Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Чочарка

Алберто Моравия

Майка и дъщеря тръгват по опустелите пътища на Италия само с два куфара с дрехи и пари. Прекарват една година в планината близо до фронтовата линия. Година, която ги кара да видят грозното лице на света и хората във време на зверско насилие. Преживяното ги променя завинаги.

Чочарка“ е един от най-силните антивоенни романи в световната литература.

 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Красивата Чезира се омъжва и напуска родното си селце в Чочария, за да заживее с възрастния си съпруг в Рим. Раждането на дъщеря й Розета придава смисъл на живота й. Смъртта на съпруга й след тежко боледуване й носи облекчение. Въпреки Втората световна война, хранителният магазин на Чезира процъфтява и не след дълго тя натрупва цяло състояние. Рим е бомбардиран и правителството на Мусолини е принудено да избяга. Италия попада под немска окупация. Чезира разбира, че двете с Розета трябва да напуснат дома си.

Майка и дъщеря тръгват по опустелите пътища на Италия само с два куфара с дрехи и пари. Прекарват една година в планината близо до фронтовата линия. Година, която ги кара да видят грозното лице на света и хората във време на зверско насилие. Преживяното ги променя завинаги.

Чочарка“ е един от най-силните антивоенни романи в световната литература.

Биография и факти за автора

 Алберто Моравия Алберто Моравия е псевдоним на Алберто Пинкерле, италиански писател от световна класа, наричан „баща на италианския неореализъм“.

Алберто е роден в Рим през 1907 година в семейство от средната класа. Първият си роман „Безразличните“ издава още на 22-годишна възраст, ала поради политически причини авторът бива притиснат. Официалната критика и властта го приемат враждебно, а скоро и забраняват публикациите му, дори подписаните с псевдоним. След края на Втората световна война ситуацията се успокоява и Моравия издава още няколко романа, най-известният сред които е "Римлянката". Писателят вижда в жената по-висше създание от мъжа, създава много силни женски образи. В романите си изследва отношението между любовта и секса, като заявява, че сексът е убиец на любовта. Други негови книги нападат дясната политика, фалшивото морализаторство и корупцията.

През 1952 г. творчеството му отново е забранено, този път от Ватикана. Пише няколко сценария, а по романите му са заснети прочути филми като "Чочарка", "Конформистът", "Римлянката".

Други негови популярни книги са „Римски разкази“, „Нови римски разкази“, „Презрението“ и „Воайорът“.

Откъс от книгата

Ето как започна животът ни в Санта Еуфемия, както се наричаше селцето. В началото си мислехме, че няма да останем повече от седмица-две, но всъщност живяхме там цели девет месеца. Сутрин спяхме колкото се може повече, защото и бездруго нямаше какво да правим. Освен това бяхме толкова изтощени от лишенията и тревогите, преживени в Рим, че през първата седмица се случваше да спим по дванайсет-четиринайсет часа. Лягахме си рано, събуждахме се през нощта и пак заспивахме, после отново се събуждахме по изгрев-слънце, но сънят ни оборваше, настъпваше денят, а ние се обръщахме с гръб към светлината и спяхме цялата сутрин. Никога преди не бях спала толкова много. Сънят ми беше дълбок и здрав, сладък като домашен хляб, без сънища и вълнения, наистина отморяващ; чувствах, че с всеки изминал ден си възвръщам силите, които загубих в Рим и по време на престоя си у Кончета.

Този здрав сън наистина ни се отразяваше добре и след седмица и двете с Розета се преобразихме: изчезнаха сенките под очите ни, страните ни се заоблиха и порозовяха, кожата на лицата ни се изглади, главите ни се проясниха. По време на този сън ми се струваше, че земята, в която бях родена и която бях напуснала преди години, отново ме приемаше в обятията си и ми вливаше от своята сила, както обикновено става с растение, изтръгнато от корен, което, след като бива посадено отново, се съживява и пуска отново листенца и цветчета. Да, ние сме растения, не хора, или по-скоро сме повече растения, отколкото хора, и цялата ни сила идва от земята, в която сме родени, и ако я напуснем, вече не сме нито растения, нито хора, а само прах, който вятърът на обстоятелствата разнася по света.

Спяхме по много и с такова желание, че всички трудности от живота в планината ни се струваха нищожни и се справяхме с тях като на шега, почти без да ги забелязваме. Приличахме на добре нахранено и отпочинало муле, което дърпа каруца по склона и когато стигне върха, има сили да продължи в ритмична стъпка, сякаш нищо не е било. Но както отбелязах, животът горе в планината беше доста суров и ние бързо си дадохме сметка за това. Сутрин се започваше с чистенето: трябваше да слезем от леглото и да внимаваме да не си изцапаме краката, поради което бях домъкнала няколко каменни плочи и настлах пода, така че в дъждовните дни да не стъпваме в калта. После трябваше да донесем вода от кладенеца, който се намираше точно срещу нашата къщичка. През есента това не ни затрудняваше особено, но селцето се намираше на около хиляда метра надморска височина и през зимата водата в кладенеца беше ледена: като пуснех кофата, пръстите ми се вкочаняваха, докато я изтегля. Аз съм зиморничава и затова си миех само ръцете и лицето, но Розета, която предпочиташе студа пред мръсотията, се събличаше гола, заставаше в средата на стаята и изливаше върху главата си цяла кофа ледена вода. Моята Розета беше толкова здрава, че водата се плъзгаше по тялото й, сякаш беше намазано с олио, и само няколко капчици оставаха по гърдите, гърба, корема и дупето. След като се измиехме, излизахме и се залавяхме с приготвянето на храна. В топлата есен и с готвенето нещата стояха горе-долу добре. Трудностите започнаха с настъпването на зимата. Трябваше да ходим в дъжда да сечем дърва и храсти, после се прибирахме в колибата и започваха мъките с паленето на огъня. Суровите и мокри дърва не горяха, а от съчките се вдигаше гъст и лютив дим, поради което се налагаше да залягаме, опрели лица в калния под, и да духаме с все сили, докато огънят се хване. Накрая ставахме целите в кал, бяхме изтощени и ядосани, от очите ни течаха сълзи и трябваше да изтърпим всичко това, за да сварим няколко зърна боб или да си изпържим яйце на тигана. Хранехме се като селяните – лек обяд към единайсет часа, после основно хранене към седем вечерта. За закуска си варяхме качамак и го заливахме с мазнината от печени наденици или се задоволявахме с къшей хляб и глава лук; понякога ядяхме само рожкови. Вечер обикновено се приготвяше минестрина и някое парче печено месо, почти винаги козе, от трите разновидности – яре, коза и пръч. След като се нахранехме сутрин, нямахме какво да правим, освен да чакаме да стане време за вечеря. Ако времето беше хубаво, излизахме на разходка: обикаляхме планината, като вървяхме все по същата мачера, докато стигнем до гората, там си избирахме някое хубаво сенчесто място под някое дърво и се излежавахме на тревата целия следобед, като се наслаждавахме на гледката. Но лошото време онази зима продължи месеци наред и по цели дни оставахме в стаичката, без да правим нищо: аз седях на леглото, Розета – на стола, а Луиза обикновено тъчеше на стана и блъскаше така, че главата ми кънтеше. Цял живот ще помня тези часове, прекарани заради лошото време в стаичката. Дъждът се лееше ритмично и аз го чувах как мърмори по плочите на покрива и клокочи надолу по улука, преди да се излее в кладенеца. За да пестим от олиото, понеже запасите ни бяха оскъдни, стояхме на тъмно и единствената светлина идваше от завесата на дъжда пред прозорчето ни, което по-скоро бих нарекла отвор за котки, защото беше почти толкова малко. Седяхме вътре и мълчахме, защото бяхме загубили кураж и вече не ни се говореше по двете обичайни теми – глада и идването на англичаните. Часовете минаваха мъчително, а аз бях изгубила представа за времето и дори не знаех кой месец и кой ден е; струваше ми се, че съм оглупяла, защото не използвах главата си от доста време: нямаше нищо, за което да мисля. Понякога дори ми се струваше, че полудявам, и ако не беше Розета, на която като майка трябваше да давам пример, не знам какво бих направила: бих изтичала навън с крясъци или бих се хвърлила да шамаросам Луиза, която сякаш нарочно ни оглушаваше със стана си, а на лицето й постоянно бе изписана нелепа усмивка, сякаш искаше да ни каже: „Ето какъв живот водим ние, селяните... Сега и вие, госпожите от Рим, живеете така... Е, как е, харесва ли ви?”.

Другото, което ме влудяваше през целия ни престой горе, беше изключителната теснота на мястото, особено на фона на панорамната гледка към долината Фонди. От Санта Еуфемия прекрасно се виждаше цялата долина, осеяна с тъмни портокалови горички и бели къщи, а отдясно, към Сперлонга, се забелязваше и ивица море; знаехме, че там се намира остров Понца, който можеше да се види при ясно време и на който бяха англичаните, тоест свободата. Но въпреки вдъхновяващата красота на пейзажа, ние продължавахме да живеем и да се движим по тясната и дълга мачера, която беше толкова стръмна, че ако направехме четири стъпки напред, рискувахме да паднем долу, върху също такава мачера. Така че си стояхме горе като птици, накацали на клон по време на наводнение, които чакат подходящия момент, за да литнат към по-сухи места. Но този момент така и не настъпваше.

След първата покана в деня на пристигането ни семейство Феста ни поканиха на трапезата си още няколко пъти, но срещите ни ставаха все по-хладни и накрая съвсем престанаха да ни канят. Както каза Филипо, той имаше семейство и що се отнася до храната, трябваше да мисли преди всичко за семейството. За щастие няколко дни след пристигането ни дойде Томазино, дърпайки за поводите своето магаре, натоварено догоре с пакети и чували. Това бяха нашите провизии, събрани от него от различни стопанства в долината на Фонди, и всичко беше по списъка, който бяхме съставили заедно. Човек, който не е попадал в подобна ситуация - да притежава пари, които на практика не струват нищо, да е на чуждо място и с чужди хора на върха на планината, да не е преживявал глад по време на война, - не би могъл да разбере радостта, с която посрещнахме Томазино. Трудно е да се обясни: обикновено хората живеят в градовете, магазините там са пълни и снабдени с всичко необходимо. Така човек се заблуждава, че пълните магазини са напълно естествено нещо – като смяната на сезоните, редуването на деня и нощта, изгрева на слънцето, дъжда. Пълна илюзия: храната може да изчезне за един миг, както изчезна в онази година, и всички милиони на света не биха стигнали да се купи къшей хляб, а без хляб настъпва смърт.

И така, Томазино пристигна задъхан, теглейки магарето, което едвам вървеше, и ми извика:

- Ей, госпожа, нося ви ядене поне за шест месеца.

Предаде ми нещата, като си отбеляза всичко на същия лист пожълтяла хартия, на който бях написала поръчката. Спомням си онзи списък и сега ще го изброя, за да добиете представа от какво зависеше животът на хората през есента на 1943-а. И така, моят живот и този на Розета бяха поверени на петдесеткилограмов чувал бяло брашно за хляб и макарони, по-малък чувал царевично брашно за качамак, двайсетина килограма фасул от най-ниско качество, вече почнал да покълва, няколко килограма леща и нахут, петдесет килограма портокали, гърне с два килограма сланина и няколко килограма наденици. Освен това Томазино беше докарал горе и чувалче сушени плодове: смокини, бадеми и орехи, както и доста голямо количество рожкови, с които обикновено се хранят конете, но тогава си бяха добри и за нас. Прибрахме всичко в стаичката – повечето неща напъхахме под кревата, и си оправих сметките с Томазино, като научих, че само за една седмица цените бяха скочили почти с трийсет на сто. Някой може да си помисли, че Томазино ги беше надул, че не е бил честен с мен; но аз също съм търговка и когато ми каза, че цените са скочили, веднага му повярвах, защото от собствен опит знаех, че не може да е другояче и че ако нещата продължаваха така, а именно – англичаните да си стоят при Гариляно, а немците да отнасят всичко по пътя си, да плашат хората и да им забраняват да работят, то цените със сигурност щяха да продължат да се покачват и да стигнат до небето. Това се случва по време на глад: всеки ден някой продукт става рядкост, всеки ден на пазара намалява броят на хората, които разполагат с достатъчно пари, за да купуват, и накрая може да стане така, че никой да не продава и да купува, и едните, и другите, с пари или без пари, да умрат от глад. Ето защо повярвах на Томазино, когато ми каза, че цените са скочили, и му платих, без да се разправям, защото си мислех, че човек като него, достатъчно алчен, за да се изправи срещу опасностите на войната и да печели в подобни размирни времена, беше истинско съкровище и трябваше да му се угажда. Платих му и докато го правех, му показах пачката банкноти от по хиляда лири, които държах в джоба под полата си. При вида на парите очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Каза ми, че двамата с него сме родени да правим сделки и когато поискам, ще ми доставя храна, но винаги на актуалната цена – нито по-скъпо, нито по-евтино. В този случай още веднъж имах възможност да се убедя, че парите винаги привличат вниманието на другите, провизиите – също. Последните дни, като виждаха, че храната ни не пристигаше и разчитахме на Париде, който, макар и със стиснати зъби, я делеше с нас, разбира се, срещу заплащане, семейство Феста избягваха срещите с нас и когато дойдеше време за хранене, се оттегляха тихичко и някак засрамено. Но трябваше да видите как бързо се промени отношението им, щом дойде Томазино. Поздрави, усмивки, любезности, внимание и дори сега, когато вече нямахме нужда, покани за обяд. Дойдоха да се порадват на провизиите ни и ето какво ми каза Филипо по този случай - от тона му личеше искрена симпатия към мен, не толкова, че да ми подарява храна, но достатъчно, за да сподели задоволството си, че разполагам с пари:

- Ние с теб, Чезира, сме единствените тук, които можем да не се боим от бъдещето, защото единствено ние имаме пари.

При тези думи синът му – Микеле, стана по-мрачен от обичайното и процеди през зъби:

- Наистина ли си толкова сигурен?

Баща му избухна в смях и го потупа по рамото:

- Дали съм сигурен? Това е единственото нещо, в което съм сигурен... Не знаеш ли, че парите са най-добрият, най-верният и най-постоянен приятел на човека?

Аз стоях отстрани и не казах нищо. Но си мислех, че това не е съвсем вярно: същия ден тези верни приятели си бяха направили шегата да се обезценят с трийсет процента. При положение че сега сто лири стигат само за хляб, докато преди войната със сто лири можехме да живеем две седмици, не би могло да се твърди, че парите са верни приятели във време на война, защото в такива времена не можеш да разчиташ нито на парите, нито на хората, нито на нищо. Войната преобръща всичко – не само видимите неща, но и много други, невидими.

От деня, в който нашите провизии пристигнаха, животът ни в Санта Еуфемия тръгна по-нормално. Спяхме, ставахме, обличахме се, събирахме съчки и дърва за огъня, готвехме в колибата, после малко се разхождахме и си бъбрехме за това-онова с останалите бегълци, хранехме се, пак се разхождахме, отново готвехме и се хранехме за втори път, и накрая, за да пестим олиото за лампата, си лягахме с кокошките. Времето беше хубаво, топло и спокойно, без вятър и облаци, чудна есен, обагрила горите наоколо в червено и жълто, и всички казваха, че времето е идеално за настъпление на Съюзниците и за обрат във войната, защото бързо можеха да стигнат чак до Рим. И никой не разбираше защо стоят край Неапол и още п$ на юг. Това беше обичайната тема в Санта Еуфемия, тъй като нямаше за какво друго да се разговаря. Вечно се коментираше кога ще дойдат Съюзниците, защо не идват, откъде ще настъпят. Тази тема се обсъждаше най-вече от бежанците, защото искаха час по-скоро да се приберат по домовете си във Фонди и да се върнат към обичайния ритъм на живот. Селяните говореха по-малко, защото за тях войната, освен всичко друго, представляваше и възможност за добри печалби – нали даваха къщите си под наем и продаваха храна и дребни предмети на бежанците. Така или иначе, за тях животът си течеше по същия начин, както и преди, в мирно време, и почти нищо нямаше да се промени с идването на Съюзниците.

Аз също говорех много за тези Съюзници: докато се разхождах из мачерата, гледайки долината Фонди и далечното синьо море, вечер в колибата край затихващия огън, от чийто дим очите ни сълзяха, или нощем в леглото с Розета, преди да заспим. Толкова много обсъждахме Съюзниците, че започнаха да ни се струват като светците, които носят дъжда или хубавото време, а хората ту им се молят, ту ги обиждат, но вечно чакат нещо от тях. Всички очаквахме невероятни неща от тези Съюзници, точно като от милостиви светци, и всички бяхме сигурни, че когато пристигнат, животът отново ще се върне в нормалното си русло и дори ще стане много по-хубав отпреди.

Да бяхте чули само какви ги редеше Филипо. Той си представяше войската на Съюзниците като безкрайна колона от камиони, пълни с всички блага на света, а върху стоките – войници, натоварени със задачата да ги раздават безплатно на италианците. Като си помислиш, Филипо беше зрял човек, търговец, който претендираше, че принадлежи към групата на умните, а според него излизаше, че Съюзниците са глупаци, носещи дарове и правещи добро на нас, италианците, които им бяхме обявили война, бяхме убивали синовете им и ги бяхме накарали да харчат парите си за оръжие.

Честно казано, нямахме никакви сигурни новини за пристигането на така дългоочакваните и благославяни съюзнически войски. От време на време при нас се качваше Томазино, но тъй като не го интересуваше друго, освен черната борса и парите, не можехме да измъкнем от него никаква информация. Минаваха и селяни, но обикновено казаното от тях беше толкова объркано, че не можеше да им се вярва. Понякога от Понтекорво идваха младежи с раници на гърба и продаваха сол и тютюн – двата най-дефицитни продукта. Тютюнът беше на листа, влажен и горчив, и бежанците го режеха и го свиваха на цигари във вестникарска хартия, а солта беше с възможно най-лошото качество, от онази, която дават на животните. Младежите разказваха новини, но после, когато размисляхме, си давахме сметка, че са като солта, която продаваха, двойно по-тежка заради влагата: бяха пълни с измислици и тежаха като истини, но под светлината на разума илюзиите се изпаряваха и разбирахме, че истината е незначителна част от цялото. Разправяха, че в момента ставали големи сражения, някои казваха, че били на север от Неапол, край Казерта, други твърдяха, че били в Касино, а някои дори в Итри, което беше съвсем наблизо. Всичко това бе лъжа. Всъщност тези младежи искаха единствено да си продадат тютюна и солта, а колкото до новините, разказваха онова, което смятаха, че ще се хареса на клиентите им.

Единственото събитие, напомнящо за войната в онези първи дни от престоя ни в планината, бяха експлозиите, които се разнесоха една сутрин откъм морето в посока Сперлонга. Експлозиите се чуваха много отчетливо и една жена, която се беше качила на мачерата да продава портокали, ни разказа, че немците вдигали във въздуха дигите на лагуните, за да задържат настъплението на англичаните. Сега всичко щеше да потъне във вода и хората, които бяха работили цял живот, за да си отвоюват малко обработваема площ от лагуната, щяха да бъдат разорени. Щяха да са нужни години, за да се оттегли водата и земята отново да стане годна за обработване. Експлозиите се редуваха като празнични фойерверки и това ме караше да се чувствам странно, защото, от една страна, ги свързвах с нещо тържествено, а от друга, знаех, че ще донесат единствено мизерия и отчаяние на хората, живеещи долу край лагуната. Денят беше прекрасен, небето – ясно и спокойно, и плодородната долина Фонди се виждаше чак до ивицата лазурно море, което изглеждаше толкова красиво и ведро. И докато слушах тътените да отекват във въздуха и гледах пейзажа, си помислих, че хората и природата вървят в различни посоки и когато природата се развихри в буря, гръмотевици и дъжд, хората най-често си седят щастливи по къщите; когато обаче природата се усмихва и ти се струва, че обещава вечно щастие, хората понякога се отчайват и дори призовават смъртта.

Минаха още няколко дни, новините за войната бяха все така неясни, а хората, които идваха в Санта Еуфемия от долината, все казваха, че многочислена английска войска се е насочила към Рим. Но трябва да спомена, че тази многочислена войска явно се движеше със скоростта на костенурка; дори да вървяха пеш, англичаните вече трябваше да са стигнали, а от тях нямаше и помен. Аз не можех повече да понасям разговорите за англичаните, за това как ще дойдат и ще донесат купища блага, така че се опитвах да се занимавам с нещо и се хванах да плета. Бях купила от Париде известно количество вълнена прежда и реших да изплета пуловери за нас с Розета. Можеше да се наложи да останем в планината още дълго време, зимата наближаваше, а ние не си бяхме взели топли дрехи. Преждата беше мръсна и мазна, миришеше на обор; тя беше от малкото овце на Париде, които той периодично стрижеше, а после жените предяха вълната с вретена по стария начин и плетяха чорапи и пуловери. Горе в планината всичко се правеше така, както са го правили в старите времена.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: