Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Черната кутия: ниско прелитащи кучета

Алек Попов

Алек Попов отваря отново Черната кутия ! Това не е просто ново преработено издание, а опит за цялостно преосмисляне на сюжета, героите и темата на романа. Седем години след първото издание в България, писателят продължава да търси ключа към тази тайнствена история, която владее въображението му и буквално я пренаписва. Абсурдна, смешна и драматична - от първата до последната страница, новата преработена версия на романа излиза със заглавието Черната Кутия: ниско летящи кучета и вероятно ще остане в историята като един от най-интересните експерименти в българската литература.

  • Корица: Мека
  • Страници: 332
  • Тегло: 0.360 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Алек Попов
 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Алек Попов отваря отново Черната кутия!

Това не е просто ново преработено издание, а опит за цялостно преосмисляне на сюжета, героите и темата на романа. Седем години след първото издание в България, писателят продължава да търси ключа към тази тайнствена история, която владее въображението му и буквално я пренаписва. Абсурдна, смешна и драматична - от първата до последната страница, новата преработена версия на романа излиза със заглавието Черната Кутия: ниско летящи кучета и вероятно ще остане в историята като един от най-интересните експерименти в българската литература.

„Започнах да препрочитам Черната кутия с оглед на едно предстоящо издание в чужбина и установих, че в текста има редица неща, които днес бих написал по друг начин или въобще не бих написал. Защо пък да не взема да я пооправя? Полека лека се увлякох. Отначало само зачертавах, после започнах да дописвам. И така, без да се усетя, навлязох в капана на основния ремонт. Да не дава господ, както се казва. Всеки, който е правил основен ремонт знае за какво става дума. Барнеш тук, барнеш там, после се оказва, че трябва да барнеш и там, след това и там… Махаш бетон, наливаш бетон. Къртиш плочка, пада таван. А уж, щеше да минеш само с пролетно освежаване. Тръгваш с леки корекции и стигаш да бутането на стени и комини. Стремежът към съвършенство е обречена кауза. Така или иначе ремонтът е факт, време е за гости.”  - Алек Попов

Биография и факти за автора

Алек Попов

Алек Попов е роден в София през 1966 г. Завършил националната гимназия за древни езици и култури “Константин Кирил Философ” и българска филология в софийския университет “Св. Климен Охридски”.Автор е на романа  Мисия Лондон,  2001, и на сборниците с разкази: Ниво за напреднали, 2002; Пътят към Сиракуза, 1998;  Зелевият цикъл, 1997;  Игра на магии, 1995;  Мръсни сънища, 1994;  Другата смърт, 1992. Алек Попов е автор на радиопиеси, излъчвани по националното радио и на сценарии за игрални и документални филми. През 2001 БНТ снима филма Чуждите стъпки по едноименния разказ от сборника му Мръсни Сънища. Алек Попов е носител на редица литературни награди, сред които: българската награда за фантастика Гравитон, 1995, наградата на БНР за криминален разказ "Павел Вежинов", 1994, за къс разказ Рашко Сугарев,  1999, Хеликон, за най-добра белетристична книга на годината, 2002 . През 2004 получава годишната награда на списание Clouds, където романът Мисия Лондон се публикува на английски. През 2005 спечелва Националната награда за драматургия “Иван Радоев”.Разказите и есетата на Алек Попов са преведени на унгарски, сръбски, чешки, полски, словенски, датски, английски, немски, френски, турски, албански. Романът му Мисия Лондон е публикуван на сръбски от издателство Геопоетика, 2004 и на унгарски от издателство Kijarat Kiado2005. Участва антологиите: BulgarischeErzahlungendes 20 Jahrhunderts , Insel Verlaf, Germany, 1996; LesBelles Étrangeres, L’esprit de Penincules, France, 2001;VoicesfromtheFaultline (aBalkanAnthology) ZayuPress USA, 2002.

медиите:

“Мисия: Лондон” предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С “Мисия: Лондон” Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли. ” - Улрих М. Шмид, Ное Цюрихер Цайтунг

“Алек Попов е сатирик и хуморист, който пише не с отрицание, “против нещо”, заради някакъв локален комплекс, той пише с поглед към невъзможната ситуация на един свят без граници, в който обаче съществуват вътрешни прегради. Хуморът му не е снизходителен, но не е и омаловажаващ. ” - Даниела Ивашита, в. Лидове новини, Прага

“”Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На “Мисия: Лондон” трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница. ” - Буккритик, Берлин,Алфред Ошвалд

Откъс от книгата

20. НЕД

– Значи, държиш да се върнеш в завода?

– Не държа. Трябва!

– Докладваха ми, че пак е държал речи пред работниците. Превеждал му някакъв инженер... – мадам Прашкова изкривява презрително устни. – Как може да му се връзват на глупостите? Тоя Курц е съвършено побъркан!

– Може би. Но има система в лудостта му.

– Искаш да я откриеш? Твоя работа – свива рамене Прашкова. – Ще ти дам едно служебно пежо. Динамо ще те закара.

– Имам книжка! – прекъсвам я.

Това ли е жената, в която бях хвърлил семето си? Сега ще грабне камшика и ще ме подкара. Отмествам поглед към необятната заседателна маса в кабинета й. Тя улавя погледа ми, а вероятно и посоката на мислите ми. Сивите очи предизвикателно святкат. Ще ти се да ме проснеш на масата, нали? Опитай, де! Телефонът й звъни. Тя го вдига и точно след пет секунди отсича:

– Никакво плащане! Да си го начукат в гъза тоя скрап!

Насочвам се към вратата.

– Пази се, Нед! – настига ме гласът й.

Обръщам се. Неочаквано е омекнала. Или само така ми се струва?

– Нещо става там...

– Лудостта не е заразна.

– Очевидно Е!

Пежото е възстаричко и вмирисано на цигари, но иначе вози добре. След около час и половина спирам на пустеещия паркинг пред БОРГРУ. Разменям няколко думи с полицаите и се насочвам към желязната порта. Стачният пост е сменен. Работниците са настроени подозрително. Какъв си пък ти сега? Курц не приема, информира ме един от тях. Мен ще ме приеме, настоявам. Пращат едно момче да го пита. Дали щял да ме приеме! За какъв го смятат наистина? Пържа се под рехавата сянка на една анемична слива, докато височайшето разрешение най-сетне пристига. Вратите се отварят.

Курц ме очаква в някаква неугледна канцелария, скрита сред лабиринта от зали, проходи и коридори в централното хале. Обзаведена е с изтърбушена мека мебел от времето на социализма. В ъгъла се върти старвентилатор. По стените има снимки на голи жени от списания и календари. Течението кара краищата им да потрепват като живи. Партньорът се е разположил в разплесканото кресло, наметнат с розово одеяло. Краката му са покачени върху една щайга. Носи високи обувки без връзки с извадени езици и зеленикави торбести панталони – явно си пада да рови по складовете.

– Сядай – кимва ми. – Ще пийнеш ли едно?

Той се присяга към тубата върху масичката, налива подозрителна бистра течност в две канчета и ми подава едното. Наздраве! Отпивам предпазливо. Течността трябва да е поне 50 градуса, киселее, с подозрителен дъх на малини.

– Какво е това?!

– Казва се ракия – той тегли яка глътка. – Местно производство. Варят я в цеха за галванизация. Приспособили са някаква инсталация. Правят я от стари компоти, в склада на стола има тонове. Хитро, нали? Това е от новата партида.

Топва пръст в канчето, после щраква запалката си. От върха на пръста му лумва синкав пламък. Той го размахва във въздуха, за да го угаси.

– Не бива да пиете това! – бутвам настрани канчето.

– Всички го пият – свива рамене той и надига своето. – Е, защо си дошъл?

– За каквото и преди.

– Казах каквото имам да казвам!

– Боя се, че не ви разбрах добре.

– Твоя работа.

– Месите се в синдикалната политика! Защо?

– Помогнах им само да изградят стратегията си. Не можех да гледам повече как ги разиграват. Знам как бих се почувствал аз. Елементарна солидарност между хора на почасово заплащане. Няколко часа pro bono, какво толкова!

– И вече ви възприемат като месия!

– Не, друг ще е месията. Аз само възстановявам... Храма.

Стрелвам го с тревога. Този обрат не предвещава нищо добро.

– Обиколих цяла Източна Европа – подема той в странен унес, сякаш плува по течението на река. – Видях раждането на един нов свят от развалините на плановата икономика. Беше вълнуващо. Emerging markets! Чувствах се като Прометей, понесъл факела на свободния пазар. Изнасях лекции, участвах в безброй семинари от Одеса до Гданск. С всяка сделка отвоювах нови територии за разума и свободната инициатива. Или поне така си мислех. Но след мен оставаха руини...

– Мисля, че си противоречите. Тези икономики бяха съсипани много преди вас. Сам казахте, че сте заварили развалини. Или тук сте открили нещо по-различно?

– Нито тук, нито където и да е! Само бизнес, as usual...

– Тогава... за какви руини бълнувате?

– Човешки руини!

– Не ви разбирам.

– Имам един стар дълг, който така и не успях да изплатя...

Курц сваля крака от щайгата. Повдига се на лакът и се накланя към мен, сякаш се кани да ми съобщи някаква велика тайна.

– Аз съм роден в Кливланд. Ходил ли си там?

– Веднъж, миналата есен.

– Променено е. Лъснали са го. По мое време беше типично индустриално гето. Може би едно от най-замърсените кътчета на земята! Баща ми бачкаше за Republican, в леярната на стария МакКорган, заедно с по-големите ми братя. Добри пари вадеха... Тогава, след войната, тежката индустрия беше в подем. Майка ми си стоеше вкъщи. Бях си наумил, като свърша училище, да ида във фабриката. Вече бях работил там едно лято и нещо ме теглеше към горящата є сърцевина. Наоколо бяха семейството ми, приятелите. Огромно, топло, живо тяло, от което бях част. Но баща ми почти насила ме изрита в колежа. Нямаш работа тук, рече. Един от нас трябва да се измъкне и това ще бъдеш ти. Така решиха. Върнах се чак през седемдесетте. Бушоните на индустрията бяха гръмнали. По ирония на съдбата тогава бях консултант на Republican, докато се бореха за глътка въздух. Мантрата беше „преструктуриране“. Но сметките все не излизаха и накрая го ликвидирахме. Комините, димът, огънят, шумът, машините – всичко това беше пратено някъде на майната си. Останаха хората. Не берете грижа, хора, казахме им, ще дойдат нови, по-рентабилни бизнеси и ще открият нови работни места. Така и стана. Небето над града се изчисти. Пейзажът започна да се променя: на мястото на старите цехове се появиха спретнати безлични правоъгълници. Но в тях работеха други хора. Братята ми затънаха в дългове. Единият от тях се пропи. Старият едва креташе с пенсията си. Гледах да помагам с каквото мога, но това не променяше факта, че бяха станали излишни. Такива умници като теб ни взеха хляба, ругаеше татко. Ти разруши храма, в който честно се трудехме и с потта си напоявахме градината на Господ. Проклет да си, махай се от очите ми! Видях го отново чак на погребението му. Братята не ми говореха. Когато се наведох да го целуна, от лицето му лъхна такъв хлад, че не посмях да го докосна. Още не ми беше простил...

Курц остава втренчен в една точка, сякаш е видял призрак.

Ще ми се да му кажа да не се измъчва за нещо, за което никой няма вина. Всеки човек носи отговорност за съдбата си. Животът крие рискове. Обстоятелствата около нас непрекъснато се променят; ако не можеш да се адаптираш, загиваш. Това е. Нещо обаче ме спира. Може би мисълта за брат ми, който в момента разхожда кучета. Ами да разхожда бе, като е толкова глупав! Аз пък съм разнасял поща. Не съм се родил със сребърна лъжичка в устата. И пици съм разнасял, докато бях студент... Нямаше на кого да разчитам, след като баща ни умря. Важното е, че сега не се налага да разнасям нищо. Няма да се върна в тази кочина. Никога! Нищо не ме свързва с тези хора. Нито на тях им пука за мен. Не знам как да им помогна. А и не мисля, че някой изобщо може да им помогне. Дори великият Курц!

– Но все пак продължихте по пътя си – подхвърлям.

– Моля? – трепва той.

– Не се отказахте от бизнеса, искам да кажа. Работите това, което работите. Не сте станали овчар, нали?

– А, да, продължих... От проект на проект. Като летящия холандец. Казвах си, този път ще бъде различно, ще го направим както трябва. Вече имах достатъчно опит. Знаех, че има и друг начин. Но се получаваше както винаги... Когато пристигнах тук, сякаш се върнах с трийсет години назад. Стори ми се, че за миг зърнах стария, преди да потъне в цеха за студено валцуване. Обърна се, помаха ми с тежките си ръкавици и се усмихна. Това беше знак. Тук ще е!

– Кое? – попитах боязливо.

– Храмът. Храмът, който разруших, ще бъде съграден отново и няма да се огъна, докато не видя сърцето му отново да пламти. Има една основа, към която винаги ще се връщаме. Базата не се поддава на преструктуриране, можеш само да се слееш с нея.

– Та това е само един стар завод! Не е храм.

– Но ще бъде! Изчислил съм всичко. Може да работи и ще работи.

– Ако можеше да работи, щеше да работи! – подемам решително. – Разбирам, че тази игра ви връща някаква липсваща част от живота, но човек не може да има всичко. Никога няма да станете част от тези хора, мистър Курц, колкото и ракия да сте изпили заедно. За тях сте извънземен, кацнал случайно насред бунището. Сега ви възприемат като бог. Но ако не успеете да ги спасите, както най-вероятно ще стане, ще ви замерят с камъни. Ще ви обвинят, че сте ограбили надеждата им. А няма нищо по-лошо от това. На ваше място бих се измел оттук час по-скоро.

– Да палим чинията, казваш. И ти ли го раздаваш извънземен?

– Оставете невидимата ръка на пазара да си свърши работата!

– Това не е ръката на пазара. По-скоро ръката на мафията...

Курц надига канчето. Очаквам да изригне синкав пламък.

– „Стийл Уъркс“ отдавна не се занимават с реално производство. Вече дори не са американска компания. В средата на 90-те бяха купени от един фонд, зад който стоят съмнителни капитали от Източна Европа и Русия. Държат стария Боб Майлстоун само за парлама. Печелят главно от търговия с мръсен въздух. За целта изкупуват подобни гробници. В момента водят преговори за още три завода в Полша, Словакия и Литва. Интересуват ги само квотите за вредни емисии. Използват достъпа си до капиталовия пазар, за да емитират бондове, с които да погасяват старите дългове и да покриват текущите разходи. Няма да инвестират и цент в производството! Ще плащат трохи на хората. Ще симулират дейност, докато въртят неизползваните квоти на борсата. Това е класическа пирамида. В основата є са погребани десетки мъртви предприятия. Когато схемата се пропука, ще ги нарежат за скрап и кой откъдето е... После ще го запишат на сметката на лошите американци. Неслучайно са наели „Брабърис“ да свърши работата.

– Сигурно не са идеалните инвеститори. Но са наши клиенти. Ако провалите сделката, ще ви обвинят в нарушаване на корпоративната етика. Никой няма да го е еня за благородните ви мотиви. Ще ви съсипят от дела. Това ли искате?

– Може би... – усмихва се той загадъчно – Нека се опитат. Аз също държа няколко аса в ръкава. Алчността движи бизнеса и алчността го погубва. Работя за тази компания повече от 30 години и знам неща, от кои-то косите на американците ще настръхнат. Има следи: кореспонденция, протоколи, банкови преводи. Файлове, които би следвало да са унищожени, но мистериозно са оцелели, ха-ха! Кой кого ще съсипе?

Той удря с юмрук в дланта си. Усмивката му се трансформира в гримаса.

– Има много гняв по света, синко! Заради такива като нас, които си мислят, че са извънземни. Но законите за гравитацията важат за всички. Както и на етиката впрочем. Няма корпоративна етика, така както няма корпоративна гравитация. И двете идват от Бога! Приземяването ще боли. Помни ми думата! Ах, как ще боли...

Курц продължава да блъска юмрук в дланта си.

– Моли се да не бъдеш там, когато Божият гняв удари!

Пак го прихвана, мамка му! Може би от тази отрова в тубата. Да не би да иска да се самоубие? От вътрешността на цеха долитат глухи метални удари. На прага изникват две призрачни фигури. Млад сух мъж със събрани очи пристъпва напред и ме стрелва ревниво. Това трябва да е оня инженер, за когото споменаваше Прашкова. Носи плетени обувки и ужасяваща найлонова риза с къси ръкави.

– Младоженците ви чакат, мистър Курц – сковано произнася той.

– Какво?! – зяпвам.

– Венчавам само в петък – пояснява партньорът. – В понеделник кръщавам. Във вторник давам причастие. В сряда постя. В четвъртък работя на струг. В събота говоря с мъртвите и ям гълъби. В неделя хвалим Господа.

Той се изправя несигурно, но залита и събаря тубата. Одеялото пада от раменете му. Отдолу е по потник, на врата му виси металносив медальон. Течността се излива с леки тласъци на пода, гъл-гъл-гъл... Оставям я да тече. Двамата мъже подхващат Курц от двете страни и го повеждат към халето. Гласът му кънти:

– Където ударя крак и забия тоягата си, там ще бъде моят храм!

Няколкостотин души са се събрали в централното хале и блъскат с каквото им попадне в металните колони и конструкции около тях. Звукът е ритмичен и дълбок, сякаш идва от дъното на огромен чугунен котел. Безформеният детайл, който висеше на тавана, е превърнат в светещ кръст, очертан от премигващи жълти крушки. Курц застава под него и повдига ръце. Притичват още двама работници и му помагат да препаше тежката леяр-ска престилка. Наместват на главата му черна огнеупорна шапка с широка периферия. Подават му защитни очила. Блъскането секва.

– Адам и Ева бяха две маймуни, които висяха на опашките си!

Инженерчето несръчно превежда.

– Джизъс ни даде труда, за да станем хора! Той е стругар на душата ни! Той е ковач на съдбата ни! Сега Джизъс ще направи заварката между тези две души и ще ги закали в свещен обръч.

От тълпата излиза неугледна двойка в работно облекло. Жената има отчетливи мустаци, на носа на мъжа личи черта от грес. На главите им просветват венци от тел, в които са вплетени грубо изрязани листенца от ламарина. Някой подава на Курц канче, той го поднася на т.нар. младоженци. Те отпиват, отпива и той. После разменя венците на главите им. Вади от страничния джоб на панталона си дебел зацапан тефтер. Отваря го, надрасква нещо, къса страницата и тържествено им я връчва.

– Болт и гайка навеки! Следващите...

– Какво е това!? – обръщам се към инженера със събраните очи.

– Чек – прошепва той. – За венчавка дава по 1000 долара. За кръщение по 200. За причастие дава по 100, но се заяжда за ноктите. Трябва да са изрядно чисти и изрязани, иначе гони. На общата молитва раздава по 20 на човек. Стамат, дето го учи на струг, взема по 300 на урок. Мамка му и натегача мръсен! За гълъбите плаща по 10 на парче. В сряда не дава нищо, за съжаление.

Изведнъж ми просветва.

– Затова ли участвате в този цирк?!

– Ние сме бедни хора, господине. От месеци не сме получавали заплати. Лани идвá една американска продукция да снима в завода. Даваха само по 30 кинта на ден. Господин Курц е много по-щедър. Освен това обещава да запази работните ни места. Не знам как точно ще стане това, но и да не стане, пак ще сме доволни.

– Не виждате ли, че е луд?!

– Не е луд, господине. Богат е. А богатите могат да правят каквото си поискат. Бедните не могат и затова ги правят на луди. Мистър Курц е голям човек. Има големи планове и голямо сърце. Нищо, че не разбираме винаги какво точно приказва...

– Следващите! – провиква се Курц. – Къде сте?

– Тука сме, господине – плахо се обажда двойката.

– Не ви виждам, къде?

– Тука, пред вас!

– Виждам само искри и мълнии... Господи, ти ли си?

В този момент долавям едно коварно раздвижване под краката ми. Не съм пил, няма как да го припиша на алкохола. Люлеенето е съчетано със зловещо поскърц-ване. Светещият кръст на главата ми се разклаща като махало.

– Земетресение! Земетресение! – долитат уплашени викове.

– Без паника! – Курц простира ръце, търси да се хване за някого, но всички са се отдръпнали, включително и младоженците. – Начева се Божието дело, но този храм ще бъде пощаден. Казвам ви! Утвърди ни, Господи! Утвърди ни в истината си!

„Не Го дразни, кретен такъв!“, идва ми да изкрещя, докато хлъзгавият туист на земята продължава. Скъсано метално въже изплющява като камшик. Купчина варели се срутва с трясък. Два огромни рулона от стоманени листа се откачат от релсата, върху която са закрепени, и тръгват надолу, помитайки всичко пред себе си. Хората отскачат панически настрани като кегли върху писта за боулинг.

– Курце, паи се! – провиква се някой.

Но той сякаш не забелязва нищо. Свлича се на колене и обръща лице към тавана. Кръстът плавно се люлее над него – кабелите явно са дали на късо и крушките гърмят една след друга с глух пукот.

– Готов съм, Боже! Накажи леяря, пожали леярната!

Хвърлям се към него, дърпам го, но половината от тялото му вече е под рулона. Пращене на смачкани кости. Валякът отминава, след него остава само червена пихтия. Държа главата на Курц в ръце. От всички отвори шурти кръв.

Люлеенето е престанало.

Клепачите на Курц конвулсивно потрепват. Погледът му потъва в мен като връх на меч, нажежен до бяло. От гърдите му се изтръгва остър хрип.

– Светкавици... Мълнии...

– Мистър Курц, чувате ли ме? Ще ви закарам в болницата.

Около нас постепенно се образува кръг.

Ръката му сграбчва рамото ми с неочаквана сила. Другата напипва медальона, който още виси на шията му, и го откъсва с рязко дръпване.

– Ето, вземи! Тук е всичко... Ти знаеш какво да правиш с него. Печен си. Еби им майката на тия копелета. Измъкни колкото можеш... Само не забравяй десятъка! Една десета. Винаги за Храма. Другото може... Купи си диамантена тапа за гъза, ако щеш, но десятъкът... Една десета... за бедните! Ако забравиш, ще ти смачкам главата. Няма да се ебаваш с Курц! Ще те намеря, където и да съм, и ще те...

Нещо вътре в него започва да клокочи. От устата му блъвва гъста чернилка. Клепачите застиват. Ръката, стиснала рамото ми, пада настрани като отсечена. Кръгът около нас вече се е затворил. В него надзъртат десетки рошави глави като през отвор на кладенец. Бавно се изправям. Дрехите ми лепнат от кръвта. Работниците се отдръпват и ми правят път. Минавам покрай два реда мърляви потници и куртки. Ужасът от труса още се чете в погледите. Движението на земните пластове сякаш е изкривило чертите на лицата. Тук-там проблясва по някой сребърен или златен зъб.

– Умре, загина... – понася се шепот. – Курце загина!

Някой започва да удря с гаечен ключ по релсата. Друг подхваща, включва се и трети, после четвърти... Всеки блъска с каквото и където намери. Цялото хале ехти от металния грохот. Дум-дум-дум-дум-дум. Чуваш ли, мистър Курц? Това сигурно щеше да ти хареса. Вървя към изхода, без да се обръщам. Медальонът виси в ръката ми като изтръгната мозъчна платка. Ситен шрифт отстрани: 8 гигабайта памет.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: