Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Човек за споделяне (книга втора)

Георги Константинов

В новата си споменна книга Георги Константинов е воден от особено чувство за истинност и справедливост, с което се стреми да завладее и своите читатели. С лекота и голяма доза поетичност той ни запознава със своите преживявания и ни кара да се замислим над важните неща в живота.

 

Наличност: Да

11,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

...И моят живот не се отличава от всекидневието на повечето българи: финансови трудности, несигурност в делничната ми работа, огорчение от някои прояви на колегиална завист, сблъсък с уличната невъзпитаност...

Обществото ни боледува – не само физически, но и духовно. Има статистика, че немалко млади хора у нас са неграмотни!... Чуваме всякакви политически щуротии в обществото, но никой не надига глас против днешната духовна убогост, която ни заобикаля. Да не говорим за материалната бедност, обхванала най-малко два-три милиона души. Често говорим за свобода и демокрация, а не си даваме сметка, че бедността е също вид несвобода...

В новата си споменна книга Георги Константинов е воден от особено чувство за истинност и справедливост, с което се стреми да завладее и своите читатели. С лекота и голяма доза поетичност той ни запознава със своите преживявания и ни кара да се замислим над важните неща в живота.

Биография и факти за автора

Георги Константинов е роден през 1943 г. в гр. Плевен. Завършва СУ „Климент Охридски“ – специалност „Българска филология“. Работи като телевизионен журналист (1967–1969 г.), главен редактор на сп. „Родна реч“ (1973–1983 г.) и на сп. „Пламък“ (от 1983 г.). Бил е народен представител в VII ВНС (1990–1991 г.), заместник-министър на културата (1995–1997 г.). От 2000 година е председател, а от 2013 г. – почетен председател на българския П.Е.Н. център. Автор на над 30 книги с поезия, както и на книгите за деца „Магаре с крила“, „Приказки за Румпи-Румп“ и „Тифо Рижия пират“. Стиховете му са преведени на английски, френски, немски, руски, полски, фламандски, японски, хинди, фарси и др. езици.

Откъс от книгата

ПО ОБЯСНИМИ ПРИЧИНИ

Преди години срещнах на улицата познат възрастен литератор и му зададох баналния въпрос какво прави. Нищо особено, ми отвърна той, създавам бъдещи неблагодарници…

Разбрах горчивата му ирония – години наред този енергичен човек правеше всичко възможно, за да помага на по-младите си събратя по перо: навеждаше глава над първите им ръкописи, звънеше по телефоните, за да им търси тук или там подходяща работа, разговаряше доверчиво с тях, поощряваше ги…

Спомням си и един случай, когато беше помолил писателското ръководство да не се слага негова книга в списъка на наградените творби по случай 24 май. „Аз съм изпитвал вече тази радост, беше казал той. Дайте наградата на някой млад и талантлив автор – на него тя ще свърши повече работа.“ И беше издействал замяната без много шум, предоставяйки на журито няколко интересни книги от новопоявили се автори. Такъв благороден жест рядко можеше да се види в онези времена, когато се спазваше неписана йерархия по възраст и заслуги. Мисля, че такъв жест е малко възможен и в днешно време, когато липсва всякаква йерархия в литературната многотия.

Дали от професионална почтеност или от някакъв патриотизъм – на него все новите литературни имена му бяха в главата. Неведнъж беше разнасял по софийските кафенета някоя дебютна стихосбирка или сборник с разкази от млад човек с думите „Чете ли това нещо? Ако не си – много си пропуснал!“. Този човек, сега преценявам това, вършеше много по-добра работа от цялата казионна критика, насочвайки общественото внимание към някои действителни сполуки в младата ни литература.

А кой знае защо, получаваше в замяна различни пренебрежителни подмятания и хапливи анекдоти по свой адрес, родени вероятно от прилив на излишна творческа енергия, каквато най-младите автори несъмнено притежават. Немалко от тези млади хора го възприемаха за чудак, който се прави на интересен за тяхна сметка. Не бяха прави, разбира се – по-скоро те се правеха на интересни, пускайки шеги по негов адрес.

Вероятно затова моят по-възрастен колега ми отговори така – осъзнавайки, че е отглеждал „бъдещи неблагодарници“.

Не поех хвърлената ръкавица. Усмихнах се неловко и продължих по своя всекидневен маршрут. Защото много от тези шегобийства бяха изричани и пред мен – без самият аз да направя опит да ги спра или опровергая. И така, пред очите ми, бъдещите неблагодарници бързо се превръщаха в настоящи неблагодарници. Може би и аз бях един от тях…

Но това беше поводът да се замисля, кажи-речи за първи път така сериозно, не само върху нашите литературни взаимоотношения (те открай време не са се отличавали с прекалена галантност), а за несъвършените пластини на човешкия характер, реагиращи неточно на добро и зло, приемащи лековато и едностранчиво всяко грижовно внимание, всеки добронамерен жест. Дадох си сметка, че повечето от нас са готови да реагират незабавно на злината с лоша дума или с юмрук, а на добрината да отвърнат с байганьовската пренебрежителна усмивка: „Имал си възможности бол, направил си добрина…“

Изглежда, че не сме свикнали да изпращаме обратно в ефира силни сърдечни сигнали, равностойни на сторения жест. Даже понякога сме свидетели на обратния сюжет. Както тъжно се шегуваше моят приятел Калин Донков: „Направих му малка добрина, а той ми отмъсти като за голяма…“

И странният резултат от такава духовна немарливост, независимо дали ти самият си конкретен пример за това или не, е положението, когато зачиташ само хора, които са ти абсолютно непознати. И наистина – можеш ли да спреш непознат човек на площада и да го наругаеш злобно или да го подиграеш с маймунска гримаса, да го упрекнеш в несъществуващи грехове или да развъртиш юмрук под носа му? Не можеш, естествено, защото е вън от писаните норми, защото човекът би те дал под съд или просто ще те сметне за пиян или невменяем.

Това си позволяваме да правим само с близките хора, доказали доброто си отношение към нас; даже считаме понякога, че те са ощастливени с привилегията да ни правят щастливи и затова са готови да приемат всяка тъмна проява на своя – извъндомашен или домашен – любимец.

Приели сме, всеки в различна степен, че близък човек можеш да обиждаш, когато ти хрумне, че по негов адрес е разрешено да опиташ цялото си съмнително остроумие, да напъхаш името му в невинната на пръв поглед словесна игра, в която ти си положителният герой, а той – смешновата скица. Да не говорим, че обикновено пред близкия ти човек откровено ръмжат всички твои неопитомени комплекси. И точно заради близостта той е длъжен да понесе всичко това. Какво ти признание, каква ти благодарност от твоя страна! Предпочиташ доброто внимание да върви едностранно – от другите към теб…

Струва ми се, че това е част от балканското ни възпитание, което започва още в детска възраст… Спомням си каква селска история разказваше художникът Петър Рашков, наш колега в списание „Пламък“. Заедно с незабравимия Димитър Танев, тогавашния главен редактор на списанието, слушахме разказа и се смеехме от сърце…

Петър Рашков току-що се беше върнал от родното си село, намиращо се някъде близо до София. Започна с това, че си имал добра приказка със стареца от съседната къща, с когото разговаряли главно за земеделски работи. При стареца бил и неговият седемгодишен внук, оставен от родителите си да кара на село лятната ваканция. Момчето правело всякакви лудории из двора – гонело кокошките, тичало из засадените лехи, брулело зелени ябълки, – но старецът гледал с прощаващи очи на всичко.

Веднъж непослушният внук минал през капандурата на къщата, качил се на покрива и извикал оттам:

- Дядооо! Виж колко високо съм стъпииил! Погледни ме бе, дъртако ниедееен!

А дядото вдигнал очи към покрива и гордо казал на Рашков:

- Чуваш ли го, а? Парче месо е, а като кмет говори!

Отначало много се смяхме, после почнахме да обсъждаме смешната сценка.

Очевидно на малкото момче му е позволявано да говори така и на други близки хора. Навярно щеше да говори по този начин и когато порасне голям. А не е изключено и кмет да стане един ден, та отново да изрича своите нареждания от високото. Знае ли някой.

Колко пъти сме виждали случайни люде да ни държат всякакви речи от високия покрив!

Казвайки това, нека допълня: лично аз нямам нищо против издигането на млади хора по високи места. Дори е задължително това да става в едно нормално общество. Но само едната младост не е достатъчно обещание за сполука.

Защото младият некадърник обещава да стане стар некадърник, стъпил на покрива. Младият неграмотник може да се превърне в речовит големец, сипещ диалектизми по медиите. Недозрелият амбициозник най-много да се промъкне през капандурата като зрял кариерист…

Но да се върнем към трудната роля на твоя близък човек, който трябва да изтърпи всичко това, ако ти си един от изброените случаи.

Той и единствено той е виновникът за твоите глупави постъпки, за твоите рисковани хитрости и внезапни провали, понеже е имал неблагоразумието да те подкрепя по житейския друм. Виновен е, че те е подпирал с думи и длани, вместо да те остави сам да си трошиш главата, непоглеждащ към тебе или закрил с ръка очи…

И най-лошото е това, че ти считаш неговата отзивчивост за задължителна, регламентирана от неписаните закони на приятелството, любовта или роднинството, независимо какво говориш и какво правиш, къде се губиш и какви каши забъркваш… Твърде несправедлива справедливост, твърде неправилни правила.

И защо някой трябва да ти изрича банални думи с рязък глас, да те смразява със суровия си поглед, да те включва и изключва от твоя отбор, та чак тогава сърцето ти да се изпълни с уважение и вярност към него?

Наистина – защо?

Пък и за теб няма оправдание, ако отвърнеш на добрината с мълчание или с войнстваща неблагодарност. Как ще забравиш приятеля, поел тежък товар на гърба си заради тебе, как ще оставиш жената, която с труд и мъка те е отгледала, да замръзне самотна на снежния път? И аз съм срещал хора, които са ме удивлявали със своето благородство и вътрешна хармония, ала те са били за мен като празниците в календара – не толкова много на брой. Но все пак добре е, че ги има – човешките взаимоотношения имат нужда от празници.

…Случи ми се да бъда свидетел на едно драматично произшествие, което отне спокойния ми сън няколко нощи. Възрастният шофьор на градския автобус, по чиято линия пътувах, забеляза в средата на улицата млад сляп човек, който беше преминал на червен светофар и късно усетил това, се въртеше сред бученето на моторите безпомощно. Колите край него свиркаха пронизително, но само някои от тях намаляваха скоростта си…

Шофьорът скочи от своята кабина, втурна се натам и като размахваше ръка, внимателно преведе слепеца до отсрещната трамвайна спирка. После, дал си сметка, че е загубил ценни минути от своето разписание, затича обратно към автобуса. И точно в този момент го удари с все сила идваща лека кола… Движението спря, събра се развълнувана тълпа, някой повика линейка и човекът, целият в кръв, беше откаран в болницата.

Само слепецът, по обясними причини, не можа да види жертвата, направена за него.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: