Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Черният манастир

Нелсън Демил

От прашния Ватикански архив до гъстите етиопски джунгли една странна четиричленна група се отправя в гибелно търсене на Светия Граал.

Новият роман на Нелсън Демил е стремително приключение, което едновременно е трилър и любовна история и отвежда читателя от раздираните от война джунгли на Етиопия до вълшебния град Рим.

  • Корица: Мека
  • Страници: 480
  • Тегло: 0.500 кг
  • Издадена: 2013 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Нелсън Демил
 

Наличност: Да

16,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

От прашния Ватикански архив до гъстите етиопски джунгли една странна четиричленна група се отправя в гибелно търсене на Светия Граал.

Новият роман на Нелсън Демил е стремително приключение, което едновременно е трилър и любовна история и отвежда читателя от раздираните от война джунгли на Етиопия до вълшебния град Рим.

Докато бушува Етиопската гражданска война, един католически свещеник чезне в затвора. За последен път е видял дневна светлина преди почти четирийсет години. Какво е неговото престъпление? Твърди, че знае къде е чашата, от която е пил Христос на Тайната вечеря. И после се случва чудо – един снаряд улучва затвора и свещеникът е свободен! Стар, немощен и ранен, свещеникът бяга в джунглата, където среща двама западни журналисти и красива фотографка, скрили се от вилнеещата касапница. Докато се грижат за раните му, той им разказва своята невероятна история. Мотивирани от сензационния й характер и от желанието си да открият най-святата реликва, тримата решават да потърсят Граала. Така започва тяхното опасно приключение, което ги изправя срещу жестоки диваци, безжалостни убийци, фанатични монаси - и накрая срещу страстите на собствените им сърца.

Нелсън Демил отново е на върха на своето майсторство и ловко интерпретира една от най-великите загадки в историята.

Откъс от книгата

1.

Старият италиански свещеник клекна в ъгъла на килията си и се скри под сламеника. Артилерийски снаряди избухваха в меката африканска почва навън и шрапнелите обсипваха каменните стени на затвора. От време на време някой снаряд се пръскаше във въздуха и горещите осколки пробиваха гофрираната ламарина на покрива.

Старецът се сви на кълбо и плътно притегли жалкия сламеник върху тялото си. Изведнъж канонадата стихна и той си поотдъхна.

– Защо ни обстрелват? – извика на родния си език свещеникът на тъмничарите. – Кой стреля?

Но не получи отговор. По-възрастните етиопци, които знаеха италиански, през годините постепенно бяха изчезнали и през каменните стени все по-рядко долиташе италианска реч. Всъщност, осъзна старецът, от близо пет години не беше чувал и дума на италиански.

– Какво става? – повтори свещеникът първо на амхарски и после на тигриня. – Ала пак никой не му отговори. Никога не му отговаряха. За тях той беше по-мъртъв от пръснатите на двора разлагащи се трупове. Ако четирийсет години задаваш въпроси и никой не ти отвръща, значи си мъртъв. Старецът обаче знаеше, че те просто не смеят да му отговарят. Когато бе влязъл в тази килия, един му отговори. Преди четирийсет години ли бе това? Малко по-малко май. Трудно следеше времето. Дори не си спомняше човека, който му отговори, освен черепа. Тъмничарите му дадоха черепа на онзи, който му бе отговорил. И черепът стана негова чаша. Той споменаваше добрината на онзи човек винаги, когато пиеше. И тъмничарите си го спомняха, когато му пълнеха чашата – спомняха си да не разговарят с него. Въпреки това ги питаше. – Война ли? – пак извика той. – Ще ме освободите ли? – Не, нямаше да му отговорят.

Вторачи се в желязната врата. Бяха я затворили зад един младеж през 1936-а, когато Етиопия беше италианска колония, и оттогава не я бяха отваряли. Използваха само отвора в долната й част. През него веднъж на ден му подаваха храна и взимаха гърнето с изпражненията му. Светлината, звуците и въздухът проникваха през прозорче, не по-голямо от разтворена книга, разположено над равнището на очите – всъщност изваден камък от стената.

В килията имаше само мивка, тъпа ножица, с която се подстригваше и си режеше ноктите, и Светата библия на италиански, която му бяха оставили при хвърлянето му в затвора. Ако не беше Библията, отдавна да е полудял. Беше я чел стотици пъти и въпреки че зрението му отслабваше, помнеше наизуст всяка дума. Старият и Новият завет му носеха утеха, не допускаха разумът му да умре и хранеха душата му.

Старецът се замисли за младежа, зад когото през 1936-а се беше захлопнала тази желязна врата. Помнеше и най-малката подробност от лицето му, всяко движение на тялото му. Нощем си говореше с него и го разпитваше за родната им Италия. Толкова добре познаваше този младеж, че знаеше дори какво става в главата му, как се чувства, къде е учил, от кое село е и на колко години е баща му. Младежът не остаряваше, естествено, и разказите му бяха едни и същи. Но това бе единственото лице, което свещеникът познаваше достатъчно, за да си го спомня. За последен път го беше видял в огледалото преди почти четирийсет години и нито веднъж оттогава, освен в съзнанието си. Заплака.

Избърса сълзите си с мръсната шама, облегна се на стената и си пое дъх. Мислите му постепенно се върнаха към настоящето.

Около малкия му затвор избухваха и стихваха войни и той предполагаше, че по време на неговото отсъствие светът значително се е променил. Тъмничарите остаряваха и умираха. Остаряваха и младите войници, които маршируваха в двора на малката крепост. Като по-млад свещеникът можеше да се държи за перваза на прозореца много по-дълго. Ала вече не намираше сили да се набере на мускули за повече от няколко минути дневно.

Бомбардировката раздвижи много неща в ума му. Разбираше, че настъпва краят на неговия затвор – ако не загинеше от някой снаряд, щяха да го убият тъмничарите, защото имаха заповед да го ликвидират, ако не са в състояние да гарантират охраната му в килията. А вече чуваше шумотевицата на бягащите от гарнизона войници. И тъмничарите скоро щяха да отворят тази вечно затворена врата и да изпълнят дълга си. Ала той не изпитваше лоши чувства към тях. Имаха заповед и свещеникът им прощаваше. Всъщност нямаше значение дали ще го убият тъмничарите, или снарядите. Тялото му и без това отслабваше. Той умираше. В страната върлуваше глад и от близо година го хранеха оскъдно. Когато кашляше, белият му дроб издаваше влажно хъркане. Смъртта наближаваше. Във и извън неговата килия.

Най-много съжаляваше, че ще умре в неведение и че в резултат на десетилетията, през които го бяха държали на тъмно, знае по-малко за своя свят и от най-простия селянин. Не съжаляваше, че умира, не изпитваше страх от смъртта, обаче мисълта, че ще умре, без да знае какъв е станал светът в негово отсъствие, го натъжаваше. Но пък неговото призвание не беше от този свят, а от другия, и не би трябвало да има значение какъв е станал светът. И все пак щеше да е хубаво да знае поне малко за делата човешки. Не можеше да не се чуди какво се е случило с неговите приятели, с роднините му, със световните ръководители от неговото време.

Уви се по-плътно в шамата. Слънцето отминаваше прозореца му и от височините започваше да духа студен вятър. Едно гущерче с откъсната опашка тромаво пълзеше по стената до главата му. В настаналата тишина той чуваше войниците навън да обсъждат на амхарски кой да го убие, ако се наложи.

Подобно на безброй други затворени и осъдени хора, на мъченически загиналите светци, онова, което го крепеше в изпитанието му, беше същото, за което го бяха осъдили. А го бяха осъдили за това, че знае една тайна. И мисълта за нея го утешаваше и му даваше сили и той с радост щеше да даде още четирийсет години от живота си, ако ги имаше, разбира се, за да погледне още веднъж онова, което беше видял. Толкова силна вяра имаше. Прекараните в затвора години го натъжаваха, защото това означаваше, че светът още не е научил тайната. Защото иначе нямаше да има причина да го държат сам в тази килия.

Често му се искаше да го бяха убили още тогава и да му спестят тази жива смърт, траеща вече четири десетилетия. Ала той беше свещеник и хората, които го бяха заловили, монасите, както и другите, които го бяха хвърлили в затвора, войниците на императора, бяха коптски християни и затова го бяха пощадили. Но монасите бяха предупредили войниците никога да не разговарят със свещеника, по каквато и да е причина, иначе ще умрат. Монасите също бяха казали на войниците, че трябва да го убият, ако не могат да гарантират охраната и мълчанието му. И сега, помисли си той, този ден със сигурност настъпваше. И това го радваше. Скоро щеше да отиде при своя небесен отец.

Обстрелът се поднови. Той чу взривовете отвъд стените, после мерачът коригира точността си и снарядите започнаха да падат в границите на малката крепост. Грохотът на вторичните експлозии на складираните боеприпаси и гориво заглушиха самите изстрели. Пред прозореца му пищяха ранени. Един снаряд избухна наблизо, разтърси килията и гущерът падна до него. Оглушителните трясъци вцепениха мозъка му и замъглиха всяка друга мисъл, освен за гущерчето, което се опитваше да координира движенията си и се мяташе по разтърсващия се пръстен под. Стана му мъчно за клетото създание. И му хрумна, че войниците може да напуснат гарнизона и да го оставят да умре от жажда и глад.

Поредната ударна вълна отнесе част от гофрирания ламаринен покрив в синкавия здрач. По бузата го парна шрапнел и го накара да извика от болка. Пред желязната врата се разнесоха възбудени крясъци и тя едва забележимо помръдна. Старецът се вторачи в нея. Вратата отново помръдна. Сред рева на развихрилия се навън огнен ад до ушите му стигаха звуците на ръждясалата й неподатливост. Ала четирийсет години бяха много време и вратата не поддаваше. Пак чу викове. После стихнаха. Капакът на дупката под неподдаващата врата на килията бавно се повдигна. Идваха за него. Той притисна библията към гърдите си.

През отвора се запровира висок мършав етиопец – заприлича му на гущерчето. Мъжът се изправи, погледна го и изтегли от колана си извита сабя. Свещеникът различи фините му черти в сумрака. Амхарец от хамитската раса, несъмнено. Орловият нос и високите скули му придаваха почти семитски облик, но късата черна коса и мургавата кожа показваха, че е потомък на Хам. С ятагана и шамата си имаше почти библейски вид и старецът си помисли, че трябва да е тъкмо така, макар че не знаеше защо.

Старият свещеник се надигна с библията в ръце. Коленете му затрепериха толкова силно, че едва се крепеше. И устатата му беше пресъхнала. Но решително пристъпи към етиопеца. По-добре да умре бързо и достойно. Гонитбата из килията с размахани срещу ятагана ръце щеше да е жалка гледка.

Етиопецът се поколеба. Не му се щеше да изпълни дълга си, но на него се бе паднала ролята на палача. Как да постъпи?

Старият свещеник коленичи и се прекръсти. Етиопецът, християнин от древната Коптска църква, се разтрепери и каза:

– Прости ми, отче.

– Простено да ти е – отвърна старият свещеник и започна да се моли и за двамата на отдавна забравения латински. Просълзи се и целуна библията.

Отекна изстрел и заглуши разреждащата се артилерийска канонада. Разнесе се вик. Втори изстрел, после тракане на автомат.

– Това са гала – каза войникът.

Изглеждаше уплашен, и не напразно. Старецът си спомняше племенния народ гала – безпощаден като древните хуни. Гала скопяваха пленниците си, преди да ги убият.

Вдигна поглед към войника с ятагана и видя, че трепери от страх.

– Давай! – извика му.

Ала етиопецът хвърли ятагана, измъкна от колана си пистолет и заотстъпва заднишком към вратата.

Явно се колебаеше, разкъсваше се между желанието да остане в сравнително безопасната килия и подтика да излезе при другарите си, за да се сражават срещу враговете от племето гала, които вече бяха в крепостта. Разкъсваше се и между дълга си да убие затворника и хрумването да го остави жив, което можеше да му струва собствения му живот, ако командирът му разбереше какво е направил – или по-скоро какво не е направил.

Старият свещеник реши, че предпочита бърза и милостива смърт от ръцете на този войник – онези от гала нямаше да са нито толкова бързи, нито толкова милостиви. Изправи се и му каза високо:

– Давай. Бързо. – И посочи сърцето си.

Войникът стоеше като вкаменен, но после вдигна пистолета. Ръката му трепереше толкова силно, че когато дръпна спусъка, куршумът изсвири нависоко и се заби в камъка зад главата на затворника.

Старецът беше страдал предостатъчно и в гърдите му закипя отдавна неизпитвано чувство – гняв. В тези последни мигове след близо четирийсет години затвор в единична килия изпитваше едно-единствено желание – да умре достойно и бързо, без да изгуби вярата си. Но ето че сега един добронамерен и негоден палач удължаваше мъките му и вярата започваше да го напуска.

– Давай! – изкрещя старецът.

Впери очи в пистолета и видя, че дулото отново бълва огън. И си представи онова нещо, за което го бяха осъдили. И то запламтя като огъня от оръжието, златно и ослепително, ярко като слънцето. После всичко помръкна.

Свести се и осъзна чудото, че е жив. Почти целият покрив липсваше и свещеникът виждаше звездите. Синкавата луна хвърляше сенки по осеяния с разбити греди и камъни под. Цареше неестествена тишина. Дори насекомите бяха напуснали крепостта.

Той се огледа и заопипва наоколо за библията, но не я откри, и реши, че я е взел войникът.

Запълзя към вратата и предпазливо се измъкна през дупката в пода.

Войникът лежеше гол навън. Гениталиите му бяха отрязани. Събличането на дрехите, скопяването – това бяха запазените марки на племето гала. Можеше да са наблизо.

Изправи се с усилие. На двора синята луна осветяваше голи трупове.

Вътрешностите му горяха, но иначе се чувстваше добре. Не можеше да не се чувства добре, нали вървеше под небето.

Хладен вятър вдигна облаци прах и свещеникът усети мирис на изгоряла пръст и смърт. Разрушените бетонни постройки се белееха като изпочупени зъби. Той затрепери и пъхна ръцете си под шамата. Кожата му беше студена и влажна. Втвърдилата се от изсъхнала кръв дреха лепнеше по тялото му и старецът забави ход, за да не отвори раната.

След четирийсет години още помнеше пътя. Тръгна към отворения портал и излезе навън, както беше правил хиляди пъти насън.

Най-после бе свободен.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: