Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

ВАЖНО! Поради голямата натовареност на куриерските фирми не можем да гарантираме, че поръчки, направени след 16 декември 2018 г., ще бъдат доставени до Коледа. Извиняваме се за причиненото неудобство и ви пожелаваме светли празници!

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. 

 


 

Книгата не е обикновен подарък. Чрез нея подаряваш слово, подаряваш история, подаряваш чувство. Тя носи уют и доверие, носи магия. Книгата, която подаряваш, казва: „познавам те, слушам те, интересувам се от теб". А когато подариш някому своя любима книга, ти му доверяваш парченце от себе си...

Промоцията е валидна до 24.00 часа на 24 декември 2018 г. /понеделник/. Само при поръчка онлайн!

Целувката на жената-паяк

Мануел Пуиг

Целувката на жената-паяк" е роман-диалог, в който фрагменти от разговора на двамата главни герои се смесват с полицейски протоколи, листовки с пропаганда и съвсем независими от основния текст бележки под линия, които подреждат и анализират всевъзможните теории за хомосексуалността.

  • Корица: Мека
  • Страници: 260
  • Тегло: 0.290 кг
  • Издадена: 2006 г
  • Издателство: Колибри
  • Виж още от Мануел Пуиг
 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

12,00 лв.

КОЛЕДНА ПРОМОЦИЯ!

БЕСТСЕЛЪРЪТ НА 2018! СЕГА С 30% ОТСТЪПКА!

Промоцията е валидна до 24.00 часа на 24 декември 2018 г. /понеделник/. Само при поръчка онлайн!

 

3 НЕЗАМЕНИМИ КНИГИ ЗА ВЪЗПИТАНИЕТО НА ДЕТЕТО! СЕГА С КОЛЕДНА ОТСТЪПКА ОТ 30%!

Промоцията е валидна до 24.00 часа на 24 декември 2018 г. /понеделник/. Само при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Буенос Айрес, 70-те години на ХХ век, военна диктатура: политическият затворник Валентин и осъденият за непристойно поведение Молина са принудени от обстоятелствата да делят килия. Те нямат друго общо, освен тези четири стени, бавното време и езика, на който говорят. Единствената безболезнена тема помежду им се оказва киното, така че Молина започва да разправя на Валентин филмите, които обича. Но в края на тяхната затворническа „Хиляда и една нощ“ нищо от собствените им истории няма да е същото.

Целувката на жената-паяк" е роман-диалог, в който фрагменти от разговора на двамата главни герои се смесват с полицейски протоколи, листовки с пропаганда и съвсем независими от основния текст бележки под линия, които подреждат и анализират всевъзможните теории за хомосексуалността.

Творчеството на Пуиг е едно от най-оригиналните от края на века. Неговата самобитност не е в темите, стила или дори структурата – въпреки че във всички тях личат огромна вещина и фина интелигентност, – а в суровината, с която си служи, за да разказва: булевардни романи, радио- и телевизионен театър, жестоката мелодрама на болерото, тангото и ранчерите, клюкарските рубрики във вестниците и, преди всичко, псевдореалността, в която витаят филмовите персонажи и ситуации. Новаторското у Пуиг е, че изкуствената, карикатурна версия на живота елиминира и измества другите измерения, като се превръща в единствена истина.“ - Марио Варгас Льоса, „Ню Йорк Таймс“

Онова, което на друг писател коства десет страници поток на съзнанието, Пуиг прави с половин страничка диалог, прекъснат с мълчания...“ - „Ел Мундо“

Биография и факти за автора

Мануел Пуиг (1932-1990) е другото лице на литературната модерна класика в Аржентина, най-ярката алтернатива на Борхес, Бьой Касарес, Кортасар. Неговите осем романа и няколко пиеси се славят като по-свързани с визуалните изкуства, отколкото със словесните; формите му са експериментални, духът – космополитен. Живее повече в Италия, Щатите, Бразилия и Мексико, отколкото в родината си. Прочува се още с първите си произведения „Измяната на Рита Хейуърт“ (1968, най-добър роман за годината според френския в. „Льо Монд“) и „Устни червени“ (1973), но едва „Целувката на жената-паяк“ (1976) му осигурява световна известност и статут на „култов автор“: режисьорът Ектор Бабенко го екранизира през 1985 година; Уилиам Хърт печели „Оскар“ за изпълнението си във филма; Джон Кандър и Фред Еб, композиторите на „Кабаре“ и „Чикаго“, поставят на Бродуей музикалната му версия.

Откъс от книгата

МАНУЕЛ ПУИГ

ЦЕЛУВКАТА НА ЖЕНАТА-ПАЯК

ПЪРВА ГЛАВА

- Веднага се вижда, че е особена, че не е като другите жени. Изглежда съвсем млада, най-много на двайсет и пет, с котешка муцунка и чипо носле, а овалът на лицето й е... по-скоро кръгъл, отколкото издължен, челото й е високо, скулите – изпъкнали, но надолу страните й се стесняват, като на котките.

- А очите?

- Светли, май зелени, присвива ги, за да рисува по-добре. Поглежда към модела си, черната пантера в зоологическата градина, която допреди малко спокойно се е излежавала в клетката. Когато обаче изтраква със статива и стола, пантерата я забелязва и започва да снове насам-натам зад решетките и да ръмжи. А момичето седи и търси подходящите светлосенки за рисунката.

- Животното не я ли е усетило от самото начало?

- Не, защото в клетката има огромно парче месо и то е единственото, което подушва. Пазачът й хвърля месото досами решетката и външните миризми не проникват вътре, това е нарочно, за да не се дразни пантерата. Обаче тъкмо като вижда яростта на звяра, момичето започва да щрихира по-решително и нахвърля муцуна, която е хем на хищник, хем на дявол. А животното я гледа и понеже е мъжко, не е ясно дали иска да я разкъса и погълне или го мъчи различен, още по-грозен нагон.

- Няма ли хора в зоопарка тоя ден?

- Не, почти никой. Мраз, зима. Дърветата в парка са оголели. Духа леден вятър. Момичето е сред броените посетители, седи си на сгъваемото столче, донесло го е заедно с триножника, на който държи листа с рисунката. Малко по-нататък, до клетката на жирафите, спира учителка с няколко деца, но си тръгват почти веднага, не издържат на студа.

- А на нея не й ли е студено?

- Не, въобще не обръща внимание на времето, витае някъде другаде, напълно се е вглъбила в себе си, докато рисува пантерата.

- Щом се е вглъбила, значи не е другаде. Противоречиш си.

- Напротив, точно така е: тя е вглъбена, потопена в собствения си свят, който току-що започва да открива. Краката й са кръстосани, носи черни обувки с масивен висок ток, изрязани отпред, показват се ноктите й, лакирани в тъмен цвят. Чорапите й леко лъщят, от онази фина копринена плетка, от която не се разбира плътта ли розовее или чорапът.

- Ще прощаваш, но се разбрахме без еротични описания. Знаеш каква е беля.

- Както искаш. Хубаво, нататък. Ръцете й са в ръкавици, но за да продължи да рисува, сваля дясната. Ноктите й са дълги, лакът – почти черен, а пръстите – бели, но започват да посиняват от студ. Оставя си за момент заниманието и мушва длан под палтото, за да се сгрее. Палтото е дебело, от черно кадифе със силно подпълнени рамене, а кадифето е с гъсти космици, като козината на персийска котка, не, даже още по-гъсто. Това пък кой е? Някой зад гърба й се опитва да запали цигара, а вятърът духва пламъчето на кибритената клечка.

- Кой е?

- Чакай. Тя чува драсването на клечицата и се сепва, обръща се. Вижда един приятен господин, не е някой неустоим красавец, но изглежда симпатяга, носи шапка с ниска периферия, връхна дреха с големи джобове и много широки панталони. Докосва периферията на шапката си за поздрав и моли за извинение, казва й, че рисунката е фантастична. Тя усеща, че е свестен тип, физиономията му го издава, личи си, че е разбран, спокоен такъв. Тя с една ръка си пооправя прическата, разчорлена от вятъра. Има къдрав бретон и коса до раменете, както се е носело тогава, също на къдрици, които към краищата стават съвсем ситни, все едно се е правила на студено.

- Аз си я представям мургава, нито висока, нито ниска, леко закръглена и с котешки движения. Ей това е истината.

- Нали уж не искаше да си дразниш апетита?

- Давай нататък.

- Тя отговаря, че не се е изплашила. Но както си наглася косата, пуска за малко рисунката и вятърът я отвява. Мъжът се затичва и я улавя, връща я на момичето и пак се извинява. Тя му казва, че няма нищо и по чужбинския й акцент той разбира, че не е тамошна. Обяснява му, че е бежанка, учила е изящни изкуства в Будапеща, но след избухването на войната се е качила на първия кораб за Ню Йорк. Той я пита мъчно ли й е за родния град. През очите й минава сянка, цялото й лице помръква и му отговаря, че не е от град, а от планините на Трансилвания.

- Откъдето е Дракула.

- Да, онези планини с гори тилилейски, където живеят зверове, които през зимата пощуряват от глад и се спускат в селата да убиват. А народът си умира от страх и намира на прага си овце и други мъртви добичета, и дава тържествени обети, за да си отърве кожата. Така или иначе, младежът й казва, че иска да я види отново, а тя му отвръща, че на следващия следобед пак ще рисува на същото място, както впрочем всеки слънчев ден напоследък. Тогава той, който е архитект и на следващия следобед работи в ателието си със своите колеги архитекти и една дама, която също му е колежка, щом удря три часа и малко остава да се стъмни, захвърля линеалите и пергелите и хуква в зоологическата градина – тя му се пада отсреща, в Сентръл парк. Колежката го пита накъде е тръгнал и от какво е толкова доволен. Той се държи с нея дружески, но е ясно, че тя всъщност е влюбена в него, макар и да не се издава.

- Крокодил, а?

- Не, с кестенява коса и симпатично лице, нищо изключително, но е сладка. Той излиза, без да й достави удоволствието да каже къде отива. Тя се натъжава, но не допуска никой да забележи това и се зарива в работа, за да не се потисне още повече. Вече в зоологическата градина: още не е паднал здрач, денят е бил от онези със странната зимна светлина, под която нещата се очертават по-ясно от всякога – черните решетки, бялата мозайка на стените на клетките, белият чакъл, сивите обрулени дървета. И кървавочервените очи на животните. Но момичето, името му е Ирена, го няма. Минават дните, а нашият човек не може да я забрави, докато веднъж, както си върви по един шикозен булевард, нещо привлича вниманието му във витрината на някаква картинна галерия. Изложени са творбите на художник, който рисува единствено и само пантери. Младежът влиза и попада на Ирена, която разговаря с други посетители, отишли да я поздравят. Не се сещам какво беше нататък.

- Сети се, де.

- Чакай, чакай... Не знам тук ли беше, когато я заговаря една, която я изплашва... Все едно, тогава младежът също поздравява Ирена и му се струва, че е различна, изглежда щастлива, няма я вече сянката в погледа й от деня на тяхното запознанство. Кани я на ресторант и тя зарязва цялата сюрия изкуствоведи, и тръгва с него. Крачи по улицата, като че й е за първи път, сякаш е била в плен и сега, вече на воля, може да поеме, накъдето й хрумне.

- Ама ти каза, че той я води на ресторант, не където й хрумне.

- Ох, не се хващай за дреболии. Така, когато той спира пред ресторанта, унгарски ли беше, румънски ли, на нея отново нещо й прещраква. Той си мисли, че ще я зарадва да я заведе на място, пълно с нейни сънародници, но май вместо да изпише вежда, вади око. Схваща, че нещо не е наред и пита какво. Тя лъже, отговаря, че са я връхлетяли спомени от войната, която в онези години още бушува с пълна сила. Тогава той й предлага да идат да хапнат другаде. Но тя вижда, че той, горкият, е притеснен с времето, нали е в обедна почивка и скоро трябва да се връща в ателието, та се взима в ръце. Влизат в ресторанта, където всичко минава отлично, защото мястото е приятно, а яденето – вкусно, и тя отново просиява.

- А той?

- Той е доволен, защото вижда, че тя си преодолява задръжките, за да му достави удоволствие, докато той самият е намислил ходенето там, за да достави удоволствие на нея. Нали знаеш как е, когато хората започват да се опознават и да се нагаждат взаимно. И той тъй се захласва, че решава да не се връща на работа този ден. Разправя й, че е минал през галерията случайно и всъщност е търсел друго място, откъдето да купи подарък.

- За колежката архитектка.

- Откъде знаеш?

- Не знам, просто се сетих.

- Ти си го гледал.

- Не, бе, честно. Продължавай.

- И момичето, Ирена, му казва, че в такъв случай могат заедно да идат да напазаруват. На него първата му мисъл е дали ще му стигнат парите да купи два подаръка – един за рождения ден на колежката и втори за Ирена, за да я спечели окончателно. Вече на улицата, Ирена му казва, че днес, странна работа, не й домъчнявало, като гледала как още в три часа започва да се стъмнява. Той я пита защо падането на здрача я натъжава, да не би да я е страх от тъмното. Тя се замисля и му отговаря, че е затова. Той спира пред една витрина, тя невярващо се взира през стъклото – зоомагазин, богата работа, изложени

на показ в клетките се виждат всякакви птици, прехвърчат от пръчка на пръчка, люлеят се, кълват маруля и просо, пият на ситни глътчици прясната, току-що сменена водичка.

- Извинявай... има ли вода в каната?

- Да, напълних я като ми отвориха да ходя до тоалетна.

- А, хубаво.

- Искаш ли? Прясна е, студена.

- Не, нека да има за матето утре. Давай нататък.

- Не се втелявай. Ще ни стигне за целия ден.

- По-добре не ме разглезвай. Аз забравих да донеса като ходих до банята, ако не се беше ти, да сме останали без вода.

- Има предостатъчно, сериозно... Обаче щом двамата влизат в магазина, става една... все едно че е влязъл самият дявол. Птиците полудяват и ослепели от ужас, започват да се блъскат в стените на клетките и да си нараняват крилата. Собственикът не знае какво да прави. Птичките пищят от страх, то вече не е чуруликане, а крясъци на лешояди. Тя сграбчва младежа за ръката и го дърпа навън. Птиците веднага се успокояват. Тя го моли да я извини, защото иска да си иде. Насрочват си среща и се разделят до идната вечер. Той пак влиза в магазина, птичките си пеят безгрижно, купува една за рожденичката. После... ами, не мога да си спомня точно как беше после, доспа ми се.

- Хайде още малко.

- Да де, ама като се оклюмам, забравям подробностите. Какво ще кажеш утре да ти го доразправя?

- Щом не си спомняш, утре да е.

- Като си направим мате, ще го довърша.

- Не, по-добре вечерта, през деня не ми се занимава с дивотии. Има по-важни неща, за които да мисли човек.

- ...

- Ако ме видиш, че не чета, но си мълча, то е, защото мисля. Да не се шашкаш.

- Няма, всичко е наред. Няма да ти отвличам вниманието, не бой се.

- Благодаря за разбирането, наистина. До утре.

- До утре. Да сънуваш Ирена.

- Аз повече си паднах по колежката архитектка.

- Така си и знаех. Чао.

- До утре.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: