Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Червеноризци

Джон Скалзи

Мичман Ендрю Дал току-що е бил назначен на флагмана на Общовселенското обединение, капитален кораб „Дръзки“. Постът му е престижен и животът не би могъл да бъде по-прекрасен... макар че на борда се случват множество извънредно странни събития...

 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Мичман Ендрю Дал току-що е бил назначен на флагмана на Общовселенското обединение, капитален кораб „Дръзки“. Постът му е престижен и животът не би могъл да бъде по-прекрасен... макар че на борда се случват множество извънредно странни събития...

• всяка изследователска мисия включва смъртоносен сблъсък с извънземни сили;

• капитанът на кораба, научният офицер и красавецът лейтенант Керенски винаги преживяват тези сблъсъци;

• за съжаление, всеки път загива поне по един от нижестоящите членове на екипажа.

Надали е изненадващо колко енергия влага екипажът за избягване на всяка цена на назначенията в състава на изследователски мисии. Съдбата на Ендрю може и да е решена... но той се натъква на безценно сведение, което променя всичко и предлага на него и приятелите му червеноризци шеметна, рискована възможност да спасят собствения си живот...

Откъс от книгата

Пролог

Свит на върха на голяма скала, мичман Том Дейвис се взираше през просторната пещера към капитан Люсиъс Абърнати, научен офицер К’ийнг и старши инженер Пол Уест, кацнали на втора, по-голяма канара. Помисли си: „Пфу, гадна работа.“

– Борговиански земни червеи! – възкликна капитан Абърнати и удари с отворена длан по канарата си. – Трябваше да се сетя!

„Трябваше да се сетиш ли?! Че как си могъл да не се сетиш?“ – помисли си мичман Дейвис и погледна към обширния прашен под на пещерата, по чиято образувана от ситна пудра повърхност тук и там мърдаха едва забележими гърбици, отбелязващи движенията на едрите, хищни червеи.

Когато се натъкнаха на пещерата, Дейвис бе казал на Чен, другия член на екипажа, с когото бяха в състава на изследователската мисия:

– Не мисля, че би трябвало просто да влизаме тук с танцова стъпка!

Абърнати, К’ийнг и Уест вече бяха нахлули вътре – при все факта, че Дейвис и Чен поне по идея се явяваха тяхно охранително звено.

Чен, който беше нов, изсумтя:

– О, хайде де! Това е просто пещера. Какво толкова може да срещнем вътре?

– Мечки? – бе предположил Дейвис. – Вълци? Произволен брой едри хищници, които смятат пещерите за убежище от природните стихии? Никога ли не си ходил на къмпинг?

– На тази планета няма мечки – беше заявил Чен, без изобщо да схваща за какво му говори партньорът му. – Освен това имаме пулсови пистолети. Хайде де! Това ми е първата мисия. Не искам капитанът да се чуди къде съм! – и се втурна след офицерите.

От скалата си Дейвис надзърна надолу към прашното размазано петно на пода на пещерата, единствена останка от Чен. Червеите, призовани от звука на стъпките на хората по пода на пещерата, бяха изкопали тунел под него и го бяха дръпнали долу, оставяйки подире си само отекващите писъци на мичмана. И петното.

„Е, това не е съвсем вярно“ – помисли си Дейвис, надзъртайки по-навътре в пещерата, където едва се забелязваше търкулналата се там ръка, все още стиснала полагаемия се на Чен пулсов пистолет, който, както се оказа, не му бе свършил абсолютно никаква работа.

Почвата потрепна и ръката внезапно изчезна.

„Добре, сега вече е вярно“ – каза си Дейвис.

– Мичман! – подвикна капитан Абърнати. – Стой на мястото си! Всяко движение по земята ще призове червеите! Ще те изядат на секундата!

„Благодаря за безполезната и очевидна вест, магаре такова!“

– помисли си Дейвис, но не го каза на глас, понеже беше само мичман, а Абърнати – капитан. Вместо това отвърна:

– Слушам, капитане!

– Добре – заяви Абърнати. – Не ми се ще да хукнеш да се спасяваш и да те спипат онези ми ти червеи! Баща ти никога не би ми го простил!

„Какво?!“ – помисли си младежът и внезапно си спомни, че капитан Абърнати е служил на „Бенджамин Франклин“ под командването на баща му. Злощастният „Бенджамин Франклин“. Нещо повече, именно бащата на Дейвис бе спасил Абърнати, по онова време редник – като метнал лишеното му от съзнание тяло в спасителната капсула, преди и самият той да скочи вътре и да я изстреля точно преди корабът зрелищно да се взриви около тях. Дрейфували в Космоса в течение на три дни и преди да ги спасят, годният за дишане въздух в спасителната лодчица почти свършил.

Дейвис поклати глава. Беше много странно, че тази подробност относно Абърнати цъфна в съзнанието му точно сега, особено като се имат предвид обстоятелствата.

Сякаш по даден знак, капитанът се обади:

– Баща ти едно време ми спаси живота, нали знаеш?

– Знам... – поде Дейвис и за малко да се капичне от върха на скалата си, тъй като земните червеи внезапно ѝ се нахвърлиха и я разлюляха.

– Дейвис! – възкликна Абърнати.

Младежът се присви и се прилепи към скалата, за да държи центъра на общата тежест по-ниско. Стрелна с поглед капитана, който в момента се съвещаваше с К’ийнг и Уест. И без да е способен да ги чува, Дейвис знаеше, че си припомнят какво им е известно за борговианските земни червеи и се опитват да съчинят план за неутрализирането на тварите, който да им позволи да прекосят пещерата до безопасно място и да стигнат до залата, в която се помещаваше древният Централен компютър на борговианците, който пък можеше да им даде някаква улика за изчезването на тази мъдра и загадъчна раса.

„Наистина трябва да започнеш да се фокусираш върху настоящото си положение“ – посъветва Дейвис тихо гласче в главата му и той отново поклати глава. Съветът не беше за изхвърляне – чудно защо мозъкът му бе избрал такъв странен момент за стоварването на цял наръч несвързана с настоящето информация, която в момента не му вършеше никаква работа.

Червеите пак разлюляха скалата. Младежът се вкопчи в нея колкото му държаха пръстите и видя, че Абърнати, К’ийнг и Уест се разгорещяват още повече в опита си да разрешат проблема.

А Дейвис внезапно бе осенен от мисъл. „Ти си част от охраната – твърдеше мисълта. – Имаш пулсов пистолет. Можеш просто да изпариш тия твари!“

Мичманът щеше да се удари по челото, но червеите вече и бездруго вършеха тази работа, като люлееха скалата и го блъскаха в нея. Разбира се! Пулсовият пистолет! Той посегна към колана си да извади оръжието от кобура. Докато го правеше, друго гласче в главата му се зачуди защо, ако всъщност решението на проблема беше толкова просто – например да изпарят червеите, – капитан Абърнати или някой от другите офицери вече не му бяха наредили да го направи.

„Май имам доста гласове в главата днес“ – сподели трето гласче с Дейвис. Той пренебрегна точно този говорител в главата си и се прицели в подвижна гърбица прахоляк, която се носеше към скалата му.

– Дейвис! Не!

Викът на Абърнати отекна точно в момента, когато мичманът стреля, изпращайки в прашното хълмче пулсов лъч от кохерентни, разрушителни частици.

Изпод прахоляка се разнесе остър крясък, последван от яростни гърчове, на свой ред последвани от зловещ тътен, последван от кипването на пода на пещерата вследствие изригналите изпод пръстта дузини червеи.

Научен офицер К’ийнг надвика неизмеримата шумотевица на гърчещите се твари:

– Пулсовият пистолет не е ефективен срещу борговианските земни червеи! Честотата на изстрела ги побърква! Мичман Дейвис, ти току-що повика всеки един червей в района!

„Дали не можеше да ми го кажеш, преди да стрелям? – искаше да изкрещи Дейвис. – По време на инструктажа за мисията можеше да споменеш, че – между другото – не бива да се стреля с пулсов пистолет по борговиански земен червей, нали? На борда на кораба? Докато обсъждахме кацането на Борговия? На която има шибани земни червеи?“

Мичманът не кресна нищо такова срещу К’ийнг, понеже знаеше, че няма начин офицерът да го чуе, а и освен това вече беше твърде късно. Беше дръпнал спусъка. Червеите се бяха пощурили. Най-вероятно някой щеше да умре.

Нищо чудно това да се окажеше мичман Дейвис.

Младежът се взя в Абърнати през шумотевицата и прахоляка. Капитанът го съзерцаваше на свой ред, а загрижеността се бе загнездила в сбръчканата му вежда. И в този миг Дейвис се запита дали преди тази мисия Абърнати изобщо някога е разговарял с него.

О, нямаше начин да не е – те с баща му бяха близки още от взрива на „Франклин“. Бяха приятели. Добри приятели. Беше вероятно дори Абърнати да е познавал самия Дейвис като малък и нищо чудно да е дръпнал някоя и друга връзка, за да даде на сина на приятеля си възможност да служи на борда на „Дръзки“, флагмана на Общовселенското обединение. Капитанът надали би могъл да прекарва кой знае колко време с Дейвис – нямаше да е редно да си избира любимци сред подчинените си, – но несъмнено би трябвало да са разговаряли. Да са разменили все някое и друго слово. Примерно Абърнати да попита как е бащата на Дейвис. Или да си кажат една-две думи по време на някоя друга изследователска мисия.

Младежът не се сещаше за нито един път.

Внезапно шумотевицата спря. Червеите явно се оттегляха под пръстта също тъй внезапно, както се бяха разбушували. Прахолякът се слегна.

– Изчезнаха! – чу се да казва Дейвис.

– Не – отвърна Абърнати. – Прекалено са умни, за да се откажат!

– Мога да стигна до входа на пещерата! – чу се да възкликва мичманът.

– Стой на мястото си, моряко! – нареди Абърнати. – Това е заповед!

Но Дейвис вече беше скочил от скалата си и тичаше към входа на пещерата. Някаква част от съзнанието му виеше от ирационалността на това действие, но останалите му части не ги беше грижа. Знаеше, че трябва да се движи. Беше почти като принуда. Сякаш нямаше избор.

Абърнати изкрещя: „Не!“, кажи-речи, на забавен кадър и Дейвис бе изминал половината разстояние, което се простираше пред него. След това пръсттакипна, когато, подредени в полукръг, земните червеи се нахвърлиха нагоре и срещу младежа.

И именно в този миг, докато даваше на заден и на лицето му се изписваше изненада, всъщност редник Дейвис бе сполетян от Божието откровение.

Това беше главният миг в живота му. Причината да съществува. Всичко, което бе сторил досега, всичко, което бе представлявал, казал или желал, го бе довело до именно този момент – да отстъпва заднешком, докато борговианските земни червеи копаят през пръстта и цепят въздуха, за да го докопат. Това беше съдбата му. Неговата орис.

За секунда и докато се взираше в острите като игли зъби, гърчещи се в доста еволюционно подозрителната въртяща се челюст на земния червей, мичман Том Дейвис видя бъдещето. В него изобщо не ставаше и дума за мистериозното изчезване на борговианците. Оттук насетне повече никой нямаше и да спомене за тази древна раса.

Бъдещето беше свързано с него самия – или по-скоро с онова, което неминуемата му смърт щеше да причини на баща му, сега адмирал. Или дори по-скоро с какво смъртта му щеше да промени отношенията между адмирал Дейвис и капитан Абърнати. Младежът съзря сцената, в която Абърнати съобщаваше на адмирала за смъртта на сина му. Видя как шокът се превръща в гняв и как приятелството между двамата се изпарява. Яви му се сцената, в която пехотинците на Общовселенското обединение арестуват капитана по скалъпено обвинение в убийство поради небрежност, подхвърлено от адмирала.

Съзря военния съд и как научен офицер К’ийнг, в ролята на съветник на Абърнати, зрелищно пречупва адмирала на свидетелската скамейка, като го кара да признае, че всичко това се случва заради загубата на сина му. Дейвис видя баща си драматично да протяга ръце и да моли за прошка мъжа, когото бе арестувал по лъжливо обвинение. Съзря и как капитан Абърнати му прощава в стоплящо сърцето сдобряване направо там, насред съдебната зала.

Беше страхотна история. Велика драма!

И всичко зависеше от него. От този момент. И тази орис. От съдбата на мичман Дейвис.

Той обаче си помисли: „Майната му на всичко, искам да живея!“, и рязко зави, за да избегне настъпващите твари.

Да, но взе, че се препъна, и един от земните червеи му отхапа лицето, така че редникът все пак умря.

От наблюдателницата си до К’ийнг и Уест капитан Люсиъс Абърнати безпомощно гледаше как Том Дейвис пада плячка на земните червеи. Усети нечия ръка да поляга на рамото му. Принадлежеше на старши инженер Уест, който каза:

– Съжалявам много, Люсиъс! Знам, че ти беше приятел.

– Повече от приятел – отвърна Абърнати, преглъщайки мъката си. – Беше и син на мой приятел. Видях го как израства, Пол. Използвах връзки, за да го докарам на „Дръзки“. Обещах на баща му, че ще се грижа за него! И го правех. От време на време проверявах как я кара. Никога не съм показвал предпочитания, разбира се. Но го наглеждах!

– Адмиралът ще бъде смазан – отбеляза научен офицер К’ийнг. – Редник Дейвис беше единствено дете на баща си и покойната му съпруга.

– Да – съгласи се Абърнати. – Много тежко ще бъде!

– Вината не е твоя, Люсиъс – утеши го Уест. – Не си му нареждал да стреля с пулсовия пистолет. Нито пък да се втурва презглава!

– Вината не е моя – призна капитанът. – Но отговорността е!

С тези думи се премести на най-далечния край на канарата, където потърси уединение.

– Исусе Христе – промърмори Уест на К’ийнг, след като капитанът се отдръпна, останаха сами и най-сетне можеше да говори свободно. – Що за идиот стреля с пулсов пистолет в пода на пещера, гъмжаща от земни червеи? И след това се опитва да я пресече тичешком? Може и да бил син на адмирал, но не беше много умен!

– Наистина извади лош късмет –съгласи се К’ийнг. – Добре известни са опасните черти на борговианските земни червеи. Чен и Дейвис – и двамата трябваше да са по-добре подготвени.

– Хич не го бива младото поколение! – заключи Уест.

– И това е вярно – въздъхна научният офицер. – Тъй или иначе обаче тази и другите ни скорошни мисии са свидетели на тъжна и осезаема загуба на животи. Независимо дали са достойно подготвени или пък през пръсти, фактът си е факт: нуждаем се от още нови членове на екипажа!

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: