Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Българската меланхолия

проф. Георги Фотев

Българската меланхолия“ е аналитично дълбочинно и неконвенционално като подход изследване на драматичната и трагическа народна участ. Който обича родината си, ще изпита болка и потрес от разбулените събития и страни на историческия живот. Меланхолията може да е сюблимно състояние на духа, но и да води до подло малодушие, предателство и т.н. Книгата е предизвикателство към днешните поколения.

 

Наличност: Да

20,00 лв.

* Задължителни полета

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Проф. Георги Фотев (Нов български университет) е изтъкнат социолог с международна известност. Член на Европейската академия на науките и изкуствата и на други авторитетни организации. Автор на голям брой научни публикации, част от които в чужбина (16 страни). Издателство „Изток-Запад“ е публикувало негови фундаментални съчинения като ,,Диалогична социология“ (2004), „Дисциплинарна структура на социологията“ (2006), „Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), „Ценности срещу безпорядък“ (2009). Той е съставител на престижната поредица на „Изток-Запад“ „Социологическо наследство“.

Откъс от книгата

Увод

 

В течение на повече от век поколения българи са получавали национално-духовна закваска с „Под игото“ на Иван Вазов. Романът е може би най-важната българска книга. Неизброими са писанията за художествената творба на Вазов. Едва ли е забелязано обаче, че в романа е употребена девет пъти думата меланхолия, включително производните меланхолическа, меланхолна и др. В „Под игото“ се съдържа архетип на българската меланхолия.

В глава ХV на Част първа на романа се разказва, че Огнянов се е упътил на север към балканското гърло на свечеряване, след като преди това едно момче му е пришепнало нещо на ливадата и той се отделя незабелязано от другарите си. Вазов рисува фонова картина и отбелязва между другото, че заедно с възцаряващата се тъмнина се възцарява и „тишината, чудна и меланхолическа, на нощта“. В следващата глава „Гробът говори“ меланхолията е отново свързана с природата. Сутрин е. Огнянов се е упътил към града. Изминал е балканското гърло и е излязъл при манастира, а на поляната пред манастира се разхожда игуменът. Гледка пред погледа на игумена, а може би и пред Огнянов. „Есенната природа имаше ново обаяние с тия позлатени листове на дърветата, с тия пожълтели кадифени гърбове на Балкана и с тая сладостно-нежна повехналост и меланхолия“. И чудната и меланхолическа тишина на нощта, и меланхолията на есенната природа са одухотворени природни феномени, а не просто физически или природни реалии. Хората одухотворяват. На тях природата се привижда като одухотворена. Нощната тишина е меланхолическа за Огнянов, който е в „самотията“. Така е за всеки друг, който е сроден на Огнянов, или за всички, на които Огнянов е сроден. Подобно одухотворяване е приписване на смисъл на нощната тишина изобщо. В това се състои обективността на меланхоличността на нощната тишина. По такъв начин стоят нещата и с меланхолията на есенната природа, сред която в утринта е игуменът и в близост Огнянов.

В глава ХV на Част втора в една бунтовно наелектризирана гълчава Безпортев яхва някакъв слисан турчин и пред тържествуващите викове и смехове на народа го кара да върви към Мека. А конят на турчина „меланхолически тръгна след господаря си“. Разбира се, меланхолията отново е човешка настроеност и отнасяне. Не е на коня, нито на неговия господар, който в този момент е по-скоро объркан и изплашен може би до краен предел. Безпортев и останалите сеирджии нямат в този момент нищо общо с каквато и да е меланхолия. Меланхоличното отнасяне има място в някаква отстранена гледна точка. В романа това е гледната точка на писателя, която е имплицитна, но достатъчно отчетлива и укоряваща. Тоналността, ако използваме музикален термин, на меланхолията в дадения случай е различна в сравнение с предходните два случая. Тя е по-скоро горчиво-скръбна. При тишината на нощта тоналността на меланхолията е между чудното и самотията, а тази при есенната природа е между обаянието и позлатените листове на дърветата, пожълтелите кадифени гърбове на Балкана и сладостно-нежната повехналост.

В главата „Тлака в Алтъново“ хорската меланхолия се изразява в свирнята на кавалите. „Свирнята, от най-напред нежна, меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивната мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките (...). Кавалът е арфата на българските планини и полета!“ Свирнята е нежна и меланхолична. Изтънчената чувствителност не е на някакъв елитен естетизъм, а на народната душа в едно нейно покъртително саморазкриване. Това преди кавалите е в песента за Стоян. Песен за любовта и смъртта. Тази песен слуша и Огнянов и си мисли за „тоя Стоян“ „с мрачно-спокойния поглед на смъртта“, който не изказва ни дума на съжаление, на разкайване, на надежда. „Иска само да умре хубавец!... Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин... Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата... Такава борба мечтая аз и такива сили търся...“. В размислите на Огнянов има другояче нюансирана меланхолия в сравнение с тази, която се изразява в свирнята на кавалите.

Познава меланхолията, изпитва меланхолията и Соколов. Тя е неговата и в този смисъл е несравнима. Тя не идва отнякъде. Възниква в неговия индивидуален и уникален жизнен свят. Той не си дава сметка за чувството, което изпитва към Лалка. Времената са мътни и „не се решава да я взема“. Чувството му е слабо, не е страст, а случайна симпатия. Има и други симпатии и като че така му е по-весело и добре. А мисли и за революцията. Но един повод обръща нещата. Бащата на Лалка предрешава съдбата ѝ. „Лалка я не питат, пък тя благоговее пред волята на баща си – отговори докторът меланхолически (...)“. Меланхолията на Соколов е породена от ситуацията, в която изглежда, че той няма, както се казва, полезен ход. В същината си преживяването може да се разпознае в безброй други индивидуални и групови (колективни или общностни) случаи.

Когато Соколов не е споходен от меланхолност и е зает с докторските и други работи, се натъква на меланхолията на други, което не означава, че всеки път я забелязва или разпознава. Кандов се явява от време на време при Соколов. Когато питат доктора що за човек е Кандов, той го нарича философ, дипломат, социалист, нихилист, руски студент и дявол знае още какво, но и болен. На въпроса дали Кандов би взел участие в народното дело Соколов си мисли, че това не интересува Кандов. Когато се води този разговор, при доктора влиза самият Кандов. Описано е как е облечен. „Високият ален фес зле хармонираше с мургавото му бледо лице, покрито с някаква тъга и съсредоточеност, с някаква меланхолия, която се отразяваше и в мечтателния му поглед. Познаваше се, че тоя момък криеше в душата си някаква мисъл и мъка, която не можеше да победи, нито да сподели с другиго“. За доктора изписаната на лицето и във вида на Кандов меланхолия е признак за заболяване и затова го пита как е със здравето. Посетителят отговаря късо и машинално, че със здравето е добре. Във връзка с този случай е необходимо да се каже, че нерядко от гледна точка на здравия смисъл меланхолията се смята за медицински проблем, по-лек или по-тежък. Впрочем, докторът сам е скоро изумен, като узнава, че Кандов е воден от съвършено различен мотив за посещението си. Здравият смисъл понякога прави напълно погрешни оценки и преценки, върви в напълно погрешни посоки на нормализациите, които произвежда.

Несподелената и не споделяна от другата страна любов върви ръка за ръка с меланхолията. Такава меланхолия преживява Кандов, който е влюбен в Рада. Меланхолията трансцендира наличния свят. Кандов е в Ганкиното кафене, но веселите кикотения са нещо, от което той е напълно отстранен. Стои мълчаливо в ъгъла и нито вижда, нито чува какво става наоколо. „Вероятно умът му беше унесен в други предели. По мършавото му, бледно, замислено лице беше разляна още по-силна меланхолия и тъга, нещо болезнено, неизразимо болезнено, и то съставяше пълен контраст с безгрижните и разтегнати от смеха физиономии наоколо“. Меланхолията е свързана с тъга, но не е тъгата. Тя е нещо болезнено, но не се свежда с болезненото, дори с неизразимо болезненото. В случая тя е пронизана с любовта към Рада, която не отговаря на влюбения и не може да бъде винена, а и укорите са напълно безсмислени. Само присъствието по какъвто и да е начин може да го върне обратно от „другите предели“.

Има още една среща и разговор между Кандов и доктор Соколов, когато се откроява отново темата за меланхолията. Докторът посреща студента със зловеща шега. Той се държи така, защото е изпратил Лалка. Тя е погребана и всичко е свършило. Той вече няма работа на пустото място. Докторът се шегува зловещо, но хвърля и „изпитателен поглед на изпитото меланхолично лице на госта си“. Кандов иска съвет от доктора за роман, който пише. Сюжетът е любовен и както докторът се досеща, е като Гьотевия Вертер. Кандов не иска да докара героя си до самоубийство, а да го спаси, и това е въпросът, по който иска съвет. Докторът пита от каква народност е героят на Кандов и като научава, че е българин, отсича: „Българин? Че българи май не страдат от кара севда. Техните сърца са обвити в биволска кожа... Вие знаете що е кара севда? Amour desespere!“ Соколов изтъква още типични черти за българина: „Обаче аз не знам някой от българите да е умрял от голяма любов... Един момък се обеси по-преди, но то беше, че фалира евреинът, та изгуби...“. Щом романовият герой е българин, не трябва да го самоубивам, казва докторът, защото „няма да бъде вярно... Той трябва да се мъчи...“.

Този и подобни щрихи на типичния образ на българина са много устойчиво заседнали в представите на българското национално самосъзнание. Такива представи, понякога по-грубовати (байганьовщината), понякога изтънчени, оставят впечатлението, че меланхолността не е уместна и присъща на българската характеристика, а се отнася по-скоро за отделни случаи, които са изключения. Да се говори за българска меланхолия изглежда едва ли не повече от странно. Но да се спрем още на една употреба в романа на Вазов на думата, която ни занимава.

В главата „Въстание“ камбанният звън изразява колективна (общностна) меланхолия. „На 22 априлий въстаниците убиха двама турци пътници. Въстанието вече се окървави и жребият бе окончателно хвърлен. Но напразно се озираха от височините да видят пожара на някои турски села в Стремската долина, условен знак, че Каблешков е дигнал българските села там... Тогава подириха в планината заслон и скривалище за семействата и пратиха в Копривщица за помощ.

Въстаниците осъмнаха мрачни и паднали духом. Гергьовден никого не веселеше и камбаната, която свикваше богомолците в храма, меланхолно издаваше звън, приличен на погребален“. Меланхолията е на въстанал народ в един кът на страната, която настъпва след първоначално опияняваща атмосфера из улиците, породена от превъзмогнатите страхове от векове, от отхвърленото отчаяние, от дълго хранени надежди, от възторга. Меланхолията на въстаналия народ, изразена от камбаната, се дължи на покрусената надежда и помрачаването на „опияняющата атмосфера“. Ето защо меланхолно издавания звън на камбаната е „приличен на погребален“. Тази девета и последна по ред употреба на думата меланхолия в „Под игото“ е в пряк смисъл колективна, на българския народ от един кът на страната, но не на народа само от този кът. Тук трябва да се употреби думата народ и никоя друга дума не е така подходяща.

Априлското въстание е крах на българския народ, но крах не означава, че е исторически безсмислено събитие или някаква злополучна авантюра. Основателни са тезите за значението на историческото събитие за последващи съдбоносни събития за България. Това се учи в школските учебници по история на България. Крахът на въстанието е тежък не защото силите на поробителя са несъразмерно големи и чудовищно жестоки, защото въстаниците са крайно малочислени, а защото по някакви причини, може би хиляда, огромната част на народа остава безропотна и безучастна.

Има тежки загуби (индивидуални или колективни), които никак не водят до меланхолия. Крахът на Априлското въстание е талази на меланхолия. В „Под игото“ е очертан архетипът на българската меланхолия. Той е прозирен в развръзката на знаменития български роман.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: