Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Червеното сари

Хавиер Моро

След огромния успех на „Индийската принцесаХавиер Моро – неуморен изследовател и изкусен разказвач, описва в „Червеното сари“ историята на една европейка, озовала се в сложния и опасен свят на династията Неру-Ганди. Авторът ни въвлича в интригите на това колкото възхвалявано, толкова и охулвано семейство, и ни пренася в Индия – омайваща и разкъсвана от конфликти, но и непрекъснато променяща се.

  • Корица: Мека
  • Страници: 472
  • Тегло: 0.400кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Хермес
  • Виж още от Хавиер Моро
 

Наличност: Да

17,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

След огромния успех на „Индийската принцесаХавиер Моро – неуморен изследовател и изкусен разказвач, описва в „Червеното сари“ историята на една европейка, озовала се в сложния и опасен свят на династията Неру-Ганди. Авторът ни въвлича в интригите на това колкото възхвалявано, толкова и охулвано семейство, и ни пренася в Индия – омайваща и разкъсвана от конфликти, но и непрекъснато променяща се.

През 1965 г. Соня Майно, деветнайсетгодишна италианска студентка, се запознава в Кеймбридж с млад индиец на име Раджив Ганди. Тя е от скромно италианско семейство от покрайнините на Торино. Той принадлежи към най-могъщия род в Индия. Това е началото на една любовна история, която надживява дори смъртта. Влюбената италианка се отказва от своя свят и от миналото си, за да се отъждестви с новата си родина. В приказна Индия почитат двайсет милиона божества, говорят осемстотин езика и гласуват за петстотин политически партии. Смелостта, честността и всеотдайността на младата жена накрая я превръщат в богиня в очите на една шеста част от човечеството.

Биография и факти за автора

Хавиер Моро (1955 г.) е испански писател и журналист. Завършил е история и антропология в Париж. Писането е в кръвта му: писателят Доминик Лапиер му е вуйчо, баба му и сестра му също пишат. Баща му работи в авиокомпания и благодарение на него Хавиер Моро пътува още от малък из целия свят. За пръв път посещава Индия, когато е четиринайсетгодишен, и по собствените му думи, все още опитва да се съвземе от шока, който е предизвикала у него една толкова невероятна страна като Индия. Работил е като журналист, автор е на книги на исторически, социални и екологични теми. Бил е сътрудник на Доминик Лапиер и Лари Колинс, както и копродуцент на филми. През 2005 г. излиза първото издание на романа “Индийската принцеса”. Оттогава досега книгата е спечелила над 1 000 000 читатели само в Испания и е преведена на 17 езика. Испанската актриса Пенелопе Крус е купила правата за снимането на филмова суперпродукция, в която тя ще играе главната роля. Каква е тайната на този огромен успех?

ЛОВЕЦ НА ИСТОРИИ Хавиер Моро има дарбата да открива истински истории и да ги пресъздава по най-успешен начин. Първата му книга - “Пътища към свободата” - е посветена на бразилския активист и синдикалист Чико Мендес. За да разкаже историята на легендарния защитник на амазонските гори, в продължение на три години Хавиер Моро изминава хиляди километри с кола, самолет, кану и дори пеш из цяла Амазония. “Кракът на Хайпур” е историята на двама младежи, останали инвалиди: единият след автомобилна катастрофа, а другият е камбоджанец, станал жертва на червените кхмери. “Планините на Буда” е разказ за две будистки монахини, опълчили се срещу китайските нашественици в Тибет...

Индия обаче остава неговата “литературна родина”, както сам авторът твърди, и там се развива действието в последните му две книги: “Индийската принцеса“ и “Червеното сари”, посветена на историята на Соня Ганди и на династията Неру-Ганди.

Откъс от книгата

* * *

След като завърши основното си образование в девическото училище в Сангано, Соня поиска да продължи учението си в училището на Орбасано, но баща й се противопостави: „Дъщерите ми няма да учат в общинско училище. За тях искам най-доброто“. Най-доброто, според семейство Майно, беше училището на монахините в Джавено – красив средновековен град на двайсетина километра от дома им, любимо място за разходка на много жители на Торино. Там щяха да имат възможност да общуват с момичета от „по-добра среда“, отколкото в общинското училище в Орбасано. Освен че ценяха много религиозното образование, искаха също да се отърват от позорното петно на paesane. Така че оставяха момичетата в понеделник сутринта и ги прибираха в петък. Пансионът не беше строг, напротив, беше пълен с приветливи монахини салезианки, които веднага обикнаха Соня. „Голямата имаше труден характер, докато Соня беше олицетворение на добротата“ – казваше за нея сестра Доменика Росо, която й бе наставница. Che bel carattere, sempre gioviale – спомняше си сестра Джована Негри, след което добавяше: „Учеше по задължение, но беше засмяна и винаги много услужлива“. Соня вече проявяваше качество, което щеше да се окаже от голямо значение в зрялата й възраст: умееше да посредничи. „Имаше особената дарба да помирява съученички, които се карат, или да ги обединява в група за някаква обща дейност. Беше много спокойна още от малка, зряла за възрастта си навярно заради проблема, който имаше...“ Проблемът, споменат от сестра Джована, беше астмата. Пристъпите на кашлица бяха толкова силни, че имаше отделна стая. Беше единствената ученичка, която спеше сама, на отворени прозорци дори през зимата, въпреки ледения вятър, духащ от Алпите. Пансионът, в който имаше двеста ученички, се намираше на хълм над града: кулите на средновековните черкви се подаваха сред мозайката от старинни покриви, а от другата страна на реката имаше стръмно скалисто възвишение, чийто връх обикновено бе покрит със сняг. Когато пристъпите на кашлица утихваха, Соня, сгушена под пухената си завивка, съзерцаваше планината, леко осветена от отблясъците на града, която й напомняше за родната Лузиана.

Соня се научи да кара ски като всички пиемонтци, за които ските са царят на спортовете. Не беше обаче голяма любителка на този спорт, както и на никой друг, защото се опасяваше, че ще получи астматичен пристъп вследствие на физическото натоварване. В замяна на това четеше много – страст, която запази завинаги. В началото, както беше задължително в католическите училища, четеше житията на светци. Най-много харесваше историите за мисионерите, които жертваха всичко за бедните в далечни страни. Мисионерският живот й се струваше героичен, изпълнен със смисъл, защото мисионерът се посвещаваше на другите, както и интересен, защото беше наситен с авантюри. Монахините в пансиона прожектираха редовно филми за великите подвизи и митове на християнството – като например живота на Франциск Азиски, - които вълнуваха дълбоко момичетата, особено Соня. Удоволствието от книгите обаче беше по-дълготрайно, защото можеше да ги препрочита и да се развлича, като същевременно се учеше от преживяванията и размишленията на героите. Чрез четенето опознаваше света. Благодарение на книгите, както и на вродената си любознателност, Соня разви в себе си чувство, което монахините наричаха amor mundi – любов към света, според възхитителното описание на свети Августин.

В часовете им преподаваха за живота на героите от съвременната история на страната - за философа и политик Мацини, допринесъл за превръщането на Италия в демократична република, или за странстванията на невероятния Гарибалди, идеалист и воин, който се бе борил за обединението на страната. Научи за Рисорджименто – националното движение на Италия от ХІХ век, но за останалата част от света монахините не им преподаваха почти нищо. Дори не бе чувала за борбата на Индия за независимост и за появата й като съвременна държава. Името Ганди й говореше нещо, но нито тя, нито останалите студенти – и в Италия, и в Европа - не биха могли да кажат за кого става дума. Неру обаче й бе по-познат. Бе го зърнала една вечер по телевизионните новини, които родителите й гледаха, а тя вече беше по нощница и се готвеше да си легне. Силуетът на този елегантен мъж, с неговата характерна шапка, й бе направил силно впечатление.

Соня не се интересуваше особено от история, нито от точните науки, нито от предметите, свързани с политиката. Имаше дарба за езиците, които овладяваше с лекота. Баща й я бе насърчил да учи руски и й бе взел частен учител. Соня разбираше езика и го говореше, но й беше трудно да чете на руски. Научи също френски - вкъщи. Освен това езиците служеха на човек, за да пътува, да опознае други хора, други обичаи, други светове, за да открие местата, които е успял да съзре в живота на мисионерите.

По-късно, когато напусна пансиона в Джавено и се записа в гимназия в Торино, за да завърши подготвителния курс за университета, мечтите й постепенно се промениха. Приспособиха се към реалността. Въодушеви се от идеята да стане стюардеса в „Алиталия“, да си печели прехраната, като пътува по света. Професията не изискваше особени усилия, а когато завършеше гимназията, щеше да отговаря на всичките изисквания: беше хубава, с добри маниери, с необходимия ръст, знаеше руски и френски, имаше всичко... Оставаше й само да усъвършенства английския си.

- Татко, искам да отида в Англия, за да усъвършенствам английския си...

- Дума да не става.

На Стефано изобщо не му допадаше идеята дъщеря му да прекара живота си в самолети и по хотели, а и работата му се струваше несериозна. Нямаше нужда да ходи в Англия, за да научи английски, вече й плащаше уроците в една езикова школа. Нима не бе научила руски с частен учител? Нима не бе научила френски, без изобщо да е стъпвала във Франция? Соня познаваше добре баща си и избягваше директния сблъсък с него, но в действителност беше не по-малко упорита, когато беше убедена в това, което иска. Крушата не пада далеч от дървото...

Привлече майка си на своя страна и докато завършваше учението си, работеше от време на време във „Фиераторино“ – организацията, която се занимаваше с провеждането на конгреси и събития, като например прочутия Автомобилен салон. Соня направи първите си стъпки като стюардеса и дори като преводачка от руски на един шампионат по голф. Харесваше й да общува с различни хора. Интересуваше се не само от езиците, но и от културата и духа на хората, които ги говореха. Светът определено беше по-голям от малкия Орбасано и тази временна работа разширяваше хоризонта й. Постепенно мечтата й да стане стюардеса се превърна в мечта да преподава езици, или още по-добре – да бъде преводачка в някоя международна организация като ООН.

Като истински планинец, Стефано беше авторитарен и строг, но не и толкова твърдоглав, че да не си даде сметка за истинските нужди на дъщерите си. Беше изправен пред дилема, присъща на хората от неговото поколение: от една страна, искаше да контролира и да възпитава дъщерите си по традиционния начин (момичетата можеха да правят някои неща, докато момчетата можеха да правят всичко, което поискат), а от друга страна, виждаше, че времената се променят и че вече не става дума само да чакат да си намерят съпруг. А дори и в този случай беше по-добре да работят, за да не зависят от волята на мъжа си. Така че отстъпи под натиска на жена си, която държеше дъщерите й да имат професия, и се съгласи да поеме разходите за пътуването и учението на Соня в Англия. Не възнамеряваха обаче да изпратят дъщеря си да живее където и да е и при когото и да е. Избраха Кеймбридж, средище на най-добрите университети и колежи. Беше твърде млада и се нуждаеше от възможно най-добрата среда... Тя му благодари, като го прегърна и целуна, както когато беше малка, а мустаците му отново я погъделичкаха.

На 7 януари 1965 г. се сбогува със сестрите си и прегърна силно Сталин –старото куче, което й беше другар в игрите през цялото й детство. Родителите й я изпратиха на летището в Милано, което беше на един хвърлей от Орбасано. Утринната мъгла се вдигна и откри ясен и студен ден. Соня изпитваше едновременно вълнение, че ще пътува за пръв път сама, и страх от непознатото. Беше осемнайсетгодишна и животът беше пред нея. Живот, който дори в най-смелите си мечти не би могла да си представи.

„За тях само най-доброто.“ Стефано никога не се бе скъпил за дъщерите си. Ленъкс Кук Скул беше едно от най-престижните и скъпи езикови училища в Кеймбридж, разположено на красива, встрани от центъра улица. Гордееше се, че в него бе преподавал прочутият писател Е. М. Форстър, макар че в онези години е бил твърде стар и е ходел там само от време на време, за да изнесе някоя лекция. Срещу таксата за записване училището се ангажираше също да намери английско семейство, в чийто дом курсистът да живее под наем, стига да желаеше това.

В сравнение с Торино климатът в Кеймбридж се стори потискащ на Соня: студът се просмукваше в костите заради влагата, непрестанно ръмеше ситен дъжд и се смрачаваше в четири следобед. Освен това беше студ, който направо я пронизваше, защото от съображения за икономии радиаторите в къщата бяха изключени през по-голямата част от деня. За нейна изненада радиаторът в нейната стая работеше само с монети. Беше си мислела, че животът в дома на едно английско семейство е като при всяко италианско семейство, където всичко се споделяше. Причината беше, че не познаваше местните обичаи. Даването под наем на жилище беше просто бизнес и поради тази причина всичко се осчетоводяваше. С ужас откри, че трябва да плаща всеки път, когато искаше да се изкъпе, и че ще й излезе доста скъпо да поддържа нивото на хигиена, на което бе свикнала. Най-лошото обаче беше храната. Никога не бе яла варено зеле, нито месо с мармалад, нито омлет с картофи с гарнитура от... картофи. Когато сутрин ставаше и се озоваваше пред препечена филия с бял боб в доматен сос, й се отщяваше да яде. А препечената филия с меки лепкави спагети, които веднъж й поднесоха, й се стори безвкусна шега, макар че ,когато видя как останалите я захапват с апетит, осъзна, че в тази странна държава нещата просто са такива. Отгоре на всичко й беше трудно да се изразява: не беше в състояние да поддържа свободно разговор със семейството, при което живееше. В действителност знаеше по-малко английски, отколкото си бе въобразявала.

В началото реши, че никога няма да свикне. Беше стеснителна и това й пречеше да общува. Избягваше да се среща с други италианци, защото беше там, за да учи, а не да се забавлява. През първите дни се зае да разгледа града. Готическата катедрала на Кингс Колидж и реката, пълна с плоскодънни лодки с туристи, бяха любимите й места. Имаше обаче и много други интересни неща – като параклиса на Тринити Колидж със статуите и плочите в чест на известните личности, които бяха учили или пребивавали там, като Исак Нютон, лорд Байрон или самия Неру; „математическия мост“, първия мост в света, проектиран въз основа на анализ на математическите формули, които въздействат върху конструкцията му... Не й се стори странно, че Кеймбридж е смятан за един от най-красивите градове в Англия, но това беше слаба утеха за самотата й. След лекциите обикновено се разхождаше из централните улици. Понякога влизаше в някоя от многобройните книжарници, особено в онези, където имаше чуждестранна преса, за да прелисти италианско списание или вестник. Този бегъл досег с родината й действаше като балсам. Изпитваше такава носталгия, толкова тъгуваше за семейството си, че когато се връщаше в ледената си стая, изпадаше в дълбоко униние. „Как можа да ми хрумне да дойда да уча на подобно място?“ – питаше се тя, докато вдишваше от инхалатора.

Но колкото и стеснителна да беше, когато си осемнайсетгодишен, не е възможно да не завържеш приятелства в място като Кеймбридж, където всеки пети жител беше студент. Имаше от всички националности и раси и през свободното си време се занимаваха с всякакви дейности – спорт, драматично изкуство, слушане на музика на живо или излети до Орчард Ти Гардън – парк в едно идилично място, което сякаш беше извадено от роман на Томас Харди и в чието кафене предлагаха прекрасна торта със сирене. Именно те бяха придали на града тази космополитна, забавна и интересна атмосфера, с която Кеймбридж беше придобил световна известност. И мнозина от тях бяха като Соня, или с други думи – чужденци и без приятели. И те се нуждаеха едни от други.

Кристиан фон Щиглиц, студент от Германия, който учеше международно право в Кристи Колидж, й спомена за един ресторант, където човек можело да се нахрани прилично. Беше високо хубаво момче с очи с наситено син цвят и закачлив поглед, наполовина англичанин и наполовина германец, и говореше няколко езика, въпреки че предпочиташе италианския и френския. Също италианките и французойките, така че... какъв по-добър начин да съчетае полезното с приятното от това да наобикаля езиковите училища, пълни с хубави студентки! Именно така се запозна със Соня и я убеди да посети единственото място в Кеймбридж, където човек можеше да се нахрани добре. Не беше много скъп и се намираше сравнително близо до училището. „Варсити“ беше най-старият ресторант в града и беше прочут с това, че го бяха посещавали знаменити личности като принц Фейсал и Единбургския херцог по време на следването им. Десет години по-рано бе купен от едно кипърско семейство и оттогава предлагаше средиземноморски ястия на многобройната си клиентела, сред която имаше преподаватели и студенти. Намираше се в старинна сграда с тухлена фасада, боядисана в бяло, с два големи прозореца на горния етаж. Отпред имаше дискретна табела с името, изписано с черни букви. Помещението беше тясно, а от прозорците, които гледаха към улицата, се виждаха сградите на Емануел Колидж – друга институция със славно минало, където бе учил самият господин Харвард и която го бе вдъхновила да основе близо до Бостън университета, който носи името му.

Ресторантът бе истинско откритие за Соня и утеха за измъченото й небце. За пръв път, откакто бе дошла в Кеймбридж, опитваше храна, близка до италианската кухня. Скоро се пристрасти към мезетата, сред които имаше тарама – крем от разбит хайвер и лимон, към шишчетата, печени на скара с въглища, и специалитета на заведението – агнешко на фурна, което се топеше в устата като масло. Освен това харесваше атмосферата в ресторанта. Човек можеше да отиде без компания във „Варсити“ и да не се чувства сам. Няколко пъти се размина с едно момче, което по онова време леко накуцваше и винаги носеше куп книги. Провеждаше изследвания по космология в университета и години по-късно името му щеше да обиколи света. Казваше се Стивън Хокинг и също беше редовен посетител на „Варсити“.

Друг студент, който ходеше там, също щеше да стане световноизвестен, но по други причини. Соня го беше забелязала няколко пъти, защото обикновено сядаше с група буйни студенти на дълга маса близо до нейната. „Едно от момчетата се отличаваше по вида и обноските си – щеше да каже по-късно Соня. – Не беше толкова шумно като останалите, беше по-сдържано, по-вежливо. Имаше големи черни очи и прекрасна, едновременно простодушна и удивителна усмивка.“

Няколко дни по-късно, докато Соня обядваше с една приятелка швейцарка на втория етаж, го видя да се приближава към масата им в ъгъла заедно с Кристиан фон Щиглиц. След обичайната размяна на поздрави и шеги германецът й каза:

- Запознай се със съквартиранта ми, от Индия е, казва се Раджив...

Стиснаха си ръцете. „Когато погледите ни се срещнаха за пръв път, усетих как сърцето ми се разтуптя“ – щеше да каже по-късно Соня.

Раджив я беше наблюдавал през целия обяд, пленен от спокойната й красота.

- Харесва ли ти? – бе го попитал Кристиан. – Италианка е, познавам я.

- Тогава ни запознай.

Германецът се учуди, защото Раджив не беше сваляч, нито женкар; беше по-скоро сдържан и затворен. „Още щом я видях, разбрах, че тя е жената на живота ми“ – щеше да признае по-късно Раджив.

Същия следобед четиримата решиха да отидат в Или – градче на двайсетина километра от Кеймбридж, известно с великолепната си романска катедрала, издигната между зидовете на един бенедиктински манастир. Тръгнаха със стария син фолксваген на Кристиан, чийто покрив бе като надупчен от едра шарка. Виновникът за това беше Раджив, който се бе преобърнал два пъти с него, когато веднъж бе излязъл да го покара. Шофирането беше една от неговите страсти. Тъй като нямаха пари, за да го откарат за ремонт в сервиз, влязоха в колата и изправиха покрива с ритници. „Костенурката“ беше мечтата на всеки студент, защото му предоставяше възможност да се спаси от рутината и да се придвижва из страната когато и където пожелаеше.

В разходката до Или нямаше нищо изключително, но Раджив и Соня никога нямаше да я забравят. Беше ясен следобед и лъчите на слънцето галеха мъха по зидовете и осветяваха черните и блестящи от влага шистови плочи на покривите. Или беше прекрасно градче, в което се намираха най-много все още използвани средновековни сгради в цяла Англия. Вълшебно място, където човек можеше да се изгуби сред старинните къщи и градини и да се възхити на невероятни гледки към английските поля, които се разкриваха от високите кули. Кристиан, който вече беше идвал, им служеше за гид и им показваше най-красивите и романтични кътчета, подобно на фокусник, изваждащ от цилиндъра си истински чудеса. Беше един спокоен следобед, през който Раджив и Соня говориха малко, отдадени на чувството за пълнота, което ги преизпълваше. „Любовта на Раджив и Соня започна там, в градината на катедралата, в същия този момент. Беше нещо мигновено. Никога не бях виждал двама души да се свързват по този начин, и то завинаги. От този миг до деня на смъртта му бяха неразделни“ – спомняше си по-късно Кристиан.

Възможно ли е любовта да се роди толкова бързо, почти безцеремонно? Когато Раджив хвана ръката й, докато се разхождаха под сянката на вековните стени на катедралата, Соня не намери сили да я отдръпне. Понечи да го направи, но се отказа. Топлата му мека длан й вдъхваше сигурност и - защо да не го признае? – огромно и неизмеримо удоволствие. Сякаш цял живот бе чакала този съкровен допир. Не намери сила да отдръпне ръката си, въпреки че съзнанието й нашепваше, че трябва да го стори.

През следващите дни опита да се противопостави на това неконтролируемо чувство, което караше сърцето й да бие учестено и тревожно. Стремеше се да се овладее, да се предпази от пламъка, който усмивката на Раджив бе запалил в нея. Още от най-ранно детство я бяха учили, че жените не отстъпват пред ухажванията на първия срещнат мъж. А тя бе отстъпила, макар и само като бе оставила ръката си в неговата и се бяха разхождали, сякаш бяха открай време годеници. Не трябваше ли да бъде по-сдържана, да прикрива чувствата си, да поставя ухажорите си на изпитание? Всичко обаче, което се предполагаше, че трябва да направи, се взривяваше пред усмивката му, пред нежния му поглед, пред мекия му, почти треперещ глас, защото Раджив беше стеснителен почти колкото нея.

- Искаш ли да отидем днес следобед в „Орчард“?

- Не, благодаря, днес не мога – отвърна тя със свито гърло, неспособна да откъсне очите си от неговите.

- Само за малко, ще се върнем бързо...

Тя отказа отново, този път поклащайки глава, и се усмихна, сякаш за да не го обезкуражи, защото дълбоко в себе си желаеше да му каже „да“. Раджив не настоя - стоеше пред нея, без да знае как да реагира, нито къде да дене ръцете си, като срамежливо момче, което не знае как да приеме отказ. Не приличаше на италианските ухажори, беше по-скоро тяхна противоположност. Държеше се непохватно с момичетата, но това по-скоро засилваше чара му. Раджив не беше двуличен, нито вулгарен; словоохотливостта не беше неговата стихия. Беше сериозен младеж и усмивката му изглеждаше искрена. За Соня обаче винаги съществуваше съмнението... А ако иска да се възползва от нея?

Реши да не ходи известно време във „Варсити“, за да не го срещне отново. По-добре беше да действа решително. Животът й обаче отново ставаше сивкав както преди – безцветен и монотонен. Дали увлечението й по това момче не се дължеше на желанието й да не е сама? – питаше се тя в студената си стая, докато захапваше една ябълка. Как беше възможно чувството, което изпитваше, да е истинско, като двамата почти не бяха разговаряли? Можеше ли човек да обича нещо, което не познава? Всички тези въпроси се тълпяха в главата й, докато тя опитваше да убеди себе си, че това не е възможно, че въображението й си прави лоша шега с нея, че не изпитва нищо към това момче. После, в моменти на просветление, си даваше сметка, че той сигурно е много различен от нея във всичко. Беше от друга страна... и то каква страна! Нито от Европа, нито от Съединените щати, а от една далечна и екзотична страна, за която тя не знаеше почти нищо... Индиец, представете си! Мъж от друга раса, с леко тъмна кожа, който сигурно изповядваше различна от нейната религия и бе възпитан в други, почти средновековни традиции... Би било лудост да се влюби в такъв човек! – казваше си тя. Нима светът не беше пълен с истории за индийци и африканци, които се влюбваха в европейки, а после, когато се женеха за тях и ги отвеждаха в страните си, ги превръщаха в робини? И тогава тя си се представяше като временно увлечение на един източен принц или нещо подобно. И за момент забравяше всичко и отново ставаше това, което беше – италианска студентка, изгубена в Кеймбридж и чакаща с нетърпение да дойде ваканцията, за да се върне у дома и да сложи край на кошмарната самота и несигурност, които неусетно я превръщаха в зряла личност.

Споменът за онази усмивка обаче не можеше да бъде изтрит само с усилие на волята, сякаш беше достатъчно да натисне копче, за да заповяда на сърцето си да не чувства. Усмивката на Раджив се промъкваше през процепите на съзнанието й и при най-малкото невнимание от нейна страна отново завладяваше въображението й. И понеже беше много по-приятно да се отдава на мечтите си, отколкото да се бори срещу повелите на сърцето си, накрая тя даваше воля на мечтите си... Какво имаше в онази усмивка, която толкова я омайваше? Или я очароваха изисканите му маниери и начинът му на изразяване, осанката му на източен принц? Раджив говореше превъзходен английски, сякаш винаги бе живял в Кеймбридж. Беше любезен и галантен по леко старомоден начин – качества, които бяха рядко срещани сред останалите студенти. Кристиан, който го познаваше вече от няколко месеца, чак сега бе научил, че е внук на първия министър-председател на Индия, а това беше нещо, което впечатляваше или поне разпалваше любопитството също толкова, колкото и фактът, че Раджив не му го беше казвал досега. На всеки, който го попиташе, Раджив обясняваше, че фамилията му няма никаква връзка с тази на Махатма Ганди, но премълчаваше роднинството си с Неру. Всъщност в Англия най-много му харесваше спокойствието, което му предоставяше анонимността. През целия си живот бе възприеман като внука на първия управник на независима Индия, превърнал се в икона за милиони хора. Сега искаше да се наслади максимално на възможността да бъде самият себе си.

Въпреки социалното си положение финансите му бяха ограничени. Искаше му се да я покани в „Цветя на злото“ - един от нощните клубове, където можеха да слушат музика на живо, но бюджетът не му го позволяваше. Кристиан се учудваше на огромната разлика между двете големи групи азиатски студенти в Кеймбридж – пакистанците и индийците. Първите обикновено имаха много пари и ги харчеха с пълни шепи, докато индийците живееха на границата на бедността. Причината беше в ограниченията, наложени от индийското правителство върху покупката на валута – индийските граждани не можеха да обменят повече от 650 лири при всяко пътуване извън страната. „Красотата на Кеймбридж се състоеше в това, че премахваше социалните и икономически различия“ – спомняше си Кристиан.

Нощният живот практически не съществуваше, защото затваряха вратите на колежите в единайсет вечерта. Студентите излизаха през деня и развлеченията бяха простички: излети, разходки с лодка по река Кам, събирания в квартирите... Когато Раджив й предложи за втори път да излязат, тя прие и слушаха музика в малкото студентско жилище, в което той живееше с Кристиан и което беше претъпкано с приятели и плочи. В края на деня Соня беше убедена, че Раджив наистина я обича. Дори й ставаше жал, като го виждаше толкова влюбен и безсилен да изрази чувствата, които бушуваха в него. В този ден не бяха взели велосипедите си, защото валеше, затова той я изпрати пеша до квартирата й, която се намираше сравнително далече, близо до центъра. Бяха така погълнати от разговора, че скитаха дълго из пустия град, докато той й разказваше за себе си. Призна, че му харесва да живее в Англия, защото тук се чувстваше свободен за пръв път в живота си. Разказа й, че от малък винаги е бил придружаван от охраната в къщата в центъра на Делхи, където дядо му бе упражнявал поста на министър-председател. Сподели с горчивина, че принадлежността му към толкова високопоставено семейство ограничавала свободата му и никога не знаел кои са негови истински приятели, защото хората се сприятелявали с него заради близостта му до властта. И че изпитал невероятно усещане, когато за пръв път шофирал стария фолксваген на Кристиан – тогава се почувствал свободен както никога дотогава. Разказа й за смъртта на баща си преди четири години. За кончината на дядо си предната година, която го потопила в дълбока скръб, защото го обичал като втори баща. „Да, спомням си“ – каза плахо Соня. Наистина си спомняше смътно, че бе видяла по телевизията кадри от грандиозното, тържествено и тъжно погребение на Неру.

Раджив й говореше по малко за всичко, смесваше всичко, объркваше спомени с желания, отчаяния с надежди, копнежи със страдания. Соня осъзна, че той не само беше от различна раса и националност, но и принадлежеше към свят, до който тя никога не се бе докосвала и за който нямаше дори бегло познание. Това, което най-много я отдалечаваше от него, не беше фактът, че е от Индия, а беше орбитата, в която той се движеше и която беше толкова далече от живота на една италианка от Орбасано, колкото Луната от Земята. Всичко ги разделяше и въпреки това, а може би точно заради това, взаимното привличане беше още по-силно. За него тя въплъщаваше всичко онова, за което той копнееше: да има нормален живот. Не беше индийка, не беше англичанка, не беше разпознаваема на нито едно стъпало на социалната йерархия. Тя представляваше анонимността на средната класа, или с други думи, свободата – онова, за което най-много копнееше едно двайсет и една годишно момче, отгледано в златна клетка.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: