Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

СПЕЦИАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ: ПРОМОЦИОНАЛНИ ЦЕНИ НА ВСИЧКИ КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСТВО ГНЕЗДОТО!

Промоцията е валидна до 17 юни до 30 юни 2017 г.

Да чуеш ритъма на сърцето

Ян-Филип Зендкер

Влиятелният адвокат Тин Уин изчезва безследно от Ню Йорк само ден след дипломирането на дъщеря си Джулия. Полицаите, водещи разследването, предполагат, че той е станал жертва на отвличане или убийство.

 

Наличност: Да

12,95 лв.

СПЕЦИАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ: ПРОМОЦИОНАЛНИ ЦЕНИ НА ВСИЧКИ КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСТВО ГНЕЗДОТО!

Промоцията е валидна до 17 юни до 30 юни 2017 г.

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Влиятелният адвокат Тин Уин изчезва безследно от Ню Йорк само ден след дипломирането на дъщеря си Джулия. Полицаите, водещи разследването, предполагат, че той е станал жертва на отвличане или убийство.

Причините за мистериозното изчезване на Тин Уин обаче се крият в първите двадесет години от живота му. Роден и израснал в Бирма, той пристига в Америка със студентска виза, но така и не успява да се приобщи към новата среда. След дълга връзка Тин Уин се жени за красивата Джудит, но й признава, че не би могъл да я обича истински заради миналото си.

Минават четири години от изчезването и близките му се примиряват с неизвестността. Джулия е погълната от адвокатската си кариера, която не й оставя време за личен живот. Но когато открива любовно писмо от баща си до загадъчната Ми Ми в Бирма, Джулия е заинтригувана. Пожълтелият плик съдържа ключа към миналото на Тин Уин и кара младата жена да замине за екзотичната страна.

Джулия пристига в родния град на баща си и е поразена от заобикалящата я бедност. За да се спаси от изпепеляващата жега, тя се отбива в прашна крайпътна чайна. Там възрастният бирманец Ю Ба й разказва приказна история. Имало някога едно момче, което загубило зрението си, но чувало ритъма на сърцата...

Биография и факти за автора

Ян-Филип Зендкер е роден в Хамбург през 1960 година. От 1990 до 1995 работи като кореспондент на немското списание „Щерн“ в Америка, а след това и в Азия до 1999 г. Година по-късно написва първата си нехудожествена книга –„Пукнатините във Великата китайска стена“. Живее в Берлин със съпругата си и трите им деца.

Дебютният му роман „Да чуеш ритъма на сърцето“ се появява на пазара в Германия през 2002 година без медийна подкрепа и се радва на умерен успех. Близо две години по-късно чудото се случва – хората започват да купуват книгата, харесват я и я препоръчват на приятели. Важна роля изиграват и книжарите, които я предлагат на клиентите си като четиво, подходящо и за мъже и за жени, за млади и стари. В рамките на година само в Германия от „Да чуеш ритъма на сърцето“ са продадени десетки хиляди екземпляра!

Откъс от книгата

Първото, което видях, бяха очите му. Хлътнали дълбоко в орбитите, те бяха вперили поглед в мен. Всички в чайната ме оглеждаха, някои дискретно, други открито, но той беше най-дързък. Сякаш бях екзотично създание, каквото никога не бе виждал.

Лицето му бе покрито с бръчки. Изглеждаше най-малко на шестдесет, по-скоро беше към седемдесетте. Беше облечен с бяла риза, пожълтяла от годините, бледозелено лонджи и джапанки. Престорих се, че не го забелязвам, и плъзнах поглед из чайната – дървена барака с няколко маси и столове, поставени направо върху сухата и прашна земя. На едната стена висяха страници от стари календари със снимки на млади жени. Стигащите до пода поли, дългите ръкави, високите яки и сериозните лица ми напомняха за онези стари, оцветени на ръка снимки на момичета от уважавани фамилии от началото на двадесети век, на които попадах понякога по битпазарите в Ню Йорк. До далечната стена имаше витрина с наредени банички и оризови кексчета, върху които бяха накацали десетки мухи. На газовия котлон до нея вреше чайник, почернял от сажди. В ъгъла, в дървени касетки, наредени една върху друга, имаше бутилки със сода. Никога не бях попадала в толкова мизерна дупка.

Беше изпепеляваща жега. Потта се стичаше по слепоочията и врата ми. Дънките бяха залепнали за кожата ми. Изведнъж старецът се изправи и тръгна към мен.

- Хиляди извинения, млада госпожице, че ви заговарям така направо – каза той и седна на масата ми. – Изглежда ужасно непочтително, знам, понеже не се познаваме, или поне вие не ме познавате, дори бегло. Казвам се Ю Ба и вече съм слушал доста за вас, макар че това по никакъв начин не оправдава дързостта ми, признавам. Навярно се чувствате неловко, че ви заговаря непознат в някаква чайна в чужд град, в чужда страна. Съзнавам това, но искам... всъщност, ако трябва да съм откровен, налага се да ви задам един въпрос. Толкова дълго чаках тази възможност, че сега, когато сте тук, не мога просто да седя на мястото си и да ви наблюдавам отдалече. Чаках точно четири години и прекарах много следобеди, крачейки напред-назад из прашната главна улица, където автобусът оставя малцината туристи, решили да посетят града. Понякога, в редките дни, когато пристига самолет от столицата, отивах до малкото ни летище и напразно се оглеждах за вас.

- Наистина сте чакали дълго.

- Не ви упреквам. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Но аз съм стар човек, който няма представа колко години му остават. Хората в нашата страна остаряват бързо и умират млади. Краят на живота ми неумолимо приближава, а имам история, която трябва да разкажа, и то точно на вас. Усмихвате се. Мислите, че съм си изгубил ума, че съм малко смахнат, или поне доста ексцентричен? Имате пълно право. Но моля ви, моля ви, не ми обръщайте гръб. Може всичко това да ви звучи озадачаващо и странно, и признавам, видът ми не вдъхва доверие. Иска ми се да имах вашите сияйно бели зъби в устата си вместо тези кафяви остатъци, които вече не могат да дъвчат, и това жалко подобие на усмивка. Кожата ми е сбръчкана и виси от ръцете ми, сякаш е простряна да съхне. Хората казват, че дъхът ми е лош. Краката ми са мръсни и загрубели от десетилетия ходене с евтини сандали. Ризата ми, някога бяла, трябваше да се е озовала в кофата за смет преди години. Повярвайте ми, аз съм взискателен човек, но виждате в какво състояние е страната ни. Окаяно. Знам това, но не мога да го променя. Прекарах години от живота си в опити да се науча да приемам нещата, които не мога да променя. Не позволявайте външността ми да ви подведе. Не бъркайте стоицизма ми с безразличие и примирение. Нищо не е по-чуждо на сърцето ми, скъпа моя. Отплеснах се, а виждам, че вече подлагам търпението ви на изпитание. Моля ви, бъдете благосклонна към мен и не ми обръщайте гръб. Никой не ви чака, прав ли съм? Дошли сте сама, както очаквах. Отделете ми само още няколко минути от времето си. Поседете още малко тук с мен, Джулия. Смаяна сте, нали? Прекрасните ви кафяви очи се разшириха от удивление и за първи път наистина ме гледате. Шокирана сте. Питате се откъде, за бога, знам името ви, когато никога не сме се срещали, а това е първото ви посещение в страната ни? Може би е случайност? Питате се дали не съм видял етикет някъде, на ревера или малката ви раница. Не, не съм, повярвайте ми. Знам името ви, както и датата и часа на раждането ви. Знам всичко за малката Джул, която от всичко на света най-много обичаше да слуша приказките на баща си. Мога дори да ви разкажа любимата приказка на Джул преди сън: "Приказка за принца, принцесата и крокодила". Джулия Уин. Родена на 28 август 1968 г. в Ню Йорк. Майка американка. Баща бирманец. Името на семейството ви е част от моята история и част от живота ми, откакто съм излязъл от утробата на майка си преди петдесет и пет години, в последните четири от които не е минал нито ден без да мисля за вас. Ще ви обясня всичко, но нека първо ви задам своя въпрос: Вярвате ли в любовта? Смеете се. Толкова сте красива. Говоря сериозно. Вярваш ли в любовта, Джулия? Разбира се, нямам предвид онези изблици на страст, които си въобразяваме, че ще траят цял живот, подтикват ни да вършим и казваме неща, за които по-късно ще съжаляваме, въвеждат ни в заблудата, че не можем да живеем без даден човек, карат ни да треперим от безпокойство, че е възможно някога да го загубим – чувство, което по-скоро ни ограбва, отколкото ни обогатява, защото копнеем да притежаваме нещо, което не можем, вкопчваме се в нещо, което е невъзможно да задържим. Не говоря и за плътското желание или за любовта към себе си, паразит, който с огромно задоволство се крие зад маската на безрезервна любов. Не. Говоря за любов, която кара слепите да проглеждат. За любовта, която е по-силна от страха. Говоря за любовта, която придава смисъл на живота, която се изправя срещу природните закони на деградацията, която ни извисява, която не знае граници. Говоря за триумфа на човешкия дух над егоизма и смъртта. Поклащаш глава. Не вярваш в подобни неща? Не знаеш за какво говоря? Не съм изненадан. И с мен беше същото, преди да срещна баща ти. Изчакай малко и ще разбереш какво имам предвид веднага щом ти разкажа историята, която съм запазил в сърцето си за теб през тези четири години. Моля те само за малко търпение. Вече е късно и сигурно си уморена от дългото пътуване. Самият аз трябва да пестя енергията си. Надявам се да проявиш разбиране, ако се унеса в дрямка. Ако желаеш, може да се срещнем отново утре по същото време, на тази маса, в тази чайна. Точно тук се запознах с баща ти, впрочем. Той седна на същия стол, на който си ти, и започна разказа си, а аз седях тук, където съм сега. Слушах с удивление и ще ти призная – с недоверие, а може би и с известна неловкост. Никога преди не бях чувал някой да разказва така. Могат ли думите да се сдобиват с крила? Могат ли да се реят из въздуха като пеперуди? Могат ли да ни пленят и пренесат в друг свят? Могат ли да ни карат да тръпнем, както силите на природата, които управляват земята? Могат ли да отключат най-съкровените кътчета на душите ни? Не зная дали думите сами могат да постигнат тези неща, но съчетани с човешкия глас, могат, Джулия, а в онзи ден твоят баща имаше такава власт над тях, каквато човек може би има веднъж в живота си. Не говореше, а сякаш пееше и въпреки че гласът му беше тих, нямаше клиент в чайната, който да не бе трогнат до сълзи дори само от звученето му. Скоро думите се превърнаха в история, а от историята се появи живот, който ни разкри своята сила, своята магия. Онова, което чух в онзи ден, ме направи силно вярващ като баща ти. "Не съм религиозен човек и любовта, Ю Ба, любовта е единствената сила, в която вярвам истински." Това са думи на баща ти.

Ю Ба ме погледна и стана. Събра отворени длани пред гърдите си, поклони се едва забележимо и излезе от чайната с няколко бързи, леки стъпки.

Гледах след него, докато се изгуби сред тълпата на улицата.

Не, исках да извикам. Не. Не вярвам в никаква сила, която кара слепите да проглеждат. Не вярвам в чудеса, нито в магии. Животът е кратък, твърде кратък, за да го пропиляваме в празни надежди. По-добре е да му се наслаждаваме такъв, какъвто е, отколкото да се самозаблуждаваме. Дали вярвам в любовта? Що за въпрос! Сякаш любовта е религия, в която човек може да вярва или да не вярва. Когато бях на осемнадесет, мечтаех за принца, който ще ме спаси и освободи. И когато той се появи, узнах по трудния начин, че принцове съществуват само в приказките и че любовта заслепява. Не, исках да изкрещя след възрастния непознат, не вярвам в сила, по-могъща от страха. Не вярвам в триумфа над смъртта. Не. Не.

Вместо това останах приведена на ниското столче. Все още чувах гласа му. Беше спокоен, мелодичен и благ, напомняше ми гласа на баща ми. Думите отекваха в главата ми като нестихващо ехо.

"Поседете още малко тук с мен, Джулия, Джулия, Джулия..."

"Вярваш ли в любовта, в любовта..."

"Думите на баща ти, баща ти..."

Болеше ме глава и се чувствах изтощена. Сякаш се бях събудила от безмилостен кошмар. Около мен бръмчаха мухи, кацаха по косата ми, по челото ми, по ръцете ми. Нямах сили да ги пъдя. Пред мен стояха три изсъхнали банички. Масата бе покрита с лепкава кафява захар. Опитах се да отпия от чая си. Беше студен. Ръцете ми трепереха. Пръстите ми стискаха чашата и въпреки това ми се изплъзваше неудържимо. Гледах как пада като в забавен кадър. Звукът на строшено стъкло. Смаяните погледи на посетителите. Сякаш бях съборила шкаф, пълен със стъклария. Защо бях оставила онзи непознат да говори толкова дълго? Трябваше да го спра. Трябваше да му кажа да ме остави на мира. Трябваше да стана. Но нещо ме бе възпряло. Точно когато се канех да му обърна гръб, той бе казал: "Джулия, Джулия Уин". Не съм предполагала, че произнасянето на собственото ми име може да ме разтърси така. Сърцето ми биеше трескаво. Откъде знаеше името ми? Дали е познавал баща ми? Кога го е видял за последен път? Възможно ли е да знае дали баща ми все още е жив, къде може да се крие?

Сервитьорът не искаше парите ми.

- Вие сте приятелка на Ю Ба. Неговите приятели са наши гости – каза той с поклон.

Въпреки това извадих банкнота от джоба на панталона си. Беше измачкана и мръсна. С погнуса я пъхнах под чинията с баничките. Сервитьорът раздига съдовете и не взе парите. Посочих към тях. Само се усмихна.

Може би бяха твърде малко? Твърде мръсни? Недостатъчно? Сложих по-голяма и по-чиста банкнота на масата. Той се поклони и остави и нея недокосната.

Навън беше още по-горещо. Жегата ме парализира. Застанах пред чайната, неспособна да направя и крачка. Слънцето изгаряше кожата ми и очите ми пареха от ослепителната светлина. Сложих бейзболна шапка и смъкнах козирката, за да скрива лицето ми.

На улицата беше пълно с хора и въпреки това бе странно тихо. Нещо липсваше и ми бе нужно известно време да се досетя какво: почти нямаше коли. Хората се придвижваха с велосипеди. На кръстопътя бяха спрели три конски каруци и една волска кола. Няколкото автомобила на пътя бяха стари японски пикапи, очукани и ръждясали, претоварени с плетени кошници и чували, които неколцина млади мъже прегръщаха здраво, сякаш от това зависеше животът им.

От двете страни на улицата се редяха ниски, едноетажни дървени бараки с ръждясали ламаринени покриви, каквито обикновено свързваме с бордеите в Африка и Южна Америка. Тези бараки бяха смесени магазини с площ едва десет квадрата, в които се предлагаше всичко – от ориз, фъстъци, брашно и шампоан до кока-кола и бира. Стоката беше струпана в безпорядък. Нямаше никакъв ред, поне на пръв поглед.

Изглежда, всеки втори магазин беше чайна, чиито посетители седяха приведени на ниски дървени табуретки. Главите им бяха покрити с червени и зелени тюрбани, неотменен аксесоар тук, както шапка на "Янкис" за мен. Вместо панталони мъжете носеха нещо подобно на заметнати поли и пушеха ръчно свити тъмнозелени пури.

Пред мен стояха няколко жени. Имаха жълти шарки на бузите, веждите и носа. Приличаха на индианци преди битка и всички до една бяха захапали онези вонящи зелени пури.

Стърчах поне с една глава над всички, в това число и мъжете. Бяха слаби, без да изглеждат хилави, и се придвижваха с грацията и лекотата, на която винаги се бях възхищавала у баща си. С ръст метър и седемдесет и пет и тегло шестдесет килограма се чувствах дебела и тромава в сравнение с тях.

Най-лошото бяха втренчените погледи.

Вместо да извръщат глави, хората ме гледаха право в лицето и очите и се усмихваха. Не можех да отгатна какво се крие зад тези усмивки.

Колко заплашителен може да бъде смехът!

Някои ме поздравяваха с лек поклон. Да не би да ме познаваха? Да не би всички те, като Ю Ба, да бяха очаквали пристигането ми? Стараех се да не ги поглеждам. Не знаех как да отвръщам на поздравите, затова закрачих бързо по главната улица и вперих поглед във въображаема точка в далечината.

Изпитвах носталгия по Ню Йорк, по глъчката и натовареното движение. По мрачните и неприветливи лица на пешеходците, които не проявяваха интерес един към друг. Липсваше ми дори вонята на препълнените контейнери за смет в знойна лятна вечер. Копнеех за нещо познато, нещо, за което да се хвана, нещо, което предлага сигурност. Исках да се върна там, където бях в свои води и знаех как да се държа.

След стотина метра стигнах до кръстовище. Бях забравила в каква посока е хотелът ми. Огледах се наоколо за някаква забележителност, някакъв отличителен знак или детайл от пътя, храст, дърво или къща, които бях забелязала на идване и можеха да ме насочат във вярната посока. Но виждах само огромните бугенвилии (по-високи дори от бараките, които скриваха), сухите поля, прашните тротоари и дупките по пътя, които можеха да погълнат баскетболна топка. Накъдето и да се обръщах, всичко ми се струваше странно и зловещо.

Нима бе възможно Джулия Уин от Ню Йорк, която познаваше всяка улица и авеню в Манхатън, да се загуби в това затънтено място с няколко преки? Къде се бяха дянали паметта, чувството за ориентация и острият ум, на които разчитах, докато опознавах градове като Сан Франциско, Париж и Лондон? Как е възможно да се загубя толкова бързо? Чувствах се сама и дезориентирана, както никога в Ню Йорк.

- Госпожице Уин, госпожице Уин – извика някой.

Едва се осмелих да извърна глава и да погледна през рамо. Зад мен стоеше млад мъж, когото не познавах. Приличаше на пиколото от хотела. Или на сервитьора в чайната. На носача от летището в Рангун, на шофьора в таксито. Всички ми се струваха еднакви с черните си коси, тъмнокафяви очи, матова кожа и загадъчни усмивки.

- Търсите ли нещо, госпожице Уин? Мога ли да ви помогна?

- Не, благодаря – отвърнах, обзета от недоверие към непознатия. Не исках да разчитам на него. – Всъщност да... бих искала да стигна до хотела си – казах аз, изгаряйки от желание да се скрия някъде, макар и в хотелската стая, където се бях регистрирала сутринта.

- Ето там, нагоре и вдясно, ще го видите. Няма и пет минути път – обясни той.

- Благодаря.

- Приятно прекарване в нашия град. Добре дошли в Калау – каза той и продължи по пътя си.

В хотела минах покрай усмихнатия администратор, без да кажа дума, изкачих се по масивното дървено стълбище до втория етаж и се тръшнах на леглото. Рядко съм се чувствала толкова изтощена.

Пътуването от Ню Йорк до Рангун бе продължило повече от седемдесет и два часа. После прекарах цяла нощ и половин ден в допотопен автобус, претъпкан с хора, облечени само с мърляви поли, овехтели тениски и износени найлонови сандали, с пилета и квичащи прасенца. Двадесет и четири часово влачене по пътища, които бяха жалко подобие на шосета. Пресъхнали реки, ако питате мен. Само за да стигна от столицата до това отдалечено планинско градче. Защо?

Какво правех в този затънтен край на Бирма? Не бях загубила нищо тук, но все пак се надявах да открия нещо. Бях тръгнала на път без ясна представа какво търся.

Когато отворих очи, слънцето бе изчезнало, навън се здрачаваше и в стаята цареше полумрак. Куфарът ми стоеше неотворен на другото легло. Огледах се наоколо с блуждаещ поглед. Нужни ми бяха няколко секунди, докато си припомня къде се намирам. От тавана над мен висеше стар дървен вентилатор. Стаята беше голяма и спартанското обзавеждане й придаваше облик на монашеска килия. До вратата стърчеше невзрачен шкаф, до прозореца имаше маса и стол, между леглата – малко нощно шкафче. Варосаните стени бяха лишени от украса – никакви картини или огледала. Старите дъски на паркета бяха изтъркани и гладки. Единственият лукс беше малък корейски хладилник. Не работеше. През отворените прозорци полъхваше вечерен хлад. Жълтите пердета шумоляха от вятъра тихо и успокояващо.

В този момент срещата ми с възрастния мъж няколко часа по-късно ми се струваше още по-абсурдна и мистериозна, отколкото онази посред бял ден. Споменът за нея вече избледняваше. През ума ми минаваха разноцветни образи, които не можех да разтълкувам, изглеждаха ми неразгадаеми. Опитах се да си спомня. Ю Ба имаше бяла, гъста, късо подстригана коса. На устните му – усмивка, чието послание беше неясно за мен. Дали беше подигравателна, ехидна, състрадателна?

Какво искаше той от мен?

Пари! Какво друго. Не беше молил за пари, но онези реплики за зъбите и ризата му бяха недвусмислени. Знаех накъде бие. Възможно бе да е узнал името ми от хотела. Може би беше в комбина с администратора. Мошеник, който смята да събуди любопитството ми, да ме впечатли, преди да предложи услугите си като гадател, астролог или човек, който гледа на ръка. Номерът му нямаше да мине. Трябваше да разбере, че напразно си е загубил времето.

Дали бе казал нещо, което да ме убеди, че наистина е познавал баща ми? Твърдеше, че той му е казал: "Не съм религиозен човек и любовта, Ю Ба, любовта е единствената сила, в която вярвам истински". Баща ми никога не би помислил подобно нещо, още по-малко би го изрекъл на глас. Най-малко пред непознат. Или си внушавах? Не беше ли по-вероятно да съм се заблуждавала, че познавам мислите и чувствата на баща си? Колко добре го познавах всъщност?

Нима човекът, когото мислех, че познавам, би изчезнал просто така, без да остави дори бележка? Нима би изоставил жена си, сина си и дъщеря си без обяснение, без да изпрати нито ред?

"Следите му се губят в Банкок – казваха от полицията. – Може би е бил ограбен и убит в Тайланд".

Или е станал жертва на злополука в Сиамския залив? Може би се е надявал да се наслаждава на тишина и спокойствие две седмици, за разнообразие? "Може би е отишъл до крайбрежието да поплува и се е удавил." Това беше версията на семейството ми, поне официалната.

Хората от отдел "Убийства" подозираха, че е водел двойствен живот. Отказваха да приемат твърденията на майка ми, че не знае нищо за първите двадесет години от живота на баща ми. Звучеше им неправдоподобно. Отначало подозираха, че тя е изиграла някаква роля за изчезването му като негов съучастник или като извършител на криминално деяние. Едва когато стана ясно, че няма тлъсти застрахователни полици, че никой не би извлякъл финансова изгода от насилствената му смърт, подозренията им се разсеяха. Възможно ли е баща ми да е имал скрита страна, обвита в мистерията на онези първи двадесет години, за която ние, близките му, не сме и подозирали? Възможно ли е да е изпитвал тайни хомосексуални влечения? Възможно ли е да е бил педофил, отишъл да задоволява потребностите си в бордеите на Банкок?

Нима наистина исках да узная? Нима исках образът, който носех в съзнанието си, да бъде опетнен, образът на верния съпруг, преуспелия адвокат, добрия, силен баща, който винаги е до децата си, когато се нуждаят от него? Не се кланяй на идоли. Като че ли бихме могли да живеем без тях! Каква част от истината можех да понеса?

Тогава какво ме доведе тук, в другия край на света? Не беше скръб. Тази фаза бе отминала. Четири години са дълго време. Тъгувах, но и доста бързо проумях колко истина се крие в баналната фраза "Животът продължава". Дори без него. Приятелите ми твърдяха, че доста бързо съм превъзмогнала "цялата работа", както се изразяваха.

Не бях тръгнала да го издирвам и от тревога дали е жив и здрав. Честно казано, не ми се вярва да е жив, а в случай че действителността ме опровергае, не вярвам да се нуждае от помощта ми.

Несигурността е това, което ме измъчва. Искам да открия защо е в неизвестност и дали изчезването му ще ми разкрие нещо за него, което все още не знам. Дали съм го разбирала толкова добре, колкото си мислех, или връзката помежду ни, нашата близост, е била илюзия? Тези съмнения са по-лоши и от страха ми от истината. Те хвърлят сянка върху детството ми, върху миналото ми, и осъзнавам, че вече гледам на спомените си с недоверие. А спомените са всичко, което имам. Кой беше човекът, който ме отгледа? С кого преживях двадесет години от живота си? Кой беше баща ми в действителност?

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: