Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Черният орден

Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел

Високо в Хималаите един манастир е завладян от кървава лудост. Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра. В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство. В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр. Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни - тайната за произхода на живота.

  • Корица: Мека
  • Страници: 495
  • Тегло: 0.340 кг
  • Издадена: 2007 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Джеймс Ролинс
 

Наличност: Да

14,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

До края на света и обратно по следите на най-озадачаващата научна загадка!

Безмилостно преследване на четири континента.

Високо в Хималаите един манастир е завладян от кървава лудост. Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра. В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство. В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр. Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни - тайната за произхода на живота.

Древен мит. Съвременна наука. Нова господарска раса.

ГОТВЕТЕ СЕ ЗА АРМАГЕДОН!

Биография и факти за автора

Джеймс РолинсДжеймс Ролинс, Джеймс Клемънс или както всъщност е истинското му име – Джим Чайковски е американски автор на трилъри и приключенски бестселъри, който е по-известен с псевдонимите си.

Роден е през 1961 година в Чикаго, но живее в Сакраменто, Калифорния, където като по-млад притежава собствена ветеринарна клиника. По професия е ветеринарен лекар, но след 2000 година спира да се занимава с това, за да се отдаде напълно на писателството. Джим Чайковски е професионален леководолаз и любител спелеолог, което често се споменава в творчеството му.

Под псевдонима Джеймс Клемънс издава сериите „Забранен и заточен“ и „Божествен свят“. По-известен обаче е с името Джеймс Ролинс, с което е публикувал не една поредица като „Тъкър Уейн“, „Орденът на Сангвинистите”, „Джейк Ренсъм”, "Сигма". Известни са и самостоятелните му романи „Последната тайна на Земята“, „Кръвта на Сатаната“, „Триъгълникът на дракона“, „Амазония“, „Айсбергът на смъртта“ и „Олтарът на Рая“. През 2007 година е нает да напише роман по сценария към четвъртия филм за Индиана Джоунс „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“.

Откъс от книгата

ЧЕРНИЯТ ОРДЕН

ДЖЕЙМС РОЛИНС

 

БЕЛЕЖКИ ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ АРХИВИ

През последните месеци на Втората световна война, която Германия губи, между съюзниците победители избухва друга война - разграбването на технологиите, разработени от нацистките учени. В това надбягване британци, американци, французи и руснаци участват самостоятелно, всяка страна сама за себе си. Откраднати са множество патенти - за електронни лампи, за нови химикали и пластмаси, дори за пастьоризиране на мляко чрез ултравиолетова светлина. Ала много от най-интересните патенти потъват в кладенеца на дълбоко засекретени проекти като операция "Кламер", благодарение на която стотици от най-добрите учени на нацистка Германия са вербувани и тайно откарани в САЩ.

Германците не се разделят охотно с технологията си. Правят всичко възможно да опазят тайните си с надеждата, че Райхът ще се възроди. Убиват учени, разрушават лаборатории, документацията по разработките се крие в пещери, на дъното на езера или в недрата на крипти. Само и само изследванията да се опазят от съюзниците.

Мащабите са изненадващи. Изследователските и оръжейни лаборатории на нацистите са стотици, много от тях са построени под земята, пръснати са из цяла Германия, също в Австрия, Чехословакия и Полша.

Една от най-тайнствените се помещавала в преустроена мина край Бреслау Вроцлав. Тамошният изследователски проект носи кодовото име "Die Glocke" - "Камбаната". Местното население съобщава за странни светлини и още по-странни болести и смърт.

Руските войски първи стигат до мината. И я заварват изоставена. Всичките шейсет и двама учени били застреляни. Колкото до самото устройство... то било изчезнало.

Само едно нещо се знае със сигурност - Камбаната била истинска.

 

БЕЛЕЖКИ ОТ НАУЧНИТЕ АРХИВИ

Животът е по-странен от всяка художествена измислица. Всички дискусии в тази книга за квантова механика, интелигентен дизайн и еволюция се основават на реални факти.

 

1945

4 МАЙ, 06:22

БРЕСЛАУ, ПОЛША

Тялото се поклащаше в кишавата мътилка, която се плискаше в канализацията. Труп на момче, подут и нагризан от плъхове, без ботушите, панталона и ризата. Нищо не отиваше нахалост в обсадения град.

Обергрупенфюрерът от СС Споренберг се провря покрай трупа, като разплискваше мръсотия. Леш и изпражнения. Кръв и карантии. Мокрият шал, стегнат около носа и устата му, почти не спираше вонята. До това се беше свела великата война. Неустрашимият немски воин да пълзи през каналите, за да избяга. Но заповедите си бяха заповеди.

Горе някъде трясъкът на руската артилерия засипваше града. Всяка експлозия отекваше в червата му. Руснаците бяха пробили през портите, бомбардирали бяха летището и сега танкове напредваха по калдъръмените улици, а на Кайзерщрасе кацаха транспортни самолети. Главната улица беше превърната в писта, две успоредни редици варели със запалена нафта очертаваха границите й и одимяваха допълнително астматичното утринно небе, до което зората не смееше да припари. Бой се водеше за всяка улица, за всяка къща, от тавана до мазето.

"Всяка къща - крепост".

Това гласеше последната заповед към населението на Гаулайтер Ханке. Градът трябвало да издържи колкото се може по-дълго. Бъдещето на Третия райх зависеше от това.

И от Якоб Споренберг.

- Mach schnell - подвикна той.

Четиринадесет души от Sicherheitsdienst - Специалните евакуационни части - вървяха след него, газеха до колене в смрадливата вода.

Всички бяха въоръжени. Всички бяха облечени в черно. Всички носеха тежки раници. В средата на колоната четирима от най-едрите, бивши норвежки докери, носеха големи сандъци.

Имаше си причина руснаците да атакуват този град дълбоко в Судетите, на границата между Германия и Полша - укрепленията на Бреслау спираха достъпа на запад. През последните две години затворници от концентрационния лагер в Грос-Розен буквално бяха издълбали едно от съседните възвишения. Тунели с дължина стотици километри, къде взривявани, къде изсичани на ръка, в името на таен проект, заровен далеч от любопитните очи на съюзниците.

Die Riese - Великана.

И въпреки това бяха плъзнали слухове. Сигурно някой местен селянин се беше изпуснал за болестта, налегнала внезапно дори хора, които не бяха припарвали до комплекса в мината Венцеслас, а просто имаха злощастието да живеят в околността.

Ако само им беше останало време да довършат изследването...

Въпреки това Якоб Споренберг изпитваше съмнения. Той съвсем не знаеше всичко за тайния проект, всъщност знаеше кажи-речи само кодовото му име - Хронос. Но му стигаше и онова, което знаеше. Беше виждал телата на хората, използвани при експериментите. Чувал беше писъците.

Мерзост.

Само с тази дума можеше да го определи и от нея кръвта му се смразяваше.

Нямаше никакви затруднения с екзекуцията на учените. Шестдесет и двамата мъже и жени бяха изведени навън и застреляни с по два куршума в главата. Никой не биваше да узнае какво се е вършело в недрата на мината Венцеслас... нито какво е било открито. Само един от учените беше пощаден.

Доктор Тола Хирцфелд.

Якоб я чуваше как цапа тромаво във водата зад него със стегнати с белезници на гърба ръце - влачеше я един от хората му. Беше висока, към трийсетте, с малки гърди и възширока талия, но пък краката й бяха хубави. Косата й беше права и черна, кожата - млечнобяла след месеците, прекарани под земята. И нея трябваше да я застрелят като другите, но баща й, оберарбайтелайтер Хюго Хирцфелд, отговорникът за проекта, накрая все пак беше показал развалената си смесена кръв, наполовина еврейския си произход. Опитал се беше да унищожи документацията с резултатите от изследванията, но един от пазачите го беше убил, преди да взриви подземния си кабинет. За късмет на дъщеря му, някой, който познаваше основно Die Glocke, трябваше да остане жив, та работата по проекта продължи. Гений като баща си, тя познаваше изследванията по-добре от всички.

Ала нямаше да им съдейства доброволно.

Огън пламваше в очите й всеки път, когато Якоб я погледнеше. Той усещаше омразата й като топлината от отворена пещ. Но щеше да им съдейства... също като баща си преди. Якоб знаеше как да се оправя с евреи, особено с такива със смесена кръв. Mischlinge. Те бяха най-лошите. Само отчасти евреи. Имаше поне няколкостотин Mischlinge на военна служба в Райха. Еврейски войници. Редки изключения в нацисткия закон бяха позволили на такива мелези да запазят службата си, а следователно и живота си. За това се изискваше специално разрешение. Такива Mischlinge обикновено се оказваха сред най-яростните войници, навярно в стремежа си да докажат, че са верни на Райха, а не на расата си.

Само че Якоб се отнасяше с недоверие към тях. И ето че бащата на Тола бе доказал основателността на съмненията му. Опитът му за саботаж не го беше изненадал. На евреите не биваше да се вярва, те трябваше да се изтребват - и толкова.

Специалното разрешително на Хюго Хирцфелд беше подписано от самия фюрер и включваше не само доктора и дъщеря му, но и възрастните му родители. И макар Якоб да нямаше никакво доверия на Mischlinge, на фюрера вярваше безпрекословно. Заповедите му бяха съвсем категорични - от мината да бъдат евакуирани необходимите за продължаване на работата ресурси, останалото да се унищожи.

Което означаваше да оставят дъщерята жива.

Както и бебето.

Новороденото момченце беше повито добре и настанено в една от раниците. Еврейче на няма и месец. Бяха му дали леко успокоително, за да спи, докато стигнат до безопасно място.

Вътре в детето гореше сърцето на мерзостта, истинският източник на погнусата, от която му се обръщаше стомахът. Всички надежди на Третия райх лежаха в мъничките му ръчички - ръцете на едно невръстно еврейче. Само при мисълта за това му се гадеше. По-добре да бяха набучили детето на щик. Но заповедите са си заповеди.

Виждаше и как Тола гледа детето. Очите й блестяха със смесица от огън и скръб. Тола не само беше помагала в изследванията на баща си, но се беше грижила за детето - приспиване, хранене, нещо като приемна майка. То беше и единствената причина да се съгласи да им съдейства. Едва след като заплашиха, че ще го убият, тя отстъпи пред исканията на Якоб.

Някъде горе се чу рев на огнехвъргачка, трусът ги събори на колене и всички звуци заглъхнаха до сонорно бучене. В цимента плъзнаха пукнатини, по главите им се посипа прах.

Якоб се изправи и изпсува.

Първият му заместник Оскар Хенрикс го настигна и посочи напред към едно разклонение.

- Трябва да тръгнем по този тунел, обергрупенфюрер. Това е стар водоотвод. Според картата на градската канализация водосборът му е при реката, недалеч от Катедралния остров.

Якоб кимна. Близо до острова трябваше да ги чакат две моторници с камуфлажна окраска, управлявани от друг отряд на евакуационните части. Малко оставаше.

Ускори крачка. Чуваше тътена на руските бомбардировачи. Подновената атака беше знак, че руснаците са на път да превземат града. Гражданите на Бреслау щяха да се предадат всеки момент.

Стигна до разклонението и с облекчение се измъкна от мръсната вода и стъпи на циментовия перваз. Ботушите му жвакаха. Вонята на разложение стана още по-силна, сякаш канализацията се опитваше да ги прогони, и него, и хората му, от дълбините си.

Освети с фенерчето си циментовия водоотвод. Тук въздухът не беше ли малко по-свеж? Тръгна с подновени сили. Бягството им беше към края си, а с него и мисията им. Отрядът му щеше да е прекосил наполовина Силезия, преди руснаците да се доберат до подземния лабиринт от миши дупки, който беше останал от мината Венцеслас след експертната намеса на Якоб. Като допълнителни екстри по посрещането, Якоб беше заложил в лабораториите няколко хитроумни капана. Руснаците и техните съюзници щяха да намерят в планината единствено смърт.

С тази задоволителна мисъл Якоб бързаше напред, зажаднял за свеж въздух. Циментеният тунел постепенно се спускаше. Хората му ускориха крачка, пришпорени от внезапното затишие между артилерийските залпове.

Трябваше да бързат. Реката нямаше да остане неохранявана още дълго.

Сякаш усетило тревогата му, новороденото заплаха тихо, мрънкаше замаяно. Действието на успокоителното отслабваше. Якоб беше предупредил санитаря на отряда много да внимава с дозировката. Не смееха да рискуват живота на детето. Но май се бяха презастраховали.

Плачът стана по-силен.

Единичен артилерийски взрив изтрещя някъде на север.

Детето се разврещя. Крясъците му отекваха в каменното гърло на тунела.

- Укроти го! - заповяда той на войника, който носеше детето.

Войникът, тънък като тръстика и пребледнял като платно, смъкна раницата от рамото си, при което събори черното си кепе. Опита се да извади момченцето, но само го разплака още повече.

- Дайте на мен - примоли се Тола и се задърпа от мъжа, който я държеше за лакътя. - За мен плаче.

Кльощавият войник погледна Якоб. Горният свят беше потънал в тишина. Долу, при тях, писъците продължаваха.

Якоб се намръщи, после кимна.

Махнаха белезниците на Тола. Тя разтърка китките си и посегна към детето. Войникът охотно й предаде товара си. Тя гушна детето и го залюля нежно. Приведе се над него, така че лицата им почти се допряха. Успокоителни звуци, без думи и пълни с утеха, шепнешком си проправиха път през крясъците на бебето. Цялото й същество се разтопи сякаш и се отля по формата на детето.

Писъците бавно преминаха в тих плач.

Доволен, Якоб кимна на пазача на Тола. Той вдигна люгера си и го притисна в гърба й. Вече по-спокойно и най-важното - в тишина, групата продължи пътя си през подземния лабиринт под Бреслау.

Скоро миризмата на пушек надви вонята на каналите. Фенерчето на Якоб освети димната завеса в края на водоотвода. Артилерията все така мълчеше, но престрелките продължаваха почти без прекъсване - главно на изток. Чуваше се и плисък на вода.

Якоб даде знак на хората си да спрат, а на радиста махна към изхода.

- Дай сигнал на лодките.

Войникът кимна отсечено, затича напред и изчезна в пълния с дим сумрак. След секунди няколко присвятвания предадоха кодирано съобщение на лодките да прекосят канала към тях.

Якоб се обърна към Тола. Детето се беше укротило и май спеше.

Тола срещна погледа му, без да трепне.

- Знаеш, че баща ми беше прав - каза му с тиха убеденост. Погледът й се плъзна към запечатаните сандъци, после се върна към него. - Виждам го по лицето ти. Онова, което направихме... Не биваше. Прекалихме.

- Такива решения не зависят нито от теб, нито от мен - отговори Якоб.

- А от кого?

Якоб поклати глава и понечи да се обърне. Хайнрих Химлер лично му беше дал заповедите. Не беше негова работа да ги поставя под съмнение. Продължаваше да усеща погледа на жената върху себе си.

- Това е срещу Бога и природата - прошепна тя.

- Лодките идват - извика радистът и това му спести необходимостта да отговори.

Якоб излая няколко последни заповеди и поведе хората си по тунела, който излизаше на стръмния бряг на река Одра. Вече губеха прикритието на тъмнината. На изток светлееше изгревът, но тук над водата висеше плътен облак от черен дим, който щеше да ги прикрива поне до известна степен.

Но за колко още?

Стрелбата все така припукваше игриво като фойерверки по случай разрушението на Бреслау.

Отърсил се най-после от смрадта на каналите, Якоб свали мократа си маска и пое дълбоко въздух. Плъзна поглед по оловносивите води. Две ниски седемметрови лодки прекосяваха реката, двигателите им мъркаха тихо. На борда на всяка, под относителното прикритие на зелени брезенти, стърчаха по две картечници MG-42.

Зад лодките прозираше тъмната маса на острова.

Катедралният остров не беше остров в истинския смисъл на думата, защото през деветнайсети век беше натрупал достатъчно наноси, които да го свържат с отсрещния бряг.

Изумруденозелен мост от ковано желязо, датиращ от същото време, го свързваше с отсамния бряг. Двете моторници тъкмо заобикаляха каменните му колони.

Якоб вдигна очи, привлечен от ослепителен лъч слънчева светлина, който се целеше сякаш в двете източени кули на катедралата, дала името на острова. Тя беше само една от няколкото църкви, построени на това малко парче земя.

Думите на Тола Хирцфелд още звучаха в главата му.

"Това е срещу Бога и природата".

Утринният хлад проникваше през подгизналите му дрехи и настръхналата му кожа студенееше. С нетърпение чакаше да се махне оттук, да отиде някъде далеч, където ще е в състояние да заличи от спомените си изминалите дни.

Първата лодка стигна до брега. Доволен, че вече има какво да отвлече мислите му, и още повече - че се движи, той пришпори хората си да натоварят сандъците.

Тола застана встрани с бебето в ръце, пазена зорко от един от войниците. И нейният поглед беше привлечен от грейналите в димното небе кули. Престрелката продължаваше и сякаш беше по-близо. Чуваше се и стърженето на танкови вериги. И викове и писъци също.

Къде беше този Бог, от чийто гняв се страхуваше жената?

Със сигурност не беше тук.

Лодките вече бяха натоварени и Якоб се приближи към Тола.

- Качвай се. - Намерението му беше да го каже сурово, но нещо в лицето й смекчи думите му.

Тя се подчини. Вниманието й все още бе насочено към кулите на катедралата, а мислите й - още по-високо в небето.

В този миг Якоб съзря в нея красавицата... нищо, че беше Mischlinge. Но после тя се спъна, дойде на себе си и прихвана бебето по-здраво. Очите й се върнаха към сивите води и димния покров. Лицето й се вкорави отново, окаменя. Дори очите й станаха от кремък, докато се оглеждаше за място, където да седне с детето.

Настани се на една пейка откъм десния борд; пазачът й я следваше на една крачка.

Якоб седна срещу тях и махна на кормчията да потегля.

- Нямаме време за губене.

Плъзна поглед по реката. Отправяха се на запад, далеч от източния фронт, далеч от изгряващото слънце.

Погледна си часовника. Германският транспортен самолет Юнкер Ю 52 вече трябваше да ги чака на едно изоставено летище на десетина километра оттук. Носеше обозначенията на Германския червен кръст, маскиран като медицински транспорт - допълнителна осигуровка срещу нападение.

Лодките извиха към средната, най-дълбока част на речното русло, двигателите им заръмжаха на по-висока предавка. Руснаците вече не можеха да ги спрат. Всичко свърши.

Някакво движение привлече вниманието му.

Тола се наведе над бебето и го целуна нежно по покритата с мъх глава. Вдигна лице и срещна погледа на Якоб. В очите й той не видя нито гняв, нито предизвикателство. Само решимост.

И Якоб разбра какво се кани да направи.

- Не...

Твърде късно.

Тола се надигна, изви гръб над ниското перило и се оттласна с крака. Стиснала бебето до гърдите си, се преметна назад в студената вода.

Войникът, който я пазеше, се стресна, завъртя се и стреля напосоки във водата.

Якоб се хвърли към него и изби ръката му нагоре.

- Може да уцелиш детето!

Наведе се и заоглежда водата. Всички бяха наскачали. Лодката се разклати. Той не видя друго освен оловните води и собственото си отражение в тях. Даде знак на кормчията да направи кръг.

Нищо.

Оглеждаше се за издайнически мехурчета, но лодката оставяше разпенена следа, която заличаваше всичко. Якоб удари с юмрук по перилото.

Какъвто бащата, такава и дъщерята.

Само една Mischlinge може да направи нещо толкова драстично. Беше го виждал и преди - еврейски майки, който удушават собствените си деца, за да им спестят по-големи страдания. Беше смятал, че Тола е по-силна от тях. Но пък може и да не бе имала друг избор.

Обикаляха дълго. Хората му претърсиха бреговете и от двете страни. Нямаше я. Снаряд профуча някъде над тях - сякаш знак, че не могат да се бавят повече.

Якоб махна на хората си да се връщат по местата си. Посочи на запад, към чакащия ги самолет. Все пак разполагаха със сандъците и папките с документация. Случилото се беше неприятно и сигурно щеше да забави довършването на проекта, но със сигурност беше преодолимо. Щеше да има друго дете.

- Тръгвай - нареди той.

Двете лодки потеглиха отново, двигателите им зареваха на пълни обороти.

След секунди вече бяха изчезнали в димния покров, довян откъм горящия Бреслау.

Пърпоренето на двигателите заглъхна в далечината.

Тола изплува иззад една от дебелите каменни колони на Катедралния мост. С едната си ръка затискаше устата на бебето и се молеше поеманият през носа въздух да му е достатъчен. Само че детето беше слабо.

Като нея.

Куршумът я беше уцелил отстрани във врата. Губеше много кръв и водата около нея червенееше. Зрението й започваше да се замъглява. Въпреки това тя се бореше да задържи бебето над водата.

Когато се преметна с бебето в реката, единствената й мисъл беше да удави и себе си, и него. Но сблъсъкът с ледената вода и огънят във врата й от куршума сломиха решимостта й. Тя се спомни за светлината, обляла катедралните кули. Католицизмът не беше нейната религия, тя почти не познаваше традициите му. Но мигът беше напомняне, че в края на тунела винаги има светлинка. Че все някъде има място, където хората не убиват себеподобните си като животни. И майките не давят бебетата си.

Като риташе с крака, Тола се придвижи по-навътре, към средата на реката, и силното течение я отнесе към моста. Докато беше под водата, дишаше в устата на бебето и стискаше с пръсти нослето му, за да го опази живо. Само допреди няколко мига се беше стремила към смъртта, но веднъж запалена, жаждата за живот гореше в гърдите й все по-ожесточено, като огън.

Така и не бяха дали име на момченцето.

Никой не биваше да умира, без да си е получил името.

Вдишваше по малко въздух в устата на детето, и риташе във водата. Единствено невероятният късмет я запрати в една от каменните колони и тя се скри зад нея.

Но сега, когато лодките си бяха отишли, не можеше да чака повече.

Кръвта й изтичаше. Разбираше, че единствено студът я държи жива. Но същият този студ изпиваше живота на крехкото дете.

Тола зарита към брега - трескави некоординирани движения, омаломощени от слабостта в безчувствените й крайници. Потъна - и повлече и новороденото.

Не!

Заблъска с крака, но водата някак изведнъж беше станала по-тежка, по-лепкава.

Нямаше да се предаде, нямаше.

Пръстите на краката й опряха в някакъв хлъзгав камък. Тя ахна, забравила, че е под повърхността, и се нагълта с вода. Потъна още малко, после се оттласна за последно от покритите с кал камъни. Главата й изскочи над водата и тя зарита отново.

Брегът се изкачваше стръмно под краката й.

На една ръка и едно коляно изпълзя от водата, притиснала бебето към гърлото си. Допълзя на сухо и се свлече на каменистия бряг. Нямаше сили да помръдне. Кръвта й се стичаше по бебето.

То не помръдваше. Не дишаше.

Тола затвори очи и докато вечния мрак я поглъщаше, започна да се моли.

"Заплачи, проклето да си, заплачи..."

Отец Варик пръв чу мяукането.

Заедно с другите братя се бе приютил в избата под църквата "Свети Петър и Павел". Бяха избягали предната вечер, когато започнаха бомбардировките. Бяха се молили на колене островчето им да бъде пощадено. Църквата, построена още през петнайсети век, беше оцеляла въпреки всички перипетии, сполитали града през столетията. И сега те се молеха за Божията защита, за да оцелеят и този път.

Точно в тази богобоязлива тишина достигна до монасите жалният плач.

Отец Варик стана, което не беше лесно със стари кокали като неговите.

- Къде отиваш? - попита Франц.

- Паството ми ме вика - отвърна отецът. През последните две десетилетия се грижеше за бездомните котки и за малкото улични кучета, които се мотаеха около крайбрежната църква.

- Моментът не е подходящ - предупреди го друг от братята; беше прегракнал от страх.

Отец Варик беше живял твърде дълго, за да изпитва толкова младежки силен страх от смъртта, така че се наведе и влезе в късия проход, който извеждаше при речната врата. Преди време оттук бяха внасяли въглищата, за да ги складират на същото място, където сега се гушеха в прах и дъб хубави зелени бутилки. Стигна до вратата и дръпна резето.

Натисна с рамо, за да я отвори.

Най-напред го удари силната миризма на дим... после мяукането привлече погледа му надолу.

- Mein Gott im Himmel...

Някаква жена лежеше на крачка от вратата върху подпорната стена, която поддържаше църквата. Не помръдваше. Отецът коленичи до нея и замълви друга молитва.

Посегна към шията й да потърси някакъв признак на живот, но откри само кървава рана. Бедната - беше мокра до кости и студена като камъните.

Мъртва.

После пак онзи звук... откъм другата й страна.

Отецът се надигна, погледна и видя бебе, наполовина затиснато под жената, и то в кръв.

Макар да беше посиняло от студа и мокро като жената, то поне още беше живо. Отецът го измъкна изпод жената. Подгизналите му пеленки се свлякоха, натежали от водата.

Момченце.

Отецът бързо прокара ръце по мъничкото тяло и разбра, че кръвта не е на детето.

Само на майка му.

Сведе тъжно поглед към жената. Толкова много кръв! Погледна към отсрещния бряг. Градът гореше, черен дим се вдигаше на кълбета към зазоряващото се небе. Престрелките не стихваха. Преплувала бе реката? За да спаси детето си?

- Почивай в мир - прошепна той. - Заслужила си го.

Върна се при вратата. Изтри кръвта и водата от телцето на бебето. Косицата му беше мека и съвсем бяла, като сняг. Едва ли беше на повече от месец.

Бебето се разплака по-силно, личицето му се набръчка, но иначе си оставаше вяло, с отпуснати крайници и много студено.

- Плачи си, мъничък, плачи си.

Чуло гласа му, момченцето отвори подутите си от плач очи. Сини очи, ясни и чисти. Но пък повечето новородени са със сини очи, нали така. Въпреки това отец Варик беше сигурен, че тези очи ще запазят завинаги небесносиния си цвят.

Притисна момченцето към себе си да го стопли. Нещо цветно привлече погледа му. "Was ist das?" Обърна нагоре крачето на бебето. Някой беше нарисувал символ върху петичката му.

Не, не беше нарисувано. Отецът го потърка с пръст, за да се увери.

Татуирано беше с червено мастило.

Отецът огледа смръщено символа. На пръв поглед приличаше на сврача стъпка.

Но отец Варик беше прекарал част от младостта си във Финландия и бързо разпозна символа - една от нордическите руни. Нямаше представа коя точно е и какво означава. Поклати глава. Кой би направил такава глупост?

Хвърли смръщен поглед към майката на детето.

Няма значение. Греховете на бащите не бива да се плащат от синовете.

Изтри и последната кръв от главицата на бебето и го уви в топлото си расо.

- Бедничкото ми... колко зле те посреща светът.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: