Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Публицистиката на Михаил Арнаудов

Емил Димитров

Пристрастията на Емил Димитров към мащабната фигура на М. Арнаудов и неговото литературно-научно и документално наследство датират отдавна и до този момент са овеществени в ред разножанрови публикации, най-сериозните от които са „Досието на Михаил Арнаудов“ (2007) и томът с публицистичните му текстове, за пръв път събрани заедно ("Арнаудов М. Дневник. Публицистика. Речи", 2010).

 

Наличност: Да

12,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Пристрастията на Емил Димитров към мащабната фигура на М. Арнаудов и неговото литературно-научно и документално наследство датират отдавна и до този момент са овеществени в ред разножанрови публикации, най-сериозните от които са „Досието на Михаил Арнаудов“ (2007) и томът с публицистичните му текстове, за пръв път събрани заедно („Арнаудов М. Дневник. Публицистика. Речи“, 2010).

Настоящото изследване е поредният принос в тази насока. Може да се каже, че то обобщава, концептуализира и приключва досегашните занимания на автора с тази специфична сфера от наследството на Арнаудов. Основано – поне в своя замисъл и зародиш – върху коментарните текстове и изобщо върху цялата научно-издирвателска работа, извършена от автора при събирането, издаването и научното коментиране на Арнаудовата публицистика, изследването е пример за специфичния подход на автора: дълбаене в един периметър, като се стига все по-надълбоко и в посока от емпиричните издирвания и натрупвания към тяхното теоретично-концептуално осмисляне. Изследването е прецизно и отговорно вникване в този доста обемен дял в още по-обемното творчество на Арнаудов. Дял, който досега, преди Е. Димитров да се заеме с него, беше останал напълно неизвестен не само за една по-широка аудитория, но и за „тесните“ изследователи на учения.

Откъс от книгата

Предговор

Фигурата Арнаудов, осветление откъм центъра

Емил Димитров е труден за еднозначно улавяне. Досегашните му научни занимания (сами по себе си твърде разнообразни: автор на статии и монографични изследвания, съставител и редактор на научни сборници, преводач, издател) разкриват няколко сфери на трайни пристрастия. Изкушеният читател свързва името му с едно научноизследователско поле на хуманитарното знание, което е достатъчно хомогенно и все пак обемно, силно разчленено както в ширина, тематично, така и в оперативно-методологичен аспект. Незаобиколими акценти в неговата дейност са съставителството и редакцията на българоруския сборник „Мεσημβρια“ в чест на Сергей Аверинцев (1999), преводът, научният коментар и издаването на „Диалектика на мита“ от А. Ф. Лосев (2003), съставителството, научната редакция и коментар на съчиненията на Варненския и Преславски митрополит Симеон (2011), както и на том с публицистиката на Михаил Арнаудов (2010); Димитров е автор и на две монографични изследвания – върху досието на М. Арнаудов (2007) и върху канонформиращите стратегии на българския институционализъм в междувоенния период на ХХ век (2012). Научните му интереси са в сфери като философията, православната и католическата религиозна култура, литературата, социологията, от една страна; българистиката, русистиката, италианистиката, от друга; архивистиката и документалните проучвания, от трета. Освен това той обладава завидната енергия на човек, когото няма как по-точно да определя, освен с поизносената квалификация общественик: публицист, преводач, издател, книгоразпространител, популяризатор, организатор. Достатъчно е да припомня, че е основател на издателство „Славика“, което даде на българската култура ред важни заглавия през 90-те години и началото на новия век (сред които и двутомникът със съчинения на Борис Успенски – най-пълното издание на автора извън Русия); че освен активен член на Международното Общество „Достоевски“ (International Dostoevsky Society), Емил Димитров е и основател на българската му секция (2011) и неин председател оттогава. Да спомена накрая, че освен всичко това, Димитров и сам е изкушен от изящната словесност – автор е на една стихосбирка (2000), както и на още ред стихотворни цикли и художествени пътеписи, публикувани, но несъбрани (все още) в книга.

Сфери, които изглеждат твърде разнообразни и отдалечени една от друга. Но тази отдалеченост е само привидна, тя непрестанно е превъзмогвана чрез неочаквани сближавания; и което е още по-важно – използвана е като възможност за взаимни оплодявания, за разтваряне на нови изследователски перспективи. Тези разнородни пристрастия на изследователя са подчинени на сложна диалектика: в своята различност ту се разгръщат паралелно и независимо едно от друго, ту хвърлят неочаквани мостове помежду си. У Е. Димитров е налице продуктивна интерференция не само между различни дисциплинарни сфери на хуманитарното знание – философия, социология, литературна история, религиозна история и теория, богословие, активен интерес към политическото в широкия, но и в един най-тесен смисъл. Налице е и още едно особено щастливо съчетание, не тъй често срещано по принцип – на вкус към емпиричното изследване, прецизна работа с архива, документа, първичния извор, от една страна, и завидна теоретично-концептуална инвективност, от друга. Това особено ясно личи в монографичното изследване „Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература“, обработен вариант на докторската дисертация на автора – според мен едно от най-силните заглавия в своята област през последните десетилетия.

Същото щастливо съчетание е налице и в новото изследване на Димитров – „Публицистиката на Михаил Арнаудов“. От друга страна – в подкрепа на казаното по-горе – изследването среща два предишни труда на автора си. То представлява логично продължение, теоретично осмисляне и концептуализация на издадения през 2010 г. том с публицистиката на М. Арнаудов. Но то се включва и в голямата тема за социологията на литературата: демонстрирано е как публицистиката като литературен жанр реално работи като обект на литературната социология, като особено място, където строго „литературното“ се пресича и си взаимодейства със сфери като биографичното, социологическото, политическото.

Пристрастията на Е. Димитров към мащабната фигура на М. Арнаудов и неговото литературно-научно и документално наследство датират отдавна и до този момент са овеществени в ред разножанрови публикации, най-сериозните от които са „Досието на Михаил Арнаудов“ (2007) и томът с публицистичните му текстове, за пръв път събрани заедно (Арнаудов М. Дневник. Публицистика. Речи. Съставителство, встъпителна студия и бележки Е. Димитров. С.: Изток-Запад, 2010). Настоящото изследване е поредният принос в тази насока. Може да се каже, че то обобщава, концептуализира и приключва досегашните занимания на автора с тази специфична сфера от наследството на Арнаудов. Основано – поне в своя замисъл и зародиш – върху коментарните текстове и изобщо върху цялата научно-издирвателска работа, извършена от автора при издаването, събирането и научното коментиране на Арнаудовата публицистика, изследването е пример за специфичния подход на автора: дълбаене в един периметър, като се стига все по-надълбоко и в посока от емпиричните издирвания и натрупвания към тяхното теоретично-концептуално осмисляне.

Изследването е прецизно и отговорно вникване в този доста обемен дял в още по-обемното творчество на Арнаудов. Дял, който досега, преди Емил Димитров да се заеме с него, беше останал напълно неизвестен не само за една по-широка аудитория, но и за „тесните“ изследователи на учения.

Приносният характер на изследването – тъй безспорен в един пряк аспект, по отношение на самия обект – се разпростира обаче и в един по-широк план – жанров, така да се каже. А именно, че се обръща специално внимание върху един дял от литературата, който по принцип стои в периферията на изследователското внимание – именно публицистиката. Можем да се догаждаме за причините: нейната свръхактуалност, плътната ѝ сраснатост с един външен социополитически контекст, което я обрича на бързо остаряване с течение на времето и с неизбежната загуба на този контекст. Но тъкмо тези недостатъци са голямото достойнство на публицистичния жанр: той е, който дава възможност за най-коректна реставрация на миналите епохи – най-коректна тъкмо защото действителността е „претопена“ през личните темпераменти, през живите страсти на участниците в съставляващите я събития. Жива рефлексия върху актуалността, обикновено в един суров, нерафиниран вид, журнално-публицистичното наследство на различни писатели и учени често пъти съдържа зародиша на ред основни идеи, пълноценно, в дълбочина, разгърнати впоследствие в тяхното „истинско“, художествено или научно творчество. Точно такъв е случаят с М. Арнаудов, както доказва изследването (сам авторът определя един от основните си приноси като аргументирана защита на тезата „за влиянието и отражението на публицистиката върху собствено научната продукция на М. Арнаудов“). А относно неслучайните вътрешни кохезии в иначе разнородните научни пристрастия на Е. Димитров да припомня само ролята на публицистиката за романовото творчество на Достоевски – другата фигура, средищна за изследователските му интереси: не само собствената стойност на „Дневник на писателя“, но и начина, по който публицистичното „отзвучава“ в шедьоври като „Бесове“ или „Братя Карамазови“.

Тази междинност на публицистиката, ролята ѝ на свързващо звено между литературно-научната сфера и външния социално-политически контекст, я превръща в предпочитана територия за Емил Димитров с оглед личните му изследователски интереси, които, както стана видно, клонят към литературната социология, към разкриване на сложната механика, чрез която двете сфери – литературното и социо-политическото – си взаимодействат. Сфера, която пряко въвлича в предмета на изследване и биографичния фактор, широката мрежа от контексти, в които „литературното“ попада.

Тъкмо тук е и неоценимото значение на публицистичното наследство на такава обществено активна фигура като Михаил Арнаудов, макар самó по себе си то да не е сред най-важното, което той ни е оставил през едновековния си живот. Но това наследство – неговото събиране и критическо осмисляне – ни помага не само да разберем по-добре „сериозното“ му научно дело, но и да ситуираме по-правилно самата фигура на учения, общественика, политика, министъра Арнаудов в бурната обществено-политическа история на епохата – всъщност, на няколкото епохи, чиито съвременник е той; и не само съвременник, а и най-активен участник в тях… Не е необходимо, мисля, да припомням каква е ролята именно на тази активност в живота и гражданската съдба на учения – и преди 1944 г., а по един негативен начин и след това. Тази роля е много добре изтъкната в изследването на Емил Димитров.

Що се отнася до качествата на самото изследване, то носи всички основни белези, обичайни за стила на автора си. От една страна, задълбочена и изключително прецизна работа с архивите и документите: издирване и критическо осмисляне на документи, голяма част неизвестни до този момент. От друга страна – живо, темпераментно слово, емоционално вживяно в предмета си. Нещо, което не само динамизира, одухотворява, прави интересна една такава изначално неатрактивна материя, каквато е публицистиката, но и – на едно мета-равнище – се доближава до собствения си обект. Тоест, доближава се на моменти до публицистичния патос, макар и по един внимателно премерен начин, без да прекрачва границата на научната обективност.

Едно от достойнствата на изследването е стройната, ясна и логична композиция. Прави впечатление търсената структурна симетрия, която добавъчно изтъква основната теза: две основни части, обрамчени от симетрично разположени Увод и Заключение (включително и насловите им). Двете части на труда обособяват два главни дяла в публицистичното наследство на Арнаудов: актуалното съвремие (т. е. политическото в прекия, тривиалния смисъл на понятието) и българският националноидеологически проект – „заветите на Възраждането“, както сам авторът го е нарекъл (т. е. политическото в един по-широк, специфизиран през националната идеология смисъл). Пряката ангажираност на „кабинетния“ учен с реалната политика (краткотрайното му министерстване в кабинета на Ив. Багрянов) е видяна и обяснена не като случайно изкушение от „властта“, а като логично продължение на цялостния му ангажимент с идеалите и „заветите“ на Възраждането – реалполитиката като практическо средство за тяхното осъществяване. Неслучайно „македонският сюжет“ заема такова място в политическата ангажираност на Арнаудов (той е министър тъкмо по времето, когато към пределите на родината за кратко е присъединена и третата сестра), а също и в публицистичното му наследство.

Така чрез съсредоточаването върху публицистичното наследство на Арнаудов и чрез избора на самия методологически подход към постановката на проблема, изследването на Емил Димитров успява да изтъкне особената вътрешна монолитност във фигурата на учения, неотделимостта на собствено научното му дело на последен истински възрожденец от активната му дейност на практикуващ политик.

Допълнително достойнство на труда са и обстойните бележки под линия, доизграждащи богатия и разнопластов контекст, както и Приложението с новоиздирени документални извори (нещо обичайно за Емил Димитров): включени са текстове на самия Арнаудов, които са своеобразно допълнение към тома от 2010 г., и архивни извори, свързани с обществено-политическата дейност на учения.

Можем да обобщим: изследването разгръща и реализира един особен парадокс. То се съсредоточава върху сфера от монументалното дело на акад. Арнаудов (да, това е най-точната дума: монументално!), която съвсем не е най-представителна- та част от него. Едно ефимерно наследство, дан на „бренното“ (както би рекъл Пенчо), останало разпръснато из маргинални, quasi-пространства на непубличното споделяне (епистоларното, дневниковото) или напротив, в една максимално публична, но тъкмо поради това и нетрайна във всякакъв смисъл сфера: отдавна пожълтели издания с ронещи се страници. Наследство, което дори самият автор – иначе толкова грижлив към преизданията, към постоянните доработки и прекомпозиции на съчиненията си – не си е направил труда да събере в книга; дори част от него. (За това несъмнено има и „външни“ причини: в епохата на „зрелия“ Арнаудов подобно връщане назад би било не само рискован, но и практически невъзможен акт.) Но ето че тъкмо тя, публицистиката, оказва се, предлага един неочакван – и неочаквано продуктивен – ракурс към фигурата на учения и неговото разностранно и богато дело. Без да е сама по себе си някаква особена ценност, тъкмо тя в изследователската стратегия на Е. Димитров се явява своеобразен „външен“ център – онази „смазка“, особената зона на контакт и интерференция, която съ-членява, съ-гласува, „събира“ в единно цяло и така окрупнява фигурата на Арнаудов: „живот“ и „дело“, практика и теория, политически презерватизъм и академичен херметизъм. И така по един неочакван, но закономерен начин го разкрива като „последния възрожденец“ в колективното българско битие и „възпитател на нацията“, като последната мощна издънка от едно родословие, водещо назад към фигури като Ив. Д. Шишманов, Л. Каравелов, Г. С. Раковски, Паисий – фигури, при които тъкмо публицистичното се явява активна, особена зона на напрежение-интерференция между частнонаучното и „общественото“, политическото не само в прекия, но още повече в онзи най-широк смисъл, който тъкмо епохата на Националното възраждане е реализирала по максимален начин.

доц. д-р Пламен Антов

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: