Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Цената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото. /Работим с фирма Спиди/ 


 

"Хората губят малките радости в преследване на голямото щастие, а то е скрито именно в тях." Пърл Бък

Една книга извън времето и модата, изпълнена с невероятна енергия. Прости истини, които попадат право в сърцето...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

Да остана ли?

Гейл Форман

Миа има всичко: любящо семейство, прекрасен приятел, който я обожава, и бляскаво бъдеще, изпълнено с музика и с възможности за избор. Но само миг – и всичко това й е отнето. Прикована между живота и смъртта, между щастливото си минало и неизвестното бъдеще, Миа прекарва един критичен ден, в който обмисля единственото останало й решение – най-важното решение, което някога ще вземе.

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

13,00 лв.

 

Истината за волята ще ви накара да забравите всичко, което сте си мислили, че знаете за нея...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Един ден, започнал като всеки друг...

Миа има всичко: любящо семейство, прекрасен приятел, който я обожава, и бляскаво бъдеще, изпълнено с музика и с възможности за избор. Но само миг – и всичко това й е отнето. Прикована между живота и смъртта, между щастливото си минало и неизвестното бъдеще, Миа прекарва един критичен ден, в който обмисля единственото останало й решение – най-важното решение, което някога ще вземе.

Едновременно трагичен и обнадеждаващ, това е романтичен, приковаващ вниманието и облагородяващ разказ за спомените, музиката, живота, смъртта и любовта.

„Красив роман.“ – в. „Лос Анджелис Таймс“

„Затрогващ роман... напомнящ за „Очи от рая“ на Алис Сиболд. Форман умело създава запомнящи се герои и подръпва струните на сърцето, докато ние отгръщаме страница след страница и си изплакваме очите.“ – в. „Бъфало Нюс“

„Трогателна и прекрасно написана... Внимание: Книгата несъмнено ще ви разплаче!“ – в. „Сан Хосе Мъркюри Нюс“

„Тази книга разказва история, която не бива да пропускате, история за любов, приятелство, семейство, загуба, контрол и умението да се справиш.“ – сп. „Джъстин“

Откъс от книгата

Гейл Форман „Да остана ли?“

Всички мислят, че се случи заради снега. И в известен смисъл може би е вярно.

Когато се събудих сутринта, моравата пред къщата се оказа под тънка бяла покривка – едва два сантиметра и половина, но в тази част на Орегон само да ръсне снежец,

и животът замира, докато единственият снегорин в окръга почисти пътищата. Всъщност от небето се сипе течна вода – кап, кап, кап, – а не замръзнала.

Наваляло е достатъчно, за да не ходим на училище.

Малкото ми братче Теди надава боен вик, когато по радиото на мама с АМ обхват съобщават, че учебните занятия са временно прекратени.

– Снежна ваканция! – провиква се то. – Татко, хайде да направим снежен човек.

Татко се усмихва и потупва лулата си. Започна да пуши неотдавна като част от цялостното си преобразяване в ретро стил от 50-те години в дух „татко знае най-добре“.

Освен това носи папийонки. Така и не мога да разбера дали цялата тази работа е изявителна, или язвителна: дали така татко заявява, че преди е бил пънкар, но вече е прогимназиален учител по английски, или всъщност фактът, че е станал учител, е предизвикал неговото връщане към миналото.

Обаче ароматът на тютюна за лула ми харесва. Сладникав и пушечен, напомня ми за зима и печки с дърва...

– Може да направиш един храбър опит – казва татко на Теди, – обаче снегът почти не се задържа на пътя. Май ще е по-добре да се спреш на снежна амеба.

Личи си, че татко е доволен. Тънката снежна покривка означава, че всички училища в окръга ще бъдат затворени, включително моята гимназия и неговата прогимназия, следователно и той ще има неочакван почивен ден. Мама, която работи за туристическа агенция в града, изключва радиото и си налива втора чаша кафе.

– Е, след като вие днес ще кръшкате, няма начин аз да отида на работа. Просто не е честно. – Вдига слушалката да се обади, а след като приключва разговора, ни поглежда. – Да приготвя ли закуска?

Двамата с татко прихваме едновременно. Мама приготвя само мюсли и препечени филийки. Татко е готвачът в семейството.

Тя се преструва, че не ни е чула, и изважда от бюфета пакет готова смес.

– Хайде, стига, какво трудно има? Кой иска палачинки?

– Аз! Аз! – провиква се Теди. – Може ли да сложиш и шоколадови пръчици?

– Защо пък не – отговаря мама.

– Уха! – възкликва Теди и размахва ръчички във въздуха.

– Толкова е рано, а ти направо кипиш от енергия – дразня го и се обръщам към мама: – Не бива да позволяваш на Теди да пие толкова много кафе.

– Вече му давам безкофеиново – изстрелва тя в отговор. – Просто си е темпераментен.

– Само мен да не ме накараш да мина на безкофеиново – подмятам.

– Това ще си е чисто малтретиране – отбелязва татко.

Мама ми подава чаша, от която се издига пара, и вестника.

– Има хубава снимка на твоя младеж – осведомява ме.

– Така ли? Снимка?

– Аха. Това лято го виждах само на снимка – стрелва ме мама с кос поглед, извила вежди: нейното изпълнение на изпитателно взиране.

– Да, така е – признавам и после неволно въздъхвам.

Групата на Адам, „Шутинг Стар“, се прочува шеметно и това е страхотно – в повечето случаи.

– О, слава, неоценена си от младостта! – обажда се татко, но се усмихва. Знам, че се радва за Адам. И дори се гордее.

Отгръщам вестника на страницата с календара. Там има кратък материал за „Шутинг Стар“ със снимчица на четиримата непосредствено до дълга статия за „Бикини“ и снимчище на вокалистката на групата: пънк-рок примадоната Брук Вега. В материалчето се казва, че местната банда „Шутинг Стар“ ще подгрява за „Бикини“ на концерта в Портланд в рамките на националното турне на групата.

Нито думичка за по-важната според мен новина, че предишната вечер „Шутинг Стар“ са били основният изпълнител в един клуб в Сиатъл и че според есемеса, който Адам ми изпрати посред нощ, всички куверти били разпродадени.

– Ще ходиш ли довечера? – пита татко.

– Така смятам. Само да не затворят пътищата в щата заради снега.

– Задава се виелица – отбелязва татко и посочва самотна снежинка, която плавно се носи към земята.

– Освен това трябва да репетирам с някакъв пианист от колежа, който професор Кристи изнамери.

Професор Кристи, пенсионирана преподавателка по музика от университета, която ме обучава сериозно през последните няколко години, не спира да търси жертви, с които да свиря. „За да си във форма непрекъснато и да покажеш на онези сноби от „Джулиард“ как се свири“, гласи обяснението ѝ.

Още не съм приета в „Джулиард“, но прослушването ми мина доста добре. Изсвирих Шостакович и сюитата на Бах като никога досега, все едно пръстите ми се бяха превърнали в продължение на струните и на лъка. Когато приключих, задъхана и с разтреперани от силното притискане крака, един от членовете на журито дори ми изръкопляска, което надали се случва често. Докато излизах, тътрейки крака, същият член на журито ми каза, че в колежа отдавна не са имали „момиче от Орегон“. Според професор Кристи това означава, че приемът ми е в кърпа вързан. Аз обаче не съм толкова сигурна, че е така. Не съм напълно сигурна и дали искам да е така. Точно като шеметния възход на „Шутинг Стар“ приемът ми в „Джулиард“ – ако изобщо стане – ще създаде известни усложнения или по-точно ще добави поредното усложнение към възникналите през последните месеци търкания.

– Трябва да пийна още кафе. Някой друг иска ли? – пита мама, надвесена над мен с допотопната кафеварка.

Долавям уханието на кафе – на тъмното, мазно и силно препечено кафе, което всички вкъщи предпочитаме.

Ободрявам се дори само от аромата.

– Чудя се дали да не се върна в леглото – признавам. – Виолончелото ми е в училище, така че не мога дори да свиря.

– Няма да свириш ли? Цели двайсет и четири часа? О, смири се, съкрушено мое сърце! – възкликва мама. Макар с годините да започна да харесва класическата музика – „както привикваш към вкуса на миризливото сирене“, – тя невинаги е възторжена публика на моите безкрайно дълги репетиции.

От горния етаж се разнася гръмовен трясък. Теди е заблъскал по барабаните си. Преди са били на татко – докато е свирел в адски известна в града и напълно неизвестна другаде група и е работел в музикален магазин.

Татко се усмихва широко, като чува думкането на Теди, а от тази усмивка мен ме пронизва позната болка.

Знам, че е глупаво, но все се чудя дали татко не е разочарован, задето не станах рокаджийка. Искаше ми се. Обаче в трети клас в часа по музика си избрах виолончелото – изглеждаше ми почти като човек. Имах чувството, че ако свиря на него, то ще ми разкрие тайните си, затова започнах. И вече десет години не спирам.

– Край със съня – надвиква мама шумотевицата на Теди.

– Да знаете, че снегът се топи – оповестява татко, пафкайки лулата си.

Отивам да надникна през задната врата. Слънцето е разкъсало облаците, чувам как ледената коричка вече се топи. Затварям вратата и се връщам на масата.

– Май от окръжната управа се престараха – отбелязвам.

– Така е, но няма как да отменят отмяната на занятията. Птичето вече отлетя и аз се обадих, че няма да ходя на работа – казва мама.

– Точно така, обаче може да се възползваме от неочакваната благодат и да отидем някъде – предлага татко. – Да се поразходим с колата. Да идем на гости на Хенри и на Уилоу.

Хенри и Уилоу са едни от най-старите музикални приятели на мама и татко, на които освен това им се роди дете, и те са решили да се държат като зрели хора. Живеят в голяма стара селска къща. Хенри разработва някакви неща за интернет в обора, преустроен на кабинет, а Уилоу работи в близката болница. Имат си момиченце. Това е истинската причина мама и татко да искат да отидем. Теди току-що навърши осем, а аз съм на седемнайсет, което означава, че отдавна не излъчваме онази възкисела млечна миризма, от която възрастните се разтапят.

– На връщане може да се отбием в „Букбарн“ – подмята мама, като да ме подлъже. „Букбарн“ е огромна и прашна антикварна книжарница. В задната част са складирали плочи с класическа музика за по двайсет и пет цента, които май само аз купувам. Крия моята си купчина под леглото, понеже колекцията от класическа музика не е нещо, с което да се похвали човек.

Показах ги на Адам, но чак пет месеца след като станахме гаджета. Очаквах да се разсмее, но той е толкова готин с тесните си джинси и черните си гуменки, с рокаджийските си фланелки, които изглеждат непринудено раздърпани, и с готините си татуировки. Изобщо не проумявам как тип като него се хвана с момиче като мен. И точно затова, когато преди две години усетих да ме зяпа в кабинета по музика в училище, бях убедена, че ми се подиграва, и се скрих от него. Така или иначе, той не се смя.

И се оказа, че под своето легло пък има прашна колекция от плочи с пънк и рок.

– Можем да се отбием у баба и дядо за ранна вечеря – предлага татко и вече се пресяга към телефона. – Ще се върнем навреме, за да се добереш до Портланд – добавя, набирайки номера.

– Съгласна. – Не понеже съм изкушена от „Букбарн“, нито понеже Адам е на турне, нито понеже най-добрата ми приятелка Ким е заета с годишника. Дори не е, защото чèлото ми е в училище и ми се удава възможност да остана вкъщи, да гледам телевизия или да поспя. Истината е, че предпочитам да замина с близките си. Това също е нещо, с което човек избягва да се хвали, но Адам и тук проявява разбиране.

– Теди! – провиква се татко. – Обличай се. Заминаваме на приключение.

Теди завършва солото си с чинели и след секунди нахълтва в кухнята напълно облечен, все едно е навлякъл дрехите си, докато е препускал надолу по стръмното дървено стълбище на нашата викторианска къща, в която отвсякъде духа.

– „Край на даскалото, идва лято...“ – пее той.

– Алис Купър? – учудва се татко. – Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на „Рамоунс“.

– „Край на даскалото, точка край...“ – надвиква Теди възраженията на татко.

– Вечният оптимист – отбелязвам.

Мама се смее и поднася на масата в кухнята чиния с позагорели палачинки.

– Хайде, семейство, лапайте!

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.