, толкова повече започват да разчитат на собствените си сили. Една от характеристиките на успешно съзрелия възрастен е, че той се е научил да поема отговорност за собствения си живот – физически, емоционално, интелектуално и духовно. Ние възприемаме това като добродетелта „независимост“ или „разчитане на собствените сили“. Като идеал за здравословно личностно развитие, тя е залегнала в основата на американската традиция на индивидуализма.

Но какво точно означава този идеал не е самоочевидно. Ние сме социални същества. Реализирането на нашия човешки потенциал е възможно единствено в обществото. Участието и сътрудничеството на другите играе решаваща роля при удовлетворяването на повечето от нашите нужди и при постигането на почти всички наши цели. Над 90% от нас, които работим за пре- храната си, го правим организирано с другите и способността на човек да действа ефективно като член на екип обикновено е задължително условие за успеха. В по-личен план, повечето от нас не се стремят към живот в изолация. Ние избираме да  се женим (и да се женим повторно) или да имаме партньори в живота. Изследванията върху щастливи хора сочат колко е важно човек да има поне една удовлетворяваща връзка с друго човешко същество. Желанието да изпитваш някакво усещане за общност изглежда е универсално.

Тогава какво означава да говорим за силата на себеуповаването? Какво означава да приветстваме индивидуализма като ценност? Какво означава постоянно да постъпваме отговорно към себе си?

Това са въпросите, които тази книга поставя.

В днешната информационна икономика, при която умствената работа е изместила повсеместно физическия труд, при която авторитарните, йерархични структури отстъпват място на по-отворени, комуникативни структури и при която познавателните способности са от първостепенно значение за успешната адаптация към един бързоразвиващ се пазар, проблемът за отговорността към себе си придобива нова сила. Пасивната отстъпчивост носи все по-малко и по-малко икономическа полза. Това, от което бизнес организациите днес се нуждаят, са хора, които имат желание и са способни да мислят – да бъдат саморъководещи се и самоуправляващи се, – да посрещат проблемите с активност, вместо просто да чакат решение от някой друг – да бъдат инициатори, – да бъдат, с една дума, отговорни.

В един свят, който ни предоставя повече информация, повече възможности, повече философски доктрини и повече перспективи, отколкото когато и да било в цялата ни история, свят, в който трябва да избираме ценностите, според които да живеем (вместо сляпо да следваме някоя традиция поради едничката причина, че така са правели нашите родители), ние трябва всячески да се стремим да се осланяме на собствената си преценка и да имаме доверие в собствената си интелигентност – да гледаме света през собствените си очи – да предначертаваме собствения си живот и да обмисляме постигането на бъдещето, което желаем – да не спираме да си задаваме въпроси и да се учим – да бъдем, с една дума, отговорни към самите себе си.

Нека от самото начало обърна внимание на едно широко разпространено неразбиране. Твърде често идеята за отговорността към себе си се интерпретира погрешно като поемане на нови тежести и задължения. Тя се отъждествява с понятието „бреме“. Всъщност привеждането на отговорността към себе си в действие може да доведе до това да кажеш не на бреме, което изобщо не е трябвало да поемаш. Много хора намират за по-лесно да казват „да“ на неразумни искания, отколкото да отстояват собствения си интерес. Да поемаш отговорности, които би трябвало да са на някой друг, означава да се държиш безотговорно към самия себе си. Всички имаме нужда да знаем докъде се простираме ние и откъде започва другия; имаме нужда да познаваме границите. Имаме нужда да знаем кое зависи от нас и кое не е, кое подлежи и кое не подлежи на контрол от наша страна, и кое е и кое не е наша отговорност.

Приближавайки се до разбирането за това, какво отговорността към себе си и независимостта означават и какво не означават, ние виждаме, че те са от основно значение и за личностното удовлетворение, и за социалното сътрудничество, а и за воденето на морален начин на живот. Ние виждаме, че утвърдената тенденция да се обявява индивидуализмът за враг на обществото и културата почива върху едно дълбоко неразбиране.

Независимостта и отговорността към себе си са абсолютно необходими компоненти на психичното здраве. Същността на независимостта се заключава в това, да мислиш със собствения си ум и да разсъждаваш критично за ценностите и убежденията, които другите ти предлагат – т.е. в това да живееш според повелите на собствените си разум. Същността на отговорността към себе си се заключава в това сам да причиняваш желаните от теб последици, а не да се надяваш и желаеш някой друг „да направел нещо“, докато твоя принос да се свежда единствено до чакане и страдане. Именно чрез независимостта и отговорността към нас самите ние придобиваме личностна сила; именно чрез обратното на тях я губим.

В „Нация от жертви“ Чарлз Дж. Сайкс* защитава убедително тезата, че ние вече сме „нация от жертви“. Този синдром е ясно свързан с отслабения респект към отговорността към себе си в нашата култура. „Нищо не можех да направя!“ изглежда е най-популярния рефрен в наши дни. Той преповтаря мнението на много от нашите учени в обществените науки, че никой не може да направи нищо. Отделно от факта, че това твърдение е неиздържано и е невярно, то поражда социални последствия, нанасящи неизмерима вреда. Дезертирането от личната отговорност прави самоуважението, както и почтените и добронамерени социални връзки, невъзможни. В своите най-зловредни проявления то се превръща в разрешително за сеене на разруха. Ако искаме да живеем в наистина функциониращ свят, на нас ни трябва култура на личната отговорност. И в името на тази цел пиша настоящата книга.

Противниците на личната отговорност, обявявайки се за хуманисти, често подчертават, че хората нерядко биват спохождани от беди, чиито причини са извън техния контрол. Това е вярно. Но когато хората са в беда, много повече ще им се помогне, ако бъдат накарани да видят ресурсите, с които разполагат, отколкото ако им се казва, че не разполагат с такива. Зад последния подход често се крият снизходително отношение и презрение, маскирани като състрадание, независимо дали става въпрос за някой университетски преподавател, родител, брачен партньор, законодател или обществен активист. Много по-лесно е да демонстрираш загриженост за другите, отколкото внимателно да обмисляш кое би довело до резултати и кое – не.

Да кажеш на един млад престъпник например, че когато обира някоя бакалница и упражнява насилие върху собственика ѝ той всъщност не е виновната страна и че вината трябвало да я поеме „системата“, която го била потискала – това е морално покваряващо както за престъпника, така и за обществото, в което той живее. Да кажеш на една неомъжена майка на шестнайсет, която чака второто си дете, че била безпомощна жертва на патриархата или капитализма и че държавната помощ била не милосърдие, а нейно изконно право, че тя имала право на храна, подслон и медицински грижи, осигурени от ? („не ме интересува от кого“) – че тя била в правото си, – това е морално покваряващо и психологически обезсилващо.

Като действащ психотерапевт аз виждам основната си задача в това да помагам на хората да достигнат до силите, за които може би не знаят, че притежават, или пък не знаят как да достигнат – за да могат да се справят много по-ефективно с предизвикателствата на живота. Независимо каква мъка и гняв им се налага да преживеят, въпросът, пред който в крайна сметка трябва да се изправят, е: „А сега какво да правя? Какви опции – какви възможности за действие – съществуват за мен? Как да подобря качеството на живота си?“ А за да посрещнем тези въпроси, трябва първо да открием, че ние самите сме нещо повече от нашите проблеми. Не е в наш интерес, когато, като възрастни, се възприемаме като безпомощни жертви, макар че може някога сме били именно такива като деца.

Обърнете внимание, че моето застъпничество за отговорността е много по-различно от това на консервативните традиционалисти или на защитниците на религията, които се оплакват, че имало „твърде много индивидуализъм“ в нашата култура, и че хората имали нужда да се научат да бъдат по-отговорни от дълг към обществото (и/или „Бога“). Аз съм защитник на индивидуализма. Аз също така съм защитник и на една етика на рационалния, или просветления, собствен интерес. И именно на основата на тази морална философия аз защитавам практикуването на отговорност към самия себе си. Да живееш отговорно е акт на интелигентност и почтеност, а не на саможертвеност.

В последната си работа аз разгледах отговорността към себе си преди всичко като фактор, обуславящ самооценката. В тази книга фокусът е по-широк. В нея показвам, че отговорността към себе си е разковничето на личната ефективност в почти всички сфери на живота – от грижата за брака ни и преследването на кариера до изграждането ни като все по-пълноценни и уравновесени човешки същества. Тя е както психологически, така и етичен принцип. Тя съставлява и моралната основа на общественото битие и поради това има и своето политическо значение.

Отговорността, независимостта и автономността са думи, към които някои хора се отнасят враждебно. Днес много хора и групи възприемат психологията на жертвата и на безпомощността и предпочитат да си обясняват всички свои трудности и спънки чрез действията на другите. Като се има предвид колко жестокост и несправедливост има на света, това предпочитание може доста лесно да бъде рационализирано. Но в нашата култура съществува и една балансираща контратенденция – едно нарастващо разбиране за значимостта на себеуповаването и нуждата да вземем съдбата си в собствените си ръце. Доказателство за това е промяната през последните десетилетия в ценностите, които родителите най-много желаят да възпитат у децата си.

Едно добре известно проучване, проведено през двайсетте години на XX век, се опитало да определи кои са онези черти на характера, които родителите в нашата страна* най-много ценят у децата си. Списъкът се оглавявал от черти, свързани с подчинението и зависимостта. Най-високо се подреждали „предаността към църквата“, „стриктното подчинение“ и „добрите обноски“. Чертите, свързани с автономността на личността като „независимост“ и „толерантност“ били ниско в класацията. Но изследванията, проведени през шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години маркират една радикална промяна – на практика пълен обрат. Днес родителите най-много искат да виждат у децата си черти, указващи автономност, такива като „здрав разум“, „трезва преценка“, „да бъде независимо“, и „да бъде толерантно“ или да се чувства комфортно във взаимоотношенията си с хора от други раси и култури. И обратното, „предаността към църквата“, „стриктното подчинение“ и „добрите обноски“ губят в огромна степен своята популярност – сега те са предпочитани ценности за не повече от 25 процента от участниците в проучването. Тази нарастваща оценка на автономността се среща в еднаква степен както сред семействата на работещите физически труд, така и сред тези, занимаващи се с нефизически. И тази тенденция не е само в нашата страна. Подобни констатации бяха направени в Германия, Италия, Англия и Япония.

Все още сме далече от пълното разбиране и възприемане на практиката на отговорността към себе си като начин на живот, с всичко онова, което тя води след себе си както в личностен, така и в социален план. За много хора това, което тя влече след себе си, е може би не просто предизвикателно, но и обезпокоително – или пък лошо. Но има признаци на раздвижване и пробуждане. Просто най-вероятно отговорността е идея, чието време тепърва предстои.

В тази книга аз си поставям четири цели: да осветля значението на отговорността и резултатите от нея като начин на живот и присъствие в света; да покажа, че прилагането ѝ на практика не е обременителен товар, а източник на радост и личностна сила; да заявя аргументирано, че ние самите изграждаме себе си и оформяме собствената си идентичност чрез онова, за което сме склонни да поемаме отговорност; и нагледно да демонстрирам, че отговорността към себе си, както и разчитането на собствените сили и индивидуализма са от съществено значение за благополучието на нашето общество.

В един по-личен план моите надежди за читателя са, че той или тя ще намерят чрез тази книга път за разширяване на своето самосъзнание, за повече енергия, за увеличаване на личната си ефективност и за разширяване на визията си за собствените си житейски възможности.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: