Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Черният дом

Стивън Кинг

Талисманът: двайсет години по-късно...

Изминали са двайсет години от одисеята по търсенето на Талисмана. Джак Сойер – прочут детектив от отдел „Убийства” в полицията в Лос Анджелис, внезапно напуска работа. Преследван от спомен от миналото, той търси уединение и спокойствие в тихото градче Френч Ландинг, където се преселва.

Когато там започва да вилнее убиец психопат, началникът на полицията се обръща за помощ към Джак. Против волята си Сойер е въвлечен в разследването. Ще намери ли сили да се противопстави на злото, което дебне в страховития Черен дом, намиращ се в дълбините на неизбродната гора?

  • Корица: Мека
  • Страници: 736
  • Тегло: 0.650 кг
  • Издадена: 2011 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Стивън Кинг
 

Наличност: Да

16,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Талисманът: двайсет години по-късно...

Изминали са двайсет години от одисеята по търсенето на Талисмана. Джак Сойер – прочут детектив от отдел „Убийства” в полицията в Лос Анджелис, внезапно напуска работа. Преследван от спомен от миналото, той търси уединение и спокойствие в тихото градче Френч Ландинг, където се преселва.

Когато там започва да вилнее убиец психопат, началникът на полицията се обръща за помощ към Джак. Против волята си Сойер е въвлечен в разследването. Ще намери ли сили да се противопстави на злото, което дебне в страховития Черен дом, намиращ се в дълбините на неизбродната гора?

Откъс от книгата

Глава 1

ТОЧНО ТУК И СЕГА, както често казваше един стар приятел, се намираме в изменчивото настояще, където дори острият поглед не долавя всичко. „Тук“ е високо в небето, при орлите, на шейсет метра над западните покрайнини на щата Уисконсин, чиято граница следва лъкатушните извивки на Мисисипи. „Сега“ е ранна петъчна утрин в средата на юли, през първите години на новия век и новото хилядолетие, чиито неведоми пътища се вият тъй своенравно, че по-скоро слепец ще прозре какво предстои да се случи, отколкото ние с вас. Точно тук и сега часът е малко след шест сутринта, на изток слънцето – самоуверено бледожълто кълбо – както винаги се издига сякаш за пръв път над безоблачния хоризонт към бъдещето, а миналите дни бавно отминават и потъват в мрачни сенки, превръщайки всички ни в слепци.

Утринните лъчи нежно галят спокойните, набраздени от лекия ветрец води на широката река под нас и ги позлатяват с искрящи слънчеви зайчета. Железопътните релси на товарната корпорация „Бърлингтън Нодърн Санта Фе“ проблясват между речния бряг и задните дворове на порутените двуетажни къщи край междуградския път Оо, известен като Нейлхаус Роуд – най-ниската географска точка в приятния наглед градец, който се разпростира нагоре по хълма и в източна посока. В този миг животът в Кули Кънтри сякаш е притаил дъх. Въздухът не трепва и е тъй свеж и чист, та човек би рекъл, че ароматът на току-що изскубната репичка ще се усети на цял километър разстояние.

*

Политаме на изток срещу слънцето и се носим над реката, над блестящите релси, над задните дворове, покривите на къщите на Нейлхаус Роуд и подредените на стойките им мотоциклети „Харли Дейвидсън“. Тези неугледни съборетини датират от началото на току-що отминалия век и са били предназначени за жилища на формовчиците, леярите и носачите от фабриката на Педерсън Нейл. Тъй като бедняците надали ще дръзнат да търсят недостатъци на безплатните жилища, къщурките са били построени по възможно най-икономичния начин. (Самият Педерсън Нейл след поредица кръвоизливи през петдесетте години в крайна сметка умира от загуба на кръв през 1963). Мотоциклетите подсказват, че тук вече не живеят работници, а на тяхно място са се настанили банда рокери. Свирепият външен вид на собствениците на страшните машини – рошави, брадати мъже с провиснали шкембета, обици на ушите, черни кожени якета и някой и друг липсващ зъб – потвърждава подобно предположение. Но както повечето предположения подобно умозаключение е вярно само донякъде, и то с известни уговорки.

Новодошлите – които, веднага щом се заселиха в Нейлхаус Роуд, получиха от мнителните местни жители прозвището „Гърмящата петорка“ – не могат да се категоризират с две думи. Те заемат високопоставени длъжности в бирената фабрика „Кингсланд“, която се намира в южния край на града на една пресечка от източния бряг на реката. Ако извърнем поглед надясно, ще видим „най-големите бирени кутии на света“ – гигантски контейнери с изрисувани върху тях етикети на светло пиво „Кингсланд“. Настоящите обитатели на Нейлхаус Роуд се познават от илинойския университет „Ърбана-Шампейн“, където всички с изключение на един са следвали английска литература или философия. (Онзи, който правеше изключение, е бил специализант по хирургия и е живял в университетската болница). Прякорът „Гърмящата петорка“ ги изпълва с иронично задоволство – звучи им като хитроумна измишльотина от комикс. Самите те се наричат „Хегелианска измет“. Интересни птици са и по-нататък лично ще се запознаем с тях. Но сега нямаме време да се отбиваме и само пътьом ще обърнем внимание на ръчно изрисуваните плакати, разлепени на някои врати, на два улични стълба и по запустелите постройки. Надписът гласи: „РИБАРЮ, МОЛИ СА НА ВМИРИСАНИЯ СИ РИБЕШКИ ГОСПОД ДА НЕ ТЕ ХВАНЕМ ПЪРВИ! НЕ ЗАБРАВЯЙ ЕЙМИ!“

От Нейлхаус Роуд започва Чейс Стрийт и се вие стръмно нагоре между излющени, отдавна небоядисвани мръсносиви съборетини: старият хотел „Нелсън“, чиито обеднели обитатели още спят; квартална кръчма със зазидани прозорци; неугледно магазинче, на чиято изцапана витрина се мъдрят червени гумени ботуши, и още няколко невзрачни сгради с неясно предназначение, на вид странно призрачни и недействителни. Тези постройки създават впечатление за несполучливо възкресение – сякаш са били спасени от мрачните западни територии, макар да са все още мъртви. Което в известен смисъл е точно така. Жълто-кафеникава линия опасва хотел „Нелсън“ на височина три метра над тротоара; върху мъртвешкисивите сгради на стръмния склон на отсрещната страна на улицата се вижда същата линия, само че на височина шейсет сантиметра. Тя напомня за голямото наводнение през 1965 година, когато Мисисипи излиза от коритото си, залива железопътните релси и Нейлхаус Роуд и стига почти до края на Чейс Стрийт, която постепенно се разширява и се превръща в главната улица на Френч Ландинг, градеца под нас. От двете ? страни са разположени театърът „Ейджин Корт“, бирарията „Пиво и грил“, Първа държавна фермерска банка, фотостудиото на Самюел Стуц (което развива активна дейност с абитуриентски снимки, сватбени фотографии и детски портрети) и множество магазини – не призрачни останки, а истински магазини: аптеката „Брентъпс Рексол“, железарията „Рилайабъл Хардуер“, видеотеката „Сатърдей Найт“, магазинът за конфекция „Ригал Клодинг“, универсалният магазин „Шмитс Олсортс Емпориъм“ и множество други магазини за електроника, списания и поздравителни картички, играчки, спортни облекла с марките на „Бруърс“, „Туинс“, „Пакърс“, „Вайкингс“ и емблеми на Уисконсинския университет. След няколко пресечки названието на улицата се променя в Лайол Роуд; тук сградите вече не са долепени една до друга и са по-малки – в едноетажните дървени постройки се помещават застрахователни дружества и туристически агенции, а по-нататък Лайол Роуд се превръща в магистрала, която води на изток покрай денонощната закусвалня „Севън-Илевън“, телевизионната кула „Рейнхолд Т. Грауерхамър“ и огромния склад за продажби на едро на градински сечива, известен сред местното население като „Голтсис“, и излиза сред безкрайното равно поле. Ако се издигнем трийсет метра по-високо в кристално чистия въздух, пред нас се откриват ниски морени и дерета, обрасли с борове; заоблени хълмове и глинести долчинки, които не се забелязват отдалеч и човек ги открива едва когато се озове на ръба; криволичещи реки, безбрежни обработваеми площи и други градчета – едно от тях, Сентралия, представлява шепа къщурки, издигнати около пресечната точка на магистрала № 35 и магистрала № 93.

Намираме се точно над Френч Ландинг, който изглежда така, сякаш посред нощ всички са се евакуирали. По тротоарите не се мярва жива душа, пред витрините по Чейс Стрийт няма нито един зяпач. Местата за паркиране са празни; леките коли и пикапите, които ще ги запълнят, ще заприиждат след два часа – отначало поотделно, после в стройна, дисциплинирана колона. Прозорците на административните сгради и на непретенциозните къщи по околните улици са още тъмни. На успоредната пресечка на Чейс Стрийт откъм север – Съмнър Стрийт, се издигат четири тухлени здания, където се помещават градската библиотека, кабинетът на доктор Патрик Скарда, адвокатската кантора „Бел и Холанд“, управлявана от Гарланд Бел и Джилиъс Холанд – синовете на основателите – погребалното бюро „Харфийлд & Сън“, понастоящем част от огромна империя погребални бюра със седалище Сейнт Луис, и градската поща.

В края на улицата, където Съмнър Стрийт се пресича с Трета улица, се издига друга двуетажна тухлена сграда, отделена от останалите с широка алея, водеща към просторен паркинг в задния двор. Постройката е по-дълга от съседните здания; прозорците на втория етаж са защитени с небоядисани железни решетки, а два от четирите автомобила на паркинга имат сини сигнални лампи на покрива и надписи „ПУФЛ“ – Полицейско управление на Френч Ландинг. Патрулките и зарешетените прозорци никак не подхождат на идиличния провинциален пейзаж – та какви престъпления могат да се извършат тук? Надали сериозни – някоя и друга кражба от магазин, шофиране в нетрезво състояние, най-много кръчмарски побой.

Сякаш за доказателство колко подреден и спокоен е животът в провинциалното градче, по Трета улица едва-едва пълзи червен микробус с надпис „ВЕСТНИК „ЛА РИВИЕР ХЕРАЛД“, който намалява скорост почти пред всяка пощенска кутия, колкото шофьорът да пъхне вестник, увит в синкав найлон, в специално пригоден за целта сив метален цилиндър със заглавието на изданието. Като завива по Съмнър Стрийт, където вместо пощенски кутии сградите имат прорези на входните врати, пощальонът, без да спира, хвърля вестник на всеки праг. Сините пакети глухо тупват по входните врати на полицейския участък, на погребалното бюро, на административните сгради. Пощенската служба не получава вестник.

*

Колкото и да е невероятно, в полицейския участък прозорците на първия етаж откъм улицата светят. Вратата се отваря. Висок тъмнокос младеж с бледосиня риза с навити ръкави, тъмносини панталони и колан с полицейска емблема излиза навън. Масивната тока и позлатената полицейска значка проблясват под лъчите на яркото утринно слънце и всички атрибути на Боби Дюлак – включително деветмилиметровият пистолет в кобура на кръста му – изглеждат нови-новенички като самия Боби Дюлак. Новакът проследява с поглед червения микробус, който тъкмо завива наляво по Втора улица, свежда поглед към навития на руло вестник и се намръщва. Подритва го с лъснатата си до блясък черна обувка и леко се привежда, като че се опитва да разчете заглавията през найлоновата опаковка. Само че тази техника очевидно не дава желания резултат. Продължавайки да се мръщи, Боби церемониално се навежда чак до земята и с неподозирана грациозност грабва вестника, както котката подхваща някое от малките си, реши ли, че то се нуждае от преместване. Младежът, който държи вестника с два пръста, бързо се оглежда наляво и надясно, пъргаво се извръща и изчезва в участъка. Ние пък, заинтригувани от този така любопитен спектакъл, вече сме се спуснали почти над полицейския служител и го следваме в участъка.

В боядисания в сиво коридор забелязваме врата без надпис и табло за съобщения с оскъдна информация; в другия му край се вижда метално стълбище, което води към съблекалнята, душовете и стрелбището на долния етаж, както и към помещението за разпити и дълъг коридор с две редици килии – понастоящем празни – на горния етаж. Някъде кънти радио – музиката и гласовете като че ли са прекалено гръмки за такава блажена и спокойна утрин.

Боби Дюлак отваря анонимната врата и влиза в стаята на дежурните, откъдето току-що е излязъл – ние го следваме по петите на лъснатите до блясък обувки. Отдясно до вратата са картотеките; встрани е курдисана разнебитена маса, върху която стоят спретнати купчини папки с документи и транзисторът, от който се носи жизнерадостната олелия. Ненормалникът Джордж Ратбън с пълна пара развеселява населението със сутрешното си предаване „Язов яз“, което се излъчва от близкото студио на KDCU-AM – „Вашият глас в Кули Кънтри“. Милият Джордж – създава впечатлението, че крещи с всички сили, независимо до каква степен е усилен звукът; просто е шумен човекът и това е елемент от чара му.

Отсрещната стена е прорязана от врата с тъмно прозорче с матирано грапаво стъкло, върху което се мъдри надпис: „ДЕЙЛ ГИЛБЪРТСЪН, НАЧАЛНИК НА ПОЛИЦИЯТА“. Дейл ще се появи най-рано след половин час.

Отдясно на вратата под прав ъгъл са поставени две метални бюра. Зад онова, което е разположено успоредно на вратата, седи Том Лънд – русокос полицай на възраст горе-долу колкото Боби, който за разлика от партньора си не прилича на току-що изсечена монета; той вдига глава и се взира в найлоновия пакет, който Боби Дюлак стиска с два пръста.

– О, поредният подлистник.

– Ти да не помисли, че „Гърмящата петорка“ пак са наминали да ни навестят? На ти го. Тая порнография не ме интересува.

Без да удостои с поглед презряното издание, с отработен замах Боби подхвърля новия брой на „Ла Ривиер Хералд“. Вестникът прелита три метра, описва елегантна дъга и тупва върху бюрото пред Том Лънд, който не успява навреме да предотврати атаката. Боби навъсено се взира в двете имена и фактите, изписани на дългата черна дъска до картотеката. Има крайно недоволен вид, сякаш всеки миг ще се пръсне от ярост.

В това време Джордж Ратбън жизнерадостно се дере от студиото на KDCU:

– Братче, не се занасяй с мене, нещо са ти сбъркали лекарствата! Да му се не види – за един и същи мач ли говорим?! Искам да задам на нашия слушател…

– На Уендъл може да му е дошъл акълът в главата и да е престанал да си пъха носа там, където не му е работата – разсъждава Том Лънд.

– Уендъл – повтаря Боби. Лънд вижда само тила му, поради което презрителната гримаса не си струва усилието, но Дюлак не може да се въздържи.

– Искам да задам на нашия слушател един-единствен въпрос и го моля с цялото си сърце да ми отговори искрено. Абе, приятел, ти въобще гледа ли мача снощи?

– Не знаех, че с Уендъл сте такива приятели – подмята Боби. – И през ум не ми е минавало, че си ходил чак до „Ла Ривиер“. Винаги съм смятал, че представата ти за страхотна вечер се изчерпва с халба бира и игра на боулинг в Ардън, и едва сега откривам, че всъщност се мъкнеш с разни репортери по университетски градчета. Сигурно мърсуваш и с оня там – Уисконсинския плъх от KWLA. Кой знае колко пънкарки забърсваш покрай него, а?

Слушателят обяснява, че е пропуснал първата част, тъй като е трябвало да вземе малкия след сказката в лютеранската църква, чието изнасяне е било наложено от извънредните обстоятелства, но след това най-внимателно бил изгледал мача докрай.

– Кога съм казал, че Уендъл Грийн ми е приятел? – отвръща Том и отмества поглед. Над лявото рамо на колегата му се вижда първото име от списъка на черната дъска. Безпомощно приковава очи върху него. – Просто се познаваме – представиха ми го след разследването по случая Киндърлинг и не ми се стори толкова неприятен. В известен смисъл ми допадна. Дори ми дожаля за него. Искаше да вземе интервю от Холивуд, но онзи го отряза.

Естествено, че е гледал продълженията – оправдава се злополучният слушател, именно затова е наясно, че Поуки Рийс стигна до базата.

– Що се отнася до Уисконсинския плъх, не съм му виждал очите, освен това смятам, че така наречената „музика“, дето пуска, е най-голямата помия, която съм чувал в живота си. Питам се кой въобще е допуснал тоя хилав бледолик нещастник да води радиопредаване. При това в университетска станция! Това какво ти говори за прочутия уисконсински университет „Ла Ривиер“, Боби? Какво говори за обществото ни като цяло? О, извинявай, забравих, че харесваш тая гадост.

– Не, аз харесвам 311 и Корн, но ти понеже въобще не си в час, не правиш разлика между Джонатан Дейвис и Ди Ди Рамон. Ама нейсе. – Боби се извръща и се усмихва на колегата си. – Стига си увъртал!

– Аз ли увъртам? – Том Лънд се кокори, разигравайки пародия на наранена чувствителност. – За Бога, не знам кой хвърля вестници от единия до другия край на стаята. Не аз, струва ми се.

– Ако не си му виждал очите, откъде знаеш как изглежда?

– Просто знам. Косата му е боядисана в шантав цвят и носи обица на носа. При това всеки Божи ден, в сняг и пек, неизменно е издокаран с протрито черно кожено яке.

Боби го чака да продължи.

– Като го слушам, тъкмо такъв е. Гласовете на хората издават какво ли не. Човек може да ти каже нещо най-елементарно, например: „Очертава се хубав ден“, но в това изречение се съдържа цялата му биография. И знаеш ли какво ще ти кажа за Плъхчо? Не е стъпвал в зъболекарски кабинет от шест-седем години. Зъбите му на нищо не приличат.

От студиото на KDCU в грозния бетонен блок до пивоварната на Пенинсюла Драйв, през радиоприемника, подарен от Дейл Гилбъртсън на полицейския участък много преди Том Лънд и Боби Дюлак да облекат униформи, до слушателите долита необузданият рев на жизнерадостно възмущение – патент на нашия стар верен приятел Джордж Ратбън, чийто оглушителен, прочувствен писък извиква усмивки по лицата на фермерите на двеста километра околовръст, които са седнали да закусват с жените си, и кара шофьорите на тирове да се смеят на глас:

– Братче, кълна се – и това важи за всички до последния ми слушател, за всеки един от вас, хора – обичам ви с цялата си душа, честен кръст, с онази искрена любов, която мама изпитваше навремето към репичките в градината – понякога НАПРАВО МЕ ИЗКАРВАТЕ ОТ РАВНОВЕСИЕ! Боже Господи! Баш на края на единайсетата част два аута! Шест на седем, Редс! Момчетата са на втора и трета. Батърът забива в центъра, Рийс тръгва от трета и ето го на хоум базата, чиста игра, идеален таг. НА ТОЗИ ВЪПРОС И СЛЕПЕЦ ЩЕШЕ ДА ОТГОВОРИ!

– Ха, и аз това си казах, идеален таг, макар че не гледах мача, а слушах коментара по радиото – отбелязва Том Лънд.

И двамата послъгват и го знаят.

– Даже – продължава да цвили може би най-популярният радиоводещ в Кули Кънтри – ще отида малко по-далеч, момичета и момчета, и с ваше позволение ще отправя една препоръка. Предлагам да сменим със СЛЕПЦИ всички рефери в Милър Парк, че даже и в Националната лига! И знаете ли какво, приятели? Гарантирам от шейсет до седемдесет процента повишена прецизност в отсъжданията. КРАЙНО ВРЕМЕ Е ТАЯ РАБОТА ДА ЗАПОЧНЕ ДА СЕ ВЪРШИ ОТ ХОРА, ДЕТО Я РАЗБИРАТ, А ИМЕННО ОТ СЛЕПЦИ!

Невъзмутимото лице на Том Лънд радостно грейва. Голям вресливец е тоя Джордж Ратбън!

– Хайде, де! – подканя го Боби.

Ухилен до уши, Лънд изважда вестника от найлоновия плик и го отваря на бюрото си. Изведнъж лицето му се вкаменява, а усмивката му помръква.

– О, не. По дяволите!

– Какво?

Лънд пъшка и клати глава.

– Господи! Не ща и да знам. – Боби пъхва ръце в джобовете си, изпъва се като струна и отривисто закрива очи с длан. – Ще мина ли за слепец? Искам да стана рефер – не ща повече да съм ченге.

Лънд мълчи.

– Заглавие ли е? На цяла страница ли? Много ли е гадно? – Боби отдръпва ръка от очите си и застива с ръка във въздуха.

– Е, на Уендъл явно не му е дошъл акълът в главата и хич не е престанал да си пъха носа, където не му е работа. Как можах да кажа за тоя изрод, че ми е допаднал!

– Я се стегни! Никой никога ли не ти е казвал, че репортерите и полицаите са от два противникови лагера?

Едрият Лънд внушително се накланя над бюрото си. Широка напречна бръчка се вкопава като белег на челото му, а месестото му лице пламва като божур.

– Ето това не мога да търпя у теб, Боби – възмутено размахва пръст. – Откога си тук? Станаха ли вече пет-шест месеца? Аз започнах при Дейл преди четири години и без да се фукам, ще ти кажа, че дадох своя принос, за да щракнат двамата с Холивуд белезниците на господин Торнбърг Киндърлинг – а това беше най-голямото разследване в този окръг през последните трийсетина години. И аз помогнах да се подреди мозайката.

– С едно късче – уточни Боби.

– Припомних на Дейл за барманката от „Пивото“. Той каза на Холивуд, който пък говори с момичето и така откри една много, много важна подробност. Благодарение на нея пипна престъпника. Тъй че недей да ми говориш по този начин.

Младият му колега си придава дълбоко разкаян вид: – Извинявай, Том. Подозирам, че съм едновременно скапан като парцал и натегнат като пружина. – В същото време си мисли: „Е, вярно, че ме водиш с няколко години и веднъж си подсказал на Дейл една несъществена подробност, но какво от това, аз ще стана сто пъти по-добър полицай, отколкото ти някога ще бъдеш. Да не говорим за снощния ти героизъм.“

Снощи в единайсет и петнайсет Арманд Сейнт Пиер по прякор Клюна и неговите сподвижници пристигнаха с гръм и трясък от Нейлхаус Роуд и нахлуха в участъка да търсят сметка на тримата служители – в края на осемнайсетчасовото дежурство – за конкретните постижения по отношение на проблема, който много живо ги вълнуваше. Какво, по дяволите, става тук?! Какво става с третото дете, а? Какво става с Ърма Френо? Още ли не са я намерили? Тия палячовци въобще знаят ли нещо или само хвърлят прах в очите на гражданите? Имали нужда от помощ. „Ами дайте ни шерифски пълномощия – изрева Клюна – и веднага ще получите колкото искате помощ, че и още.“ Единият от тях, по прякор Мишока, нахилен гигант с огромен бирен търбух се изправи пред Боби Дюлак и заднишком го притисна до картотеката, след което сред облаци бирени изпарения и дъх на марихуана го попита разгръщал ли е някога творбите на един господин на име Жак Дерида. След като Боби му отвърна, че не е и чувал това име, Мишока отсече: „Не думай, бе, Шерлок!“, отстъпи настрани и яростно се втренчи в имената на черната дъска. Половин час по-късно Клюна, Мишока и приятелите им си заминаха – недоволни и неупълномощени, но поне умиротворени – и Дейл Гилбъртсън заяви, че трябва да се прибере да поспи, но за всеки случай Том да остане в участъка. И двамата, които трябваше да застъпят на нощна смяна, си намериха извинение да не дойдат. Боби изяви желание да остане с колегата си: „Няма проблеми, шефе“, поради което ги заварваме тук в този ранен час.

– Я дай да видя – любопитства Дюлак.

Лънд вдига високо вестника и го обръща към колегата си: „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ ФРЕНЧ ЛАНДИНГ И ОКОЛНОСТИТЕ“ е озаглавена статията в горния ляв ъгъл на първа страница. Материалът заема три колони и е отпечатан в светлосиньо каре, оградено с черна рамка. Подзаглавието гласи: „Полицията гадае кой е психопатът убиец“. Отдолу с по-дребни букви е написано: „Уендъл Грийн с подкрепата на редакционната колегия“.

– Рибаря, значи. Твоят приятел от самото начало като се е запънал с тоя Рибар! – възнегодува Боби. – Рибаря, та Рибаря. Аз ако стана петнайсетметрова горила и се заразхождам по покривите, това означава ли, че съм Кинг Конг? – Лънд оставя вестника на бюрото и се усмихва. – Добре де, примерът не беше уместен. Да кажем, че направя няколко успешни банкови обира, ще мина ли за Джон Дилинджър?

– Хм – Лънд се усмихва по-широко, – чувал съм, че хоботчето на Дилинджър било толкова голямо, че го пазели в музея „Смитсън“. Та…

– Я ми прочети първото изречение. Том Лънд свежда поглед и зачита:

– „Полицията във Френч Ландинг не е в състояние да открие никакви улики, насочващи към самоличността на кръвожадния двоен убиец и сексуален маниак, условно наречен от настоящия репортер „Рибаря”. Страх, отчаяние и подозрение се вихрят все по-неудържимо по улиците на градеца и завладяват обитателите на всички ферми и села в окръг Френч Каунти, надвисвайки като зловеща прокоба над цялата област Кули Кънтри.“

– Само това ни липсваше! – язвително отбелязва Боби. – Господи!

Бързо прекосява стаята, надвесва се над главата на Том Лънд и зачита първата страница на „Хералд“, стиснал служебния си глок, сякаш се готви да прогори дупка в проклетата статия точно тук и сега.

„Традиционното доверие и добросъседски отношения, топлата отзивчивост и щедрост към всички (пише Уендъл Грийн, опивайки се от собствените си словоизлияния) биват ежедневно разяждани от ръждата на тревогата. Страхът, отчаянието и подозрението тровят духа на нашите общности, били те малки или големи, защото изправят съсед срещу съседа и си правят гаргара с добрите нрави.

Две деца бяха сполетени от ужасна смърт, а останките им – оглозгани. Изчезна и трето дете. Осемгодишната Ейми Сейнт Пиер и седемгодишният Джони Ъркнам станаха жертва на чудовищните страсти на демон в човешки облик. Те няма да познаят щастието на младостта и задоволството на зрялата възраст. Скърбящите им родители никога няма да дочакат внуци, които да радват старините им. Родителите на другарчетата им се мъчат да предпазят своите деца, като ги затварят в домовете си, както постъпват впрочем и родителите на онези деца, които не са познавали починалите. В резултат летните лагери и инициативите за младежта са отменени във всички градове и общини в окръга Френч Каунти.

С изчезването на Ърма Френо – седем дни след смъртта на Ейми Сейнт Пиер и едва три дни след смъртта на Джони Ъркнам – търпението на обществеността застрашително се изчерпва. Както вече стана дума в предишен материал на настоящия кореспондент, Мърлин Граасхеймър, петдесет и две годишна, безработна без постоянно местожителство, във вторник вечерта бе нападната и пребита в глуха уличка в Грейнджър от група младежи с неизвестна самоличност. Подобно произшествие се случи и в ранните часове в четвъртък, когато Елвар Преториус, трийсет и шест годишен шведски турист на обиколка в нашата страна, стана жертва на покушение от трима бандити, също с неизвестна самоличност, докато спеше в Лейф Ериксън Парк в Ла Ривиер. Граасхеймър и Преториус нямаха тежки травми, но в бъдеще хулиганските прояви несъмнено ще завършват с все по-сериозни последствия.“

Том Лънд хвърля един поглед на следващия абзац, в който се описва ненадейното изчезване на малката Френо, както си играела на тротоара на Чейс Стрийт, и става от бюрото.

Боби Дюлак продължава да чете, после възкликва:

– Хей, Том, непременно трябва да чуеш това. Виж как завършва: „Кога ще е следващият удар на Рибаря?

Защото, приятели, не бива да се заблуждавате – той няма да спре дотук.

И кога най-сетне полицейският началник Дейл Гилбъртсън ще изпълни дълга си и ще спаси жителите на окръга от чудовищните издевателства на Рибаря и обяснимите изблици на насилие, породени от бездействието на органите на реда?“

Той се отправя с тежки стъпки към средата на стаята. Страните му пламтят. Поема дълбоко дъх и изпуска удивително дълга въздишка.

– Как ти звучи „следващият удар“? Който ще попадне право в слонския задник на самия Уендъл Грийн.

– Напълно си прав. Какви са тия алабализми? „Обяснимите изблици на насилие“?! Тоя казва на хората, че спокойно могат да трепят всеки, който им се стори подозрителен!

Боби насочва показалец към Лънд.

– Аз лично ще го пипна. Обещавам ти. Жив или мъртъв, ще го пипна.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: